Джейн Фийдър
Сребърната роза (11)

10

Ариел се намираше в другия край на ограденото място за конете. Крехка фигура, облечена в яркочервени одежди, свита на земята. Още отдалече Саймън видя сивите рунтави очертания на кучетата. Той се постара да ускори крачка, макар че ливадата беше мокра и неравна. Когато наближи, той видя и второто кучешко тяло малко встрани от първото. Стомахът му се сви на топка.

Едгар беше стигнал до мястото няколко минути преди него и беше коленичил до двете неподвижни тела.

Когато Саймън се изправи пред кучетата, Ариел вдигна глава към него. Лицето й беше обляно в сълзи. Очите й приличаха на пламтящи въглени върху смъртнобледото лице, чертите бяха застинали в ужасена маска.

— Как е могъл да им стори това? — изплака тя и в гласа й звучеше безкрайно отчаяние. Саймън никога не я беше виждал толкова нещастна и безутешна. Тя седеше в тревата и галеше двете големи глави в скута си.

Саймън веднага разбра, че кучетата бяха още живи и очевидно страдаха много. Очите им бяха отворени, местеха се неспокойно насам-натам, от увисналите им муцуни течаха зелени лиги.

— Какво се е случило? — попита уплашено той.

— Отрова! — отговори тя и отчаянието като по чудо изчезна от погледа й, заменено от ледена суровост. — Не мога да разбера каква е отровата, докато не съм намерила източника, но първо трябва да отнесем кучетата в обора. Тук не мога да направя нищо за тях. — Тя махна на един от ратаите, който стоеше на известно разстояние и зяпаше безпомощно. — Бързо, Тим, докарай количка!

— Тичай, момче! — изфуча тя, когато той продължи да я зяпа глупаво. Тим хукна като подгонен. Саймън се наведе непохватно над кучетата. Първото му впечатление беше, че положението е неспасяемо. Инстинктът му подсказваше, че е по-милостиво да ги отърве от болките с точен изстрел.

— Мислите ли, че можете да сторите нещо за нещастните животни, Ариел? Няма ли да е по-добре…

— Не, по дяволите! — изкрещя тя и очите й засвяткаха диво. — Няма да ги дам. Те са големи, силни животни и тежат колкото млад мъж. Няма да умрат толкова лесно. Трябва да направя опит да ги спася. Нима не разбирате?

Саймън зарови пръсти в косата си, и отново се вгледа в умиращите кучета. Такива прекрасни животни, такива ужасни мъки…

— Как ли е станало?

— Ранулф! — Ариел буквално изплю думата. — Сега ще го накарам да си плати за всичко, което ми е сторил! Кълна се в гроба на майка си. Познавам симптомите — продължи тя и изведнъж лицето й стана кораво и затворено. — Използвал е или арсен, или средство за повръщане. — През цялото време тя милваше главите на кучетата и гласът й постепенно зазвуча приглушено и замислено, сякаш разсъждаваше на глас. — Но дозата трябва да бъде много точно премерена, за да действа смъртоносно. Ромул и Рем се нуждаят от доза, която би била достатъчна да убие човек. Може би Ранулф е объркал количеството. Трябва да опитам!

— Разбирам — отговори спокойно Саймън, обърна се и започна да рови с бастуна си, за да открие някаква следа от онова, което бяха яли кучетата. Намери го в рова, само на няколко крачки от мястото, където бяха рухнали. Побутна мъртвата овца и внимателно я обърна. Трупът беше стар и имаше странно синкав цвят. Слава Богу, кучетата не бяха яли много от месото.

Саймън извика Ариел, за да погледне трупа. Тя огледа обстойно мъртвото животно, изправи се и каза:

— Мисля, че е средство за повръщане. Ако мога да ги накарам да повърнат отровата, сигурно ще успея да ги спася. — С тези думи тя се върна отново при кучетата си. Цялото й същество изразяваше твърда решителност.

Междувременно беше пристигнала каручка. Ариел се покатери в нея, и отново взе главите на кучетата в скута си.

Щом стигнаха в двора пред оборите, тя нареди на ратаите да вдигнат внимателно двете безжизнени тела и да ги положат върху дебел пласт слама в обора. Не изчака да види как ще изпълнят нарежданията й, а се втурна към голямата къща, сякаш я гонеше самият сатана.

— Какъв мръсен, отвратителен номер — мърмореше Едгар, докато внимателно полагаше главите на кучетата в сламата. — Тези Рейвънспиърови са истински дяволи. Дано вечно се пържат в адския огън!

— И двамата сте абсолютно сигурни кой е злодеят. — Саймън се облегна на една преобърната бъчва, за да даде малко почивка на ранения си крак. Очите му бяха студени като лед.

— Така е — отговори спокойно Едгар. — Коварни и злобни, и тримата. Колкото по-подъл и мръсен е номерът, толкова по им харесва.

— Трябва ми помощ, Едгар. — Ариел се върна в обора, останала без дъх, и се отпусна на колене пред кучетата, като едновременно с това остави на пода голяма фуния и две стомни, пълни до ръба с гадно миришеща течност.

— Мога ли и аз да направя нещо? — Саймън се отпусна на колене до нея, без да може да прикрие мъчителния стон от свиването на крака си.

Ариел му хвърли бърз поглед отстрани.

— Това не е работа за вас, милорд — отговори студено тя. — Ще им дам средство, което ще им помогне да изпразнят стомасите и червата си и да изхвърлят отровата. Даже ако не ви е неприятно да си цапате ръцете, съмнявам се, че сте готов да пожертвате дрехите си.

— Аз не съм повърхностният сноб, за какъвто ме смятате — отговори той по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Едгар ще държи главата на кучето, аз ще отворя муцуната, а вие ще му налеете в устата средството, което сте приготвили в стомната, каквото и да е то.

— Сол, горчица и листа от сено — обясни с усмивка Ариел.

Саймън направи гримаса и застана така, че да може да държи муцуната на кучето, което беше първо. Едгар приседна до него и взе голямата кучешка глава в скута си.

С напрегнато и съсредоточено изражение Ариел пъхна фунията в кучешката муцуна и бавно започна да излива гъстата течност в гърлото на животното. То беше толкова слабо, че почти не се възпротиви.

Саймън говореше на кучето с мек успокояващ глас и масажираше гърлото му — така Ромул гълташе инстинктивно, без да се мъчи. Ариел изчака търпеливо, докато Саймън накара животното да погълне и последната капка от течността. Очите на Ромул изразяваха див ужас и Саймън разбра, че ако не беше смъртно болно и слабо, животното щеше да го нападне безмилостно.

— След една минута ще подейства — обясни тихо Ариел.

— Сега ще се занимаем с Рем.

Повториха процедурата. Още докато наливаха течността в гърлото на Рем, Ромул започна да повръща на силни тласъци. Без да може да се помръдне от мястото си, бедното животно изпразни съдържанието на стомаха и червата си в сламата. Повърнатото изпръска всичко наоколо, но Ариел сякаш не го забелязваше, заета да излива лекарството в гърлото на Рем. Когато второто куче погълна цялото необходимо количество, тя продължи да седи в мръсната слама между двете страдащи животни и да милва запотените им шии и хълбоци, като през цялото време тананикаше нещо като приспивна песен.

Най-после всичко свърши и животните се отпуснаха безсилно на сламата със затворени очи. Саймън стоеше прав на известно разстояние и ги наблюдаваше напрегнато. Имаше чувството, че всеки момент ще спрат да дишат. Пламенно се надяваше, че героичните спасителни опити на Ариел не са им причинили още повече мъки и няма да се окажат безполезни.

Ариел седя дълго в сламата, главите на кучетата отново бяха в скута й. Те дишаха малко по-спокойно, потта по сплъстената им козина беше започнала да засъхва.

— Не можем да ги оставим тук — промълви тихо тя. — Трябва да ги измием и да ги сложим върху чиста слама.

— Ариел, мила моя, те умират. — Саймън не можа да понесе повече сърцераздирателната гледка. Наведе се и сложи ръце на раменете и. — Нима не виждате? Оставете ги на мира, не ги измъчвайте повече.

Ариел изблъска ръцете му с рязко движение, толкова силно, че Саймън се олюля и едва не падна.

— Те няма да умрат. Нима мислите, че не знам какво правя? — Тя го погледна гневно през медноцветната завеса на разпуснатата си коса, нападала на влажни кичури по лицето. Бузите й бяха мръсни, очите още блестяха от изплаканите сълзи, на челото й бяха избили капчици пот. — Да не мислите, че знаете по-добре от мен?

Смайващ въпрос. Саймън се почеса по тила.

— Аз разбирам от кучета и коне — обясни примирително той. — Животът в армията ни учи на тези неща.

— Да, армията е научила мъжете като вас, че е по-добре да стрелят, вместо да се опитват да лекуват и спасяват. Защото така е по-просто и става по-бързо — отговори сърдито тя. — Едгар, бъдете така добър, донесете вода. И кажете на Тим да приготви в стаичката със седлата легло от прясна слама. Ще ги оставим да лежат там до края на деня.

Ариел беше толкова уверена, че кучетата й ще оцелеят, че Саймън започна да вярва в правотата й. Беше очевидно, че и Едгар не се съмняваше. Саймън погледа как конярят и господарката му започнаха да мият кучетата с донесената чиста вода, след малко вдигна примирено рамене, отпусна се мъчително на колене и пое своята част от работата.

Ариел го изгледа крадешком отстрани, крайно изненадана от постъпката му, но не каза нищо. Когато почистиха кучетата, тя взе донесените дебели кърпи и се постара да ги подсуши, колкото се може, по-добре.

В този момент двете големи кучета отвориха жълтите си очи и безумието бавно угасна в погледите им. Саймън проследи с нямо учудване завръщането на съзнанието и интелигентността. Животните бяха много слаби, за да се раздвижат, но вече никой не можеше да оспори, че ще оцелеят.

— Помогни ми да ги отнеса в стаичката, Едгар. — Ариел стана от пода; мръсните мокри поли висяха на безредни гънки по тялото й. — Ако ги хванете за задните крака, аз ще нося главата и раменете.

Саймън понечи да протестира, че тя не е достатъчно силна, но много повече от всичко друго му се искаше да е в състояние да й помогне.

— Ще им приготвя малко овесена каша с брезова кора. — Ариел мина забързано покрай Саймън, който стоеше на прага на малката стаичка. — Ще остана целия ден с тях. Моля те, Едгар, донеси чиста вода. Щом дойдат на себе си, ще им дадем да пият.

Саймън тръгна след нея през двора, като отчаяно се опитваше да издържи на темпото й.

— Ариел, братята ви очакват от вас да участвате в лова — напомни й меко той. — Моля ви, само не ми откъсвайте веднага главата за това, което казах. — Простете ми, че проявих недоверие към способностите ви.

Двамата влязоха в кухнята, Саймън кимна учтиво на любопитно зяпналите прислужници и се намести на едно столче до мивката, за да наблюдава Ариел, която бъркаше овесената каша.

— За Бога, лейди Ариел, вие воните като свинар! — Гертруд вдигна недоволно очи от тенджерите си и размаха големия черпак. В погледа й се четяха стъписване и неодобрение. — Само дето не сте омазана с кръв. Никога не съм ви виждала толкова мръсна. Какво ли не е полепнало по дрехите ви. Жалко за хубавия костюм. Не мисля, че ще може да се почисти.

— Вече не мога нищо да направя — отговори равнодушно младата лейди и вдигна рамене. — Негова светлост също не изглежда по-добре. — Тя дари Саймън с дяволита усмивка и внезапно сияйналото й лице го извади от равновесие. Винаги ставаше така. Сега, след като кучетата й бяха спасени, тя беше възвърнала старото си безгрижие.

Саймън погледна умърлушено кожения панталон за езда и дългия жакет.

— Непременно трябва да се преоблека преди лова. Ще кажа на братята ви, че са ви задържали важни домакински задължения и ще се присъедините към нас по-късно… да кажем, след половин час? — Ариел отвори уста, за да отклони предложението му, но той я изпревари и добави бързо: — Мога да си представя, че не желаете да доставите удоволствие на някои хора, като им позволите да повярват, че сте дълбоко разстроена.

Освен това, ако не придружаваше Саймън, нямаше да може да го наблюдава и да предотврати попадането му в поредния капан. Когато се провежда лов, е най-лесно да бъде организирана злополука. Възможностите са почти неограничени.

Ариел разбърка отново кашата в гърнето, опитвайки се да прецени какво трябва да направи.

— Е, добре. Едгар ще остане с кучетата. Той умее да се грижи за тях не по-зле от мен.

Саймън кимна и бързо излезе от кухнята.

Ранулф се разхождаше напред-назад в голямата зала и очите му святкаха злобно. Беше наредил да потърсят сестра му и да я доведат при него и сега чакаше появяването й. Ариел не слезе за закуска, лакеят, който я потърси в спалнята й, не я намери. Дали вече беше открила кучетата? Или продължаваше да ги търси в околностите на замъка?

— Добро утро, Рейвънспиър.

Ранулф се обърна изненадано и изписа на устните си любезна усмивка.

— Хоксмур. Тази сутрин не се присъединихте към нас на закуска.

— Вече бях закусил в спалнята си — отвърна небрежно Саймън. — След това двамата с Ариел предприехме кратка разходка. Тя тъкмо се преоблича, но ме увери, че ще е готова само след минути. — Той огледа препълнената зала и отговори на поздравите с кимане и усмивка. — Чудесна сутрин за лов.

— Прав сте — отговори кратко Ранулф, който се стараеше да скрие объркването си.

— Нали ловът беше предвиден за много по-ранен час? — Саймън вдигна учудено едната си вежда. — Както разбирам, забавянето се дължи на продължителното нощно празненство и на прекаляването с алкохола?

Ранулф, чиято глава дрънчеше, сякаш някой биеше с чук в слепоочията му, удостои зетя си с мрачен поглед, но не отговори. Откри лакея, когото беше изпратил да търси Ариел, и му махна заповеднически. Младият момък тъкмо си пробиваше път между масите.

— Съжалявам, милорд, но не открих никъде лейди Ариел… искам да кажа, лейди Хоксмур. Не беше в конюшните. — Момъкът изглеждаше много уплашен. Лакеите в Рейвънспиър Касъл бяха длъжни да изпълняват всички, дори невъзможните, задачи.

— Мисля, че ще я намериш в спалнята й — намеси се дружелюбно Саймън. — Имаш ли специално съобщение за съпругата ми, драги?

Момъкът се поклони пред него, после погледна нерешително граф Рейвънспиър, сякаш го питаше да отговори ли на въпроса, или не.

— Махай се оттук! — Ранулф махна сърдито и лакеят побърза да изчезне. — Очаквам сестра ми да присъства на трапезата, и тя го знае много добре.

— Прав сте, но положението на сестра ви в това домакинство се промени — възрази любезно Саймън. — Сега тя има други задачи и задължения. — Той се усмихна многозначително. — Задължена е единствено на съпруга си… сигурен съм, че разбирате какво искам да кажа.

Лицето на Ранулф се обагри в тъмна червенина. Без да каже нито дума повече, той се обърна рязко и се отдалечи. Присъедини се към братята си, които стояха в подножието на стълбата.

Саймън се усмихна мрачно. Граф Рейвънспиър явно кипеше от гняв и щеше да се разгневи още повече, щом видеше кучетата живи и здрави да тичат по къщата и двора. А това щеше да стане много скоро.

Ранулф си взе чаша ейл от таблата на минаващия лакей, за момент се вгледа мрачно в течността, после я изпи на един дъх. Очите на Ралф бяха толкова кървясали и подути, че почти не се виждаха. Само Роланд изглеждаше относително свеж, но той не понасяше големи количества алкохол и беше достатъчно умен да се въздържа.

— Перис Копс е готово да ни посрещне — обяви Роланд с приглушен глас. — Тази сутрин изпратих Оливър да провери горичката. Кой от нас ще го отведе до мястото?

— Аз — отговори, фъфлейки, Ралф и устата му се разтегна в подигравателна усмивка. — Ще примамя Хоксмур в капана, не се тревожете, братлета.

Ранулф го изгледа с неприкрито пренебрежение.

— Много се съмнявам, че в това състояние ще намериш пътя до капаните.

Лицето на Ралф почервеня от гняв.

— Аз прекарвам навън много повече време от теб, братко. Ориентирам се добре дори със затворени очи.

Роланд избухна в смях, без да си прави труд да скрие презрението си към това самохвалство.

— Ако беше Ариел, щях да се съглася — обясни той. — Но ти яздиш по полето с отворени очи само когато търсиш поредната мръсница, готова да си разтвори краката за теб.

Ранулф се присъедини към смеха му.

— Прав си, Роланд, и ти гарантирам, че момъкът се отдава на това занимание толкова често, колкото и най-буйният жребец на поляна, пълна с кобили. — В този миг погледът му се устреми към стълбата и смехът му заглъхна.

Ариел слизаше с леки стъпки към голямата зала. Беше облечена в стария си зелен костюм, но Дорис беше поработила добре с ютията, бялата блуза беше изпрана и колосана, ботушите блестяха.

— Добро утро, братя. — Тя направи реверанс и сведе глава, за да прикрие подигравката в очите си. — Надявам се, че сте прекарали спокойна нощ.

— Къде са кучетата ти? — поиска да узнае Ранулф. — Никога не съм те виждал без проклетите песове в полите ти.

В очите на Ариел светна гняв, но тя се овладя бързо и отговори с подчертана небрежност:

— Оставих ги в обора при Едгар. Снощи ми заповяда да ги държа далече от ушите и очите ти, затова си казах, че е по-добре да не ги вземам на лова. Знам, че не си съгласен да се смесят с глутницата и да се пречкат на ловните кучета. Така ли е? — Тя склони глава и го погледна очаквателно.

Миналата вечер Ранулф беше примамил кучетата към отровената овца. Видя ги да душат и облизват полуразложеното месо и ги остави. Струваше му се невъзможно да са преживели нощта. А Ариел твърдеше, че са живи и здрави и ги е затворила в обора. Какво, по дяволите, се беше объркало?

Той се обърна с мрачно изражение и се запъти към двора, където ловците вече чакаха нетърпеливо. Опита се да се утеши с мисълта, че кучетата не са най-важното в момента. Онзи пиян слабоумник Ралф трябваше да свърши добре работата, която му бяха възложили. Ако всичко минеше по план, граф Хоксмур нямаше да доживее края на деня. Трябваше само да го примамят в тесния тъмен затвор на Перис Копс и всичките им проблеми щяха да бъдат разрешени.

 

 

— Това е изключително радваща новина, мисис Машъм. — Кралица Ан кимна на новата си фаворитка. — Явно сватбата е била много хубава. — Тя поглъщаше лакомо тлъстите стриди, задушени в ейл, като ги вземаше направо с пръсти от сребърната купа. Брадичката й блестеше от мазнина. От устата й капеше сос и се стичаше по роклята.

Мисис Машъм сгъна писмото, което беше прочела. То съдържаше подробен отчет за сватбата на граф Хоксмур и лейди Ариел Рейвънспиър. Втората придворна дама предложи на кралицата салфетка, но Ан се направи, че не я е забелязала.

— Лейди Дакр е надежден дописник; напомнете ми да й изразя признателността си и да й подаря някоя дреболия, когато се върне в Лондон. — Ан огледа доволно огромния месен пудинг с ориз и пуешко. Хапна си от бадемите, с които беше украсен, после посегна към лъжицата си. — Изглежда ми вкусно. — Още докато дъвчеше, тя грабна кристалната чаша и отпи голяма глътка от подправеното вино. След това си взе задушен грах направо с ръка и засмука шумно фините млади шушулки.

Сара, херцогиня Марлборо, направи гримаса на отвращение и извърна глава. Макар че се бе отказала от поста си кралска камериерка в полза на мисис Машъм, кралицата все още не я бе освободила от свитата си и тя изпълняваше съвестно задълженията си на придворна дама. След като я лишиха от властта, която правеше мъчителните й задължения поносими, тя едва прикриваше физическото си отвращение от владетелката.

— Какво възнаграждение имате предвид, ваше величество? — попита сладко тя. — Може би дантелена кърпичка? Или ветрило? — Гласът й преливаше от подигравка. Кралица Ан беше известна скъперница, но не го съзнаваше. Без да усети иронията, тя премисли сериозно предложенията, като през цялото време изсмукваше пресния грах от шушулките.

— Мисля, че дантелена кърпичка — обяви най-после тя и посвети вниманието си на купичката с медени и бадемови бонбони. — Изберете някоя от гардероба ми, мисис Машъм. Някоя от последната година, но първо проверете дали дантелата не е скъсана. — Тя си взе шепа бонбони с мазните си пръсти и помълча малко, докато беззъбата й уста се бореше с лепкавата маса. След това отпи голяма глътка вино и се постара да ускори процеса на раздробяването им.

Сара вдигна специалната чиния на кралицата и я замени с чиста. Друга придворна дама с по-нисък ранг изнесе мръсната чиния в преддверието.

— Може би трябва да изпратите и сватбен подарък на новата графиня Хоксмур, мадам — предложи със същия сладък гласец тя.

Кралицата я погледна високомерно.

— Много добре си спомням, че изпратих дарове на годеницата. — Нейно величество вече не се вслушваше в предложенията на херцогиня Марлборо.

— Това беше годежен подарък, мадам. — Сара направи ироничен реверанс, но само победилата съперница можеше да предположи колко дълбоко скърбеше херцогинята за загубената си власт над кралицата и колко страшен беше гневът й. — Рокля и огърлица от топази. Много великодушен дар, разбира се — добави бързо тя, — но подаръкът, поднесен специално за сватбата, би бил в съзвучие с всеизвестното великодушие и доброта на ваше величество. — Тя се поклони дълбоко. — Ако вашият дар пристигне по време на сватбените празненства, доколкото знам, там са поканени двеста гости, той ще покаже на цялата страна любезността и благоразположението на ваше величество.

Сара чакаше и наблюдаваше остро кралицата, която, очевидно впечатлена от думите й, обмисляше предложението. След малко Ан махна на придворната дама да напълни отново чашата й, но не каза нито дума. Сара съзнаваше, че влиянието й беше катастрофално намаляло и този дребен жест нямаше да промени почти нищо, но все пак си беше победа над мисис Машъм. Сара знаеше много добре какво става в главата на кралицата в този момент. Дребен жест пред широка публика, минимум разходи, но максимум въздействие.

— Може би сте права — промълви най-после кралицата. — Ще обмисля предложението ви.

Сара прикри умело тържествуващата си усмивка.