Джейн Фийдър
Сребърната роза (15)

14

Сара седеше пред чекръка си до камината и сръчните й пръсти работеха неуморно. Тя не спря нито за миг, докато Едгар обясняваше с нехарактерна за него бързина какво му бе възложил графът. Ръцете й работеха автоматично, но в главата й цареше невероятен хаос.

Джени стоеше до масата, където беше чистила зеленчуци за обед. Тя бе прекъснала работата си и слушаше с нарастващо внимание й загриженост.

— Много ли е зле, Едгар?

— Ами, мис Джени, Дорис казва, че кашлицата вече е отишла в дробовете й. — Едгар подръпваше нервно шапката, която стискаше в ръцете си. — Лорд Хоксмур е полудял от тревога, казва Дорис.

Мъжът, който дойде с мирни намерения, каза си Сара. Първия път, когато им разказа за абсурдното намерение на Хоксмур да помири двете семейства и да сложи край на кървавата вражда, Ариел се изсмя горчиво. Тогава тя изпитваше силни съмнения в искреността на съпруга си и изглеждаше убедена, че само алчността го е накарала да поиска този неестествен брак. Но много скоро Сара усети, че отношението на Ариел се е променило. Сега тя вярваше, че граф Хоксмур е бил воден от честното, макар и напълно нереалистично, желание да излекува всички рани от миналото, като сключи брак с лейди Ариел Рейвънспиър.

Сара много искаше да каже на Ариел, че въпреки силните си страсти й честолюбивите си стремежи, Хоксмурови винаги са се интересували повече от любовта, отколкото от омразата. Синът на Джефри сигурно не правеше изключение.

— Искам да знам точно в колко часа лейди Ариел е паднала във водата! — извика почти сърдито Джени.

Едгар смръщи чело.

— Мисля, че преди два часа, мис.

Джени кимна енергично.

— Много добре. Значи треската още не я е завладяла напълно. — Тя се втурна към етажерката, където държаха лекарствата, и събра в една кошница няколко шишенца и торбички, като се движеше така бързо и сръчно, сякаш виждаше всичко пред себе си. — Да взема ли ефедрин, мамо?

Сара кимна и макар че Джени не можеше да види жеста й, тя го разбра. Докато събираше лекарствата, тя ги изброяваше на майка си:

— Кора от бряст, стрита на прах, подбел, бръшлян, мента, лайка. — Сара слушаше внимателно и потвърждаваше всеки избор с леко кимване. Едгар ги зяпаше учудено.

След малко Сара стана от мястото си пред чекръка и отиде в задната част на стаичката, където отключи малко желязно шкафче. Извади оттам фиола от опушено стъкло и я добави към нещата в кошницата на Джени.

Джени докосна бегло шишенцето, за да разбере какво съдържа.

— Ариел няма да вземе лауданум, мамо — усмихна се леко тя.

Сара сложи ръка на рамото на дъщеря си, Джени вдигна примирено рамене и остави фиолата в кошницата.

— Готова съм, Едгар. — Тя погледна с очакване към вратата, тъй като знаеше, че Едгар продължава да стои там.

— Графът желае и мистрес Сара да дойде — обясни конярят и хвърли плах поглед към нямата, която стоеше неподвижна до масата.

Едва сега Сара се осмели да признае пред себе си един факт, който беше съхранила в най-тайния ъгъл на сърцето си още откакто Ариел се появи в къщичката им с вестта, че възнамеряват да я омъжат за граф Хоксмур. Тя трябваше да види сина на Джефри със собствените си очи. Синът, за чието съществуване не беше подозирала. Ако граф Хоксмур не беше дошъл лично в Рейвънспиър, тя никога нямаше да узнае, че Джефри все пак се е сдобил със син, и щеше да си живее с незнанието, което преди много време се беше заклела да не смущава с неприятни въпроси; но сега, когато имаше възможност да се убеди лично в съществуването на този син, тя изпитваше настоятелна потребност да го види и да разбере цялата истина.

— Мама изпитва отвращение от Рейвънспиър — обясни с известна неловкост Джени. — Ариел не очаква да я види там.

— Но негова светлост настоява — обясни упорито Едгар, който продължаваше да върти шапката между пръстите си. — Каза да доведа и двете лечителки, защото лейди Ариел се чувства много зле и защото именно мистрес Сара е излекувала тежкото й заболяване миналия път.

Джени се обърна към майка си, която продължаваше да стои неподвижна до масата. Страхът и отвращението на Сара от Рейвънспиър Касъл бяха неотменим факт в живота им. Никой не можеше да го обясни. Веднъж Джени се опита да поиска обяснение от майка си, но тя побесня от гняв — нещо, което не се беше случвало никога дотогава, и дъщерята реши веднъж завинаги да забрави темата. И тя, и Ариел се примиряваха с нежеланието на Сара да престъпи прага на замъка и не си задаваха въпроси за причините дори когато бяха сами.

Сара затвори очи и даде воля на надигналата се в гърдите й паника. В мрака на духовния й взор се завъртяха червените кръгове на гнева и страданието. Отдавна не си беше разрешавала да се отдаде на болката и да осъзнае дълбоката и невъзвратима загуба, старите душевни мъки, които и днес продължаваха да рушат нервите й, страданията след онова брутално опозоряване, което беше опустошило душата и тялото й.

Тя се беше научила да отклонява мислите си от кървавочервеното и черното на онзи спомен, но сега мъката отново я изпълни, проникна до последната клетка на тялото й, до самата същност на душата й. Тя престана да диша и в гърлото й се надигна гадене. Ала знаеше, че трябва да допусне мъчителния спомен, да го издържи и да го остави да отмине, за да може да престъпи прага на Рейвънспиър Касъл.

Джени нададе кратък вик на уплаха и изтича при майка си. Сложи ръка на рамото на Сара и усети силното й треперене.

— Не е нужно да идваш с мен, мамо — заговори утешително тя. — Наистина не е нужно. Ариел не го очаква, а и ти не си длъжна на се подчиниш на волята на един Хоксмур, нали?

Сара спря да трепери и червената мъгла пред очите й се разсея. Джени не можеше да знае, че майка й е готова да стори всичко, което поиска от нея един Хоксмур, защото я задължаваха старата любов и вечната благодарност. Ако това не беше достатъчно, оставаше фактът, че Ариел имаше нужда от нея. Ариел, която й беше като родна дъщеря. Ариел, в чиито вени течеше кръвта на семейство Рейвънспиър — също както и във вените на истинската й дъщеря. Слава Богу, тази кръв не беше оказала разрушителното си влияние нито върху Ариел, нито върху Джени.

Скованото затворено лице на Сара се отпусна. Тя разтри машинално гърлото си, попила бегло устните си, после отиде до вратата, където беше окачена наметката й, взе я от куката и безмълвно се загърна в дебелия вълнен плат.

Джени изглеждаше напълно объркана, но не каза нищо. Само взе собствената си наметка, грабна кошницата от масата и последва майка си и Едгар към чакащия файтон, като грижливо затвори вратата.

По целия път никой от тримата не каза нито дума.

Едгар и без това не беше особено приказлив; Джени беше толкова смутена от внезапното решение на майка си, че не беше в състояние да бъбри за дреболии; а Сара — замлъкнала завинаги — се беше отдръпнала в собствения си свят, за да се подготви душевно за влизането си в Рейвънспиър Касъл. В бърлогата на звяра.

Саймън се разхождаше нервно напред-назад в стаята на Ариел и шумът от неравномерните му несигурни стъпки отекваше оглушително в тихото помещение. Кучетата, които се безпокояха не по-малко от него, стояха от двете страни на леглото; понякога вдигаха глави й оглеждаха внимателно бледото лице на господарката си, после отново посвещаваха вниманието си на неспокойните движения на мъжа.

Ариел дишаше с много мъка. Въздухът свиреше в гърдите й и излизаше мъчително през устата. Ала когато се опитваше да прецени състоянието си с обективността на лекар, тя имаше чувството, че болестта й не напредва чак толкова бързо. Ако Джени пристигнеше бързо с ефедрина и лекарствата за сваляне на температурата, вероятно можеха да спрат белодробното възпаление с придружаващата го мъчителна треска. Тя просто не можеше да си позволи да остане в леглото няколко седмици. Трябваше да предпази конете си от черните замисли на Ранулф; трябваше да бди над кобилата, докато се ожреби; трябваше да проведе спешни преговори с мистър Карстайър.

Когато тези неотложни задачи се оформиха като списък в главата й, тя усети как температурата й се покачва заедно с тревогата и положи отчаяни усилия да се успокои. Помилва главите на кучетата с надеждата, че присъствието им ще я разведри, но нервните разходки на Саймън не й позволиха да се съсредоточи върху верните си четирикраки приятели.

Ариел вдигна глава и пое дълбоко дъх.

— Не е нужно да стоиш при мен, Саймън. Слез долу и седни при приятелите си в голямата зала.

— Не ставай смешна — отговори сърдито той и закуцука към леглото. Огледа изпитателно лицето й и морскосините му очи помътняха от тревога. — По-добре да не се беше изпречвала на пътя на онзи проклет сокол.

Трескавите очи на Ариел заблестяха още по-силно.

— И аз бих могла да кажа същото за теб.

— Не го видях — защити се той.

— Нима твърдиш, че трябваше да остана бездейна и да гледам как Сатана разкъсва лицето ти?

Саймън поклати глава и в погледа му се изписа умора.

— Все пак съществуваше възможност да го отблъсна…

Ариел отвори уста да възрази, но думите й заглъхнаха в пристъп на мъчителна кашлица. Саймън извика уплашено, наведе се над нея и започна да разтрива гърба й в напразен опит да облекчи ужасната суха кашлица. Най-после пристъпът отмина и Ариел се отпусна изтощено във възглавниците. Саймън извади кърпичката си и изтри потта от челото й.

Ариел затвори очи, неспособна да понесе тревогата в погледа му. Отново си припомни какво беше казала за обезобразеното му лице. Сега думите й звучаха повече от страшно. Нямаше никакво значение, че беше извън себе си от гняв и страх за ранената кобила; онова, което беше казала, беше непростимо и прозвуча като подигравка. Ала сега беше твърде уморена, за да направи опит да се извини или поне да обясни. Умората беше заседнала дълбоко в костите й и като че ли беше прогонила ледения студ от тялото й. Горещите тухли бяха свършили работата си, но студът продължаваше да дебне някъде отзад като заплашителна сянка, която само чакаше да стане отново реалност. Тя копнееше за сън, но изтощението беше толкова силно, че не го допускаше.

Саймън й обърна гръб и отиде до прозореца, за да погледне какво става във вътрешния двор на замъка. Беше крайно време Едгар да се появи с двете жени. Безпокойството му нарасна. Вече се здрачаваше, а дворът беше празен. Шумът от празничния банкет отекваше в затворения двор.

Докато Саймън се взираше напрегнато в мрака, някой почука шумно на вратата на спалнята. Той се обърна рязко и покани чукащия да влезе. Появиха се две жени, придружени от Дорис.

— Мистрес Сара, милорд, и мис Джени — представи ги Дорис, след като направи реверанс.

— Много ви благодаря, че дойдохте толкова бързо, мадам. — Саймън прекоси стаята и протегна ръка на възрастната жена. Дорис я бе нарекла нямата Сара и бе обяснила, че хората я смятат за луда. Ала в сините очи на новодошлата нямаше дори искрица безумие, докато тя го измерваше с изпитателния си поглед. Сара беше много слаба, само кожа и кости, косата й бяла като сняг, дълбоко в пронизващите очи се таеше знание, което събуди у Саймън някаква странна неловкост.

Той се смая още повече, когато Сара взе ръката му, обхвана я в топлите си сухи длани, пръстите й се сключиха около неговите. Саймън усети как между него и тези жена премина нещо невероятно силно. Трябваше да положи огромни усилия, за да устои на напора да издърпа ръката си.

След секунди Сара пусна ръката му и се обърна към леглото, където дъщеря й вече се беше навела над Ариел.

— О, Сара, наистина не беше необходимо да идваш — посрещна я сърдито Ариел и се опита да се надигне. — Всичко, от което се нуждая, е малко ефедрин, както и няколко пастили от подбел и кора от бряст срещу кашлицата. Джени можеше да се справи и сама.

— Мама настоя да дойде — обясни Джени и започна да изважда нещата от кошницата. Сара само се усмихна и разкопча халата на Ариел. Изведнъж спря и устреми поглед към гривната, която блестеше на китката на младото момиче. Вдигна внимателно ръката на Ариел и огледа накита. Висулките заблещукаха на светлината на огъня, когато тя обърна китката на Ариел, за да види устата на златната змия с огромната перла.

Докато държеше ръката на Ариел, Сара бавно обърна глава и впи поглед в лицето на граф Хоксмур, който стоеше точно зад нея. Загадъчните й очи задържаха погледа му и сякаш насочиха вниманието му към гривната. В погледа й имаше въпрос, напълно неразбираем за него.

— Какво ти е, мамо? — попита тихо Джени и докосна ръката й. Сляпото момиче усещаше с всяка фибра на тялото си трескавото напрежение на майката.

— Права сте, Ариел трябва да свали тази гривна. Не е редно да я носи в леглото, особено в това състояние. — Саймън заговори подчертано рязко, за да прикрие потиснатостта и несигурността си. Нямаше представа защо възрастната жена изглежда така странно, но беше установил, че не може да понесе погледа на пронизващите сини очи от мършавото бяло лице. Имаше чувството, че тази жена гледа през него и разголва най-интимната му същност. Единственото възможно обяснение беше, че тя не е харесала гривната — украшението наистина беше необичайно и не отговаряше на общоприетия вкус, — затова Саймън направи онова, което винаги правеше пред лицето на опасността: опита се да я предотврати. Посегна към китката на Ариел, Сара отдръпна ръката си и попипа очите си, сякаш искаше да прогони някаква неприятна гледка.

Саймън разкопча гривната и я свали от ръката на Ариел. Пръстите му несъзнателно опипаха смарагдовия лебед, сребърната роза, фините перли между златната плетеница, голямата перла в устата на змията. Тънките косъмчета на тила му настръхнаха, докато връхчето на показалеца му чертаеше линията на змийската глава и търсеше мъничките камъчета, поставени на мястото на очите. Той познаваше тази гривна, но откъде? Пръстите му бяха запазили спомена за нея, но в главата му нямаше нищо. Ала колкото и да се напрягаше, не можа да улови размития, трудно достъпен, спомен.

Отново усети пронизващите очи на нямата жена и рязко вдигна глава. На лицето му изби червенина, сякаш го бяха уловили в неприлично действие. Ала Сара се обърна бързо към пациентката си и той мушна гривната в джоба.

Сара разкопча докрай халата на болната и Джени побърза да отстрани напоените с камфор кърпи. Без да бърза, Сара отвори една кутийка и разтри гърдите на Ариел с мехлем, който миришеше така силно, че очите на Саймън се насълзиха.

Когато се сети, че само се пречка на жените, той се отстрани от леглото и седна до огъня. Кучетата отидоха веднага при него, седнаха в краката му и сложиха глави на коленете му. Саймън следеше внимателно действията на двете жени, силно впечатлен от бързината и уменията им. По едно време Сара хвърли бърз поглед през рамо към него и той отново усети тръпки на неловкост под знаещия й поглед. Имаше чувството, че тази жена го познава по начин, непознат за самия него. Може би е вещица, помисли си уплашено той. Или има дарбата да отгатва миналото и бъдещето.

Дорис се появи в стаята със стомна гореща вода и голям меден тиган. Джени наля малко вода в тигана с подбеловите листа и ги разбърка на гъста каша.

Когато кашата започна да ври, помещението се изпълни с тежка миризма, която прониза дробовете на Саймън и ги прочисти.

— Това ще помогне на Ариел да диша по-леко и ще облекчи дразненето от кашлицата — обясни Джени, която бе чула изненаданото му дишане. — Ако желаете, можете да слезете в залата, сър.

Саймън поклати глава, но се сети, че младата жена не може да види жеста му. Ала когато отвори уста, за да проговори, Сара го погледна право в очите, вдигнала високо тънките си вежди, с ням въпрос в спокойния поглед.

— Аз не съм болнична сестра — отговори той, — но ако ми давате ясни указания, мисля, че ще се справя.

Сара кимна и се обърна отново към Ариел, която седеше облегната на куп възглавници. Трескавата червенина на бузите й не беше изчезнала, клепачите й бяха подути и тежаха, но Саймън остана с впечатлението, че вече диша малко по-спокойно.

Тя изпи жадно горещия чай от брястова кора и подбел, приготвен от Сара, после се облегна назад във възглавниците и затвори очи.

Сара с поглед помоли Саймън да ги последва.

— Ариел трябва да заспи, колкото се може, по-бързо — обясни тихо Джени и взе шишенцето с лауданум от ръката на майка си. — Но се съмнявам, че ще се съгласи да вземе този опиат. Тя е малко трудна пациентка — добави с лека усмивка.

— Наистина ли й е необходим лауданум? — Саймън отправи този въпрос към Сара и тя отговори с енергично кимане.

— Значи Ариел ще го вземе — отвърна спокойно той и погледна шишенцето, което му подаде Джени.

За момент очите на възрастната жена останаха приковани в лицето му и в тях имаше загадъчен въпрос. Без да бърза, тя вдигна ръка към него. Докосна белега, съвсем бавно очерта линията с върха на показалеца си.

Саймън остана напълно неподвижен; даже да искаше, не можеше да се отдръпне. В докосването на Сара имаше нещо нежно, деликатно и въпреки това изпитателно, то беше почти милувка. Дълбоките сини очи се взираха в неговите и проникваха до дъното на душата му. В тази жена нямаше нищо мрачно и заплашително, тя изобщо не приличаше на вещица. След минута Ариел се закашля мъчително, шумът прекъсна необяснимите трептения и Сара свали ръка от бузата на Саймън. Тя се отдалечи от него, посегна към наметката си и се загърна в нея, след това се върна до леглото.

Джени се наведе и хвърли още една шепа листа в тигана над огъня.

— Трябва непрекъснато да добавяте свежи листа, лорд Хоксмур, за да прочистите въздуха. Освен това трябва на всеки три часа да натривате гърдите на Ариел с мехлема, който донесохме. Винаги когато пожелае да пие, давайте й от чая, който мама направи. Ето ви и няколко пастили. Тя ще ги смуче, за да облекчи болките в гърлото и да потуши кашлицата. Но ако я убедите да вземе от лауданума, ще спи най-малко шест часа.

— Нямайте грижа, ще я убедя — отговори спокойно Саймън. Лицето му и особено белегът все още пламтяха, сякаш докосването на Сара беше оставило траен спомен.

Джени го дари с бърза усмивка и се върна до леглото на болната, за да вземе наметката си. Саймън забеляза, че сляпата се движеше в спалнята с учудваща сигурност. Вероятно вече беше идвала тук и беше запаметила разположението на мебелите.

— Ние тръгваме, Ариел. — Джени се наведе и целуна приятелката си. — Бъди послушна и си вземай лекарствата. Аз ще помоля Едгар утре рано сутринта да ме доведе отново при теб, за да видя как се чувстваш.

Усмивката на Ариел беше съвсем слаба, но много сърдечна.

— Вече съм много по-добре. Благодаря ви, че дойдохте, макар че ми се иска Сара да си беше спестила усилията.

— Едгар каза, че съпругът ти изрично е настоял и мама да дойде — пошепна в ухото й Джени.

Ариел почервеня от гняв.

— Той няма право да иска това от нея.

Джени вдигна рамене.

— Може би си права, но и ти, и аз знаем, че мама не позволява никому да я принуждава.

— Благодаря ти, Сара — прошепна трогнато Ариел и отговори на топлата й целувка.

След като двете жени излязоха, Саймън пристъпи към леглото с шишенцето лауданум в едната ръка и чаша с вода в другата.

— Ако шишенцето съдържа онова, което си мисля, можеш да си спестиш усилието — заяви с дрезгав глас Ариел, зави се до брадичката и изгледа войнствено съпруга си. — Аз не вземам лауданум. Никога няма да го взема.

— Е, ще започнеш от днес — отвърна съвсем спокойно Саймън, седна до нея и вдигна шишенцето и чашата пред очите й. — Сара каза, че непременно трябва да заспиш, и ти ще направиш точно това, сладката ми.

— Престани! Няма да го взема.

— И защо не?

— Защото ще потъна в забрава!

— Нали трябва да спиш — напомни й сухо той.

— Да, но този сън е ужасен. Тялото ми ще натежи като олово, няма да мога да се контролирам.

— Никога не бих помислил, че зад тази овладяна външност се крие такова дете — отбеляза развеселено Саймън. — И то невъзпитано, упорито хлапе. — Той обхвана брадичката й с една ръка и я обърна към себе си. — И ако невъзпитаното хлапе не иска да се отнеса с него, както заслужава, трябва да си изпие лекарството и да заспи, без да вдига шум.

— Обещай ми, че ще останеш при мен, докато спя — помоли тихо тя. — Искам да останеш тук и да ме пазиш, докато аз сама не мога да се пазя.

Саймън беше дълбоко трогнат от молбата й. Нищо чудно, че жена му имаше толкова лек сън. Явно изпитваше неописуем страх от онова, което можеше да се случи, ако не беше постоянно нащрек.

— Няма да напусна спалнята ти нито за минута — отговори съвсем сериозно той. — Най-много да ида до собствената си спалня, за да си взема халата. Хайде, изпий лекарството и заспивай!

Ариел потрепери от отвращение, но се предаде. Знаеше, че може да му има доверие. Саймън остана още малко до леглото, загледан в спокойното лице на жена си. На устните му играеше мека усмивка. После се върна до креслото край огъня и вдъхна дълбоко ароматните пари, които се издигаха от тигана с билки. Кучетата въздъхнаха тежко и се отпуснаха в краката му. Той се настани удобно в мекото кресло, затвори очи и се вслуша в равномерното дишане на Ариел. След време вдигна ръка и докосна белега на бузата си, където бяха минали пръстите на Сара. Тази жена се държеше повече от странно и въпреки това в докосването й имаше нещо съвсем естествено, правилно и нормално. Като че ли тя имаше пълното право да го докосва така интимно…

 

 

Не, не синът на Джефри. Синът на Оуен. Наистина той носеше всички добре познати черти на семейство Хоксмур, но тя не можеше да го сбърка с никой друг. Кривата дяволита усмивка на Оуен, дългите уши, големите, изпъкнали кокалчета на пръстите. Даже ако нямаше тези типични белези, тя щеше да го познае веднага. Разбра го в минутата, когато го видя.

Потънала в мислите си, Сара докосна гърдите си, сбръчкани и повехнали под простата памучна рокля. Докато кърмеше бебетата си, гърдите й бяха кръгли и пълни с живот, а омазаните с мляко устнички на малките сучеха жадно, личицата им бяха притиснати към меката й плът. Тя винаги имаше достатъчно мляко, повече от достатъчно за детето, което сучеше от гърдите й. Млякото й беше толкова силно, че започваше да капе от гърдите й в отворената устичка на бебето още преди да е започнало да суче.

А момчето, синът й, първородният й син, беше вечно гладно и сучеше така сериозно и съсредоточено, със смръщени вежди, здраво стисната малка уста, опряло юмручета в твърдата й гръд.

Господи, колко го обичаше. С каква нежност целуваше всяка гънчица на здравото му телце, розовите пръстчета на ръцете и крачетата. Все още помнеше замайващия дъх на бебешката кожа, онази топла миризма на мляко и ванилия, която я изпълваше с възхищение.

Тя го носеше постоянно със себе си, направи му нещо като люлка от голяма кърпа, в която той лежеше притиснат до гърдите й и леките й движения го приспиваха. А по-късно, когато вече не спеше по цял ден, малкият лежеше в креватчето си и се оглеждаше любопитно, пръстчетата му сочеха всичко, което виждаше, устенцата му постоянно бъбреха въодушевено и възбудено. Какво весело дете беше. Винаги се смееше и гукаше и двамата останаха свързани с душа и тяло, както докато беше още в утробата й.

Кой знае, ако Оуен беше живял по-дълго, за да сподели радостта от общото им дете, може би тя щеше да размножи любовта и грижите си, за да я дари в еднакви части на бащата и сина. Но в отсъствието на бащата детето, което сучеше от гръдта й, беше поело в себе си всичко, което тя беше в състояние да даде.

Гривната възхищаваше малкия и когато стана достатъчно силен, за да сяда сам и да пълзи по пода с учудваща бързина, той непрекъснато искаше да си играе с нея, протягаше ръчички и крещеше заповеднически на бебешкия си език. Когато му я даваше, той се занимаваше с нея по цели часове и непрекъснато пъхаше висулката в устата си и смучеше твърдия блестящ смарагдов лебед.

Когато Рейвънспиърови дойдоха да я вземат, беше късно лято. Тя чу тропота на копитата по настланата с чакъл пътека пред къщата. Погледна от прозореца на детската стая и видя пред дома си четирима мъже, лицата им корави и мрачни под украсените с пера роялистки шапки. Знаеше, че те ще дойдат, знаеше го от мига, когато след смъртта на съпруга си остана сама и беззащитна в усамотената къща, отдалечена само на десет мили от Рейвънспиър Касъл. Ала когато минаха няколко месеца и никой не я обезпокои, тя заживя с мисълта, че може би ще я пощадят. А трябваше, трябваше да знае, че Рейвънспиърови никога няма да оставят една обида, била тя и най-дребната, неотмъстена.

Тя слезе при тях и дори сега, докато седеше във файтона с Едгар и Джени, все още си спомняше как трепереха краката й, докато слизаше по стълбата към залата, където седяха мъжете в кожени жакети за езда и панталони до коленете, нетърпеливо пляскаха с камшиците по излъсканите си ботуши, очите им студени и смъртоносни под грижливо накъдрените перуки.

Обясниха й, че трябва да се яви пред районния съд в Ели като свидетелка по спор за парче земя, възникнал в хаоса на наскоро отминалата гражданска война. Такава покана не беше необичайна в годините след възстановяването на Чарлз II. И тя нямаше друг избор. Мъжете заплашиха да й отнемат сина, а граф Рейвънспиър, който стоеше най-близо до нея, опря острието на малката си кама в ребрата й с фалшиво любезна усмивка на тънките устни, гласът му преливаше от лицемерно съчувствие, докато произнасяше високо и ясно клетви и уверения в приятелство и съседска помощ.

Отведоха Сара в някаква отдалечена гостилница, посещавана само от търговци и лодкари, които пътуваха по тесните отводнителни канали. Лодкари, които знаеха кога е по-добре да си мълчат за онова, което виждаха и чуваха.

В продължение на четири дни мъжете от Рейвънспиър принуждаваха пленницата си да преживее специалния начин, по който те умееха да си отмъщават. Изнасилиха я многократно, гавриха се с нея по всички възможни начини и я оставиха на мира едва когато тя се превърна в онемяла, окървавена, жалка човешка купчинка.

— Ето, пристигнахме, мистрес Сара… мистрес Сара? — попита учудено Едгар и докосна ръката й.

— Мамо?

Загрижеността в гласа на Джени прониза кошмара, в който беше потънала майката. Тя се сгърчи, сякаш бе получила ритник в корема… също както някога Рейвънспиърови я бяха събудили с ритници от дълбокия припадък, за да продължат гаврите си… за да чуят за пореден път как тя ги умоляваше и хълцаше задавено, докато те се нахвърляха брутално върху нея и се впиваха в изтерзаното й тяло…

— Мамо, вече сме си вкъщи. Какво ти е? Да не си болна?

Сара слезе от файтона и забърза, препъвайки се, към къщата. Едгар успя да я прихване.

— О, мис Джени, майка ви наистина изглежда зле — установи загрижено той. — Ще я отведа до къщата.

Джени избърза напред и отвори вратата. После настани майка си пред огъня и побърза да го разпали. Сара трепереше с цялото си тяло.

— Божичко, какво ти е? Случило ли се е нещо? — пошепна смаяно Джени.

Изведнъж Сара разтърси глава и стисна здраво китката на дъщеря си. След това дари Едгар с мека усмивка, стисна ръката му и го целуна по бузата. Старият коняр се изчерви като момче и се запъти заднешком към вратата.

— Е, добре, ще дойда утре рано да взема мис Джени.

Сара се върна в стаята и седна отново пред чекръка си, сякаш никога не го беше оставяла. За момент погледът й спря върху сляпото интелигентно лице на дъщерята. Един от четиримата дяволи с името Рейвънспиър беше създал сляпата Джени. Всъщност това нямаше никакво значение. Джени беше само нейно дете. Беше зачената в брутален, мръсен акт, който беше причинил слепотата й, но тя беше неопетнена. Джени беше чиста. И принадлежеше само на майка си.