Джейн Фийдър
Сребърната роза (7)

6

Ариел нареди на момичето да остави таблата със закуската на масичката.

— Сега ли желаете нещо за пиене, милорд? — Тя вдигна каната с ейл и се обърна към леглото.

— Да, моля — кимна с усмивка Саймън и каза на лакея: — В моята спалня ще намерите бръснач и ремък. Бъдете така добър и ги донесете тук.

— Разбира се, милорд. — Тимсън се поклони и веднага излезе. Само след минута се върна с поисканите неща и ги остави до каната с гореща вода. — Имате ли нужда от още нещо, милорд?

— Благодаря, това е всичко. — Саймън отпи голяма глътка от чашата с ейл, която Ариел му поднесе. — Можете да си вървите.

— Това важи ли и за мен, милорд? — попита Ариел с тон на примерно момиченце, когато вратата се затвори зад слугите. — Мога ли да ви услужа и по някакъв друг начин?

— Дайте ми халата, ако обичате.

Ариел му занесе дрехата, с която беше влязъл в стаята й предишната вечер, за да прогони Оливър. Саймън наметна брокатения халат и го придърпа на гърдите си. Гласът му прозвуча с внезапна и необичайна острота:

— Доколкото си спомням, искахте да проверите какво става с конете ви.

Ариел направи реверанс, усмихна се иронично и излезе от стаята. Саймън отметна завивките и бавно спусна крака над ръба на леглото. През нощта, когато помещението беше осветено само от бледото сияние на огъня, той не изпитваше толкова силно смущение от грозните си белези, но сега, изложен на безмилостната светлина на деня, изпита пареща потребност да се скрие от ясните сиви очи на съпругата си. Освен това сутрин беше доста скован и не можеше да понесе мисълта, че Ариел, така гъвкава и лека, можеше да го види как се влачи по стаята с разкривено от болка лице и как прави тромави движения, за да раздвижи безчувствените си крайници и да влее малко живот в изтощените мускули и стави.

С Хелън никога не съм имал чувството, че трябва да крия слабостта си, каза си с крива усмивка той, направи няколко кръгови движения с ранения си крак, без да обръща внимание на непоносимата болка, защото знаеше, че само по този начин може да възвърне на ранения крайник поне част от подвижността му. Но Хелън го обичаше. Тя му беше приятелка, много по-близка от верните другари на бойното поле, единствената жена, която беше обичал с цялата сила на сърцето си.

След като се обръсна и хапна, той прекоси коридора и влезе в собствената си спалня. Миналата вечер, когато чу шума от стаята на Ариел, дори не помисли да вземе бастуна. Сега си припомни с учудване как беше скочил от леглото си и колко бързо бе стигнал до спалнята на съпругата си, без да търси опора. Дори не беше помислил за изтерзаното си тяло, само наметна халата и грабна малкия смъртоносен нож, който винаги носеше в колана си. И се хвърли върху Оливър Бекет със сила, дошла от прилив на бесен гняв. Реакциите му бяха чисто инстинктивни, както постъпваше и в битките, и той изобщо не се усъмни в способността на тялото си да му се подчинява.

За първи път след раняването при Малплак се бе раздвижил с такава лекота и гъвкавост. Дори сега си представяше живо и във всички подробности ледения ужас, който изпитваше, докато лежеше с тежка треска в полевия лазарет, заобиколен от мъчителните стонове на умиращите, пронизващата миризма на кръв и смърт, пронизителните, отчаяни писъци на ранените под ножа на хирурга. Тогава не се страхуваше от смъртта, много по-мъчителна беше мисълта, че ще оцелее и ще прекара остатъка от дните си като безпомощен инвалид, зависим от милостта на другите.

Лекарите искаха да ампутират крака му, но той се възпротиви отчаяно, изкрещя им, че предпочита да умре, но няма да остане инвалид. И тъй като беше близък приятел и доверено лице на херцог Марлборо, никой не посмя да му противоречи. Така оцеля. И запази крака си. Вярно, скован и обезобразен от белези, безполезен крайник, който му причиняваше непоносими страдания, но все още можеше да живее с чувството, че е цял и невредим. Странно как миналата нощ кракът му се беше подчинил на необходимостта и го беше отнесъл без болка в стаята на жена му, за да я защити от натрапника.

Сега обаче ще си платя за смелостта, помисли си Саймън и направи гримаса. После извади дрехи от шкафа си и започна да се облича. Тази сутрин кракът го болеше дори по-силно, отколкото в дните след раняването.

Дали снощи беше предотвратил изнасилване? Или просто беше прекъснал любовна игра, доставяща удоволствие и на двамата партньори? Той завърза шалчето на врата си и го мушна под жакета. Винаги беше предпочитал тази проста мода пред обичайното жабо от набрана и украсена с дантели коприна. Всъщност какво значение имаха миналите отношения между Ариел и Оливър Бекет? Най-важното беше, че той сложи край на връзката им и пое юздите в свои ръце.

Без да бърза, той среса гъстата си, късо отрязана, коса. Какво ли бяха замислили братята Рейвънспиър, за да се отърват от госта си? Снощи успя да предотврати гнусния им план да го изложат на присмех, но беше твърде възможно да са му приготвили и други неприятни изненади. Той щеше да прекара цял месец във вражеския лагер, което означаваше, че трябва да се очакват редица номера като снощния. Но Рейвънспиърови бяха поканили двеста гости и бяха разтръбили навсякъде, че сватбените празненства ще траят цял месец, следователно той не можеше да замине по-рано и да отведе младата си съпруга, без да го обвинят в неучтивост и незачитане на гостоприемството. Кралицата щеше да се разсърди и да остане с впечатлението, че великодушният стремеж на семейство Рейвънспиър да се помири със стария враг е бил отблъснат рязко и грубо — а това означаваше победа за братята.

Другият важен въпрос беше как да се държи със съпругата си. Без съмнение тя беше възхитително същество. Държеше се с околните с хладно равнодушие и това я правеше да изглежда по-стара, отколкото беше в действителност, но когато танцуваше онази необуздана тарантела с Оливър Бекет, пламтеше цялата и излъчваше неустоима чувственост и страст. Какъв възбуждащ парадокс — и проблем, който той трябваше да разреши възможно най-бързо.

След минути Саймън слезе по широкото стълбище и намери приятелите си в голямата зала. Не беше изненадан, като видя сериозните им лица. Никой от тях не беше любител на разюздани оргии и безсмислено пиянство. Войната ги беше научила никога да не губят контрол над себе си и винаги да се забавляват с известна сдържаност.

Долу го очакваше изненада: голямата зала беше в безупречно състояние. Миналата вечер, когато се качи горе след Ариел, залата приличаше на бойно поле, подът беше осеян с остатъци от храна и локви разлято вино, пейките бяха преобърнати, масите отрупани с мръсни чинии, покривките целите в петна. Хаосът беше продължил до ранните утринни часове и слугите бяха имали твърде малко време да постигнат сегашното състояние на чистота и ред. Когато господарите на един дом бяха така небрежни и груби като братята Рейвънспиър, слугите им обикновено не се стараеха особено. Но явно някой в този замък държеше здраво юздите на голямото домакинство. Подовете бяха измити и излъскани, дългите маси бяха съвсем чисти. Въздухът бе изпълнен със сладкия аромат на лавандула и пчелен восък. На малката маса пред буйно напаления огън бяха наредени хляб, месо, ейл и кафе и придружителите му си хапваха сладко от вкусните неща, за да се подкрепят преди обичайната си утринна езда.

— Добро утро, Саймън. — Джак Чонси размаха за поздрав чашата с ейл. — Желаеш ли да закусиш с нас?

— Благодаря, вече закусих в спалнята си. — Саймън приседна на края на пейката и протегна болния крак към огъня.

Джак се усмихна многозначително.

— Надявам се, че си прекарал приятна нощ.

Саймън кимна и приятелите му разбраха, че не желаеше шеги относно сватбената си нощ.

— Съпругата ти е чудесно момиче, Саймън, но бих желал да беше израсла в друго семейство, а не точно сред тези проклети Рейвънспиърови. — Лорд Стантън си отряза парче сочно месо.

— Прав си, те наистина са жалка паплач с ужасяващи маниери — подкрепи го сър Питър Лансет.

— Мисля, че видяното отговори на очакванията ни — отвърна Хоксмур и се наведе към огъня, за да стопли ръцете си. — Но подозирам, че ни очакват още доста подли номера.

— Нима си надушил предателство, Саймън? — попита остро Джак и очите му светнаха.

Лордът вдигна рамене.

— По всичко изглежда, че е така. Ще ви бъда благодарен, ако ми пазите гърба.

— Нали затова сме тук.

За момент се възцари тишина, после вратата на залата се отвори с трясък и двете вълчи кучета, се втурнаха забързано вътре, следвани от господарката си.

— Извинявайте, но навън духа доста силен студен вятър — каза Ариел, за да обясни нахлуването си. — Бурята изтръгна бравата от ръката ми. — Наметката беше паднала от раменете й, косата разрошена, бузите порозовели от студа.

Тя обиколи залата и огледа внимателно всяко ъгълче. Свали ръкавиците си и плъзна пръсти по повърхността на дългата махагонова маса до отсрещната стена, след това дръпна шнура на звънеца. Слугата се появи само след минута.

— Пол, скарата на тази камина не е почистена — заяви меко тя. — А первазите не са излъскани.

— Веднага ще се погрижа за това, лейди Ариел. — Мъжът се поклони и излезе бързо. Върна се само след минути с парцал и гъба и се зае за работа.

Ариел изчака малко, после кимна доволно и се запъти към масата. Погледът й обходи каните и чиниите.

— Надявам се, че имате всичко, от което се нуждаете, милорди. Поднесли са ви просто ядене, но закуската ще бъде сервирана малко преди дванадесет.

— Вие сте чудесна домакиня, лейди Ариел — отбеляза с усмивка Джак. — Не очаквах, че залата ще бъде така добре почистена и подредена още рано сутринта.

— Слугите са свикнали да се оправят с безредието на братята ми — обясни кратко Ариел. — Ако желаете да се поразходите преди закуска, ще наредя да ви оседлаят конете:

— Не е особено приятно да яздиш през мочурището в такава буря — намеси се в разговора Саймън. Той беше единственият от групата, който познаваше добре непостоянното и мрачно време в низините и сега живо си представи как щяха да попаднат в някой от огромните облаци прах, които вятърът вдигаше над сухите ниви и носеше с голяма сила през полята.

— Прав сте — съгласи се Ариел, — но ако си оставаме вкъщи при всеки по-силен вятър, значи никога да не си покажем носа навън. Особено през зимата.

— Имате право. — Саймън се наведе и разтри пулсиращия от болка крак. Никак не му се искаше да язди в тази мокра и леденостудена буря, но и не можеше да седи бездеен и да чака злобните братя Рейвънспиър да се събудят след пиянството си.

— Ако пожелаете да се упражнявате в стрелба с лък, в задния двор са поставени мишени, господа. Този двор е защитен от вятъра — предложи Ариел и проследи със смръщено чело как мъжът й масажираше крака си. Тя пазеше в стаичката си един мехлем, който непременно щеше да облекчи болката, но щеше да се наложи тя лично да го разтрие, а не й се искаше да му окаже тази интимна услуга.

— А сега ви моля да ме извините — отсече доста рязко тя. — Имам да свърша още много работа.

Саймън проследи как съпругата му излезе с леки крачки от залата и изчезна към вратата в стопанските помещения, следвана от верните си кучета. Може би Ариел беше израсла без бавачка или възпитателка и беше лишена от възможността да слуша женски съвети, но явно умееше да води това голямо и трудно домакинство. Слугите се отнасяха към нея с искрено уважение, но никой не проявяваше страхливото покорство, което показваха към братята й.

— Искаш ли да стреляме с лък, Саймън?

— Да, непременно. — Лордът стана от пейката. Упражненията с лък и арбалет поддържаха горната част на тялото му в добро състояние и запазваха силата на ръцете му — единственото, което беше останало непокътнато след тежкото раняване.

Ариел остана известно време в кухнята, но Гертруд ръководеше строго приготовленията както за закуската, така и за тържествената вечеря. Ранулф беше организирал за гостите си лов на патици, разбира се, след закуска, и за да осигури успеха му, господарят беше заповядал на всички полски пазачи да съберат колкото се може повече патици в близките езера и реки. Гостите щяха да се забавляват добре, младоженците също трябваше да вземат участие в излета.

Може би Ранулф е замислил неприятна изненада за зет си точно по време на лова в тръстиката, мислеше си Ариел. Дали да предупреди Саймън Хоксмур за коварните замисли на братята си, или да го остави да поеме риска? Той очевидно беше човек, който знаеше как да внимава за себе си, освен това беше довел десет изпитани воини, които щяха да го пазят. Но ако тя не го предупредеше, и той наистина попаднеше в капан, нима тя нямаше да бъде виновна точно колкото братята си? Ариел знаеше, че се подготвя престъпление, че се подготвя убийство и ако не се опиташе да го предотврати, това щеше да е съучастие, грозна постъпка. Все едно самата тя се готвеше да отнеме живот. Каква страшна дилема.

Не, изходът беше само в арабските коне. Хиляда гвинеи за едно жребче! Имаше още две млади кончета, които след около месец също можеха да бъдат продадени, а една от кобилите беше бременна. Когато новините започнеха да се разпространяват сред хората, които набираха коне за състезания, тя най-после щеше да бъде в състояние да си извоюва горещо желаната независимост. Можеше да се махне от този дом, да напусне съпруга си, да построи мечтания конезавод в другия край на Англия, където никой нямаше да я намери. Когато станеше финансово независима, можеше да постигне всичко, което желаеше. А ако спаси живота на Хоксмур, може би той ще прояви великодушие и ще й върне свободата. Бракът им не беше консумиран, следователно можеше да се анулира. Ако спаси съпруга си от ноктите на кръвожадните си братя, той щеше да й бъде задължен.

Ариел беше толкова потънала в мислите си, че когато нечия ръка я задърпа нетърпеливо за полата, се стресна до смърт.

— Какво има? — Тя погледна стреснато мръсното дете в краката си.

— Идвам за мама — изплака момиченцето. — Много е зле. Изпрати да ви повикам.

— Това е Беки Риордан, милейди. — Гертруд, която бъркаше усилено с дървената лъжица, наведена над огромна тенджера на огнището, се обърна към господарката си. Лицето й беше зачервено от горещината, на челото бяха избили ситни капчици пот. — Майка й има родилни болки. Живеят оттатък в Рамзи.

Ариел я погледна замислено. Нямаше достатъчно време, за да измине дългия път до Рамзи, да помогне на жената да роди и да се върне в Рейвънспиър преди началото на ловния излет. Ако не беше тук в момента на тръгването, щеше да й се наложи да отговаря на неприятни въпроси при завръщането си. Сара и Джени вероятно щяха да поемат задачата, но тя трябваше поне да ги отведе дотам.

Без да се колебае повече, тя донесе кожената си чанта от склада и провери хирургическите инструменти.

— Да вървим, Беки. — Тя стисна ръчичката на момиченцето и затича към обора. — Веднага впрегнете сивия кон в двуколката, Сам — заповяда тя на притичалия ратай. Помогна на детето да се качи в откритата кола и се метна на капрата. Кучетата се разлаяха зарадвано и хукнаха надолу по тесния калдъръмен път, който водеше към селото. Вече бяха свикнали с безумната скорост, която поддържаше господарката им, и не се плашеха от тракащите колела.

Къщичката на двете самотни жени изглеждаше пуста. Построена на ниския хълм над канала, тя беше изложена на всички бури. И днес вятърът виеше диво, разплискваше тихите води на реката и носеше над равнината огромни облаци прах.

Въпреки бурята Джени чакаше на портичката. Тя притежаваше невероятната способност да усеща идването на всеки човек, завил по пътеката към къщата им. Тази сутрин изглеждаше по-бдителна от обикновено.

— Ти ли си, Ариел? — извика с усмивка тя, когато файтончето спря пред вратата и Ариел стегна юздите на коня. Без да чака отговор, Джени отвори портичката. Кучетата се втурнаха към нея, мушнаха се в полите й и я потъркаха с глави за поздрав.

— Добър ден, Джени! — Ариел скочи от капрата.

— Кой е с теб? — Джени устреми невиждащ поглед към файтона. Очите й бяха прекрасни, светлосини със съвсем черни зеници и никой, който я видеше за първи път, не можеше да предположи, че е сляпа.

— Беки Риордан. — Ариел свали детето от файтона и набързо описа положението на приятелката си. — Ако ти и Сара се съгласите да отидете при родилката, аз ще ви отведа с файтона и ще се върна навреме за лова на патици — заключи тя, докато вървяха по тясната пътека към къщата.

— Мамо, Ариел е тук — извика Джени и леко прескочи прага към мрачната стаичка, осветена само от огъня в камината. Малките прозорци бяха със спуснати капаци, за да предпазват обитателките на дома от силната буря, единствената стая беше малка и оскъдно мебелирана. Но подът от отъпкана глина беше чисто изметен, въздухът беше изпълнен с аромата на сухи билки, наредени на етажерката над камината.

Сара протегна ръце към Ариел, прегърна я сърдечно и се усмихна, но очите й бяха остри както винаги, докато оглеждаха затвореното лице на младото момиче. Ариел идваше у тях за първи път, след като беше станала съпруга на граф Хоксмур и възрастната жена се улови, че търси по свежото цъфтящо лице на младото момиче някакви признаци за новото й семейно положение. Ала не видя нищо необикновено.

След това погледът й падна върху ръцете на Ариел и потискащият страх, свит на топка дълбоко в корема й, отново се надигна. Сара втренчи жаден поглед в гривната, толкова красива на тънката китка, попила я предпазливо, после вдигна очи към притежателката й.

— Ранулф ми я подари — обясни Ариел и вдигна гривната към светлината. — Каза, че е годежен подарък, но ме помоли да не я нося до сватбата. Странно украшение, не намираш ли? Възхитително, но ми внушава — някакъв… ужас.

„Ранулф Рейвънспиър е подарил тази гривна на Ариел? Как е възможно гривната да е попаднала в ръцете на Рейвънспиърови, след като някога я подарих на мъжа, който…“

— Ранулф каза, че е семейна скъпоценност, но никога преди това не съм я виждала — продължи Ариел, без да усети вълнението на приятелката си. — Освен това добави към гривната още една висулка. — Тя показа сребърната роза. — Прекрасна е, не мислиш ли?

Сара кимна, но в усмивката й имаше нещо неестествено.

— Да не се чувстваш зле? — попита бързо Ариел и се наведе да целуне бледата буза. — Дойдох тук, за да ви помоля да помогнете на една родилка, но ако не си добре, ще идем само двете с Джени.

Сара поклати глава и скованото й тяло се отпусна. Посочи въпросително малкото момиче, което се бе вкопчило в полите на Ариел и гледаше двете жени с разширени от ужас и любопитство очи. Всички деца от околността познаваха Сара и Джени, билкарките, които живееха в усамотената къща на хълма. Едната, която никога не говореше, и другата, която не можеше да вижда. Никой не им мислеше злото, дори напротив, много хора ги благославяха заради лечебното им изкуство, но бяха извести като странни личности и местните, които идваха да ги молят за помощ, пристъпваха прага им със смесени чувства.

Джени обясни положението на майка си, докато се движеше бързо и сигурно в задната част на стаичката и пълнеше една кошница с нещата, които щяха да им бъдат необходими, за да помогнат на родилката. Докато беше в собствения си дом, Джени се чувстваше спокойна и сигурна. Слепотата й не беше пречка.

— Ариел не може да отсъства от празненствата по случай собствената си сватба — каза тя и посегна към вързопчето със сушена мащерка. Намачкана и разтворена в разтопен мед, билката даваше чудно питие, което помагаше ефективно срещу сковани мускули.

Сара кимна и се зае с приготовленията. Само след няколко минути жените и детето излязоха от къщата. Сара затвори вратата след себе си, но не заключи. Двете нямаха почти нищо, което можеше да примами крадците, нямаха и врагове. Качиха се във файтона и Ариел отново подкара търпеливото пони по тесния черен път.

Когато излязоха на главния път, тя погледна към небето. Облаците се бяха спуснали ниско, вятърът отслабваше. Слънцето надничаше зад облаците като неясно, едва светещо, петно. Ариел разбра, че наближава обед. Трябваше й половин час, за да стигне до Рамзи. Там щеше да остане известно време, за да прецени ситуацията и да даде съвети и напътствия. Обратният път до Рейвънспиър щеше да й отнеме още три четвърти час. Сигурно щеше да пристигне в замъка след закуска. Разбира се, гостите щяха да се чудят, че булката не се е явила след сватбената нощ, за да заеме мястото си начело на трапезата, но нямаше как.

За съжаление Ариел остана много по-дълго, отколкото възнамеряваше. Майката на Беки лежеше на вехтия дюшек до огъня. Кокошките, подплашени от студа, се ровеха необезпокоявани в праха наоколо. Другите й шест деца непрекъснато влизаха и излизаха и всеки път в ниското опушено помещение нахлуваше леден въздух. Влажните цепеници в камината пращяха и почти не грееха. Съпругът седеше в отсрещния ъгъл, пушеше глинената си лула и отпиваше от стомната с ейл, без да го е грижа за стенещата жена и хленчещите деца. Когато трите жени влязоха една след друга, като се приведоха, за да минат под ниската рамка на вратата, той очевидно прие идването им като знак да напусне това неприятно място на болки и страдащи и да се присъедини към приятелите си в кръчмата. Изправи се, изръмжа нещо неразбрано и се запъти към вратата. По пътя залепи оглушителен плесник на едно малко дете, одързостило се да се мотае в краката му. Момченцето изрева като набучено на кол, но малката Беки бързо го вдигна на ръце и мушна в устата му коричка хляб, за да се успокои.

За Ариел подобни сцени не бяха необичайни. Тя свали жакета си, нави ръкавите на блузката си и се наведе над превиващата се от болки жена. Сара и Джени извадиха донесените лекове. Двете работеха в единен ритъм и чудесно се допълваха: Сара гледаше вместо дъщеря си, Джени говореше вместо майка си.

— Има разкъсване — каза Ариел и седна на пети пред родилката. Челото й се смръщи замислено. Алис Риордан нададе пронизителен вик. Ариел се наведе отново над нея, изтри потта от лицето й и намокри пресъхналите устни.

— И с предишните две деца беше същото — обади се глух женски глас от най-тъмния ъгъл на стаята. Старата жена, която досега беше мълчала, се надигна с пъшкане от люлеещия се стол и закрачи с треперещи крака към огъня. Застана пред дюшека и огледа страдалката със смесица от съчувствие и равнодушие. — Натрийте й корема със свинска мас. Аз не бих направила нищо друго.

Това беше едно от обичайните лечебни средства, но според Ариел беше напълно безсмислено. Понякога обаче родилките се успокояваха от прилагането му.

— Ако смятате, че ще помогне, бабо, непременно ще я намажа — обеща тя, докато помагаше на Джени да вдигнат бременната жена, за да може Сара да пъхне под гърба й дебела възглавница и да повдигне бедрата й.

— Ариел, крайно време е да тръгваш — обади се Джени, откъсна няколко листенца от донесените билки и ги пусна в гърненцето с вряща вода. — Мисля, че ще се справим и сами.

Ариел я погледна скептично.

— Вероятно ще се наложи да извадя детето с клещите. — Тя умееше да си служи с хирургическите инструменти много по-добре от двете лечителки, всички го знаеха.

Сара, която беше коленичила пред родилката, поклати енергично глава. Ръцете й опипваха корема на жената, който блестеше от свинската мас. Устните й бяха здраво стиснати, цялото й лице изразяваше напрежение и съсредоточеност, ръцете й следяха всяка контракция.

— Мама не вярва, че това е необходимо — обясни Джени. — Не се тревожи, Ариел, ще се оправим.

Ариел продължаваше да се колебае. Много й се искаше да остане в бедняшката хижа, която миришеше на мухъл, за да свърши една важна и полезна работа, вместо да се върне в коварното блато от интриги и убийства, което представляваше Рейвънспиър Касъл. Раждането не беше чак толкова сложно. То можеше да завърши с живот или смърт, но възможностите за избор и последствията бяха ясни. В света на Рейвънспиър липсваше яснота. Въпреки това тя беше длъжна да се върне там и да приеме съдбата си. Не можеше да избяга от обърканото си положение, като се занимаваше с проблемите на другите.

— Ще изпратя Сам с файтона да ви отведе вкъщи — обеща тя и вдигна наметката си от пода. — Ще му дам храна за семейството и телешки бульон за родилката.

— Да, и ако имаш повечко „Олд мен“, можеш да му дадеш и от него. — Джени се изправи и я придружи до вратата. — Ако оцелее, бедната жена ще има нужда от продължителна почивка — обясни с приглушен глас тя, — а доколкото познавам съпруга й, той ще се нахвърли отгоре й още преди да се е възстановила.

— Непременно ще пратя по Сам едно шише „Олд мен“. Но внимавайте да не го намери мъжът й. — Опиатът, известен в тази част на страната като „Олд мен“, беше високоценено средство сред местните хора, които страдаха от пристъпи на треска, причинена от блатата и вечната влага. Но Ариел беше забелязала, че хората свикваха бързо с лекарството и непрестанно увеличаваха дозата, за да облекчават болките си.

Тя стисна ръката на Джени и я побутна обратно към селската къща. Един от малките братя на Беки държеше юздите на сивия кон, макар че той беше здраво вързан за дървото. Момчето погледна с очакване към Ариел и протегна мръсната си ръчичка.

— Ти си добро момче и явно вече знаеш как да печелиш пари — похвали го Ариел, мушна в ръката му едно пени и отвърза коня. Детето се ухили и хукна надолу по улицата с босите си крачета, без да се тревожи от замръзналата кал, която хвърчеше на буци подире му.

Беше малко предобед, когато файтонът се върна в двора на Рейвънспиър Касъл. Лорд Роланд тъкмо преглеждаше коляното на един от ловните си коне. Когато сестра му скочи от капрата, той отиде при нея и я измери с мрачен поглед.

— Къде беше, сестро? Крайно неприлично е да отсъстваш от тържествената закуска, която се дава в твоя чест.

— Празненства като снощното съвсем не ме карат да се чувствам почетена — отговори остро Ариел. — Те целят по-скоро да ме обидят. Мен и съпруга ми — добави тя и вдигна високо едната си вежда. Роланд не беше чак толкова страшен като Ранулф. Той не се нахвърляше да я бие при всяка остра дума. Ралф хранеше към нея само презрение, но когато беше пил, ставаше непредвидим и тя не смееше да го предизвиква.

— Безсрамна си, сестро. — Но по гласа му пролича, че това не го тревожи особено. Той си взе щипка емфие и огледа сестра си с израз на неприкрито любопитство в сивите очи. — Чух, че си прекарала нощта с Хоксмур.

— Мисля, че няма нищо необикновено, когато мъжът и жената спят заедно, особено през първата си брачна нощ. — Ариел подаде юздите на Сам и се отдалечи от файтона. Вълчите кучета, подозрителни и вечно нащрек, не се отделяха от нея.

— Всъщност ти трябваше да прекараш първата си брачна нощ с Оливър Бекет. — Роланд никога не се впускаше в словесни престрелки със сестра си. За разлика от Ранулф той хранеше уважение към интелигентността й и предпочиташе да говори направо.

Ариел се усмихна злобно.

— Да, но съпругът ми не го допусна. — Тя се обърна към обора. — И се оказа абсолютно годен да осъществи желанията си.

Тя остави Роланд сам в двора и отиде при Сам, за да му даде указания кога да отиде в Рамзи и какво да вземе със себе си.

Роланд удари дланта си с кожената ръкавица. Отчасти с гняв, отчасти с неохотно одобрение. Ариел умееше да води мъжете за носа, това трябваше да й се признае. Ранулф беше побеснял от гняв, че хитрият му план е бил осуетен. Оливър също кипеше от гняв, но Роланд допускаше, че това е по-скоро от преживяното унижение. Защото Хоксмур беше излязъл победител в първата битка — нищо не можеше да скрие този факт. Роланд не можеше да отрече, че нежеланият им зет се бе оказал много по-голям проблем, отколкото смятаха.

Ами Ариел? Какво ли беше замислила?

Роланд излезе от двора и се запъти към замъка. На моравата в широкия вътрешен двор се бяха събрали полски пазачи и ловни кучета, а гостите, които щяха да вземат участие в лова, пиеха топло вино срещу студа и нервно потропваха с ботуши по замръзналата земя. Слугите носеха ловни чанти и двуцевки.

Граф Хоксмур стоеше малко настрана от групата, заобиколен от своите приятели, и Роланд си проби път към зетя си.

— Сигурно ще се радвате да чуете, че съпругата ви благоволи да се завърне, Хоксмур.

— Дори не ми е минало през ума, че би могла да постъпи другояче — отговори съвсем спокойно Саймън. — Тя не е от хората, които сляпо следват импулсите си.

— Но вие почти не я познавате — обади се подигравателно Оливър, който стоеше наблизо. — Уверявам ви, Хоксмур, онези от нас, които познават Ариел наистина добре, са наясно с всичките й дребни трикове, капризи и странни хрумвания.

— Значи забавлението тепърва ми предстои — парира го Саймън, и отново се усмихна, но погледът му накара Оливър да се отдръпне уплашено, сякаш бе застанал пред нападаща кобра.

— Споделеното удоволствие е лишено от онази особена искра, която аз толкова ценя — отговори Оливър. Слушателите поеха шумно въздух, но граф Хоксмур реагира с надменна усмивка.

— Великодушието е кралски дар, Бекет. — С тези думи той бавно обърна гръб на съперника си и се отдалечи.

Ранулф стоеше на вратата към голямата зала и чакаше. Сивите му очи оглеждаха изпитателно навалицата и когато забеляза Ариел да идва откъм оборите, той се спусна по стълбата и се запъти право към нея. Тя тъкмо си пробиваше път между многобройните участници в лова и кучетата им, без да отвръща на поздравите. Челото й беше смръщено, очите гледаха право напред. Вълчите кучета вървяха след нея.

— Къде беше, по дяволите? — изсъска ядно Ранулф и стисна рамото й в желязната си хватка. Гласът му потреперваше от гняв, но се стараеше да говори тихо. Кучетата изръмжаха заплашително, но той по изключение не им обърна внимание. — Как смееш просто да изчезнеш, без да се обадиш? Къде беше? Отговори ми, по дяволите! — Той я разтърси грубо. Кучетата изръмжаха отново, глух, недвусмислено заплашителен звук, който излезе дълбоко от гърлата им. Ранулф изруга грозно, но се принуди да пусне ръката на сестра си.

— Какво значение има къде съм била? — попита спокойно Ариел. — Сега съм тук, и това е достатъчно.

— И си облечена като последната селянка — изскърца със зъби брат й. — Я се погледни! Дадох ти достатъчно пари, за да се облечеш подходящо за сватбените празненства и да си набавиш нов гардероб. Вместо това се разхождаш в този вехт костюм за езда, който, изглежда, сякаш си го влачила през купчини сено! И ботушите ти са износени, да не говорим колко са мръсни.

Ариел се погледна и попипа вълнената си пола. По ръба бяха полепнали сламки и засъхнала кал, ботушите й бяха изцапани, токовете им разкривени. Тази сутрин й беше ужасно неловко да се облича под развеселените погледи на съпруга си и беше грабнала първата дреха, която й попадна пред очите, без да помисли за предстоящия лов.

— Надявам се, че сте прекарали приятна сутрин, скъпа съпруго. — Мелодичният глас на Саймън прекъсна гневната тирада на Ранулф. Граф Хоксмур се бе приближил толкова тихо, че нито Ранулф, нито Ариел го бяха усетили. Ариел го посрещна със сияеща усмивка, която разкри облекчението й от прекъсването на неприятния разговор.

— Направих кратък излет с двуколката. Простете, че останах навън толкова дълго, но отидох по-далече, отколкото първоначално възнамерявах, и загубих представа за времето.

— Да, трябва още да ти кажа, че си се постарала да изложиш съпруга си — изфуча Ранулф. — Как смееш да се явяваш пред гостите облечена като жалка слугиня, която се е търкаляла в сламата? Няма да търпя хората да говорят, че сестрата на граф Рейвънспиър се разхожда като уличница от подозрителна кръчма.

— О, я престанете, Рейвънспиър — прекъсна го спокойно, но внушително Саймън. — Като ругаете сестра си пред очите на всички гости и използвате подобни неприлични думи, вие излагате семейството си много повече от нея. — Ариел се изчерви до корените на косите; фактът, че съпругът й се бе намесил, за да я защити, я смути много повече от острата критика на брата й.

— Значи не смятате, че небрежният външен вид на съпругата ви хвърля лоша светлина върху името Хоксмур? — В гласа на Ранулф звучеше неприкрита подигравка. — Но може би Хоксмурови нямат така ясно изразено чувство за приличие и морал като другите.

— Ако съдя по онова, което имах възможност да видя от гостоприемството ви, Рейвънспиър, осмелявам се да изразя най-дълбоките си съмнения — отговори гладко Саймън, като лицето му остана напълно безизразно. Той се обърна към Ариел, която все още стоеше до него и се бореше с гнева и смущението си: — Давам ви право само в една точка, Рейвънспиър. Задача на съпруга, не на брата, е да поправя жена си, когато е сгрешила. За съжаление външният ви вид е малко… неподреден, мила моя — продължи все така невъзмутимо той, като се обърна към жена си. — Най-добре е да се оттеглите и да се преоблечете в костюм за езда, който ще направи чест и на двата рода. Сигурен съм, че компанията няма нищо против да почака малко.

Ариел се обърна рязко на токовете си и тръгна към вратата. Главата й беше сведена, качулката нахлупена дълбоко над челото, за да скрие пламтящите от срам бузи. Това беше една от най-мъчителните й слабости. Кожата й беше толкова светла и тънка, че се заливаше в червенина и при най-малката провокация, понякога без видима причина. Това винаги я караше да се чувства неловко и често да раздува ненужно дребни случки.

Защо Саймън трябваше да се намеси? Обидната проповед на Ранулф се стичаше по нея като вода по напоена с масло кожа и не оставяше болезнени следи. Хоксмур беше направил от мухата слон, макар че привидно се намеси в нейна защита. Всъщност той не беше на нейна страна, защото я отпрати с ласкави думи да се преоблече, сякаш жена му беше мръсно хлапе, появило се неизмито на масата за вечеря.

Малко по-късно, когато се погледна в голямото огледало в спалнята си, Ариел трябваше да признае, че и двамата мъже имаха право. Косата й беше разрошена от вятъра и разпиляна по раменете и гърба, лицето покрито с кални пръски от бързото пътуване през мочурището, старият костюм за езда беше целият в прах, полите покрити със засъхнала кал.

— Бог знае, че имах да върша много по-важни работи — промърмори полугласно тя, но побърза да се съблече, като се бореше ядно с кукичките и копчетата.

Когато остана само по долна риза, тя изми лицето си със студена вода и обтри ръцете и шията си с влажна кърпа. Извади останалите фуркети от косата си, наведе глава, преметна цялата си коса напред и се зае да разресва разбърканите и сплъстени кичури. Докато ругаеше под носа си, тя чу шума от отварянето на вратата и се стресна. Мелодичният глас на съпруга й обясни:

— Гостите на братята ви започват да проявяват нетърпение, скъпа. Вярно е, аз не съм особено сръчен в ролята на камериерка, но мисля, че мога да ви бъда полезен.

Вълчите кучета поздравиха новодошлия с радостно махане на опашките, но господарката им удостои графа с доста мрачен поглед.

— Нямам нужда от камериерка, милорд. Освен това е крайно неучтиво да нахлувате така в стаята на една дама. Та вие дори не почукахте!

— Простете, но вратата беше само притворена. — Спокойният му тон показваше, че отхвърля обвинението й като необосновано. Още докато говореше, той затвори вратата и огледа Ариел с тиха усмивка. — Освен това съпругът има неограничен достъп до спалнята на жена си.

— Вече ми изяснихте това, милорд — отвърна през стиснати зъби тя. — Вероятно трябва да приема, че съпругата няма право на усамотение.

— Не сте права или поне не напълно. — Той застана пред тоалетната масичка и взе четката от ръката й. — Седнете, моля. — Той сложи ръка на рамото й и меко я притисна да седне на столчето пред огледалото. След това започна да разресва разкошните медноцветни къдрици със силни ритмични движения. — Знаете ли, още вчера, когато ви видях в двора с шапка под мишница, закопнях да направя това — прошепна той. — Слънцето огряваше косата ви и я превръщаше в нишки от злато. Никога не бях виждал такива прекрасни къдрици… — Той вдигна един копринен кичур, който блестеше в няколко нюанса на русото и изглеждаше доста по-светъл от останалата медноцветна маса, и го погали с наслада.

Ариел погледна лицето му в огледалото. Той се усмихваше на себе си; в очите му светеше чувствено удоволствие, цялото лице, обезобразено от назъбения белег, изглеждаше омекотено, сякаш четкането на косата беше любовна услуга. Направи й впечатление, че в ръцете му, макар големи и мазолести, имаше нещо елегантно, почти изящно. Изведнъж тя усети желание да улови тези ръце и да притисне коравите длани до бузите си. По тялото й пропълзяха сладостни тръпки.

— Сигурно ви е студено — установи загрижено той и остави четката на масичката. — Огънят е почти угаснал. — Той отиде до камината, разбърка жаравата с бързи умели движения и щом лумнаха пламъци, сложи няколко цепеници. — Хайде. Ариел, наистина трябва да побързате с обличането, защото ще настинете. — Той закуцука към гардероба й. — Вероятно ще облечете костюма за езда, който носехте вчера? Този нюанс на червеното ви стои чудесно. — Той извади дрехата, после провери оскъдното съдържание на гардероба. — Май не притежавате много дрехи, скъпа.

— Не ми трябват изискани дрехи, докато препускам из блатата — отговори сърдито тя и изтръгна костюма от ръката му. — Животът, който водя, не ми позволява да нося кадифе и коприна.

— Животът, който водехте досега — поправи я замислено той, облегна се на колоната на леглото, скръсти ръце и я зачака да се облече. — Сега сте графиня Хоксмур, а това означава, че ще заемете подобаващо място в двора и в светското общество на графството. Ние, Хоксмурови, винаги сме участвали активно в живота на общината и сме се включвали във всяка проява на милосърдие.

За разлика от господарите на Рейвънспиър. Обитателите на местната община се стремяха да се скрият от братята и никога не се обръщаха за помощ към тях. Но никой от двамата не изказа на глас тази обща мисъл.

Ариел закопчаваше несръчно мъничките перлени копчета на блузата си. Имаше чувството, че е с две леви ръце. Саймън говореше така убедено и самоуверено… Не, тя никога нямаше да заеме полагащото й се място като графиня Хоксмур. Все едно какво й готвеше бъдещето.

— Ръцете ви са леденостудени.

Саймън бутна настрана несръчните й пръсти и се зае да закопчава ситните копченца с плетени кукички. Когато ръцете му докоснаха гърдите й, Ариел престана да диша. Той спря рязко и тя усети как зърната й се втвърдиха под ръката му и изпънаха финия лен на долната риза. По кожата й пробягаха чувствени тръпки. Саймън рязко отпусна ръцете си и отстъпи крачка назад, лицето му се затвори и помрачня.

Ариел се обърна настрана и вдигна полата си. Облече я набързо и я стегна в талията, опитвайки се да скрие треперенето на ръцете си. Главата й беше сведена, за да скрие пламтящата руменина на бузите й.

Защо Саймън не си отиваше? Но той явно не мислеше да я остави сама, защото отново се облегна на колоната, за да я наблюдава как се облича.

Тя усещаше погледа му върху себе си, улавяше как очите му следяха всяко движение и неприкритата чувственост, която се излъчваше от този поглед, накара сърцето й да забие по-бързо. Даже простият акт на обуването на ботушите придоби под настойчивия поглед на морскосините очи нещо дълбоко еротично. Мъжът й беше грозен като нощта, но я привличаше така властно, както никой друг досега. Тя не беше изпитвала това неустоимо привличане даже с Оливър, който беше красив и лицето му не беше загрозено от белези. Оливър, който — до случилото се миналата нощ, — заемаше особено място в сърцето й. Даже беше повярвала, че се е влюбила истински в него.

Ариел сплете косата си на дебела плитка и нахлупи тривърхата шапка, извезана със сребърни ширити. Грабна ръкавиците и камшика за езда и се запъти към вратата.

— Мисля, че вече мина достатъчно време и вие можахте да се докажете пред гостите и да ги убедите в уменията си.

— За какви умения говорите? — Той вдигна въпросително вежда и се отблъсна от рамката на леглото.

— Говоря за вашата потентност и мъжественост, сър. За какво друго? Вие ме последвахте в спалнята ми, за да демонстрирате близостта ни, нали? Сигурна съм, че гостите са убедени в нетърпението ви да се озовете отново в леглото със съпругата си и ви хвалят, че сте се възползвали от първата благоприятна възможност. — Тя му хвърли бърз поглед през рамо. — Нали това искахте, милорд? — Подигравката в гласа й трябваше да скрие собствените й разбунтувани емоции. — Живо си представям как ще се наслаждавате на грубите шеги, с които ще ни посрещнат на излизане.

— Съмнявам се, че няколко неприлични забележки ще омърсят доброто ви име, скъпа моя — отговори с иронична усмивка Саймън. — Все пак вие не застанахте пред олтара като плаха девица и аз съм сигурен, че срещите с бившия ви любовник не са били строго пазена тайна.

Ариел прехапа устни. Тя беше предизвикала този остър отговор, но въпреки това я заболя. Забърза с дълги крачки по коридора и остави съпруга си далече зад себе си, решена да се върне сама при събраните за излета гости, като че през последния половин час не беше виждала граф Хоксмур дори отдалече.

Саймън закуцука след нея, като се опираше тежко на бастуна си. Той беше усетил как при докосването му я побиха тръпки. Не се изненада, че това младо, замайващо красиво същество се отвращаваше от старостта и грозотата, пък и знаеше, че никога няма да може да се конкурира с гладката, безупречна кожа и младостта на Оливър Бекет. Ала в интимната, заредена с чувственост атмосфера на спалнята й той беше забравил всичко останало и беше осъзнал властното привличане и непоносимото си желание да я направи своя. Странният контраст между очевидното й равнодушие и живата топлина на кожата и косата, блясъка на очите, нежната омагьосваща руменина на бузите го подлудяваше. Тя изглеждаше съвсем невинна, още почти дете, а всъщност беше истинска зряла жена.

Не, той беше глупак. Не биваше да се поддава на неосъществими илюзии. Не биваше да си въобразява, че някога ще накара жена си да го пожелае физически. Разбира се, той не беше очаквал да я привлече с външността си, но се надяваше, че отвращението й няма да бъде така ясно изразено. Какви смели надежди, повтаряше си сега той и горчивината му нарастваше.