Джейн Фийдър
Сребърната роза (9)

8

— За Бога, човече, няма ли най-после да се вразумиш! — Джак Чонси даде воля на гнева си. — Имаш непоносими болки. Не си в състояние да движиш ранения си крак. Какво ще спечелиш, ако се завлечеш с мъка в онази ужасна зала, за да присъстваш на още една безумна пиянска оргия?

— Във всеки случай ще се чувствам малко по-добре, отколкото ако остана тук съвсем сам — процеди през здраво стиснати зъби Саймън. Той се отпусна в мекия стол и се опита да свие малко сакатия си крак. Следобедът, прекаран на брега на езерото, се беше отразил много зле на раните му. — Нямам намерение да позволя на Рейвънспиърови да ме надвият — повтори упорито той. — Няма да слушам лицемерните им съчувствени думи, няма да гледам как тайничко ми се надсмиват. „Божичко, този Хоксмур е жалък съпруг“ — цитира иронично той. — „Куцука мъчително с бастуна си, едва се държи на краката си, милото момиче е достойно за съжаление…“

— О, стига вече, Саймън! — прекъсна го сърдито Джак и се отказа от опита си да го вразуми. Седна пред него, вдигна стъпалото му и го сложи на рамото си. — Я ме натисни.

Саймън стисна зъби и натисна с всичка сила рамото на приятеля си. Скованите мускули на прасеца се напрегнаха мъчително, но той не се отказа. Някои дни мъките бяха по-страшни, а тази вечер беше една от най-лошите. Устата му се разкриви в иронична усмивка. Съзнаваше, че болките не идваха само от студа и пронизващата влага, а главно защото миналата вечер беше предприел галантен набег до спалнята на съпругата си, за да я спаси от лапите на бившия й любовник. Само той беше виновен за състоянието си. Сега мускулите му бяха стегнати в толкова здрав възел, че всяко протягане на прасеца му причиняваше непоносима болка, а коляното му беше толкова горещо, като че под кожата работеха нагорещени клещи. Но горчивият опит му подсказваше, че ако се отдаде на болката, ще остане поне една седмица прикован към леглото.

На вратата се почука и Саймън реагира с раздразнено изфучаване:

— Оставете ме на мира!

Джак извъртя очи към тавана.

— Сигурно е Стантън. Дошъл е да се осведоми дали имаш нужда от помощ, за да слезеш в залата.

Саймън направи гримаса.

— Е, добре, тогава отвори, но не пускай никого другиго.

Когато Джак отвори, на прага застана Ариел с кошница в ръка. Тя влезе бързо в стаята, без да му даде време да я отпрати.

— Преди малко, когато ви видях да слизате от коня, разбрах, че имате силни болки, милорд. Ако ми позволите, аз ще облекча състоянието на крака ви.

— Нямам нужда от нищо, благодаря. — Саймън я погледна мрачно и бързо метна едно одеяло върху разголения си крак. — Моля ви, оставете ме сам.

Ариел остави кошницата на пода до шезлонга. Беше свалила костюма за езда и носеше празнична рокля от бледосиня коприна с фуста от бяла дантела. Престилката й беше снежнобяла и грижливо колосана. Косата беше вдигната на скромен кок на тила, само няколко къси къдрички падаха по челото и около ушите.

Въпреки болките и раздразнението си от внезапната й поява, Саймън не можа да не се възхити на красивото, скромно и елегантно облекло на съпругата си. Очевидно младата дама беше взела присърце сутрешната им дискусия и беше прибрала стария костюм за езда.

— Знаете ли, аз имам някои специални познания за раните и болестите — обясни Ариел и гласът й прозвуча по-рязко, отколкото беше възнамерявала. Тя се бе колебала дълго, преди да му предложи тази интимна услуга.

— Моите потребности надвишават многократно лечебни познания на една дама, скъпа — отговори с иронична усмивка той. — Вашият съпруг е един жалък инвалид, комуто не може да се помогне с билки и мехлеми.

— Разбирам — отговори тя и протегна ръка да махне одеялото. — Но ви уверявам, че мога доста повече.

Саймън блъсна ръката й.

— Казах ви да ме оставите сам.

Ариел прехапа долната си устна и го погледна мълчаливо, със смръщено чело. Ръцете й бяха скръстени под гърдите и за момент вниманието на Саймън бе отклонено към гривната, която блестеше на тънката й китка. Беше готов да се закълне, че я е виждал и преди, но нямаше представа кога и къде.

— Не искате, защото ви е неловко да ми покажете ранения си крак, нали?

От гърлото му се изтръгна корав, жесток смях.

— Как да не ми е неловко? Мъж в разцвета на годините си, осъден да живее като безпомощен инвалид със сакат крак! Напълно съзнавам, че съм един жалък съпруг. — Той знаеше, че горчивината му се подклажда от адската болка в крака, но за съжаление не можеше да я контролира.

— Мисля, че е по-добре да си отидете, мадам — намеси се дружелюбно Джак и стисна ръката й. — Саймън е труден пациент, винаги е бил такъв. — Той се опита да смекчи отказа с приятелско намигване. — Нали разбирате, той е раздразнителен и капризен като ранена мечка.

Ариел устоя на натиска на ръката му, която се опитваше да я обърне към вратата.

— Дълг на жената е да се грижи за своя мъж.

— Когато заемете мястото си под моя покрив, мадам, ще можете да играете до насита ролята на примерна съпруга — заяви Саймън, и отново се изсмя безрадостно. — Но засега ви моля да ме оставите в ръцете на приятелите ми. Те знаят много добре какво могат да направят за мен.

Ариел вдигна мълчаливо кошницата си и се върна в спалнята си. Какъв упорит, надменен тип! Очевидно болките му бяха непоносими; тя знаеше отлично как да му донесе облекчение, а той, дебелоглавият Хоксмур, отказваше да приеме помощта й, защото се страхуваше, че тя ще се отврати от обезобразения му крак.

А може би не можеше да понесе такава помощ? Тя беше от рода Рейвънспиър и той не смееше да я допусне до себе си, за да стане свидетелка на унизителната му слабост.

Не, той няма да даде желаното удовлетворение на братята й. Те никога няма да разберат колко силно го засягаха подигравателните им забележки. Досега успяваше да осуетява коварствата им. Тя знаеше, че Саймън все още не е сигурен каква роля е играла тя при вчерашния им опит да го унизят. Така че беше напълно разбираемо да се държи по-далече от нея и да отблъсква предложенията й за помощ.

— Щом жена ти умее да лекува, трябваше да й позволиш да ти помогне! — изсъска ядно Джак, когато вратата се затвори зад Ариел. — Аз нямам представа как бих могъл да облекча болките ти и съм дяволски сигурен, че цялото това натискане, опъване и разтриване, с което се изтезаваш, не помага с нищо. Нали виждам, че вместо да отслабват, болките ти се увеличават!

— Хайде, престани да ме ругаеш. — Саймън се надигна и с мъка преметна краката си през облегалката на шезлонга. — По-добре ми помогни да се облека. Няма да им позволя да се подиграват, че съпругът е твърде слаб, за да се яви на собственото си сватбено тържество.

— Понякога си мисля, че не ти е останала и искрица разум. — Джак посегна към ръката на приятеля си, за да му помогне да се изправи.

Саймън стисна зъби и смело стъпи на ранения крак.

— Дай ми бастуна.

Джак му го подаде и проследи с мрачно примирение как приятелят му закуцука напред-назад по стаята.

— Мисля, че всичко е наред. Знам, че ще се справя, без да изглеждам, твърде жалък — промърмори Саймън. — Хайде, бъди така добър и ми помогни с чорапите и панталона. — Той се отпусна тежко на ръба на леглото. На челото му бяха избили ситни капчици пот, кожата му беше посивяла.

Свикнал вече да обслужва приятеля си, Джак сръчно нахлузи чорапите на стъпалата му. Беше свикнал с виещия се като змия белег, с обезобразената, започнала да избледнява, плът и почти не ги забелязваше. Полагаше големи усилия да бъде внимателен, но съзнаваше, че причинява адски болки на приятеля си, докато развива чорапа над разтрошеното коляно.

— Кълна се в Бога, приятелю, ти явно си сбъркал професията си. Трябваше да станеш бавачка на малки деца. — Саймън се ухили одобрително, когато Джак с бързи движения го облече в панталон до коленете и закопча копчетата на кръста. — Следващата ти задача е да ми измиеш ушите.

— По дяволите, престани най-после да хленчиш, Саймън! Отдавна не бях слушал подобни жални оплаквания от устата на един кален воин. Чудя се как те издържам още. — Джак му подаде жакета и се усмихна, за да скрие загрижеността си. — Сигурен ли си, че ще издържиш?

— Сигурен съм. — Саймън стисна ръката на верния си приятел.

Ариел, която беше готова отдавна, вече чакаше пред вратата на спалнята си, когато двамата излязоха.

— Мисля, че е най-добре да слезем заедно, милорд — обясни с хладна усмивка тя. — За да убедим всички присъстващи в единството си. — Тя застана до него и каза на Джак: — Аз ще водя съпруга си, не вие. Никой няма да си помисли нещо лошо, уверявам ви.

Джак я погледна малко скептично, но Ариел бутна ръката му, взе Саймън под ръка и пристъпи енергично.

Саймън веднага усети силата, която се излъчваше от нея — не само от яката хватка, но от цялата стройна фигура до него. Крехката жена, която го държеше под ръка, знаеше как точно да прилага силата си целенасочено. Това го възхити, въпреки неохотата му да приеме предложената помощ.

— Мисля, че Саймън е твърде тежък, за да можете да го подкрепяте, мадам — възрази Джак.

— Ариел съвсем не е въздушно същество от горите, както твърдят името и външността и — каза Саймън и устните му се разкривиха в усмивка.

— Знаете ли, аз никога не съм поощрявала подобни неверни представи — засмя се тя. — Може би не ви се вярва, но аз съм човек, който стои с двата крака на земята. Преценките ми са трезви, не се вълнувам особено от неща, които не мога да променя, знам кога е в интерес на всички да преглътна гордостта си и да приема всяка помощ, която ми предложат.

— Това със сигурност беше камък в твоята градина, Саймън — ухили се Джак.

— Да, аз нямам време за фалшива гордост — продължи невъзмутимо Ариел, когато заслизаха по стълбата. — Ако дадете бастуна си на лорд Чонси, ако се заловите здраво за парапета, а с другата ръка се опрете на мен, ще слезете по стълбата бързо и сръчно като планинска коза.

— Какво приятно сравнение. — Саймън се улови, че се усмихва въпреки болките. Беше абсурдно да слуша поученията на млади дами, но в съпругата му имаше нещо, което будеше доверие.

Саймън зае мястото си начело на голямата маса в залата и отговори с ведро лице на поздравите на сътрапезниците.

Ариел седна до него и щракна с пръсти, при което двете вълчи кучета моментално заеха местата си в краката й.

— Не искам проклетите кучета под масата — заяви твърдо Ранулф. — Те нямат работа в залата, докато вечеряме.

— Не искам кучетата на масата си! — Ранулф махна на минаващия лакей. — Изведете кучетата на лейди Ариел навън и ги затворете в обора.

Ариел бутна стола си и скочи. Лицето й пламтеше от гняв.

— Няма да направиш това, Ранулф. Кучетата ще останат с мен.

— Тогава ти предлагам да си вземеш яденето и да се нахраниш в обора в компанията на кучетата си. — Ранулф също стана от стола си и очите му засвяткаха гневно.

— Какво неприлично стълкновение! — Гласът на Саймън проряза мъчителното напрежение. Лорд Хоксмур просто не можеше да повярва, че този ожесточен спор между брата и сестрата се водеше тук, в банкетната зала, пред двеста зрители. Огледа се и разбра, че само той и приятелите му бяха шокирани. Останалите гости бяха само любопитни да видят кой от двамата ще излезе победител в спора.

— Отведете кучетата в стаята си — нареди тихо Саймън, като се наведе над ухото на Ариел. Тя се обърна към него и очите й святкаха от гняв. Той продължи със същия приглушен, спокойно настойчив, тон: — Защо се унижавате, като отвръщате на безсрамията му? Защо позволявате на брат си да ви манипулира?

Ариел отново си припомни студеното му неодобрение следобеда, когато се беше подиграла публично с Оливър и беше отговорила на неприличните намеци на Ранулф със също така груби забележки. Тя хвърли бърз поглед към Ранулф, който със силно зачервено лице и помътнели от алкохола очи стоеше в заплашителна поза на края на масата.

Без да каже дума, Ариел заобиколи пейката, даде знак на кучетата да я следват и излезе от залата с гордо вдигната глава.

Ранулф седна и посегна към гарафата с вино, за да напълни чашата си.

— Вашата съпруга е безсрамно същество, Хоксмур. Желая ви много радост с нея… разбира се, ако се чувствате достатъчно силен, за да си осигурите верността й. — Приятелите му се присъединиха към обидния смях.

Саймън се направи, че не е чул, както беше пренебрегнал и много други обидни забележки досега; просто каза нещо на лорд Стантън, и отново се зае с вечерята си.

Ариел се върна след няколко минути, седна на мястото си и посегна към чашата с вино. Яденето в чинията вече не я привличаше. Само преди час умираше от глад, но сега установи, че апетитът й е преминал.

Саймън взе гарафата и напълни чашата й.

— Понякога е по-добре да не отговаряте на злото със зло, скъпа моя.

— Значи вие бихте оставили несправедливостта ненаказана, милорд? — поиска да узнае тя, зарадвана, че той не се стараеше да избегне темата.

— Има обиди, които просто не са достойни за отговор. Като реагирате, вие унижавате единствено себе си. — Той я гледаше спокойно и настойчиво и тя усети как се изчерви.

— Искате да кажете, че днес следобед не биваше да реагирам на дръзките забележки на Ралф и Оливър, че просто трябваше да ги отмина с мълчание?

— Да, точно това искам да кажа.

Ариел сведе очи към чинията си, неспособна да устои на погледа му. Ами ако той беше прав? Досега тя беше много горда със себе си, задето не допускаше братята й да й се подиграват и винаги намираше подходящ отговор на неприличните им забележки. Но нима с това не се принизяваше до тяхното ниво? Никога досега не беше разглеждала нещата от тази гледна точка. Начинът, по който я преценяваше Саймън, никак не й харесваше.

— Ще ми позволите ли да ви поднеса едно парченце от тази великолепна прясна пъстърва? Почистил съм всички риби. — Тонът на Саймън беше съвсем различен отпреди. Той сложи рибата в чинията й и попита: — Сигурно е уловена в някоя от местните реки?

Ариел не отговори веднага. Тя не беше като него, не можеше да забрави толкова бързо преживяното унижение. Погледът й падна върху дългите му пръсти, толкова сръчни и бързи. Обзеха я отново онези сладостни тръпки, които бе изпитала сутринта в спалнята си. Кожата й настръхна. Изпита неведом страх, съчетан с чувствена възбуда — тялото й реагираше на представата, че ще бъде помилвано от коравите ръце на мъжа й.

— Гривната, която носите, е безкрайно интересна — отбеляза Саймън. Пръстите му нежно се плъзнаха по изкусно сплетените златни нишки, украсени с перли.

Ариел остави вилицата си до чинията и вдигна ръка, за да проследи как светлината на свещите играе върху златистите нишки, улавя мекия блясък на перлите и сребристото блещукане на розата с кървавочервен рубин в средата.

— Подарък от Ранулф.

— Правилно, сестро — изрева Ранулф, който ги наблюдаваше. Езикът му се преплиташе. — Подарък от големия ти брат. Внимавай само да я оцениш по достойнство.

Ариел стисна устни.

— Аз винаги оценявам високо подаръците ти, Ранулф. Те са твърде редки и това прави стойността им още по-голяма. — Тя усети как съпругът й се скова, и отново се зае с яденето в чинията си. — Знам, пак ще кажете, че не биваше да реагирам — прошепна тя. — Но не разбирате ситуацията.

— Наистина ли? — Той се обърна към нея и я погледна изпитателно. — Ако има нещо, което трябва да разбера, бъдете така добра да ми обясните.

Ариел усети отново предателска червенина по бузите си.

— Трябва да разберете, че братята ми не приеха с въодушевление този брак.

Саймън кимна с лека усмивка.

— Нима и вие не бяхте принуден да приемете този нежелан брак?

Мъжът поклати глава и сериозното му лице се озари от тиха, малко крива, усмивка.

— Не, Ариел. Никой не ме е принудил. В действителност бракът беше моя идея.

— Но защо, за Бога? — Без да съзнава какво прави, Ариел сложи ръка на ръкава му. Гривната изпъкна още по-силно на фона на тъмнокафявото кадифе.

— Защото бях твърдо решен да сложа край на дългогодишната вражда между семействата ни. Защото исках да заживеем в мир. — Той поклати глава и устните му се изкривиха в саркастична усмивка. — Наивност, достойна за последния селски идиот.

Ръката на Ариел се отпусна. Тя посегна отново към вилицата си и набоде парченце риба.

— Не проумявам как може да има мир между нашите две семейства, след като историята ни е пълна с предателства и кръвопролития.

— Имало е и любов. Вашата майка и баща ми са се обичали. И са загинали заради любовта си.

— Тази любов е била позорна, безчестна. Баща ви е прелъстил мама и…

— Достатъчно! — Той прекъсна с остър глас страстната й реч. — Това не стои между нас, Ариел. Ако някой от тях е сторил грях, той е отнесъл вината си в гроба. — Той отпи голяма глътка вино и се обърна към съседа си от другата страна.

Ако Ариел престанеше да вярва, че майка й е била безпомощна жена — прелъстена, опозорена и обезчестена от един Хоксмур, — значи трябваше да повярва, че тя се е отдала на онзи негодник без задръжки и с цялото си сърце. Братята й отказваха да го повярват; същото беше и с баща й. Той беше убил Хоксмур, прелъстителя на съпругата си, а смъртта на Маргарет беше трагична случайност. Поне така твърдеше баща й.

Каква беше истината? Дали пък един мъж и една жена не бяха погребали омразата между семействата си и не се бяха отдали на забранената си страст?

Досега Ариел никога не беше помисляла за тази възможност. Вярваше безусловно в Рейвънспиъровата версия на историята и я признаваше за единствено валидна, сякаш беше записана в светото писание. Потънала в мислите си, тя търкаляше топчетата хляб между палеца и показалеца си. Изведнъж, без да усети, щракна с пръсти и едно топче изхвърча право в чинията с еленов гулаш на съпруга й.

Той погледна слисано чуждото тяло и се обърна въпросително към жена си.

— Моля за прошка, сър. Наистина не знам как можа да се случи. — Саймън изглеждаше толкова изумен, че в гласа й бликна гърлен дързък смях. Тя посегна с вилицата си към чинията му и бързо измъкна злополучното топче.

— Играта с яденето е поведение, което подхожда повече на детската стая — заяви той със строгост, която не можеше да прикрие веселите искри в очите му. Дяволитото хлапашко изражение на Ариел беше неустоимо привлекателно. Веднъж или два пъти беше виждал тази хлапашка усмивка и беше забелязал как тя прогонваше обичайната сериозност от чертите й, която я правеше по-стара, отколкото беше в действителност, и смекчаваше остротата и бдителността в очите й.

Саймън се облегна назад в стола си, за да облекчи болките в крака си. Съпругата му беше наистина необикновено същество.

— Предполагам, че доста отдавна водите домакинството на братята си.

— Откакто навърших петнадесет. — Тя се засмя невесело. — Преди смъртта на татко, бях само на единадесет години, с това се занимаваше любовницата му. За съжаление тя беше занемарила домакинството и къщата беше в много лошо състояние.

— Разбирам. Значи метресата на баща ви е живяла с него в замъка?

— О, да, съвсем открито, почти пет години. Това не направи името Рейвънспиър по-популярно в графството. — Ариел отново мачкаше между пръстите си хлебните топчета, движенията й бяха нервни и отсечени. — Ние с нея не се разбирахме особено добре, затова се стараех да я избягвам.

Тя млъкна рязко, сякаш беше казала всичко, което трябваше, и Саймън си представи живо как беше живяла сама в този огромен, мрачен замък. Младо момиче без майка, което расте в западнал, покварен дом, лишено от обичта на близките си. Нищо чудно, че беше така остра и често се затваряше в себе си.

— Имате ли образование, Ариел?

— О, да, знам гръцки и латински, чета спокойно на английски, умея да се изразявам писмено и на трите езика — обясни равнодушно тя, и отново вдигна рамене. — Нямам особен талант за смятане, но знам достатъчно, за да се справям с мошениците и да водя домакинските книги.

— И къде научихте всичко това? — Саймън не можа да скрие изненадата си. Такава образованост беше крайно необичайна за жена, особено за младо момиче, израсло без майчин надзор.

— Нашият викарий се занимаваше редовно с мен. Бях много малка, когато ме залови на ябълката пред къщата си заедно с няколко циганчета. — Смехът й беше мелодичен, очевидно споменът я развесели. — Отец Колинс вярваше, че ленивият ум може да измъти само глупости. Мисля, че се страхуваше да не избягам с циганите. Може би беше прав — допълни през смях тя. — Много обичах да ходя в циганския катун, наслаждавах се на свободата им.

Саймън опъна глезена си и болката, която прониза крака му от долу на горе, беше толкова силна и внезапна, че той пое остро въздух. Лицето му побеля като платно, на челото му избиха едри капки пот. Ръцете, които почиваха спокойно върху ленената покривка, се свиха в юмруци, и той зачака вълната от болка да се пречупи и постепенно да се разсее.

Ариел седеше съвсем тихо до него и чакаше момента, когато дишането му щеше да стане нормално. Направи й впечатление, че всичките му приятели са забелязали болезнения спазъм и го наблюдават със загрижени погледи.

Когато видя, че Саймън се е отпуснал, тя бутна стола си назад и стана, като леко потътри крака, сякаш беше пила повече от нормалното.

— Елате, съпруже, искам да си легна. — Тя сложи ръка на рамото му и се усмихна прелъстително. Очите й се присвиха, устните се отвориха подканващо. — Ще ни извиниш ли, братко? — обърна се тя към Ранулф, който седеше с мрачно изражение, начело на масата. — Новобрачните желаят да се оттеглят. — Тя вдигна чашата си и я изпи до дъно, сякаш беше вдигнала тост, при което отметна глава назад и разкри пред всички стройната си бяла шия.

Оливър Бекет скочи и се пресегна през съседа си. Преди Ариел да е успяла да го отблъсне, той издърпа фуркетите от косата й. Главата й все още беше отметната назад и медноцветната коса се спусна като жива по раменете и гърба, заслепяваща с блясъка си. Оливър се изсмя задавено, когато Ариел рязко вдигна глава и празната чаша падна на масата.

— Много забавно — отбеляза спокойно тя и разтърси непокорните си къдрици. — И много любезно, от твоя страна, че ми помогна да разпусна косата си, Оливър. Така ще мога по-скоро да си легна.

Помътнелите очи на мъжа засвяткаха от гняв. Ариел за втори път му се присмиваше в лицето. Остроумната забележка намери въодушевен отклик сред полупияните гости; само Оливър и братята Рейвънспиър седяха с каменни лица.

Саймън стана от мястото си и посегна към бастуна. Грубите смехове го изнервяха, а неприкритата враждебност в погледите на домакините беше заплашителна като изваден меч. Той разбираше, че Ариел беше усетила непоносимата му болка и беше намерила най-добрия начин да го освободи от мъчението да остане на празничната трапеза, но все още не можеше да се примири с дръзките й шеги.

Без да каже дума, той улови ръката й и успя да стигне до стълбата почти без чужда помощ. Докато изкачваха стълбата, никой не се усъмни, че именно той водеше нея, а не тя него.