Джейн Фийдър
Сребърната роза (10)

9

Щом стигнаха най-горната площадка, откъдето никой в залата не можеше да ги види, Саймън свали ръката си от рамото на Ариел и се облегна изтощено на стената. Затвори очи и здраво стисна устни.

— Дайте ми само минута почивка, Ариел.

— Колкото искате — отговори с готовност младата жена. — Коридорът е напълно пуст.

— Във вашата спалня ли ще прекараме нощта или в моята? — попита след малко Саймън, отвори очи и се изправи, като се подпря тежко на бастуна. В усмивката му имаше неприкрита ирония.

— Предпочитам собствената си стая.

— Добре тогава, вървете напред, скъпа съпруго… не, оставете, вече не се нуждая от подкрепата ви.

Ариел вдигна рамене и продължи бавно към спалнята си в дъното на коридора. Когато отвори вратата, кучетата се втурнаха насреща й и заскачаха въодушевено. След това посветиха вниманието си на Саймън и поздравът им беше толкова буен, че той се олюля и се залови за рамката на вратата.

— Брат ви има известно право — промърмори той и бутна кучетата, които щастливо лижеха ръцете му. — Тези кучета са като понита. Мястото им е в обора, не в дамския салон.

— В Рейвънспиър Касъл не разполагаме с такива елегантни помещения — отговори Ариел и извади от гардероба дебела наметка, после изгони кучетата в коридора. — Ще ги взема на малка разходка, за да си починете.

Той сложи ръка на рамото й и я спря.

— Къде отивате?

Ариел го погледна с присвити очи.

— Трябва ли да ви давам отчет за всяка своя стъпка, милорд?

— Да, докато живеем в дома на брат ви — отговори той. — Трябва да бъда сигурен в лоялността ви.

— Съмнявате се моята лоялност? — Гласът й звучеше потиснато.

— Имам ли причини да ви вярвам? — попита спокойно той.

— Нали имаме споразумение. Обиждате ме, като намеквате, че думата ми не струва и пукната пара.

— Думата на една Рейвънспиър.

Ариел се изчерви до корените на косите.

— Кога съм ви дала повод да се усъмните в лоялността ми? Нима не демонстрирам най-усърдно пред братята си, че съм ваша съпруга не само по име?

При тази последна забележка Саймън се ухили криво.

— Трябва да поговорим повече по този проблем. Ще го направим, когато се върнете от разходката си.

— Откъде знаете, че ще ида в обора?

Ариел се обърна бързо, защото не искаше той да види колко е объркана и развълнувана. На мястото, където я беше държала ръката му, брадичката й пулсираше и пламтеше. Тя повика кучетата, съзнавайки, че гласът й прозвуча ненужно високо, после забърза по коридора, без да хвърли поглед назад.

Саймън се облегна на рамката на вратата и я проследи с поглед. Това момиче бягаше от него и наметката се развяваше на гърба й при всяка бърза крачка и размах на ръцете. Още първия ден беше забелязал, че тя вървеше съвсем свободно, без да се съобразява с многото пластове поли. Освен това никога не носеше кринолин.

Потънал в мислите си, той се вгледа в дланта си, и отново усети топлината и мекотата на кожата й. Отново видя замайващо красивото й лице, вдигнато към неговото. Ръката му се отпусна безсилно. Трябваше да отиде в собствената си спалня, за да се съблече. Колко ли време ще живеем така, без да консумираме брака си? — запита се недоволно той. Какво си въобразява Ариел? Какви са плановете на братята й?

Докато се събличаше с мъка, в душата му падна тъмна сянка. Струваше му се невъзможно господарите на Рейвънспиър да са решили да го отстранят. Да го унижат пред всичките си гости, да, без съмнение. Да го превърнат в прицел на всеобщи подигравки, да му вгорчат сватбените празненства — това със сигурност. Но да го убият? Наистина ли бяха готови да отидат толкова далеч — в собствения си дом, пред двеста души свидетели… и против изричната воля на кралицата да сложат край на старата вражда? И ако наистина искаха да го убият, каква беше ролята на Ариел в плана им?

Той облече халата си. Устните му се разкривиха в гримаса на отвращение. Проклет да е, ако позволи на тези дяволски изчадия да го победят!

Саймън посегна отново към бастуна си и се върна, куцукайки, в стаята на Ариел, за да чака завръщането й. Пронизващата болка в крака се бе превърнала в равномерно глухо пулсиране и той знаеше, че няма да затвори очи цялата нощ.

 

 

— Лорд Рейвънспиър пак беше тук тази вечер — съобщи Едгар, когато Ариел влезе в обора.

— Каза ли нещо?

— Не много. Доколкото разбрах, искал само да се поогледа — Едгар изплю сдъвканата сламка. — Направи ми впечатление, че постоя доста дълго пред бокса на жребчето. И го разгледа много внимателно.

— Наистина ли? — Ариел се облегна на вратата и се хвана с две ръце за ръба. Жребчето позна гласа й, изцвили тихо и се запъти към нея.

— Не чак толкова дълго, че да ми се стори подозрително. — Едгар вдигна фенера, за да й даде възможност да види жребчето и да помилва меките му ноздри.

— Хмм. Ако има някакъв специален интерес, Ранулф ще се постарае да го прикрие — обясни замислено Ариел. — Възможно ли е да е чул за продажбата, Едгар?

Конярят поклати посивялата си глава.

— Не мога да си представя… освен ако мистър Карстайър не се е разбъбрил.

— Той ми обеща да пази сделката в пълна тайна. — Ариел се отдели от вратата с угрижена физиономия. — Въпреки това мисля, че е най-добре още утре да махнем жребчето оттук. Чуйте, Едгар, ще го откараме в обора на Дерек. Разбира се, ще го оставим там само докато уредим продажбата.

— Права сте, милейди, така наистина е по-добре. Още утре рано сутринта ще се погрижа за всичко.

Ариел кимна, пожела му лека нощ и излезе от обора. Дерек Блейк беше селски стопанин, който живееше наблизо, и Ариел беше помогнала на двамата му синове близнаци да изкарат благополучно едра шарка. Той беше изтъргувал жребчето с Джон Карстайър и й беше предложил да й помага с всичко, каквото може. Дерек беше абсолютно надежден и щеше да скрие жребчето, без да задава въпроси. Ако Ранулф наистина беше узнал нещо за плановете й, непременно щеше да реагира по някакъв начин на изчезването на жребчето и да се издаде.

Ариел свирна на кучетата, но не чу радостния им лай. Свирна още веднъж, почака известно време, потрепервайки от ледения нощен въздух, после махна с ръка. Сигурно тичаха някъде из околността и си търсеха занимания. Обикновено не се отделяха много от оборите, а и нямаше да им навреди да прекарат нощта под открито небе. Ако някой се опиташе да се доближи до конете й, моментално щяха да вдигнат тревога.

Преди да се върне в замъка, Ариел посети външната тоалетна в задната част на кухненската градина. Бараката беше леденостудена и тъмна, но тя не можеше да използва нощното гърне в спалнята си, докато граф Хоксмур спеше в леглото й. След това се прибра през кухненския вход.

Тази вечер слугите все още бяха на крак, за да подготвят ловния пикник за следващия ден и да се грижат за потребностите на гостите в голямата зала, които продължаваха да празнуват. И тази вечер банкетът се изроди в дива оргия. Ако продължим така цял месец, слугите ще капнат, каза си сърдито Ариел. Бедните хора нямаха никакви причини да се радват на сватбата на младата си господарка.

— Готово ли е всичко за утрешната ловна закуска, Гертруд? — попита меко тя и спря пред готвачката, която тъкмо месеше огромно тесто на посипаната с брашно маса.

— Да, милейди. Мъжете ще отидат на полето още на зазоряване, за да запалят огньовете. Прасенцата трябва да се пекат на шишовете поне седем часа. Към дванадесет ще бъдат готови за разрязване.

— А напитките?

— Бъчвите с ейл, една голяма бъчва рейнско вино и още една с малвазия вече са натоварени на колите, милейди. Утре рано ще ги откарат на мястото. Хлябовете вече се пекат в пещите, пастетите са в склада.

— Ти си истинско съкровище, Гертруд. — Ариел се усмихна признателно и се обърна към младото момиче, което скубеше патица над метално корито. — Дорис, би ли приготвила чаши и всичко необходимо за ромов пунш? След това ги донеси в стаята ми. — Момичето хвърли полуизчистената патица в коритото и се втурна да изпълни възложената му задача. Ариел благодари на целия кухненски персонал и пожела лека нощ.

Преди да се качи на горния етаж, Ариел влезе в помещението за дестилация и свали от една етажерка няколко кожени торбички и едно тиганче. Влезе в спалнята си малко след Дорис, която носеше табла с пожеланите съставки.

Саймън седеше по халат пред камината, вдигнал болния си крак върху тапицирано столче. Когато младата прислужница направи реверанс пред нето, той вдигна изненадано глава.

— Я виж ти? Какво си ми донесла?

— Смятам да ви почерпя с ромов пунш — отговори Ариел вместо Дорис и побърза да свали наметката си. — Дорис, оставете таблата пред камината.

Момичето направи, каквото му наредиха, поклони се още веднъж и изчезна Саймън стана от креслото си, прекоси спалнята и заключи вратата. След това извади ключа и го пъхна в джоба си.

— Вие наистина ми нямате доверие, милорд — отбеляза тихо Ариел.

— О, не мила, аз съм загрижен за вас, това е всичко — отвърна любезно той. — Искам да бъда сигурен, че няма да имаме нежелани посетители. Изпитвам неприятното чувство, че в това домакинство всичко може да се случи.

— Щом не желаете да намажа крака ви с лечебен мехлем, трябва поне да ми позволите да ви приготвя обезболяваща напитка. Съмнявам се, че кракът изобщо ще ви остави да заспите.

— Охо! Значи смятате да ме упоите, така ли? — Саймън седна отново и внимателно вдигна крака си на столчето.

— От напитката ще ви се доспи — отговори Ариел и изстиска един лимон в купата. — Вярвам, че това не е против волята ви. — Тя отметна назад косата си и го погледна втренчено. — Ако имах намерение да ви упоя и да ви направя безпомощна жертва на заговор, нямаше да ви издам какво правя, нали?

— Права сте. — Той скръсти ръце и проследи гъвкавите движения на дългите й пръсти, който приготвяха топлата напитка.

— Какво още слагате вътре?

— Мускатов орех и беладона. — Ариел гребна един черпак от купата, наля го в чаша и му я поднесе.

— Трябва да призная, че след раняването си често страдам от безсъние — отговори със скептична усмивка Саймън и пое чашата от ръцете й. — Но мисля, че и вие трябва да пиете, скъпа съпруго.

— Аз нямам нужда от сънотворно. Винаги спя добре.

— Може би е вярно, но аз съм загрижен за друго, нали разбирате? — Той се усмихна широко, но Ариел разбра, че говореше напълно сериозно. Щеше да вземе лекарството само ако и тя пиеше с него.

Без да се бави, Ариел си напълни една чаша.

— За ваше здраве, съпруже. — После вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

— За ваше здраве, мила — отговори Саймън и изпразни чашата си на няколко глътки. — Правите чудесен пунш. Не открих нито една от съставките, които споменахте.

— Аз използвам сънотворни без вкус и мирис — обясни тя и взе чашата от ръката му. — Ако желаете, ще ви направя още една чаша, този път без сънотворно.

Саймън поклати глава.

— Не. Докато живея под този покрив, главата ми трябва да е ясна. — Той стана от креслото и закуцука към голямото легло. Наведе се и измъкна ниската кушетка. — Щом си стопля краката, ще ви отстъпя тухлата.

— Доста мизерно обезщетение за това, че ме лишихте от собственото ми легло — отговори сърдито Ариел.

— О, аз не съм ви изгонил. Мисля, че съвсем ясно ви дадох да разберете колко ще се радвам, ако го споделите с мен.

— Само ако сложите помежду ни гол меч — отсече тя.

— Правете, каквото искате. — Той духна свещта на шкафчето до леглото, обърна й гръб, хвърли халата и бързо се пъхна под завивките.

Ариел веднага се извърна настрана, но за момент видя гърба му и изпита неволно възхищение. Гърбът му беше дълъг и гладък, задникът добре оформен, бедрата корави и мускулести. Отново я споходи мисълта, че никой, хвърлил поглед върху това стройно, силно войнишко тяло, не би предположил, че единият крак е осакатен и причинява адски болки.

Саймън въздъхна тежко и се отпусна на възглавниците, скръсти ръце зад главата си и впи поглед във фигурата на Ариел, обляна от светлината на огъня.

— Непременно ли трябва да ме зяпате така?

— Може да не ми е позволено да спя със съпругата си, но не виждам причина да не я гледам… А и вие сте прекрасна гледка, Ариел. Омагьосваща.

Ариел се изчерви.

— Не съм свикнала да ми говорят по този начин.

— Съмнявам се, че вашето семейство е в състояние да възприема красотата — обясни с крива усмивка Саймън. — Осмелявам се да твърдя, че Рейвънспиърови не разбират нищо от красота. Целият им клан има предпочитания към грозотата и подлостта.

Очите й се напълниха с гняв.

— Но ако майка ми наистина е обичала баща ви, тя явно е имала усет към красотата, не мислите ли? — Гласът й пресекваше от гняв.

— Майка ви не е родена Рейвънспиър.

— Но аз съм. Нима твърдите, че и аз не разбирам нищо от красота?

— Много ми се иска да вярвам, че вие сте изключението, което потвърждава правилото, Ариел.

Младата жена му обърна гръб и загаси лампата. Спалнята потъна в полумрак. Огънят гореше буйно и хвърляше меки отблясъци по стените. Тя се скри в най-тъмния ъгъл, увери се, че Саймън не може да я види от леглото, и се съблече бързо. После се пъхна под завивките в леденостуденото и кораво легло.

— Божичко, колко е студено! — изхленчи тя, когато топлата й кожа се докосна до влажните чаршафи. — Проклета влага!

— Слушайте, престанете да се правите на важна и елате при мен. Ще сложа дървеното руло в средата на леглото — предложи сънено Саймън. Напитката беше оказала своето въздействие и той вече се носеше по вълните на благотворната топлина и бавно настъпващото отпускане. За първи път след тежкото раняване болката в крака не се усещаше. — Уверявам ви, че от моя страна не ви заплашва нищо. След този сънотворен пунш не съм в състояние да упражня съпружеските си права, както не съм в състояние и да прескоча купа сено.

Ариел умираше от студ. Чаршафът беше ужасно влажен. Тази нощ беше много по-студена от предишната.

— Моля ви, дайте ми топлата тухла — прошепна тя и сви колене към гърдите си. От леглото не дойде отговор. Ариел се вслуша напрегнато. Някъде отдалече прозвуча приглушено похъркване.

— Саймън?

Отново тихо хъркане.

Ариел промърмори някакво проклятие и седна в леглото. Уви се с дебелата завивка и протегна ръка, за да я мушне под юргана на голямото легло. Можеше само да предположи къде са краката му и затърси слепешком топлата тухла. Боже, колко меко и удобно беше голямото легло! Пръстите й случайно докоснаха крака му и той беше приятно топъл. Този човек наистина беше за завиждане!

— Слушайте, момиче, ще ме изстудите! — Гласът на Саймън, съвсем не сънен, я стресна толкова силно, че тя изпъшка и моментално издърпа ръката си. — Хайде, престанете да се държите детински и елате при мен. — Изведнъж завивките сякаш изхвърчаха във въздуха и Ариел се видя вдигната от две силни мъжки ръце. Без повече приказки Саймън я пренесе от кушетката на голямото легло, уви голото й настръхнало тяло в топлите завивки и още преди да е осъзнала какво става, тя вече лежеше до него и притискаше измръзналите си пръсти в топлата тухла.

Остана да лежи неподвижна, твърде уплашена, за да издаде и звук. Саймън не я докосна повече, но тя съзнаваше могъщата близост на тялото му, което почиваше само на няколко сантиметра от нейното.

— В момента нямам под ръка гол меч, затова ще се задоволите с дървеното руло. Ето, вземете го. — Той издърпа тапицираното руло изпод главата си и го сложи в средата на леглото. — За Бога, момиче, не се дръжте като подплашена девица, израсла в манастир! Хората отдавна са се научили да спят един до друг, когато е студено. Не е нужно веднага да си представяте разни неприлични неща.

Той се обърна настрана и потегли завивките към себе си. Но Ариел нямаше намерение да му ги отстъпи, затова стисна здраво краищата и ги задържа. Иначе през цялата нощ щеше да мръзне. Тя полежа още няколко минути по гръб, загледана в тавана, но скоро сънят я надви. Обърна се на другата страна, опря гръб в дървеното руло и потъна в дълбокото черно езеро на забравата.

Когато Ариел се събуди, денят отдавна беше настъпил. На хълбоците й почиваше нещо топло и тежко. Тя остана доста време неподвижна, все още замаяна от съня, докато най-после проумя, че върху хълбока й почива ръката на Хоксмур. Той не правеше нищо, ръката му беше напълно неподвижна, но сякаш мястото й беше точно там… и очевидно се намираше там доста отдавна.

Зърната на гърдите й се втвърдиха и щръкнаха, по кожата й пролазиха тръпки, космите на тила й настръхнаха. Тя понечи да се раздвижи, но не посмя. Ръката на мъжа бавно се плъзна по тялото й. Ариел затаи дъх, направи се, че спи и въпреки шумно протестиращия глас в главата и зачака да види какво ще се случи. Ръката се напрегна, плъзна се в мека милувка по хълбока, погали дупето…

Най-после безмълвният протест избликна в думи.

— Вие обещахте! — извика тя и рязко отблъсна ръката му. — Вие обещахте!

— Какво съм обещал? — Графът се претърколи тежко на другата страна, опря се на лакът и примигна сънливо. — Обещах, че няма да се възползвам от ситуацията. Не съм виновен, че докато съм спял, ръката ми е станала самостоятелна.

— Вие не спяхте! — изсъска ядно тя и отметна завивката, но в следващия момент се сети, че е гола, измърмори някакво проклятие, и отново се зави до брадичката. — Вие сте един коварен, безчестен Хоксмур!

Ядът й нарасна още повече, когато Саймън само се изсмя и се отпусна удобно по гръб.

— При тези обстоятелства движенията на ръката ми не могат да бъдат безчестие, мила моя.

— Вие ми обещахте да не ме докосвате. Казахте, че не сте в състояние да упражните съпружеските си права, както не сте в състояние да…

— Помня какво казах — прекъсна я през смях той. — Но това беше снощи, и тогава представляваше чистата истина. Ала вашето сънотворно питие ме изпълни с нов живот. Никога не съм се чувствал така добре, повярвайте. Отдавна не бях спал така спокойно и дълбоко като миналата нощ. Бях забравил колко прекрасно е да се събуждам свеж и отпочинал. Как да устоя на изкушението, когато до мен е такава красота?

— О, вие сте отвратителен! — Ариел седна в леглото и го удостои със злобен поглед, но се почувства странно несигурна. При докосването на Саймън собственото й тяло също се бе събудило за пулсиращ живот.

Саймън вдигна лениво ръка и очерта линията на гръбнака й, докато тя седеше до него, вдигнала завивката до брадичката си. При тази милувка Ариел се сгърчи уплашено.

— Оставете това!

— Как да устоя на изкушението? — попита полугласно той и плъзна ръка надолу от кръста. — Аз съм само човек, мила моя.

Ариел се хвърли по гръб, избута ръката му и стисна здраво краищата на завивката.

— Не мога да повярвам, че ще престъпите обещанието, което ми дадохте, след като имахте дързостта да ми заявите, че не можете да вярвате в думата на една Рейвънспиър.

Саймън се ухили с нежна ирония.

— Обстоятелствата се променят. А щом желаете да избегнете по-нататъшни интимности, предлагам ви да станете и да позвъните за горещата ми вода и бръснача.

Ариел се плъзна към края на леглото и предпазливо стана, като повлече най-горната завивка със себе си. Уви се цялата и се обърна към него.

— Никога вече да не сте посмели да се съмнявате в моята чест, Хоксмур! Къде е ключът от вратата?

Саймън, който очевидно не съжаляваше за нищо, отново се ухили.

— Мисля, че го оставих в джоба на халата си.

Ариел намери халата, хвърлен в края на леглото, и извади ключа от джоба му. В следващия момент устреми поглед към вратата и смръщи чело.

— Питам се къде са кучетата. Не е в характера им да останат навън след зазоряване.

— Може би са намерили някоя разгонена кучка и сега спят дълбоко и спокойно след нощните изстъпления — предположи Саймън.

Това беше възможно, макар че… Ариел събра бельото и костюма си за езда и се запъти към вратата.

— След като моята спалня е заета, отивам да се облека във вашата.

Щом тя излезе, Саймън стана и се протегна. Направи му впечатление, че кракът му се раздвижи без усилие. Загърна се в халата си и отиде до прозореца, отвори го и вдъхна дълбоко студения утринен въздух, докато се наслаждаваше на тежестта в слабините си, на парещото пулсиране на възбудата. Неговата млада съпруга беше наистина възхитително същество. Той се усмихна на себе си.

Много скоро усмивката му угасна. Той я желаеше, но дали тя щеше някога да го пожелае? Когато изрази пред Хелън съмненията и опасенията си, тя му се изсмя и му заяви, че е много красив мъж въпреки белязаното си лице и парализирания крак. Но Хелън го гледаше с очите на любовта и приятелството, докато Ариел…

Стаята на Ариел в кулата предлагаше чудесна гледка към равнините и сложните шарки от пресичащи се реки и канали. Виждаха се и няколко вятърни мелници; крилата им се превъртаха лениво под напора на лекия бриз. На известно разстояние, в близост до пристанището Кингс Лин, беше неговото имение. Хоксмур Манър беше красива постройка, заобиколена от разкошни зелени морави, които стигаха чак до реката, а повечето прозорци гледаха към гората. Неговият дом беше истинска семейна къща, просторна и удобна, коренно различна от студения, ветровит, негостоприемен замък, в който се намираше сега.

Дали Ариел щеше да хареса дома му?

Щом ще остане тук цял месец, трябваше да положи всички усилия, за да намери изчезналата жена на име Естер.

— Кучетата ги няма — съобщи Ариел с треперещ глас. — Виках ги, свирках, но не се отзоваха. Едгар каза, че не ги е виждал от снощи, когато излязохме заедно от обора.

— Сигурно са се свили някъде и спят — отговори Саймън и кимна благодарствено на слугите, които бяха донесли гореща вода и табла със закуска. — Щом се облека, ще отидем заедно в конюшните. — Той опъна ремъка и започна да точи бръснача, си.

— Какво ще правя, ако не се появят до началото на лова?

Саймън изтри сапунената пяна от лицето си и я погледна внимателно. Малката му жена беше толкова разтревожена, толкова несигурна, изобщо не приличаше на себе си.

— Мило мое момиче, това са две прекрасни, силни вълчи кучета. Какво толкова може да им се случи? Нямате причина за безпокойство. Кучетата са си кучета и хората невинаги могат да проумеят мотивите на действията им.

Ариел направи опит да се усмихне.

— Може би сте прав. Те са винаги заедно. Не може и двамата да са попаднали в беда.

— Разбира се, че не. — Той посегна към чашата с бира и я изпи на големи глътки. — Ще ида да се облека и веднага ще се върна. — Той взе бастуна и закуцука към стаята си от другата страна на коридора.

Досега не беше показвал подобна деликатност, миналата и по-миналата нощ без колебание беше свалял халата си пред нея. Но тогава стаята беше оскъдно осветена, припомни си тя. Тя беше видяла само гърба му, и то бегло. Може би пък съпругът й беше по природа срамежлив.

При тази мисъл тя едва не избухна в смях. Но след секунда си припомни, че родът му е пуритански. Хоксмурови бяха известни като трезви, сериозни и сухи хора със строги представи за морала и почтеността. Вероятно вярваха, че голотата е грешна и опасна и че дори брачните любовни игри трябва да се осъществяват в пълен мрак под дебелото одеяло. И никога за удоволствие. Само заради продължаването на рода.

Не, тази представа съвсем не си пасваше с онова, което тя вече знаеше за Саймън Хоксмур. Не си пасваше с ръката, която милваше хълбоците й, с пръстите, които се плъзгаха по гърба й, с веселия смях. Освен това тя беше сигурна, че тялото й никога не би реагирало на сигналите, изпращани от един закостенял, безполов пуритан.

— Ето, готов съм. Хайде да слезем в двора и да ми покажете конете си. — Разкажете ми за тях. Сигурно са от особена раса?

— Арабски са — отговори кратко Ариел. — Занимавам се с тях в свободното си време, напълно безобидно. Разбирате ли, често ми омръзва да шия и бродирам и ми се иска да си намеря нещо по-интересно.

— Наистина ли сте сръчна с иглата и конеца? — попита той, докато прекосяваха двора, и в гласа му имаше смях.

Ариел го погледна отвратено и това беше достатъчен отговор.

— Не съм го и помислил — усмихна се многозначително той. Трябваше да сведе глава, за да мине през ниската врата на обора и да изчака, докато очите му привикнат с полумрака. Срещу него застана възрастен коняр.

— Намерихте ли вече кучетата, милейди?

— Не. Смятам да се изкача на наблюдателната кула и да ги викам оттам. — Гласът й издаваше сериозно безпокойство. — Едгар, това е граф Хоксмур… съпругът ми — добави след кратка пауза тя.

Едгар изказа почитанията си на графа, но хитрите му очи огледаха негова светлост с пронизваща, безмилостна острота.

— Искате да огледате обора ли, милорд?

— Ако ми позволите. — Саймън мина бавно покрай боксовете, като спираше пред всеки, за да огледа животните. Ариел остана с Едгар.

— Имаше ли проблеми с пренасянето на жребчето?

— Никакви — отговори той, докато продължаваше да наблюдава графа.

— Тази сутрин брат ми не е ли идвал в обора?

Едгар поклати глава.

Саймън не чуваше какво разговаряха съпругата му и конярят, но остана с чувството, че проблемът беше важен. Двамата изглеждаха като съучастници. Той спря и огледа внимателно бременната кобила в последния бокс. Великолепно животно, както и всички други. Ариел не беше преувеличила. Но нима едно младо същество като нея можеше да разбира нещо от изкуството да се отглеждат коне? Въпреки това, ако съдеше по резултатите от усилията й, тя знаеше много точно какво прави. Той закуцука обратно към двамата.

— Впечатляващо, мила. Поразен съм. Имате ли намерение да ги пуснете в някое състезание?

Ариел се изчерви предателски под мътната светлина.

— Може би — отговори уклончиво тя.

— Разбирам. — Саймън кимна бавно, без да откъсва поглед от лицето й. — Намирате ли им купувачи?

— Те са мои — отговори бързо тя. — Нямам интерес да ги продавам. Защо да се лиша от тях?

— Да, защо? — съгласи се той и вдигна подигравателно едната си вежда. — Търговията с коне не е занимание за графска дъщеря, камо ли пък за съпруга на граф. — Ариел не отговори нищо на тази забележка, само се отдалечи още повече от него. Саймън продължи с повишен глас: — Трябва да вземем всички необходими мерки, за да пренесем конете ви в Хоксмур здрави и читави. Засега нямам конюшня, която да е в такова добро състояние като тази, но ще дам заповед веднага да започнат да строят.

Ариел се взираше безмълвно в дебелия пласт слама на пода. „Това не е подходящо занимание за дъщеря и съпруга на граф.“ Разбира се, че Саймън мислеше така. Всички мислеха така. Но не можеше да отрече, че предложението му беше безкрайно щедро. Ако наистина станеше негова жена и двамата започнеха съвместен живот, предложението му да осигури добър подслон за конете й беше изключително великодушно. Разбира се, тя не можеше да му каже, че с такъв проект само ще пропилее времето и парите си. Ако напуснеше Рейвънспиър Касъл с конете си, тя нямаше да отиде в Хоксмур, а на друго място, в другия край на страната, където никой не я познаваше.

Саймън явно чакаше отговор, затова тя се постара да изглежда непринудена и отвърна:

— Това е много мило, от ваша страна, милорд, наистина. Вие сте великодушен човек.

— Ни най-малко. Аз съм винаги готов да правя дребни услуги на съпругата си и с радост ще й дам възможност да се посвещава на любимото си занимание — заяви Саймън с любезна усмивка. — Едгар, предполагам, че няма да имате нищо против да приемете същата служба в домакинството ми? Лейди Хоксмур явно разчита на вашата помощ. Така ли е, мила?

— Точно така — отговори Ариел и смутено извърна лице. — Без Едгар не мога да се справя с животните.

— Тогава трябва да стигнем до споразумение, което задоволява и трите участващи страни.

Това непринудено, съвсем естествено благородство дойде твърде много за Ариел. Защо този човек не беше надутият див и груб пуритан, за какъвто го смяташе отначало? Защо трябваше да бъде толкова мил, толкова…? Не й беше възможно да намери подходящата дума.

— Извинете ме. Отивам на кулата да повикам кучетата.

Тя мина бързо покрай него, обърнала лице към стената, и излезе под ярката слънчева светлина.

Едгар потърка замислено брадичката си и задъвка поредната сламка. Саймън остана още малко при него, после излезе в двора. Ариел не се виждаше никъде и той закрачи бавно към портата, през която се излизаше на ограденото място за конете.

— Не! Не! — Безумният вик на Ариел, в който се примесваха ужас и гняв, проряза ледения утринен въздух. Ратаите захвърлиха стреснато лопатите и кофите си, Едгар излетя като куршум от обора и хукна към ограденото място. Саймън усети как леден страх прониза сърцето му и като се прокле наум за неподвижността си, затича, колкото можеше, по-бързо към портата.