Джейн Фийдър
Сребърната роза (16)

15

— Донесох ви нещо за ядене, милорд. — Дорис влезе в спалнята на Ариел с голяма табла с най-различни ястия.

Саймън, който седеше пред огъня и се взираше сънено в пламъците, вдигна глава към влязлото момиче и на лицето му грейна усмивка. Едва сега се сети, че не беше ял от сутринта.

Дорис остави таблата на масичката до камината и кучетата се втурнаха да подушат храната.

— Едгар се върна, милорд. Да заведа ли кучетата при него? Те имат нужда от вечерната си разходка, нали разбирате?

— Да, Дорис, благодаря. — Саймън посегна към бастуна си и се надигна, за да раздвижи скованите си крайници. Усмихна се на прислужницата и се запъти към леглото на жена си. Ариел спеше дълбоко и спокойно, само дишането й беше някак мъчително. По бледото лице течаха вадички пот, косата беше полепнала по челото.

— Донесох и малко лавандулова вода, милорд. — Дорис му поднесе шишенце с ароматната вода и мека кърпа. — Ако изтрием лицето на лейди Ариел, тя ще се почувства много по-добре, нищо, че спи.

Ромул и Рем стояха до вратата и чакаха търпеливо. Очевидно знаеха, че Дорис е ключът към свободата, и я наблюдаваха внимателно, докато се движеше по стаята. Прислужницата явно знаеше какво прави, защото бързо смени листата от подбел в тигана с нови, извади изстиналите тухли изпод завивките и приглади чаршафите и възглавниците.

— Ще отведа кучетата при Едгар, милорд.

Саймън изяде вечерята си в най-добро разположение на духа. Имаше чувството, че това е най-приятната вечер след идването му в Рейвънспиър Касъл. Обичаше да бъде сам. Хвърли още една шепа листа от подбел в тигана над огъня, вслуша се в дишането на Ариел и се успокои, защото дъхът й беше станал по-равномерен.

Шумно чукане по вратата, което идваше по-скоро от дръжката на меч, отколкото от човешка ръка, го изтръгна от омаята на добрата вечеря. Още преди да е успял да отговори, вратата се отвори с трясък. На прага застана Оливър Бекет с чаша коняк в едната ръка и малка кама в другата, с която беше почукал.

— Е, как е моето момиче? — попита с леко завален глас той и се олюля. Примигна и махна с ръка към леглото. — Виждам, че си играете на болнична сестра, лорд Хоксмур. — Смехът му прозвуча подигравателно. След като влезе в стаята, той затвори с ритник вратата и продължи: — Жалко занимание за един войник на нейно величество, нали? Питам се какво ли би казал Негова светлост херцог Марлборо, ако ви види. — Смехът му стана още по-груб. — Но според мен той знае много добре, че един инвалид не е годен за нищо друго, освен да клечи край леглата на болните.

— Искате ли нещо, Бекет? — попита Саймън, отпи глътка бордо и измери влезлия с равнодушен поглед.

— О, дойдох само да видя как е моето момиче — отговори небрежно Оливър и пристъпи към леглото. — Надявам се, че ще признаете правото на любовника да е загрижен за състоянието на любовницата си. — Той изгледа втренчено Саймън, който седеше най-спокойно на стола си и не се помръдваше. Очите му се присвиха. Тази липса на реакция на острите му злобни коментари беше крайно незадоволителна. Може би беше по-добре да посвети вниманието си на Ариел.

— Моето малко диваче не е истинска красавица — заговори нежно той. — Не, наистина не мога да я нарека красива, но когато е здрава, е очарователно същество. За съжаление треската превръща дори най-голямата красавица в грозна вещица. Боя се, че нашата пациентка не прави изключение. — Той помилва запотеното лице на болната. — Мършава и бяла като восък. — Поклати глава и изцъка неодобрително с език. — Никой от нас не може да разбере какво я накара да постъпи така глупаво. Вие разбирате ли постъпката й, Хоксмур?

Саймън сметна, че е под достойнството му да отговори на такъв въпрос. Изпи мълчаливо виното си, протегна крака към огъня и зачака момента, когато нямаше да му остане друг избор, освен да приеме предизвикателството на Оливър Бекет.

— Не, никой от нас не може да разбере защо Ариел изложи коня си на опасност, за да спаси един Хоксмур. Падането в реката не е изненада; Ариел е непредпазлива и импулсивна и не обръща внимание на собствената си сигурност. Но да застраши коня си… — Той поклати глава и отпи голяма глътка коняк. — Не, не и Ариел. Особено в такъв безнадежден случай. Ако соколът ви беше нападнал, острите му нокти нямаше да влошат съществено състоянието на лицето ви, не е ли така?

— Мисля, че Ариел изненада и двама ни — отбеляза спокойно Саймън.

Оливър направи две крачки към огъня, но изразът в очите на другия мъж го накара да спре. Затова се облегна на таблата на леглото и зае колкото можеше по-небрежна поза.

— Дали наистина оценявате каква жена ви се е паднала, Хоксмур? Открихте ли какво харесва? Намерихте ли малката бенка от вътрешната страна на бедрото й?

— Вие сте невероятен досадник, Бекет — отговори все така спокойно Саймън. — Бих казал, че сте най-досадният и най-тъпият дребен мъж, когото някога съм срещал.

Лицето на Оливър се оцвети в тъмночервено. Ръката му се плъзна към колана, търсейки камата в кожена кания. Саймън го наблюдаваше, без да се помръдне.

— Хич не си въобразявайте, че Ариел е ваша, Хоксмур — заяви Оливър и гласът му трепереше от омраза. — Тя принадлежи на нас. На братята си и на мен.

— Наистина ли мислите така? — Саймън вдигна подигравателно едната си вежда, но сините му очи бяха корави и студени като лед. — А пък аз си въобразявах, че е моя съпруга.

Оливър измъкна светкавично камата си и пристъпи заплашително към седналия мъж. Очите на Саймън останаха приковани в лицето на натрапника, държаха здраво стъкления агресивен поглед на врага.

— Нападате невъоръжен човек — установи тихо той.

— И вие имате кама — изфуча разярено Оливър. — Извадете я и да видим кой ще спечели двубоя.

Саймън се изсмя презрително и противникът му настръхна.

— Аз се бия на бойното поле, както подобава на истински мъж, Бекет. Не се бия в спалните на болни жени.

Камата на Оливър изсвистя във въздуха, профуча само на сантиметър от лицето на противника му и се заби в дървената ламперия. Саймън, който остана в креслото си, дори не трепна. Нищо по лицето му не издаде, че беше осъзнал колко опасна беше дъгата, описана от смъртоносното оръжие.

— Вие явно не умеете да се владеете, Бекет, и сте дяволски избухлив, а това не е полезно качество за един мъж. — Саймън се обърна и измъкна камата от дървото. Хвана я за дръжката и я подаде на противника си.

Мъжът насреща му се обърна рязко на токовете си, кракът му се закачи в ресните на завивката, той политна напред и едва не падна. В последния момент успя да се хване за таблата на леглото. Изправи се и се заклатушка към вратата.

— Няма да ви я дадем — заяви през рамото й и гласът му предрезгавя от злоба. — Няма да ви я дадем, Хоксмур.

Вратата се затвори с трясък зад гърба му.

Какво, за Бога, беше намерила Ариел у този човек, за да му се отдаде? Мисълта, че този злобен и слабоумен тип беше познавал съпругата му преди него, беше повече от неприятна.

За каква бенка говореше? Ариел имаше една под дясната гърда и няколко съвсем дребнички отдясно на дупето, но на бедрото…

Саймън вирна мрачно брадичка и си заповяда да спре прилива на безсмислен гняв и отвращение. Представи си как гадните пръсти на Оливър бяха изследвали красивото младо тяло на Ариел и бяха търсили дребните му несъвършенства и в гърлото му се надигна гадене.

Ариел се раздвижи насън, промърмори няколко неразбираеми думи, отметна завивките. Халатът й беше мокър от пот и беше залепнал за гърдите.

Саймън захвърли халата на пода и изтри тялото на жена си с хладната ароматна кърпа, после нахлузи през главата й чистата долна риза и я спусна по тялото й. За съжаление чаршафите под нея също бяха мокри и той не знаеше как да се справи сам. Трябваше да чака Дорис.

Момичето се върна след около половин час, следвано от кучетата, които изглеждаха много доволни след вечерната си разходка.

— Трябва да свалим температурата, сър — обясни делово Дорис. — Лейди Ариел ми обясни как се прави, когато излекува майка ми от родилна треска. Можете ли да я вдигнете? — попита колебливо тя.

Саймън вдигна Ариел от леглото без никакво усилие. Ресниците й затрепкаха, очите й се отвориха за момент, но тя явно не го позна и това го уплаши. Той приседна на близкия стол и я настани удобно в скута си, вслушвайки се в неясното й бъбрене. Сгушено в обятията му, тялото й изглеждаше крехко и безсилно, сякаш без кости. Ако това състояние беше причинено от лауданума, не беше за чудене, че Ариел се съпротивляваше ожесточено срещу опиата.

— Ето, сър, леглото е готово. Съвсем чисти и свежи чаршафи — заяви доволно Дорис и за последен път приглади копринените възглавници.

Саймън положи товара си върху чаршафа, Дорис мушна тухлите под неподвижното тяло на господарката си, покри я грижливо и добави още една дебела завивка.

— Благодаря, Дорис. — Саймън извади една гвинея от джоба си и я пъхна в ръката на момичето с мека усмивка. — Желая ти лека нощ, Дорис.

Прислужницата зяпна смаяно монетата. Никога не беше получавала такъв щедър дар. След малко направи реверанс и изскочи от стаята, сякаш се боеше, че ако остане още малко, монетата ще се разтвори във въздуха.

Саймън бръкна отново в джоба на жакета си. Когато потърси гвинеята, той намери вътре и нещо друго. Извади гривната на Ариел и я вдигна замислено към пламъчето на свещта. Защо ли жената на име Сара се беше стреснала толкова, когато откри гривната на китката на Ариел? Като че ли познаваше накита отдавна и той имаше голямо значение за нея.

Явно не само Саймън намираше тази гривна някак обезпокоителна. Странно, наистина странно.

Саймън остави блещукащата гривна на масичката пред огледалото и се обърна отново към леглото. Прозина се и изведнъж усети колко е уморен.

Саймън закопня за чистото си хладно легло в собствената си спалня. Тя беше от другата страна на коридора, съвсем близо. Но обещанието си беше обещание.

Той заключи вратата, хвърли няколко цепеници в огъня, добави няколко листа подбел в тигана, угаси всички свещи и бързо съблече жакета си и изу ботушите. Отпусна се върху завивките до тихо похъркващата Ариел. Издърпа върху себе си част от най-горната завивка, претърколи се настрана с лице към Ариел, прегърна я и потъна в дълбок сън. Кучетата също въздъхнаха доволно и заеха обичайните си места пред камината.

Едгар проми още веднъж раните на кобилата и ги намаза със соления мехлем, за да избегне инфекция. Кобилата изпръхтя тихо и понесе търпеливо болката, която й причиняваха старанията му да й помогне. Едгар зави гърба й с дебело одеяло, за да я предпази от течение, напълни цяла кофа с овесена каша и я сложи на пода пред муцуната й. Животното го подуши, но отказа да яде.

Едгар тъкмо сваляше кожената си престилка, когато вратата към стаичката му се отвори и на прага застана високо мършаво момче с голяма глинена чаша в ръка.

— Лорд Хоксмур ви изпраща малко ейл, сър. Доколкото разбрах, от благодарност. — Момъкът подаде чашата на коняря. — Най-доброто октомврийско пиво, подправено и подсилено с ябълково бренди.

Едгар облиза устни. Това беше любимото му питие за студените и мрачни зимни нощи.

— Много мило от страна на лорда, момко. Благодаря, че го донесе. — Той пое чашата, въздъхна доволно и се обърна към напалената печка.

Едгар се отпусна на нара си, протегна крака към топлата печка и отпи голяма глътка от подправената бира. Ябълковото бренди улучи стомаха му като огнена струя, алкохолът се разпространи бързо по тялото му и изпълни крайниците му със сладостна леност. Той се изтегна на нара. След малко изпи още няколко глътки ейл. Още преди да е довършил пивото, чашата се изплъзна от внезапно скованите му пръсти, падна на пода и опръска горещата печка, която изсъска и разпръсна искри. Чашата се изтърколи към отсрещната стена, главата на Едгар се отпусна на възглавницата, тялото му остана напълно неподвижно.

След десет минути вратата се отвори безшумно и в стаичката надникна непознат мъж. Той се ослуша за момент, после изчезна също така безшумно, като не забрави да затвори вратата.

— Заспа — уведоми той тримата мъже, които бяха застанали пред двойната врата към обора. — Кобилата се намира в петия бокс от лявата страна.

Крадците бързо намериха кобилата. Опипаха предпазливо корема й, за да се уверят, че е бременна. Хвърлиха примка на шията й, увиха копитата й с мръсни ленени парцали. Животното изцвили объркано, но крадците бързо окачиха на шията му торба, пълна с жито, за да го принудят да млъкне.

Тримата изведоха кобилата в коридора, после на двора, преведоха я през оградената ливада и я повлякоха към реката. На малкия кей беше закотвена тясна товарна лодка. Когато наближиха, между дърветата излезе едър мъж.

— Момент, нека първо да видим дали сте довели коня, който исках. — Гласът му беше корав, дрезгав шепот в леденостудената нощ. И той плъзна ръце по корема на кобилата, после опипа шията й. Изръмжаването му изрази задоволство.

— Всичко е наред. Оставете одеялото на гърба й. Не искам да изстине при пътуването по реката. — Той даде знак на тримата мъже да натоварят кобилата на лодката.

Кобилата вървеше спокойно с непознатите. Никога не беше изпитвала страх от хората. Ръцете, които я бяха докосвали досега, бяха меки и нежни; гласовете, които беше чувала, бяха все дружелюбни и успокояващи. И тя наистина нямаше защо да се бои от граф Рейвънспиър, който проследи строго как я натовариха на лодката и я завързаха внимателно за релинга. Защото една арабска кобила беше твърде ценно имущество и заслужаваше да се отнасят към нея с най-голямо уважение.