Джейн Фийдър
Сребърната роза (23)

22

Саймън се събуди на разсъмване. Без да съзнава какво прави, той протегна ръка и помилва мястото до себе си. То беше студено и празно и едва в този момент той започна да осъзнава защо му беше толкова тежко на сърцето. Припомни си случилото се миналата вечер, представи си събитията едно по едно и болката стана непоносима. Изтегли се малко нагоре към края на леглото и огледа стаята.

Ариел лежеше напълно облечена на ниското легло, тънкото одеяло беше вдигнато до брадичката й, ръцете скръстени на гърдите. Дори не беше свалила ръкавиците си. Очите й бяха затворени, дългите мигли образуваха тъмни полумесеци върху бледите бузи.

Саймън не можеше да откъсне поглед от лицето й. Даже в съня си не беше изоставила упоритите линии около устата и брадичката. Ето какъв беше резултатът от мирната му мисия.

Без да бърза, Саймън извади ключа изпод възглавницата си, докуцука до вратата и отключи. Трябваше веднага да иде в обора. Ако Ариел имаше сериозни основания да се опасява, че Ранулф ще открадне конете й, съпругът й беше длъжен да го предотврати.

Вратите на голямата зала бяха отворени, прислужниците работеха усърдно, за да заличат следите от снощното пиянство. Саймън отговори учтиво на поздравите им и побърза да излезе в двора. Мъглата се бе вдигнала, но въздухът все още тежеше от влага, земята беше мокра и хлъзгава.

Кучетата се хвърлиха радостно срещу него и го поздравиха с весел лай. Едгар стоеше на прага на обора, в който живееха арабските коне. Дъвчеше задължителната си сламка и наблюдаваше безизразно приближаването на графа.

— Добро утро, Едгар.

— Добро утро, милорд. — Гласът и лицето на Едгар не издаваха абсолютно нищо.

— Смятам, че трябва да предприемем нещо за конете на лейди Ариел, Едгар — заговори без заобикалки Саймън. — Наистина ли ги заплашва опасност от страна на лорд Рейвънспиър?

— Да — кимна лениво Едгар. — Той вече открадна една бременна кобила.

Саймън кимна.

— Елате да обиколим обора, Едгар, за да ми обясните от какви по-специални условия се нуждаят арабските коне. Ще се погрижа възможно най-скоро да бъдат откарани в Хоксмур Мейнър.

— И какво казва лейди Ариел за намерението ви, ако ми позволите да попитам? — Едгар не се помръдна от вратата.

— Мисля, че много скоро ще се убеди в предимствата на това решение — отговори съвсем спокойно Саймън.

Едгар отстъпи настрана, макар и неохотно, пропусна графа и го последва във вътрешността на обора.

 

 

Ариел изчака, докато стъпките на Саймън заглъхнаха в края на коридора, и седна в леглото си. Бутна завивката и преметна крака през ръба на ниската кушетка. Но вместо да стане, сведе глава и се загледа потиснато в краката си.

Какво трябваше да стори сега? По някаква незнайна причина вече не изпитваше нито възмущение, нито гняв от провала на плана си за бъдещето. Пред лицето на жестокия и безмилостен Саймън всичко останало беше загубило значението си. Защо мъжът й беше толкова сляп? Защо не направи дори опит да разбере защо независимостта означаваше толкова много за нея? Той дори не бе помислил, че тя се страхуваше да му се довери.

Саймън изобщо не си беше направил труда да вникне в положението й и да осъзнае, че целият й досегашен живот я бе направил недоверчива към хората и особено към мъжете. Той изобщо не бе помислил, че ако миналата нощ беше проявил поне малко разбиране, ако й беше казал няколко окуражителни думи, щеше да спечели пълното й доверие. Вместо това я стъпка с цялата сила на авторитета си — постъпи също като баща й, също като Ранулф.

Тихо почукване на вратата я изтръгна от мрачните размишления.

— Кой е?

— Аз съм, Хелън. Мога ли да вляза?

Ариел скочи и бързо напъха ниската кушетка под леглото. Хелън не трябваше да знае, че миналата нощ не беше спала в леглото до съпруга си. Тя приглади с пръсти немирните си къдрици, огледа се и въздъхна примирено. Дрехите й бяха в ужасно състояние, но не можеше да стори нищо, за да се приведе в по-приличен вид. Беше спала с роклята и това й личеше.

— Влезте — извика тя.

— Простете, Ариел, но снощи случайно станах свидетел на част от разговора ви със Саймън — започна направо Хелън. — За съжаление не можах да го избегна.

Бузите на Ариел се оцветиха в кървавочервено.

— Но как… как… не осъзнавах, че сме говорили толкова силно.

Хелън също се изчерви, но изчервяването й беше съвсем слабо и Ариел изобщо не го забеляза.

— Вижте, мила, аз познавам Саймън много добре, затова ще се опитам да ви помогна и вие да го разберете. Не искам да се натрапвам със съветите си, не искам да се намесвам, ако съм нежелана, но смятам, че мога да помогна, и ви моля да ме изслушате. Повярвайте, намеренията ми са съвсем почтени.

Тя стисна ръцете на Ариел в топлите си пръсти.

— Елате в моята стая, мила. Камериерката ми донесе чай. Позволявам си да кажа, че видът ви не е много добър. Изглеждате, сякаш имате спешна нужда от нещо топло и ободряващо.

Гласът й беше изпълнен с толкова искрена загриженост и разбиране, че Ариел усети как умората и изтощението й отслабнаха. Досега се беше борила съвсем сама с проблемите и усложненията в живота си и днес изпита приятна утеха при мисълта, че може да сподели тъгата си с тази жена.

Тя излезе без съжаление от студената си неуютна стая, изпълнена с горчиви спомени, прекоси коридора и влезе в стаята на Хелън, където в камината гореше буен огън, а на масичката чакаше табла с чай и бисквити.

— Седнете до огъня. — Хелън наля чай. — Хайде, разкажете ми какво се случи миналата нощ, продължи тя и й подаде чашата. — Чух гневни гласове. Саймън беше бесен, а той не се гневи лесно.

Ариел стисна с две ръце топлата чаша и вдъхна дълбоко съживяващия аромат. После опря стъпалата си в перваза на камината и разказа подробно за сблъсъка със Саймън.

— Саймън е най-необикновеният мъж, когото познавам — започна бавно Хелън. — Ако някой проявява разбиране към другите хора и проблемите им, това е само той. А вие, скъпа моя, имате невероятен късмет, че този мъж стана ваш съпруг. Той ще се отнася към вас с цялата деликатност и великодушие, на които е способен. Знаете ли колко малко жени могат да се похвалят с такова отношение на съпрузите си? Сигурна съм, че можете да му отговорите със същото.

— Деликатност и великодушие… това е чудесно, но не е достатъчно, Хелън. Тези чувства са прекрасни, но са хладни и не идват от сърцето. Аз искам повече, много повече. Искам разбиране и приемане, които са плод на любовта. — Гласът й звучеше учудващо спокойно, макар че бе казала една истина, която бе проумяла едва в този момент.

Хелън се приведе към нея и стисна ръцете й.

— Не искайте невъзможното, дете. Повярвайте, общността, приятелството, нежността и верността имат много по-висока стойност. Саймън ще ви даде всичко това, и вие трябва да го приемете.

— Но няма да ми даде любов, така ли? — Гласът на Ариел беше все така спокоен, по лицето й не трепваше нито мускулче.

Хелън помилва хладната й буза.

— Той е от рода Хоксмур, мила моя. Вашият баща уби баща му. Той може да изпитва към вас топлота и привързаност, но в сърцето му никога няма да има място за една Рейвънспиър.

— Той ли ви каза това?

— Да, със същите думи — отговори тихо Хелън.

— Благодаря ви. — Ариел издърпа внимателно ръцете си и стана. — Всъщност аз го знаех. А сега ви моля да ме извините. Трябва да се погрижа за домакинството. — Тя дари Хелън с хладна усмивка и се върна в спалнята си.

 

 

След около четвърт час Саймън се върна и завари Ариел да седи пред огледалото и да четка косата си. Скромната рокля от тъмнокафяв лен не можеше да намали очебийната бледност на лицето й.

Тя не се обърна към него, но очите й, засенчени от тежките мигли, срещнаха спокойно погледа му в огледалото.

— Слязох да говоря с Едгар… и взех всички необходими мерки, за да можем по-скоро да откараме конете ти в Хоксмур Мейнър.

Ариел изглеждаше толкова нещастна, че той забрави собствената си болка и разочарование. Ръцете му се протегнаха да я прегърнат, пръстите му копнееха да помилват подутите й клепачи.

— Значи аз нямам никакво право да си кажа мнението за неща, които засягат конете ми? — попита тя и гласът й трепереше от едва потискан гняв.

Саймън въздъхна примирено.

— Разбира се, че имаш право. Конете ти ще бъдат подслонени в моите обори, но ти ще имаш пълното право да вземаш решенията за отглеждането им. Реших да действам бързо само защото ти беше много обезпокоена от поведението на брат си. — Той не можа да се въздържи и добави с горчив сарказъм: — Прощавай, ако съм взел решение, което не ти е по вкуса.

Ариел сплете косата си на дълга плитка и я преметна през рамото си.

— Разбира се, ти имаш пълното право да решаваш вместо мен. Нали така е записано в брачния договор? Съпругът има право да решава бъдещето на жена си — цитира остро тя.

Саймън стисна зъби, за да не загуби самообладание.

— Вероятно е написано точно така — отбеляза учтиво той. — Но щом ти оказвам внимание и се съветвам с теб, значи…

— Значи трябва да ти бъда благодарна за деликатността — прекъсна го бързо тя. — Разбирам те. Уча се бързо, сър.

Саймън стисна до болка ръце и отново срещна гневния й поглед в огледалото.

— Ариел, и двамата знаем, че не става въпрос за конете ти. Щом желаеш да се занимаваш с развъждане на арабски коне, можеш да го направиш и в Хоксмур Мейнър с моята благословия. Няма да възразя, ще те оставя да вършиш онова, което ти харесва и за което очевидно имаш дарба. Но и двамата знаем, че ти искаше нещо съвсем друго, така ли е?

Когато тя не отговори, той продължи със спокоен тон:

— Ти искаш финансова независимост, за да избягаш от нашия брак. Това е нещо, което не мога да позволя. Имаш право да се занимаваш с отглеждане на коне, имаш право дори да ги продаваш, макар че не ми е особено приятно жена ми да се занимава с търговия на коне. Но щом искаш печалба, аз настоявам парите да бъдат внасяни в попечителски фонд на името на децата ти, на нашите деца. Самата ти няма да имаш достъп до тях.

От лицето на Ариел изчезна и последната розовина. Чертите й побеляха като вар, очите хлътнаха дълбоко в кухините и около тях се очертаха тъмни сенки. От устата й не се отрони нито дума.

Саймън попипа устата си. Мълчанието й беше по-лошо от всичко друго. То беше изпълнено с горчиви обвинения, но и с примирение, което прониза сърцето му. Той се беше научил да цени онези качества в нея, които я оприличаваха на диво, неподдаващо се на опитомяване, зверче, а сега тя му напомняше по-скоро за току-що обяздено умърлушено пони.

Той сложи ръце на раменете й, но тя потръпна конвулсивно под докосването му. Саймън отпусна безпомощно ръце и й обърна гръб. След малко излезе от стаята и безшумно затвори вратата след себе си. Не беше издал с нищо гнева и мъката, които бушуваха в сърцето му.

Ариел гледаше втренчено в огледалото. Общност, приятелство, вярност. Необходими, но не достатъчни, повтори си горчиво тя. Не можеше да се отдава с любов на мъжа, който не беше способен да отговори на любовта й. Не можеше да се задоволи с тази половинчата утеха, все едно какво й внушаваше Хелън. Не можеше да остане тук и да участва в този фарс.

Трябваше да се махне оттук поне за малко и да размисли какво трябваше да стори. Да се махне от близостта на Саймън, от търсещите му очи, от любимото лице и прекрасните нежни ръце. Трябваше да отиде някъде, където никой нямаше да й досажда с въпроси и където можеше да събере мислите си.

Тя стана от столчето, измъкна от гардероба стара пътна чанта и нахвърля в нея дрехи и бельо. Уви се с наметката и тръгна към вратата. Изведнъж спря с ръка на бравата, защото си бе припомнила подигравателната забележка на Саймън, че е искала да избяга без дума за обяснение.

Беше глупаво и подло да си отиде, без да му остави вест. Върна се до писалището си и надраска няколко думи на лист хартия.

„Трябва да помисля какво ще правя оттук нататък. Не бягам от теб.“

Кратко, ясно, недвусмислено. Тя сгъна листа, написа отгоре името на Саймън и остави писмото на перваза на камината. Погледът й падна върху кончето от китова кост, което беше поставила до свещника, за да може да го вижда от леглото. Взе го и го мушна в джоба на наметката си.

Когато Ариел излезе от спалнята си, Хелън открехна вратата и погледна недоверчиво пътната чанта.

— Нима смятате да заминете, мила?

Ариел поклати глава. Днес се беше наслушала достатъчно на доброжелателни съвети. Нямаше нужда от бившата любовница на Саймън и старанието й да помогне.

— Отивам да занеса някои неща на една приятелка — отговори хладно тя и забърза надолу по стълбата.

 

 

Ариел измина бързо трите мили до къщичката на Сара и Джени. Не можеше да отиде другаде, освен при двете самотни жени. Това беше единственото й убежище. Кучетата подскачаха весело пред нея и се радваха на неочакваната разходка.

Джени отвори вратата и извика изненадано:

— Ариел, нима си изминала целия път пеша?

— Имах нужда да се раздвижа — Ариел влезе в стаичката и хвърли чантата си на пода. Погледна бързо към градинката, където беше оставила кучетата, и ги повика да влязат. — Мога ли да остана няколко дни при вас?

Джени се обърна към майка си, която беше станала от мястото си зад чекръка и вървеше към гостенката. Сара сложи ръце върху лицето на Ариел, докосна внимателно подутите й клепачи, после устните, сякаш искаше да заличи браздите от болка, които беше видяла. После издърпа Ариел към огъня и я натисна да седне на едно столче.

— Какво се е случило, Ариел? — Джени седна до нея и се зае да разтрива студените й ръце.

Ариел се постара да им опише събитията кратко и ясно и по възможност неутрално. Когато свърши, Джени не каза нито дума, само устреми слепите си очи към майка си. Лицето на Сара беше сериозно и затворено и Ариел усети неприятна тръпка. Възрастната жена изглеждаше недоволна от действията й.

— Май не трябваше да идвам — промълви тихо тя. — Права ли съм, Сара?

— Глупости! — възрази сърдито Джени. — Разбира се, че трябваше да дойдеш при нас. Нали и ти си на това мнение, мамо? Ние сме единствените ти приятелки. Къде другаде би могла да отидеш?

Ариел погледна Сара с нарастваща несигурност, но възрастната жена се усмихна топло и протегна ръка да помилва бузата й.

— Графът няма право да се разпорежда с твоите коне — отсече с необичайна разпаленост Джени.

— Той ми е съпруг и има пълното право да разполага с имуществото ми, както намери за добре — отвърна горчиво Ариел, устремила поглед към лицето на Сара, която при тази забележка поклати неодобрително глава. Едновременно с това обаче тя се усмихна, сякаш се забавляваше с нещо абсурдно. Веждите й се вдигнаха в скептичен въпрос, Ариел прехапа устни и заяви нещастно: — Не, Сара, това наистина не е главният проблем.

Кучетата положиха глави в скута й и тя ги помилва с отсъстващ вид, но както винаги, почерпи известна утеха от безмълвната им подкрепа.

— Хелън, приятелката му — всъщност тя е или е била негова любовница… та Хелън ми каза, че той не може да ме обича. Каза, че й го е казал, преди да се ожени за мен.

Ромул вдигна глава и близна съчувствено бузата й, но Ариел изобщо не го усети. Погледът на Сара беше устремен към лицето й, загадъчната усмивка все още играеше в ясните сини дълбини на очите й.

— Аз имам нужда от любовта му — проговори съвсем тихо Ариел, без да се учудва от признанието си. — Какво да сторя, щом той не може да ме обича?

Джени не знаеше какво да отговори и погледна въпросително майка си, която я потупа успокоително по ръката. Ариел продължи да говори с нарастващ плам:

— Хубаво е, когато Саймън казва, че трябва да му имам доверие, но нали и той трябва да ми има доверие? Но той не може да ме обича и аз съм почти сигурна, че именно поради това не е в състояние да ме разбере, да повярва, че мога да го обичам. Ако го обичам, няма да търся финансова независимост и да бягам от него. Ако го обичам, няма дори да си помисля да се махна от него. Ако вярва в любовта ми, може да ми разреши да имам собствен доход, без да се бои от нищо. — Тя погледна безпомощно двете жени. — Май говоря глупости…

Джени я гледаше със съмнение. Сара стана от мястото си, грабна гърненцето с вода и го сложи над огъня. Ариел усети лек гняв. Защо Сара не бе проявила съчувствие към нещастието й?

— Ако смяташ, че е по-добре да си отида, няма да остана тук — прошепна нерешително тя.

Сара поклати енергично глава, и отново помилва бузата й. След това посочи тясната стълбичка в задната част на стаята, която водеше към тавана, и Джени веднага произнесе на глас онова, което майка й беше помислила:

— Ще спиш на тавана, Ариел. Имаме нар. Ела да го видиш.

— Тя се запъти веднага към стълбичката и Ариел я последва, след като вдигна чантата си. Тя знаеше, че двете жени споделяха едно легло, в което не можеха да спят трима, и вече се бе примирила с мисълта да нощува на тясната дървена пейка до стената; затова малкият таван, ухаещ на сушени ябълки, с кръгло прозорче и напълнен със слама дюшек върху тесния нар, й се стори истински лукс.

— Чудесно място за спане, Джени — усмихна се топло тя, остави чантата си и отиде до прозореца. — Въпреки това продължавам да мисля, че Сара не е съгласна да остана тук.

— Разбира се, че мама няма нищо против присъствието ти — възрази спокойно Джени. — Все пак ти не си напуснала окончателно съпруга си. Дошла си при нас само защото имаш нужда от размисъл.

— Права си — съгласи се Ариел и се вгледа в забуленото от облаци небе. — Наистина ми трябва време за размисъл. — Но тя все още нямаше представа докъде щяха да я доведат мислите й…

 

На другата сутрин Саймън влезе в спалнята на Ариел и не се изненада, когато я намери празна. Погледът му падна върху писмото, оставено на перваза на камината.

Грабна го бързо и го разгъна с треперещи пръсти. Сърцето му се изпълни с лошо предчувствие. Гневният му вик проникна в стаята на Хелън отсреща, тя отвори вратата и подаде глава навън.

— Какво ти става, Саймън?

Мъжът смачка писмото и го хвърли в огъня.

— Добре, ще й дам време да си помисли! — процеди ядно той. — Бог да ми е на помощ! Положих огромни усилия да запазя търпение, но това момиче ще ме подлуди! Човек трябва да има ангелско сърце, за да понася капризите му!

— За Ариел ли говориш?

— Разбира се, че за Ариел — изфуча ядно той. — Надали има друг човек по света, който е в състояние да ме докара до отчаяние. — Той разтърси нетърпеливо глава. — Прощавай, Хелън. Нямах право да ти крещя.

— Не ти се сърдя — усмихна се жената. — Какво се е случило пак? Аз… знаеш ли, снощи случайно чух част от разговора ви и…

— Ти си подслушвала? — Той я погледна невярващо.

Хелън се изчерви смутено.

— Да, признавам, подслушах ви.

Саймън зарови пръсти в косата си.

— Поговорихме си тази сутрин, след като ти излезе. — Хелън приседна на леглото и в очите й блесна съчувствие. — Знам, че не беше редно да се намесвам, но бях сигурна, че мога да помогна. Казах й, че има невероятен късмет да получи съпруг като теб — отвърна Хелън и простите думи подчертаха пламенното й убеждение. — Казах й, че трябва да бъде дълбоко благодарна за приятелството и великодушието ти.

Саймън затвори очи и се опита да си представи какво въздействие беше оказала тази проповед върху Ариел.

— Май само влоших положението… — промълви тъжно Хелън и нервно закърши ръце. Никога не беше виждала Саймън толкова съкрушен.

— Вероятно. Макар и с най-добри намерения.

— Само едно: че желае да я приемеш такава, каквато е.

Мъжът се изсмя безрадостно.

— Разбира се, че я приемам. Нали ти казах, че не искам да променя нищо в нея? Макар че в момента ме сърбят ръцете да я стисна за шийката и да я удуша.

— Мисля, че посещението ми в Рейвънспиър Касъл приключи безславно — промърмори саркастично Хелън. — Ще кажа на камериерката си да събере багажа. Моля те да изпратиш някой от лакеите в обора с нареждане да впрегнат каретата ми.

Тя стана и Саймън стана след нея. Прегърна я и я притисна до гърдите си.

— Чувствам се жалка стара глупачка — прошепна тя, зарови глава на рамото му и изхълца задавено. — Глупачка, която се меси там, където не й е работата. Наистина исках да помогна, Саймън…

— Знам, знам. Сигурно някой ден ще се връщаме към днешната случка и ще се смеем на глупостта си — опита се да я утеши той, но в думите му нямаше убеденост.

— Какво ще правиш сега?

— Какво ще правя ли? Ще ида да я намеря и ще й предам няколко урока за отношенията между мъжа и жената — отговори мрачно той.

След като помогна на съкрушената Хелън да се настани в каретата си и проследи заминаването й, Саймън остана още малко в двора, като нервно се удряше по дланите с ръкавиците си и размишляваше как да обясни на братята Рейвънспиър, че младоженката ще отсъства от празненствата в нейна чест.

— Хоксмур, надявам се днес отново да се присъедините към нашата компания. — Гласът на граф Рейвънспиър прекъсна размишленията на Саймън точно в подходящия момент. Сивите очи на Ранулф горяха от злоба. — Изглеждате някак объркан, зетко.

— Наистина трябва да призная, че съм малко смутен — отговори меко Саймън. — Вашата сестра, Рейвънспиър, реши да се оттегли от сватбените тържества.

В очите на Ранулф блесна недоверие.

— Какво означава това? — Без да иска, той погледна към обора на арабските коне.

— Не се бойте, Рейвънспиър, всичките й коне са по местата си — уведоми го с хладна усмивка Саймън. — Но още тази седмица ще бъдат откарани в Хоксмур Мейнър.

— Конете принадлежат на Рейвънспиър — отговори раздразнено Ранулф и очите му засвяткаха гневно. — Сестра ми ги е купувала с пари от нашите имоти. Те не са нейна собственост. — Той се обърна рязко на токовете си и се отдалечи с бързи крачки.

— Това не е вярно, милорд — обади се сърдито Едгар, който беше изникнал сякаш от нищото зад гърба на графа. — Лейди Ариел продаде накитите, които й беше оставила майка й, за да купи жребеца и първата кобила. Останаха й достатъчно пари, за да поддържа оборите няколко години, а сега, когато започнаха да носят печалба, Рейвънспиър иска да й вземе всичко.

— Той знае ли за продажбата на накитите?

Едгар вдигна рамене.

— Предполагам, че да. Ако е толкова сигурен, че конете принадлежат по право на Рейвънспиър, защо му беше да открадне бременната кобила?

— Разбрах. — Саймън кимна и се запъти към входната врата на замъка. Тъкмо когато влезе във вътрешния двор, насреща му излязоха тримата братя.

— Май преди малко не ви чух добре, Хоксмур. Какво казахте за сестра ми? — поиска да узнае Ранулф. Той стоеше гордо изправен, сложил ръце на хълбоците си, обкръжен от двамата си братя. — Какво сте направили с Ариел?

— Аз? — Саймън вдигна ръце в безпомощен жест. — Нищо, съвсем нищо. Но тя реши да се оттегли за известно време от цялата тази суетня и шум. Каза ми, че се чувства уморена от непрекъснатите тържества.

Тримата братя го зяпнаха невярващо.

— И къде е сега сестра ни? — попита Роланд. В очите му, обикновено безжизнени и мътни, сега святкаше интерес.

Саймън вдигна рамене, но изведнъж бе осенен от внезапно прозрение. Хелън му беше причинила достатъчно ядове; сега за разнообразие можеше да му окаже малко помощ.

— Замина, за да прекара няколко дни при една моя приятелка.

— Каква приятелка?

— Лейди Келбърн. Вчера дамата пристигна на посещение при младата булка и тази сутрин ги изпратих с каретата й.

— Това е вярно, снощи в замъка е нощувала непозната дама — обади се Ралф, който пак беше пиян. — Каза ми го Тимсън.

— Но Ариел не може да изчезне просто така насред собствената си сватба! — извика възбудено Ранулф.

Саймън отново вдигна рамене.

— Прощавайте, Рейвънспиър, но аз дадох съгласието си. Мнението ми е, че сестра ви се нуждае от няколко дни спокойствие. Непрекъснатите празненства и всекидневните ловни излети не са подходящи за жена в нейното състояние.

— Искате да кажете, че е забременяла? — попита Роланд, докато братята му гледаха изумено зетя си.

— Все още е твърде рано да твърдим подобно нещо — отговори съвсем спокойно Саймън, — но не искам да рискувам. Посещението и поканата на лейди Келбърн дойдоха тъкмо навреме — допълни с широка усмивка той. — Но според мен ние можем да си продължим сватбата и без присъствието на булката. Ариел ще се върне най-късно след седмица.

Ранулф го измери с мрачен поглед. Очевидно се опитваше да прецени положението.

— Е, мога да си представя, че ще си намерим забавления, Хоксмур — проговори най-после той. — Но да бъда проклет, ако оставя двеста гости под покрива си и продължа да ги храня и поя, когато булката е решила да замине.

Тримата братя се върнаха в голямата зала, без да се потрудят да забавят крачка, за да вървят редом с госта си. Залата беше препълнена с гости, които тъкмо закусваха. Ранулф се изкачи на подиума и плесна с ръце.

— Дай ми рога си! — Той щракна с пръсти към Ралф, който примигна объркано и измъкна ловния рог от колана си. Ранулф даде сигнал и шумът в голямата зала замлъкна. Присъстващите смаяно вдигнаха очи към домакина си, облечен в кадифен костюм за езда.

— Лейди и джентълмени, високопочитаеми гости — започна Ранулф с меденосладък глас. — Извънредно съжалявам, но трябва да ви съобщя, че сватбените празненства ще приключат преждевременно. Лейди Хоксмур напусна замъка.

В залата се възцари тревожно мълчание. Гостите се споглеждаха смаяно. Никой не можа да разбере думите на Ранулф. След минута обаче съседите започнаха да си шепнат и да се спобутват.

— Какво каза той? Какво е станало с булката? Къде е отишла? Да не се е разболяла?

Саймън слушаше тихите коментари със смесица от възмущение и веселие. Не можеше да обвини искрено Ранулф за това неучтиво изявление. Домакинът се беше уморил да гощава двеста гости, които непрекъснато ядяха и пиеха. Кой знае колко пари беше похарчил досега. Но беше скандално да разгони гостите си по този рязък, почти брутален начин. Новината щеше да стигне много бързо до кралския двор и без съмнение щеше да предизвика силно вълнение сред придворните. Само Бог знаеше как щеше да реагира кралицата. Ранулф явно беше побеснял от гняв, след като дори не беше помислил, че с тази си постъпка би могъл да си навлече гнева на нейно величество.