Джейн Фийдър
Сребърната роза (6)

5

Вероятно не биваше да се смее така непочтително, но ситуацията бе толкова абсурдна, толкова комична. Ариел се взираше замислено в голямото огледало, без да забелязва разкривените си черти и смръщеното чело. Единствената запалена свещ на тоалетната масичка трепкаше и хвърляше странни сенки по стените.

Когато тя избухна в смях, графът отново я погледна с онзи израз на несигурност и самоосъждане, който вече беше забелязала на лицето му. В продължение на един кратък миг той остана емоционално разголен под изпитателния й поглед, в очите му светеше безкрайна болка, а тя стоеше пред него и се превиваше от смях. Наистина смехът й не беше насочен точно срещу него, тя се наслаждаваше на съзнанието, че никой не подозираше за тайния й живот. Но откъде можеше Хоксмур да знае какво я вълнуваше в този момент?

Тя прехапа замислено долната си устна. Той нямаше причина да се засегне от този изблик на веселост. Може би беше ядосан, но не и наранен. Въпреки това изглеждаше точно така — дълбоко наранен. Какво ли, за Бога, си беше помислил за причината на смеха й?

Кучетата започнаха да скимтят и да драскат по вратата. Ариел поклати глава и се обърна към тях. Бяха затворени от обед и трябваше непременно да излязат. Тя хвърли последен поглед в огледалото и се усмихна на отражението си. Косата й беше разбъркана от танците, дантелата на сватбената рокля беше разкъсана, копринената пола беше осеяна с отпечатъци от мръсни кучешки лапи. Роклята беше неспасяемо повредена. Но тя трябваше да излезе бързо и нямаше време да се преоблече.

Извади от гардероба си тежка кадифена наметка и се загърна добре, после нахлупи качулката на главата си, за да скрие брачните панделки на челото.

Кучетата пролайваха възбудено, докато следяха приготовленията на господарката си, които без съмнение сочеха предстоящо освобождение.

— Добре, добре, не бързайте чак толкова. — Ариел сложи дебели ръкавици, върза наметката на шията си и отвори вратата. Кучетата се втурнаха зарадвано навън и се приготвиха да слязат по стълбището в голямата зала, но веднага спряха, когато Ариел ги повика с остър глас.

— Ще минем по другата стълба — обясни тя и заслиза по тясната каменна стълбичка, която водеше в кухнята. Нетърпеливи да излязат най-после навън, кучетата минаха покрай нея и едва не я събориха с тежестта си.

В кухнята цареше тишина. Всичко беше оставено в пълен ред. Двама прислужници спяха пред огнището, един лакей дремеше над стомничка обира, единствената будна слугиня стържеше окадените тенджери, наредени в нишата за миене.

— Остави тенджерите, Мейзи, и веднага отивай в леглото. — Ариел застана под арката, която отделяше огромната кухня от нишата за миене.

— Мистрес Гертруд каза да свърша работата си още тази вечер, милейди — отвърна момичето и изтри чело с грубата си зачервена ръка. — Защото вчера ми позволи да си взема свободен ден, за да посетя мама, макар че всички сме заети с приготовленията.

— Болна ли е майка ти?

— О, не, милейди, роди бебе. — Умореното лице на момичето просветна. — Ще я наречем Суки.

— Утре сутринта ще изпратя подарък за раждането на малката ти сестра — отговори с усмивка Ариел. — Но сега остави тези ужасни тенджери и иди да си легнеш. Не се бой, аз ще говоря с мистрес Гертруд.

Мейзи хвърли в мивката тенджерата, която стържеше, изтри лице в престилката си и направи реверанс пред Ариел.

— Благодаря, милейди. — С тези думи тя се обърна и излезе от кухнята. Помещенията за слугите бяха на таванския етаж — просторни стаи с наредени един до друг тесни нарове.

Ариел се запита дали Мейзи се беше учудила, че току-що омъжената й господарка излиза сама в първата си брачна нощ, вместо да се намира в леглото със съпруга си. После отблъсна въпроса с равнодушно вдигане на раменете. Имаше ли значение какво щяха да си помислят прислужниците? Те бяха свикнали с ексцентричните си господари. Ако не беше тя да държи в малките си ръце юздите на домакинството, графовете Рейвънспиър надали щяха да намерят местни хора, готови да им служат.

Кучетата застанаха пред затворената врата на кухнята и излаяха подканващо. Ариел побърза да отвори, Ромул и Рем изскочиха зарадвано в нощта и хукнаха към оборите, защото знаеха, че вечерната разходка на господарката им винаги започваше оттам.

Едгар вдигна учудено глава. Тъкмо беше запалил въглищата в малката печка, поставена в отделението на арабските жребци.

— Я виж ти. Не очаквах да ви видя тази вечер, милейди.

— Това е само една обикновена сватба и тя не е в състояние да промени навиците ми — обясни сухо Ариел. — Как е жребчето? — Тя отвори вратичката на един от боксовете и се мушна вътре. — Какво красиво животно! Ще ми липсва, Едгар, но няма как. — Тя помилва бялата звезда на челото му. — Вярваш ли, че някой е готов да плати хиляда гвинеи за него? — Гласът й прозвуча едва ли не страхопочтително, докато ръцете й милваха меките уши на жребчето.

— Всеки, който разбира от коне, би платил без колебание подобна сума, милейди, и дори повече. Нашето жребче е великолепен екземпляр. — Едгар се облегна на вратата, дъвчейки неизменната си сламка. Погледът му беше остър, но доброжелателен.

— Въпреки това се учудвам. Ако можех да продам още две такива животни, щях веднага да стана самостоятелна. — Тя излезе заднешком от бокса и Едгар се дръпна да й направи място. После затвори вратичката.

— Вчера в обора се появи Негова светлост — съобщи след малко старият коняр с привидна небрежност.

Ариел застина на мястото си.

— И какво искаше?

— Да се огледа, доколкото разбрах.

— Каза ли нещо?

— Нищо важно. — Едгар се наведе отново над печката, за да стопли мръзнещите си ръце.

Ариел смръщи чело и в очите й светна загриженост.

— Той не знае нищо за жребчето, нали? Преговорите се водят в пълна тайна.

— О, мисля, че просто беше любопитен — опита се да я успокои Едгар.

— Но Ранулф никога не се е интересувал от арабските ми жребци. Нито един от братята ми не се интересува от тях. Те харесват само ловни коне.

— Може би е искал да види дали между вашите жребци няма някой подходящ за лов.

— Може би. — Но безпокойството й не изчезна. Ако Ранулф заподозреше, че сестра му не просто си убиваше свободното време, а се занимаваше с отглеждане на расови коне, които носеха добра печалба, той щеше да й прибере парите, преди да е успяла да предприеме каквото и да било. Още утре сутринта щеше да заговори уж между другото за посещението му в обора, за да види реакцията му. Беше твърде възможно Ранулф да поиска един от конете за себе си, но с малко повече късмет тя щеше да го убеди, че нито един не е в състояние да носи тежестта му.

Устните й се опънаха в тънка линия. Господарите на Рейвънспиър яздеха конете си брутално и безмилостно. Тя беше готова по-скоро да застреля свой жребец със собствените си ръце, отколкото да го даде на братята си. Време беше да върви.

— Лека нощ, Едгар. Тази нощ ще пусна кучетата да обикалят свободно. Замъкът е пълен с чужди хора и мисля, че ще спя по-спокойно, като знам, че имам такива пазачи.

— Права сте — съгласи се мъжът. — Аз пък ще спя в стаичката за седлата, за да съм наблизо, ако някой от конете се изнерви от шума.

— Благодаря ти. — Тя му се усмихна признателно и излезе под бледата лунна светлина. Кучетата бяха изчезнали. Ако не ги повикаше, щяха да се наслаждават на свободата си цяла нощ, след като бяха прекарали първата половина от деня затворени в спалнята й. Ако се съдеше по шума, който долиташе от голямата зала, дивата оргия щеше да продължи до ранните утринни часове, независимо от отсъствието на булката и младоженеца. Често пъти се беше случвало някой от пияните гости на братята й да пожелае да поязди на лунна светлина, но тя не можеше да позволи на тези проклети пияници да осквернят скъпоценните й коне.

Затова мина отново през кухнята и грижливо спусна тежкото резе на вратата — тази мярка щеше да възпре скитащите гости да минат през кухнята и да излязат в двора, откъдето се отиваше в оборите. Ариел не беше хапнала почти нищо по време на тържествената вечеря и сега усети, че умира от глад. Върна се в кухнята, нареди на една табла няколко печени пилешки бутчета, дебело парче пастет от дивеч и купичка със сметанов сос, намери и стомничка медовина и изкачи задъхано тясната стълбичка към втория етаж.

След малко затвори след себе си вратата на спалнята си и се облегна на вратата с доволна въздишка. Шумът от залата почти не се чуваше и в този момент малката й спалня беше най-приятното убежище на света, място на покой и усамотение. Тя остави вечерята си на масата, хвърли наметката, натрупа съчки в камината и запали лампата. После, доволна, че си е създала всички възможни удобства, седна пред камината, изу обувките си и взе таблата на колене.

Тъкмо огризваше последното пилешко бутче, когато вратата на спалнята се отвори с трясък. На прага застана Оливър Бекет, стиснал в ръце две високи чаши с вино, с доволна усмивка на зачервеното лице.

— Ей, момиче, няма ли да се чукнеш с мен по случай сватбата си? — Той влезе в стаята и изрита вратата, за да я затвори. Ала ритникът не беше достатъчно силен и тежката дъбова врата остана притворена.

— Върви си, Оливър. — Ариел остана в креслото си и продължи да огризва сочното месо с надеждата, че хладният трезв отговор ще проникне до замъгления мозък на неканения гост.

— Не бъди толкова нелюбезна, миличка — укори я той и с преувеличено внимание остави двете чаши на нощното шкафче. — Никога не си се държала така с мен. — Кривата му усмивка стана още по-злобна, той протегна ръце и се запъти към нея. — Хайде, ела, не искам да прекараш първата си брачна нощ сама.

— Ти си пиян, Оливър.

Мъжът отметна глава назад и се изсмя с пълно гърло.

— Разбира се, че съм пиян, скъпа. Кой мъж би останал трезвен в такава нощ? О, да не забравяме съпруга ти! Този дърт нещастник! — Той се ухили похотливо, наведе се над нея, взе таблата от ръцете й и я остави на масичката. Ариел усети, че я обзема страх. Очите на Оливър бяха помътнели от изпития алкохол, но погледът му беше пълен с коварство и решителност. Досега не беше помисляла, че не е в състояние да го убеди в правото на собствени желания, но сега изпита лека боязън.

— Хайде, миличка, ела. — Той я стисна за раменете и я издърпа да стане. — Както виждам, още не си свалила булчината си рокля. Съпруга си ли чакаш? Колко е тъжно да останеш пренебрегната такава нощ. Кълна се, че трябва да се намери един истински мъж, който да покаже на лорд Хоксмур пътя към стаята на съпругата му.

— Не! — Тя се опита да го отблъсне, а когато той притисна устни в нейните, отчаяно завъртя глава. — За Бога, Оливър, остави ме на мира. Не те искам!

— Глупости — промърмори той, и отново потърси устните й. — Кога не си го искала, мое страстно цвете? — Той я притисна към себе си със силната си ръка, а с другата се зае да развързва шнуровете на корсажа й.

Защо точно тази нощ не задържах кучетата в спалнята си? Този безсмислен въпрос отекваше болезнено в главата й, докато отчаяно се мъчеше да се освободи от яката хватка на бившия си любовник. Явно алкохолът му беше придал допълнителна сила, защото Оливър изобщо не обръщаше внимание на ударите и ритниците й, не се трогна дори когато ноктите й одраха лицето му. Тя се опита да го ритне в слабините, но той успя да стисне крака й между своите и двамата се строполиха на пода. Ударът беше много силен. Ариел удари главата си в дебелите дъски и пред очите й затанцуваха звезди. Оливър се възползва от това моментно объркване и се стовари върху нея, за да сломи всяка съпротива. Той се засмя, но в лицето му не беше останало нищо от предишната приветливост, очите му бяха изпълнени с жаден, едва ли не зверски триумф. Ариел усети болезнено присвиване в стомаха, страхът й нарасна. Съзнаваше, че съпротивата й още повече го възбужда. Той беше мушнал единия си крак между бедрата й, едната му ръка стискаше китките й, вдигнати над главата, а другата трескаво се опитваше да издърпа полите й и да ги вдигне към талията.

— Не! — изпищя пронизително тя, опря босите си пети в пода и направи отчаян опит да се освободи от хватката му и да се измъкне изпод него.

— Млъквай, малка мръснице! — Оливър вече не се забавляваше. Лицето му трепереше от напрежение, устата посиня. Ариел усещаше коравия му член до бедрото си, докато се опитваше да задържи краката си затворени и да вдигне колене.

Тя изпищя отново и в следващия момент усети как Оливър се откъсна от нея и някой го изправи на крака. Остана да лежи, без да може да проумее случилото се, и когато най-после отвори очи, погледна в затвореното мрачно лице на съпруга си.

— Покрийте се — заповяда студено той.

Тя го послуша веднага, издърпа полите си над оголените бедра и се почувства така омърсена, сякаш беше подтикнала Оливър към тази мръсна игра и на всичкото отгоре й се беше насладила. Надигна се бавно и седна на пода.

Оливър се облегна на рамката на леглото. Дъхът му излизаше на тласъци, устата му кървеше и той притискаше ръка към спуканата си устна. Очите му бяха черни от гняв и объркване, панталонът разкопчан, ризата измъкната от колана.

— Ще установите, че вашата мила съпруга има вкус към грубостта и дори към насилието, Хоксмур — заговори през стиснати зъби той. — Забелязал съм, че става още по-страстна, когато приложа малко сила. Нали съм прав, миличка?

Ариел нададе гневен вик и се хвърли като тигрица върху бившия си любовник, но граф Хоксмур я спря без усилие и само с леко побутване на протегнатата си ръка я прати в едно кресло. Съпругът й я отстрани от пътя си, без дори да я погледне, и тя се отпусна върху меката тапицерия сред купчина от смачкана коприна и дантели.

— Постарайте се да излезете бързо оттук, преди да съм ви лишил от мъжествеността ви — каза Саймън и гласът му прозвуча съвсем спокойно.

Оливър се изсмя презрително, но в погледа му блесна безпокойство. Противникът му стискаше в ръка малък нож.

— Да не мислите, че не съм дорасъл да се справя с един инвалид? — попита предизвикателно той, но бързо направи няколко крачки към вратата.

— Да, точно това мисля — отговори все така спокойно Саймън. — А ако желаете да си премерим силите, моля, аз съм готов да се бия с вас тук и сега.

Оливър се засмя още веднъж с привидна смелост, но в следващия миг изчезна. Саймън затвори вратата и превъртя ключа в ключалката. Извади го и го огледа замислено, няколко пъти го подхвърли от едната ръка в другата, после се обърна към жена си, която седеше в креслото в същата поза, в която я беше блъснал. Медноцветната коса падаше на разбъркани къдрици по раменете и гърба, големите сиви очи бяха разширени от уплаха. Не беше останала и следа от самоувереното момиче, което само преди час му се изсмя в лицето.

Нищо чудно, че беше избухнала в луд смях при непохватните му опити да я просвети. Той бе дошъл при нея с убеждението, че жена му е напълно невинна и никой мъж не я е докосвал. А истината беше, че тази опитна млада дама през цялото време е имала намерението да сложи рога на съпруга си още в първата брачна нощ, и то с най-добрия приятел на брат си. Глупак! Той прибра ключа в джоба на халата си.

— Откога сте любовница на Оливър Бекет?

Ариел се изправи и се опита да приглади разбърканата си коса.

— От една година.

— Вярно ли е, че ви е приятно, когато любовникът ви прилага насилие? — осведоми се той и вдигна саркастично едната си вежда.

Лицето й пламна от срам.

— Как можете дори да си го помислите? — изфуча обидено тя.

Мъжът вдигна рамене.

— Какво друго бих могъл да си помисля, като ви намерих просната на пода да пъшкате и викате от страст?

— Не! — Тя скочи на крака. — Откъде ви хрумна, че съм викала от наслада? Аз се защитавах, опитвах се да го отблъсна. Не го исках в стаята си. Трябва да ми повярвате! — Очите й бяха пълни с ужас.

Саймън отново вдигна рамене.

— Няма никакво значение искахте ли го, или не. За мен е напълно ясно какви са били намеренията му, вероятно с подкрепата на братята ви. След като се постараха да ме убедят, че крехката ми съпруга е неразположена, те изпратиха любовника й да прекара първата брачна нощ с нея в собствената й спалня, под носа на нищо неподозиращия съпруг.

Когато Ариел не отговори, Саймън махна с ръка и лицето му се затвори още повече.

— Добре, аз няма да ви принуждавам да консумирате този очевидно нежелан за вас брак, но също така нямам намерение да се излагам на всеобщи подигравки. Само вие и аз ще знаем, че не ви докосвам. Ако не сте готова да участвате в тази измама, ще се видя принуден да довърша онова, което започна любовникът ви. — Той попипа ключа в джоба си и я погледна пронизващо.

— Не ви разбирам.

Мъжът се изсмя невярващо.

— Много е просто, скъпа! Вие и аз ще спим всяка нощ в спалнята ви, в леглото ви, като всяка нормална двойка. Гостите, братята ви и бившият ви любовник трябва да останат с впечатление, че между нас всичко е така, както би трябвало да бъде. — Погледът му задържа нейния. — Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да. — Ариел кимна бавно.

— Съгласна ли сте да участвате в играта и да не разкривате пред никого как стоят нещата в действителност?

— Да — повтори тихо тя.

— Добре. Мисля, че приключихме този разговор. — Той свали халата си и още преди Ариел да е успяла да огледа голото му тяло, се пъхна под завивката.

— В моето легло ли ще спите? — попита уплашено тя.

— Нямам нищо против, ако ми правите компания — отговори той. — Не се страхувайте, че ще ви досаждам.

— Но това е моето легло — възпротиви се Ариел.

— Ако предпочитате да прекосим коридора и да отидем в моята спалня, аз ще спя в собственото си легло, а вие можете да прекарате нощта, където ви харесва, стига да е в същата стая — обясни невъзмутимо той.

В първия момент Ариел беше толкова стъписана, че загуби ума и дума. По всичко изглеждаше, че Саймън Хоксмур беше проявил невероятна съобразителност и беше изиграл отлична шега на братята й и Оливър. Тя знаеше, че трябваше само да спазва своята част от уговорката, и той нямаше да й досажда, беше абсолютно сигурна в това. Но беше безкрайно учудена, че този кален в битките мъж беше попаднал в капан, замислен с цел да го унижи непоносимо пред стотици гости, и беше успял с едно замахване на ръката да предизвика обрат в своя полза.

Тя приседна до огъня и сбърчи чело. Оливър Бекет беше силен млад мъж, опитен в боравенето с меча. Въпреки това беше отстъпил страхливо пред този доста по-възрастен мъж, на всичкото отгоре тежко ранен. Естествено Оливър беше имал лошия късмет да бъде заловен в доста неприятна ситуация. Ариел се огледа любопитно, но не откри бастуна на Саймън. Явно то й можеше да ходи и без негова помощ, когато бе нужно.

— Ще ви бъда много благодарен, ако угасите лампата — отбеляза със спокоен глас съпругът и. — Трудно ми е да спя на запалена светлина.

— Надявах се да продължа прекъснатата си вечеря.

— Тогава го направете пред огъня. Ако имате намерение да споделите леглото с мен, трябва да ми кажете сега, за да заема прилична поза.

Вместо да отговори, Ариел стана и измъкна изпод широкото ложе ниска и тясна кушетка.

— Нямам намерение да ви притеснявам, милорд. Спете, както си искате.

— Много добре. — Мъжът й изръмжа доволно, претърколи се по корем, разкрачи крака под завивката и се нагласи удобно на мекия дюшек.

Ариел погледна сърдито тесния сламеник на кушетката. Нямаше възглавница, нито чаршаф, само тънко вълнено одеяло, което надали щеше да я предпази от влажната, леденостудена нощ.

— Сложили ли са гореща тухла в леглото ми?

— Откъде да знам? — промърмори недоволно мъжът. — Но в моето легло има тухла, това е повече от ясно. — Той потърка пръстите на краката си в нагорещения камък, увит в памучен чаршаф, и Ариел изскърца със зъби.

Много весело, милорд. Тя грабна наметката, която беше носила при вечерната си обиколка, и я хвърли върху одеялото. Нямаше да й помогне много, но все пак беше по-добре от нищо.

След това угаси газената лампа и застана пред огъня, за да се стопли, преди да легне в леденостудените завивки. От широкото легло зад гърба й долитаха дълбоки ритмични вдишвания и издишвания. Без съмнение граф Хоксмур принадлежеше към хората, които се радваха на здрав и дълбок сън и умееха да заспиват бързо. Ариел погледна таблата с вечерята, оставена на масичката, и установи, че апетитът й е преминал. Вместо това посегна към една от чашите с вино, донесени от Оливър и отпи голяма глътка от ароматната топла течност. Как ли се е сетил, че обичам подправено вино, запита се саркастично тя. О, той беше донесъл виното само за да потуши съпротивата на булката, да я изнасили и да я принуди към изневяра. Ранулф беше способен на всичко и тя не биваше да го забравя. Брат й беше готов да прибегне до всяка подлост, за да осъществи целите си.

Ариел вдигна рамене. Трябваше да престане да мисли за станалото. Тя се приближи до огъня и започна да се съблича, свали сватбената си рокля, направи гримаса на отвращение и я захвърли на пода. Когато я облече, за да застане пред олтара, беше възхитена от себе си, но сега имаше чувството, че е била облечена в евтин безвкусен тоалет, че е участвала в измамен фарс. Изхлузи долната риза през главата си, пое дълбоко въздух и се стрелна към леглото си, за да се пъхне под завивките, преди леденият въздух да е охладил стопленото й от огъня тяло. Ала само след секунди кожата й стана студена като влажната постелка, на която лежеше. Зъбите й затракаха оглушително, тя се обърна настрана, сви колене и вдигна наметката над главата си, за да предпази ушите си от студа.

След минута някой издърпа одеялото в долния край на леглото и Ариел едва не извика, защото леденият въздух се впи като змия в стъпалата й.

— Явно вие имате нужда от това повече от мен. — Горещата тухла се озова бързо под стъпалата й и само след секунди беше покрита с одеялото.

Ариел се претърколи по гръб и сложи краката си върху топлата тухла. После примигна, за да види неясната фигура, застанала в края на тясното легло. Графът беше наметнал раменете си с одеяло.

— Много ви благодаря, сър.

— Беше ми крайно неприятно да се разделя с тухлата, но не мога да спя, докато зъбите ви тракат като кастанети — обясни развеселено той. Обърна се отново към широкото легло, взе най-горната завивка и я хвърли върху стройната фигура на кушетката. — Надявам се, че най-после и двамата ще заспим. Преживях много напрегнат ден, бих казал дори мъчителен, и се радвам, че най-после свърши. — Той свали одеялото от раменете си и се върна в леглото. Осакатеният крак се движеше бавно и Ариел можа да огледа грозния червен белег, който минаваше от вътрешната страна на бедрото. Смутена, тя затвори очи и ги стисна здраво.

— И аз бих могла да кажа същото, милорд.

— Без съмнение.

Най-после в спалнята се възцари тишина, прекъсвана само от пращенето на огъня. През затворената врата долитаха шумовете от дивата оргия в голямата зала. Ариел се почувства странно сигурна и защитена, докато лежеше в тясното слугинско легло, допряно до широкия креват с балдахин. Какво от това, че от партера се чуваха пиянски ревове, пронизителни смехове, гневни викове и тропот — тя не беше сама, имаше кой да я пази…

През краткия си двадесетгодишен живот тя беше прекарала немалко нощи будна в леглото си, докато се вслушваше в шумовете на други подобни оргии и дори зад заключената си врата, дори с кучетата до себе си не се беше чувствала истински защитена от пияните бесуващи гости на братята си. Обикновено заспиваше едва на разсъмване, когато и последните пияници се оттегляха в стаите си. Ала сега, въпреки шума, тя усещаше, че й се спи, чувстваше се приятно отпусната, докато топлината постепенно се разливаше в тялото й. Но не преставаше да се пита защо беше толкова сигурна, че — въпреки появата на Оливър, — не я заплашваше опасност?

Единственият възможен отговор беше мъжът, който лежеше в голямото легло и тихо похъркваше. Ариел се сгуши под завивките и обви крака около топлата тухла. Проклетият й съпруг беше грозен и сакат, беше от семейство Хоксмур, но явно притежаваше извънредно утешителните качества сила и надеждност.

Вече се зазоряваше, когато Ариел се събуди от кратко приглушено излайване и драскане по вратата. Кучетата обикновено й съобщаваха тихо за присъствието си, но ако тя не реагираше веднага, само след секунди щяха да се разлаят с пълна сила. Ариел изобщо не се осмеляваше да мисли какво щяха да направят братята й или някой от другите пияни гости, които си бяха легнали едва наскоро, ако някой ги събудеше с такъв адски спектакъл. Ранулф вероятно щеше да изскочи от спалнята си с пистолет в ръка и да застреля верните й приятели.

Тя скочи от тясното си легло, уви се с кадифената наметка и се втурна към вратата.

— Тихо! Почакайте малко — извика настойчиво тя, когато се чу нов лай с увеличаваща се сила.

Ариел се обърна безпомощно към голямото легло. Саймън Хоксмур продължаваше да спи. Тя си спомни, че беше мушнал ключа под възглавницата. Отиде до леглото и се опита да мушне ръка под възглавницата, на която почиваше голямата му глава.

— Велики Боже, събудете се! — зашепна полугласно тя. — Или поне се поместете малко! — Пръстите й затърсиха отчаяно в гънките на колосания лен.

— Господи, нима милата ми съпруга най-сетне се е решила да ми направи компания в брачното легло? — промърмори Саймън. Тя не беше забелязала движението му, но изведнъж пръстите му се сключиха здраво около китката й и утешителната му досега сила изведнъж стана застрашителна. Ариел имаше чувството, че крехките й кости ей сега ще се счупят под силния натиск.

— Трябва ми ключът за вратата. — Инстинктът й подсказа, че не бива да се опитва да се освободи.

— Ако бях готов да ви позволя да напускате помещението без мое знание, нямаше да заключа вратата — заяви любезно Саймън.

— Трябва да пусна кучетата, защото ще вдигнат страшен шум — обясни отчаяно тя. — Моля ви, дайте ми ключа, иначе Ромул и Рем ще вдигнат на крак цялата къща и само Бог знае какво може да се случи.

Саймън пусна китката й, седна и опипа под възглавницата за ключа.

— Заповядайте. — Той й го подхвърли, но тя не успя да го улови и железният ключ падна шумно на пода. — Какво несръчно момиче — отбеляза с ленива усмивка той.

Ариел го прониза с отровен поглед, вдигна ключа и се втурна към вратата. Отвори я точно в мига, когато Ромул излая оглушително.

Кучетата нахлуха в спалнята и Ариел побърза да затвори вратата. Те обиколиха навсякъде, подушиха мебелите, после се изправиха пред господарката си, вдигнаха огромните си предни лапи на раменете й и покриха лицето й с влажни целувки. След това посветиха вниманието си на непознатия в леглото.

Саймън седеше удобно облегнат на възглавниците, главата му се подпираше на резбованата табла. Беше завит до кръста, гърдите му бяха голи.

— Седни — заповяда с мек глас той, когато кучетата направиха огромен скок към леглото.

Ариел чакаше напрегнато. Мъжът в леглото не се помръдна, само повтори заповедта си с впечатляващо тих глас и след кратък миг на колебание двете вълчи кучета скочиха обратно на пода. Те приседнаха отстрани на леглото, сложиха глави върху завивката и устремиха към мъжа погледи, изпълнени с уважение.

— Впечатляващо — промърмори с недоволен глас Ариел. Тя помилва кучетата по главите, за да намери занимание на ръцете си, за да отклони вниманието си от разголеното тяло на Саймън Хоксмур. Гръдният му кош образуваше впечатляващ триъгълник: невероятно широките мускулести рамене се стесняваха в изненадващо тънка талия.

Мускулите играеха под гладката опъната кожа с приятно кафяв цвят, който показваше, че мъжът е прекарал много време под слънчевите лъчи. Зърната на гърдите му бяха малки и твърди, пъпът образуваше лека вдлъбнатинка в средата на плоския мускулест корем. Човек просто не можеше да си представи, че този силен, могъщ мъж върви тежко и се подпира на бастун.

Тя си припомни как изглеждаше тялото на Оливър. Бледа кожа, строен торс, опъната кожа, но без твърдите мускули на мъж, който е свикнал да извършва тежък физически труд. Видът на съпруга й подсказваше, че е в състояние както да тегли тежкия плуг, така и да размахва боен меч. И че нито една от двете дейности не му се струва неподходяща за благородник.

Изведнъж тишината в слабо осветеното помещение стана потискаща. Морскосините очи на Саймън почиваха въпросително върху лицето на Ариел и тя усети как се изчерви. Веднага се обърна и отиде до гардероба си.

— Колко удобно за Бекет, че кучетата не бяха до вас, когато вчера ви удостои с посещението си.

В гласа му имаше хапливост, която накара Ариел да потрепери. Още ли вярваше, че тя беше поканила Оливър в леглото си? Че е била доброволна партньорка в опита да сложат рога на съпруга й?

— Удобно за Оливър, може би — отвърна сковано тя и извади костюма си за езда и леките ботушки. Съпругът й не каза нищо повече. Ариел измъкна от чекмеджето чисто бельо и чорапи. После хвърли боязлив поглед към леглото. Мъжът й все още седеше удобно облегнат на възглавниците, като че никога не беше отправял онази хаплива забележка. — Сега трябва да се облека и да се погрижа за конете си — обясни тихо тя.

— Така ли? Какви коне? — Подавляващата интимност на атмосферата явно не му оказваше влияние.

— Моите коне — промърмори Ариел и се наведе над камината да смете пепелта и да натрупа съчки в огнището.

— Всички имаме коне — гласеше сухият коментар.

— Това е вярно, но моите са по-особени. — Тя разбута жаравата с машата, докато захвърчаха искри.

— Какво означава това? — попита все така небрежно той, без да се помръдне.

Нямаше нищо лошо, ако му обясни какви коне отглежда и какво възнамерява да направи с тях. Ако зависеше от Ранулф, Саймън Хоксмур щеше да живее още само няколко дни. При тази мисъл тя спря да диша. Не можеше и не искаше да участва в убийство, макар че ставаше въпрос за един абсолютно чужд човек, натрапен й за съпруг. Непременно трябваше да осуети безбожното намерение на братята си.

А какво ще стане после с нея? Отговорът беше от ясен по-ясен: тогава щеше да зависи изцяло от волята и прищевките на граф Хоксмур. Бракът беше завинаги. Ариел прогони енергично тази неприятна мисъл; тя й причиняваше главоболие.

— Няма ли да ми разкажете нещо повече за специалните си коне? — попита с усмивка той.

Не, не можеше да му каже цялата истина. Не и ако той щеше да играе някаква роля в живота й, макар и за кратко.

— Това е мое хоби. Отглеждам арабски коне — отговори тя с подчертана небрежност. — Братята ми почти не ги забелязват и бих предпочела да си остане така. Те са брутални ездачи и аз не искам да ми вземат жребците.

Саймън сведе глава в знак на съгласие.

— Няма защо да се страхувате, Ариел. Аз няма да се разбъбря.

— Не се страхувам — отговори тя и се обърна да го погледне. — Знам, че няма да ме издадете.

— Е, добре, тогава се облечете и идете да видите конете си. Аз няма да ви преча.

Ариел се изчерви до корените на косата си.

— Тогава бихте ли ме оставили сама?

Мъжът поклати глава.

— Не. За съжаление не мога да покажа окървавен чаршаф като доказателство, че сме консумирали брака си, но имам намерение да обявя пред целия свят, че съм прекарал нощта в леглото на съпругата си.

Ариел прехапа устни.

— Тогава поне се обърнете с лице към стената, за да мога да се облека!

— Простете, но ако си спомням добре, вие сама признахте, че нямате причини да се срамувате. Освен това сме съпрузи.

— Вие се подигравате с мен! — изсъска гневно тя.

— Може би. Но от друга страна, аз вярвам в поговорката: каквото повикало, такова се обадило. Вие не вярвате ли, скъпа съпруго?

Явно не беше уместно да се впуска в словесни престрелки с този мъж. Ариел не отговори, само му обърна гръб и посегна към чорапите, за да се обуе под защитата на кадифената наметка. Беше й много трудно да нахлузи ризата през главата си, без да изпусне наметката и тя знаеше, че в един момент ще му разкрие гърба и задника си, но стисна зъби и си забрани да мисли за това. Щом облече ризата, се почувства достатъчно закрита, за да се откаже изцяло от наметката. А и с две свободни ръце можеше да облече много по-бързо костюма за езда. Накрая въздъхна облекчено, и отново се обърна с лице към него.

— Наистина не мога да си представя защо изпитвате потребност да скриете прелестите си — отбеляза Саймън. — Ако се съди по малкото, което можах да видя, тялото ви може спокойно да бъде изложено на показ.

— Вие сте твърде неучтив, сър. — Тя разреса дългата си коса, сплете я на дълга плитка и я уви около главата си.

Саймън се засмя невесело.

— Не мисля, че комплиментите на един съпруг могат да бъдат наречени неучтиви, скъпа.

Ариел нагласи косата си и с ядни движения я закрепи с няколко фуркета. Саймън я наблюдаваше мълчаливо, изкривил устни в иронична усмивка. Когато тя се запъти към вратата, той я повика:

— Не мислите ли, че бихте могли да изпълните поне някои прозаични задължения на съпругата, Ариел?

Младата жена спря с ръка на бравата.

— Кои например?

Мъжът потърка наболата си брадичка.

— Трябва ми гореща вода, за да се измия и обръсна. Освен това бих искал за закуска студено месо и чаша ейл, за да се подготвя за деня, който ни предстои.

— Ще кажа в кухнята да ви донесат закуската в стаята.

Саймън поклати глава.

— Не, мила моя, едно от задълженията на примерната съпруга е да се грижи лично за потребностите на мъжа си. Разбира се, аз не очаквам от вас да мъкнете със собствените си ръце кофи с гореща вода, но моето обслужване трябва да се извърши под вашия надзор, освен това бих желал лично да ми налеете ейл.

Може би няма да се опитвам да осуетя мръсните планове на братята си, помисли си мрачно Ариел. Този мъж беше прекалено самоуверен. И явно му доставяше удоволствие да играе с всички подробности малката игра, която беше подготвил.

— Нали имахме уговорка, скъпа моя — напомни й Саймън, докато тя стоеше на вратата, измерваше го с гневен поглед и явно се бореше със себе си.

Ариел се обърна рязко на токовете си и изскочи от стаята. Двамата имаха уговорка и тя беше длъжна да спази своята част. Той я спаси от Оливър Бекет и имаше пълно право да получи онова, което му се полагаше като съпруг. Не беше нужно да го излага на всеобщи подигравки. А ако беше съвсем честна, трябваше да признае, че представата да осуети коварните замисли на братята си я изпълваше с радостно очакване.

В кухнята вече цареше оживление, главната готвачка и подчинените й приготвяха закуската, която трябваше да бъде поднесена в голямата зала. Сигурно ще слязат само хората, които не са пили особено много или поне са си отспали, каза си злобно Ариел.

— Гертруд, бихте ли подготвили една табла за съпруга ми? Той желае за закуска студено месо и кана ейл. Тимсън, бъдете така добър и отнесете в спалнята ми две кани гореща вода. Негова светлост желае да се обръсне. — Ариел осъзна бързо въздействието на думите си и се изчерви. Слугите закимаха с разбиране, размениха си многозначителни усмивки и побързаха да изпълнят указанията й.

Без да бърза, тя взе едно прясно опечено хлебче от тавата, която една прислужничка току-що беше извадила от пещта, вградена в дебелата каменна стена, после си наля прясно издоено мляко от голямата кана. Всеки неин ден започваше по този начин, тъй като ставаше много преди другите обитатели на дома и не обичаше да закусва с тях.

Щом хапна, Ариел тръгна пред Тимсън и слугинята, която носеше таблата със закуската на графа. Щом изкачиха широката стълба, вратата към спалната на Ранулф се отвори, брат й излезе по нощница в коридора и се огледа намръщено. Косата му бе разбъркана, очите подути и кървясали, но погледът остър, както винаги. Той потрепери от студ и потърка сърдито голите си крака.

— Какво правиш? — попита гневно той. — И без това почти не можах да затворя очи заради проклетите ти песове, които ме оглушиха с лая си още на зазоряване!

— Кучетата отдавна са навън — обясни спокойно Ариел. — А аз нося закуска и гореща вода на съпруга си. Той ми заяви, че спешно се нуждае от нещо за хапване след тази дълга и… успешна нощ. — Тя се ухили на брат си, неспособна да скрие задоволството, което изпита при внезапния проблясък на гняв в кървясалите му очи.

Ранулф изръмжа нещо неразбрано, понечи да заговори, но улови погледа на лакея и преглътна злобния си коментар. Изсъска някакво проклятие, върна се в спалнята си и затръшна вратата.

Ариел се усмихна доволно и се опита да си представи как щяха да се разбеснеят братята й при мисълта, че сестра им беше станала истинска жена на граф Хоксмур. Това задоволство я обезщети богато и пребогато за досадното задължение да се преструва пред всички гости, че изпълнява покорно съпружеските си задължения. С тази приятна мисъл, предизвикваща усмивка на устните й, тя се върна с лека стъпка в спалнята си, където съпругът все още почиваше в леглото й.