Джейн Фийдър
Сребърната роза (19)

18

На следващата сутрин тъкмо когато Ариел си обличаше костюма, за да излезе на езда със Саймън, откъм двора под прозореца й се чуха възбудени гласове и тропот на копита. Тя се закопча, пристъпи до прозореца и погледна надолу. Група ездачи в кралски ливреи тъкмо бяха минали подвижния мост и влизаха в двора. Прислугата на Рейвънспиър Касъл се стичаше от всички страни, за да поздрави кралските хора, и Ариел зяпна любопитно. В този момент от къщата излязоха Ранулф и Роланд и се запътиха към новодошлите.

Мъжът, който яздеше начело на малката група, слезе от коня си и връчи на Ранулф пергамент, след което заговори тържествено, сякаш беше дошъл да произнесе някаква прокламация, а не обикновено приветствие.

Ариел отвори прозореца и се наведе навън с нарастващо любопитство. Някои от гостите излязоха от голямата зала, между тях Саймън и приятелите му.

Ранулф вдигна глава към прозореца й, после сложи ръцете си като фуния около устата и заповяда с гръмък глас:

— Слез в двора, сестро.

После хукна надолу по каменната стълба, прекоси голямата зала и излезе в двора. Любопитната тълпа гости й направи път да мине, за да се доближи до групата в средата.

— Какво е станало?

— Подарък за теб, скъпа сестро — уведоми я Ранулф и злобното удовлетворение в гласа му я накара да застане нащрек. Каквото и да беше развеселило брат й, то със сигурност беше в нейна вреда.

— Сватбен подарък от нейно величество — продължи Ранулф и когато се обърна към сестра си, в очите му святкаше омраза. — Каква чест, скъпа сестро. Нейно величество не само те отрупа с годежни подаръци, ами сега ти изпраща и великолепен сватбен подарък. — Той отстъпи назад и посочи с широк жест ратая в кралска ливрея, който държеше юздата на стара кранта с изкривен гръб и петна от кал по хълбоците. Бедното животно стоеше с наведена глава, пръхтеше изтощено и от устните му капеше пяна.

— Мадам, нейно величество ви моли също да приемете седлото и овчата кожа като знак за доброто й разположение и ви пожелава брачно щастие — обясни тържествено джентълменът, чиято ливрея беше богато украсена със златни ширити.

Ариел погледна невярващо животното.

— Но това не е кон! — Саймън моментално сложи ръка на тила й, привиден жест на нежност, но пръстите му я притиснаха в недвусмислено предупреждение. За съжаление младата, жена беше толкова слисана и възмутена, че не можа да го разбере. — Не. — Тя поклати глава и в очите й блесна гняв. — Това бедно животно очевидно принадлежи към друг вид.

— Внимавай какво говориш, Ариел — прошепна в ухото й Саймън. — Кралицата ще получи точен доклад как си реагирала на подаръка й.

Ариел се скова цялата. Преглътна мъчително. Погледна към Саймън и срещна сериозния му поглед.

— Не мога — прошепна съвсем тихо тя и изведнъж очите й заблестяха от мъчително потискан смях. — Не мога и толкова.

— Трябва.

Ариел притисна пръсти към устните си, и отново се обърна към чакащия ескорт.

— Чувствам се дълбоко почетена, че нейно величество е благоволила да ми изпрати този скъп подарък — заговори тя и гласът й трепереше от смях и възмущение. — Такова… такова великолепно животно — завърши бързо тя, преди смехът да я надвие. Тя скри глава на гърдите на мъжа си и раменете й се разтресоха.

Саймън стисна до болка ръката й, и отново я обърна към чакащия кралски пратеник. Ариел прехапа устни и направи няколко крачки, за да помилва изпотената шия на коня.

— Моля ви да предадете на нейно величество, че съм била поразена от великодушието на дара й, сър. А седлото е… просто ми липсват думи. — Тя скри зачервеното си лице в гривата на коня.

— Най-добре е веднага да го пояздиш, мила Ариел — обади се Роланд. — Така ще изразиш още веднъж признателността си към нашата кралица.

Ариел вдигна бавно глава и погледна втренчено брат си, който само се усмихна. После се обърна с умолително изражение към Саймън, който заговори подчертано сърдечно:

— Това е наистина блестяща идея, Рейвънспиър. Хайде, Ариел, аз ще ти помогна да възседнеш коня. И без това искахме да се поразходим, а така ще можеш да се порадваш на кралския подарък.

Още преди да е успяла да си отвори устата за протест, Ариел вече седеше върху износеното, хлъзгаво кожено седло. Бедната кранта под нея издаде астматична въздишка, която прозвуча като скърцане на прастари пружини под тежестта на великан.

— Не мисля, че нейно величество очаква от мен да яздя подаръка й, преди да си е отпочинал от уморителното пътуване — проговори с мъка тя. — Не виждате ли, че бедното животно е изтощено?

— Глупости, конят е в състояние още часове да препуска в галоп през мочурището — възрази в пълно самообладание Ранулф. — Ние всички ще те придружим.

— Това съвсем не е нужно, Рейвънспиър — отговори бързо Саймън. — С Ариел имаме намерение да отидем в Кеймбридж и да се позабавляваме. Виждате ли, ратаят ми тъкмо е извел коня от обора.

И наистина, точно в този момент един коняр поведе към тях огромния жребец.

— Ти си първа, Ариел — каза той и подкара коня си след старата кранта. Ариел заби пети в хълбоците на бедното животно и то се подчини на съдбата си. Двете животни се запътиха бавно към подвижния мост, като петнистият непрекъснато побутваше сивия жребец с муцуната си.

Ариел, която умираше от страх, че животното изведнъж ще откаже да се движи или ще се строполи изтощено на земята, изпита дълбока благодарност към умението на Саймън да се справи със ситуацията и в същото време го прокле, че я бе принудил да изиграе това глупаво представление.

След като най-после оставиха зад себе си подвижния мост и събраните в двора гости ги загубиха от очи, тя се обърна и попита възмутено:

— Но това… това не е подарък, а обида! — изхленчи Ариел и смушка коня в ребрата, за да го накара да побърза.

— Не и според схващанията на кралица Ан — отвърна ухилено Саймън. — Както вече си имала възможност да се убедиш, мила моя, нашата многообичана кралица е извънредно пестелива, когато трябва да възнаграждава верните си поданици за вярната им служба.

— Питам се докога ще издържи — отговори раздразнено Ариел. — Ако настояваш да отидем в Кеймбридж, трябва да ме вземеш при себе си. Мисля, че конят ти е достатъчно силен.

— Без съмнение. Но какво ще сториш с подаръка на нейно величество?

— Ще го вържа за най-близкото дърво и ще го оставя да пасе, докато се върнем. — Ариел моментално превърна думите си в дела. Завърза коня за един храст до дигата и се обърна към мъжа си: — Ако при завръщането ни е все още жив, в което се съмнявам, ще го откараме на пасището.

— Но ще напишеш на нейно величество подробно благодарствено писмо, както е прилично, нали? — Саймън се наведе и й протегна ръка.

— Защо отиваме в Кеймбридж? — Ариел пое протегнатата ръка и се метна гъвкаво на седлото пред Саймън.

— Искаше ми се да ти направя сватбен подарък — отговори с усмивка лордът, хвана я с една ръка през кръста и пое с другата юздите.

Ариел беше твърде изненадана, за да отговори.

— Е, ние, Хоксмурови, обичаме да правим подаръци, и то от сърце — заяви Саймън, когато влязоха в градчето Кеймбридж. — Според мен това е едно от големите удоволствия на живота. — Той насочи коня си към гостилница „При мечката“. Щом влязоха в двора, скочи от седлото и предаде юздите в ръцете на втурналия се да го посрещне ратай. Ариел слезе от седлото, без да чака помощта му.

— Желаете ли да посетите панаира, милорд? — попита момъкът. — Не е далече оттук, на Паркърс Плейс.

— О, панаир ли има? — попита възбудено Ариел и лицето й светна. Сковаващата потиснатост отстъпи място на радостно очакване. — Не съм била на панаир, откакто бях малко дете. Ще ме заведеш ли?

— Разбира се — отговори с усмивка Саймън, заразен от въодушевлението й.

— Няма ли да закусим в гостилницата?

— О не, ще си купим пастетчета от уличните продавачи… сигурно има и печени кестени… и ще пием по чаша топло вино с подправки. — Ариел излезе с танцуващи стъпки от двора на гостилницата.

Саймън беше съгласен с всичко, което й харесваше, и доброволно вървеше след нея по тесните улички между високите каменни стени на колежа. Скоро излязоха на моравата, която носеше името Паркърс Пийс. Навсякъде бяха поставени мангали с разпалени въглища и сладкият аромат на печени кестени се носеше във въздуха; уличните търговци възхваляваха стоките си и звъняха със звънчетата си, за да си пробият път през множеството, което се тълпеше около танцьорите, комедиантите, танцуващите мечки и всевъзможните изроди и чудовища, посрещани с викове на възхищение и отврата. Ариел се стрелкаше насам-натам, умело си проправяше път между блъскащите се хора и за Саймън беше много трудно да я следва.

— Оттатък има жена с две глави — разказа му тя при поредното си завръщане. — Това е невъзможно, нали? Искам да кажа, да съществува човек с две глави. — Погледът й беше пълен с детско учудване.

— Защо да не е възможно? — попита сериозно той, омагьосан от детската й непринуденост и наивност, които никак не си пасваха с обичайната й практичност и трезвост.

Изведнъж Ариел потрепери.

— Мисля, че е невъзможно, но нали я видях със собствените си очи… Ужасно нещо. Я си представи, че имаш четири очи… и два езика. Искаш ли да купя няколко пастетчета? Пред палатката на комедиантите видях продавач. Какво предпочиташ — сърнешко, говеждо или бъбрече?

— Искам сърнешко.

Ариел се втурна към близката палатка, но изведнъж спря и се върна при мъжа си.

— Сетих се, че нямам нито стотинка!

Саймън извади от джоба си шилинг и й го подаде. Тя изчезна светкавично в тълпата, а той се облегна на близкия стълб, за да даде малко почивка на крака си. Панаирите не бяха любимото му забавление.

Нещо не беше наред. Вчера следобед, когато се върна от лова на елени, веднага разбра, че жена му е потисната, че нещо й създава тревоги. Е, вечерта на банкета се бяха забавлявали великолепно, а после, когато си легнаха, страстта й беше пламенна, както винаги. Но лицето й в моменти на покой, когато не усещаше, че той я наблюдава, беше напрегнато, устата стисната, очите засенчени и с изражение, за което той можеше да се закълне, че е тревожно.

— Какво бихте казали за едно хубаво подаръче, милорд? — Един търговец спря пред него и напевното му предложение моментално изтръгна Саймън от мрачните размишления. Мъжът носеше табла, провесена на дълъг шнур на шията му, и сега я опря така плътно в корема на лорда, че той се почувства притеснен. На тъмнокожото лице святкаха чифт черни очи, а когато се ухили, търговецът разкри черна дупка с беззъбо небце. Езикът му беше изненадващо червен и дълъг.

— Ето, разгледайте стоката ми, милорд. — Мъжът раздруса таблата и изложените предмети зазвъняха. — Всяка вещ е скъпоценност, единствена по рода си. — Той започна да опипва с пръсти евтините украшения, впил пронизващ поглед в лицето на Саймън, сякаш искаше да го хипнотизира. — Нося прекрасни камъни от Индия и истинска слонова кост от Африка. Ето ви и най-интересното. — Той вдигна един отвратителен предмет и разтърси черните му къдрици. — Скалп, милорд, истински скалп. Онези хора са ужасни канибали. Е, какво ще си купите?

Костта беше с цвят на матов кехлибар и мек блясък фигурата на кончето изглеждаше толкова жива, че Саймън неволно вдигна ръка да я погали.

В тази резба имаше нещо, което му напомняше за Ариел… дали жизнеността и силата на коня, или простата дръзка красота, или нежният блясък. Той стисна фигурката в дланта си и бръкна със свободната си ръка в джоба на жакета.

— Дръж! — Той пъхна една крона в шепата на търговеца и му обърна гръб.

Саймън огледа гъстата тълпа. Ариел вече си пробиваше път към него с няколко пастетчета в ръка.

Беше късен следобед, когато най-после успя да я измъкне от панаира и да я върне в гостилница „При мечката“.

— Вече се здрачава и ако не искаме да пристигнем в пълен мрак, трябва да тръгваме. Освен това трябва да приберем и онази нещастна кранта, ако е още там.

— Боже, съвсем я бях забравила. — Ариел изведнъж се скова и сякаш се наметна отново с многобройните пластове чувство за дълг и отговорност, които беше свалила от себе си през деня. Тя потрепери от студ, детската й радост угасна, следобедът вече не беше пъстър и весел, а студен и потискащ. Крайно време беше да се върне в Рейвънспиър. Оставаха й само няколко дни, за да свърши всичко, което беше замислила.

— Студено ли ти е? — Саймън стисна ръката й. — Ела, ще влезем в гостилницата и ще изпием по чаша портър, преди да тръгнем на път.

Ариел остави ръката си в неговата, но това беше по-скоро израз на пасивност, отколкото на привързаност. Саймън я погледна изпитателно отстрани. Розовината на бузите й беше изчезнала, радостната възбуда в очите й беше угаснала, устните бяха здраво стиснати.

— Сигурно не искаш да се върнеш в Рейвънспиър? — попита той, поддавайки се на внезапен импулс, и леко помилва устните й с върха на показалеца си. — Ако желаеш, можем да останем тук през нощта. Ще изпратя вест в Рейвънспиър и ще си наемем стая.

— Не — отговори тихо тя. — Не мисля, че идеята е добра.

Саймън вдигна рамене.

— Не разбирам защо не ти харесва. Но решението е твое.

Ариел прехапа долната си устна.

— Къщата е пълна с гости — прошепна безпомощно тя. — Нали трябва да се грижа за домакинството. Не мога да очаквам слугите да се справят сами.

— Разбира се, че не — отговори любезно той и нито по гласа, нито по изражението на лицето му пролича колко беше объркан. — Но преди да тръгнем обратно, искам да ти поднеса сватбения си подарък.

— О! Но кога… кога успя да го купиш? — Ариел го погледна слисано.

— Изчаках да се отдалечиш. Исках да те изненадам. — Той извади от джоба си кончето, изработено от китова кост, и внимателно го положи на масата.

— Господи, колко е красиво! — извика въодушевено Ариел, точно както беше очаквал. Тя помилва фигурката, после я вдигна към светлината, за да улови лъчите, които падаха през опушените стъкла. — Как блести… как се движи! — Лицето й сияеше от радост. — Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавала. Благодаря ти, Саймън! — Тя се приведе към него и го целуна по бузата и той почувства, че това беше много по-интимна милувка от страстните целувки, с които покриваше тялото му в уединението на спалнята им.

За момент очите му задържаха погледа й и той прочете неизречен въпрос в сивите зеници; в следващия момент обаче Ариел продължи учтиво:

— Прекрасен подарък наистина. Много мило от твоя страна. — Тя стана и приглади полата си. — Крайно време е да тръгваме, иначе ще се стъмни.

По време на дългата неудобна езда към Рейвънспиър двамата не си проговориха. Всеки беше потънал в собствените си мисли. Ариел стискаше здраво подареното конче в топлата си длан.

Подаръкът на кралицата продължаваше да пасе мирно на мястото, където го бяха оставили. Макар и неохотно, Ариел го възседна и се вслуша намръщено в астматичните му въздишки.

Когато влязоха в дворчето пред оборите, Ариел каза, че смята да направи обичайната си вечерна проверка още сега. Саймън се поколеба, понечи да й предложи да я придружи, но тя се обърна рязко и хукна към вратата на обора.

— Какво ли става с това момиче? — прошепна горчиво мъжът. Ако нещо я тревожеше, защо не смееше да му се довери? Той със сигурност не беше направил нищо, за да й даде повод за недоверие. В гърдите му се бореха отчаяние и несигурност. На всичкото отгоре от голямата зала долитаха добре познатите шумове на пиянска оргия. Чакаше го още една безкрайна вечер.

Когато Ариел влезе в дългия коридор, осветен само от мътното сияние на огъня в печката с въглища, Едгар излезе от мрака и поздрави с усмивка:

— Добър вечер, милейди.

— Добър вечер, Едгар. Вдругиден е новолуние — заговори настойчиво тя. — Ще изчакаме тъмната нощ и ще откараме конете далече оттук. Погрижете се да намерите три товарни лодки, които да чакат на кея от сутринта. Ще тръгнем малко преди полунощ. Дотогава братята ми и гостите им ще са се напили до безсъзнание. Ще ни трябват поне шестима души, за да се справим бързо и безшумно. Ще уредиш ли това, Едгар?

— Да — отговори той, флегматичен, както винаги.

Ариел смръщи замислено чело. Начинанието трябваше да се осъществи безпрепятствено. Братята й и гостите им щяха да се напият, както всяка вечер — от тази страна не я заплашваше опасност. Но трябваше да се измъкне от Саймън.

Ръката й се плъзна в джоба и се сключи около възхитителното конче от китова кост. Очите й отново се напълниха със сълзи, но тя ги изтри с яден жест и излезе в студената нощ.

Оливър Бекет влезе в двора пред оборите точно в мига, когато Ариел мина през прага. Тя го гледаше студено и изразът в очите й му показваше от ясно по-ясно, че вече не му принадлежеше. Презрението блестеше в бадемовидните сиви очи, струеше от всяка линия на стройната фигура.

Изведнъж в съзнанието му изникна образът й от миналата вечер, когато седяха на трапезата. Той видя много добре как чувственото блаженство разтърси тялото й, как след това се отпусна и лицето й се преобрази: клепачите натежаха, кожата й се обагри в розово. А при спомена за наглото самодоволство, което излъчваше Саймън Хоксмур, му се дощя да забие камата си в корема му.

В първия момент Оливър остана безмълвен, скован от бесния си гняв. Той гледаше злобно Ариел, представяйки си голото й тяло, притиснато до тялото на съпруга й. Ноздрите му се издуха, сякаш искаха да поемат миризмите на любовната игра.

Ариел неволно се отдръпна назад, уплашена от яростта му. Не можа да понесе неприкритата злоба в очите му, грозната заплаха в разкривеното лице.

— Да не си болен, Оливър? — Тя се опита да говори нормално, да прогони неловкостта си.

— Гледам те, и това предизвиква у мен гадене — обясни с дрезгав глас той. — Значи ти е приятно да си лягаш с Хоксмур, така ли, Ариел? Знае ли той какво трябва да направи, за да те накара да стенеш от наслада, да скимтиш, да се извиваш като змия…

Ариел остана неподвижна, изслуша мълчаливо потока от неприлични изрази, изслуша ругатните и проклятията му. Макар да се чувстваше омърсена до дън душа, тя нямаше сили да се помръдне от мястото си, не можеше дори да отмести поглед от страшните, пълни с омраза, очи на бившия си любовник.

Нито един от двамата не забеляза безмълвния наблюдател, който стоеше в сянката на каменната арка, през която се минаваше за вътрешния двор. Грозната сцена беше рязко прекъсната, когато обкованият в сребро бастун на Саймън се стовари с все сила върху раменете на Оливър Бекет. Мъжът изкрещя по-скоро от изненада, отколкото от болка, и политна настрани. Препъна се и падна на едно коляно. Голямата ръка на графа го сграбчи за яката и го изправи на крака.

— Ако има нещо, което не мога да понасям, Бекет, това са непристойните приказки в присъствие на дами. — Спокойният глас на графа беше мелодичен, както винаги, и прониза болезнено ушите на Ариел след вулгарната тирада на Оливър. Тя разтърси глава, сякаш можеше да се освободи от лепкавите лапи на злобата и мръсотията.

— Ариел, би ли ни оставила сами? Трябва да уредя един частен въпрос с мистър Бекет. — Графът затегна хватката си и Оливър усети как се вдигна на пръсти. В този момент той осъзна нещо, което Ариел отдавна беше разбрала: че привидната слабост, която беше резултат от ранения крак на Саймън Хоксмур, се компенсираше в пълна степен от невероятно силните мускули на ръцете и гръдния кош.

Ариел се поколеба.

— Върви, Ариел — повтори спокойно Саймън.

Гласът му беше учтив и звучеше почти нормално, но Ариел не се поддаде на заблудата, че имаше някаква възможност за избор. Подчини се незабавно и се отдалечи.

Саймън стисна още по-здраво яката на Оливър и оцъклените очи на противника му се наляха с кръв, устата му се отвори и мъчително пое въздух.

— Търпението ми е окончателно изчерпано, Бекет — заяви Саймън без особена настойчивост или разгорещеност. — Вие сте един нахален, изнервящ досадник и вече няма да търпя двусмислените ви знаци на внимание към жена ми. Докато съм в Рейвънспиър, ще бъдете така добър да не се мяркате пред очите ми.

С почти незабележим тласък той вдигна китката си и краката на Оливър изведнъж се озоваха във въздуха. Графът държеше противника си без усилие, само изпъкналите вени на ръката и набъбналите мускули на рамото издаваха напрежението му.

— Довел съм със себе си десет истински мъже, войници и приятели, които ще се бият за мен до последна капка кръв. Ако още веднъж ви видя в близост до жена ми, ще се погрижа никога вече да не сте в състояние да се любите с жена. Знаете ли, ние сме воювали в много страни и сме научили известни трикове…

Оливър остана още около минута във въздуха с безпомощно ритащи крака, и тази минута му се стори безкрайна, сякаш се намираше пред вратите на ада. След това Саймън го пусна, изтри ръце в жакета си и спокойно се запъти към конюшнята, където чакаше Ариел.

Ариел отново се разтрепери с цялото си тяло и скръсти ръце, за да го прикрие. Искаше да избяга от Саймън и никога вече да не се яви пред очите му. Не можеше да понесе мисълта, че той беше чул страшните ругатни на Оливър, всички онези грозни, мръсни обиди, които бяха показателни за начина, по който той беше притежавал тялото и душата й. А тя, Бог да й е на помощ, се беше наслаждавала на това притежание.

Саймън застана на известно разстояние от нея и я погледна мълчаливо. Тя отговори на погледа му и в очите й светна дива мъка.

— Ти ми каза, че Бекет ти е бил любовник около година — Гласът му звучеше делово, но Ариел усети изпълващото го отвращение. Не можа да му отговори, само направи безпомощен жест и се извърна настрана. — И какво, в името на Бога, си намерила в този жалък уличен плъх?

Ариел се изчерви от срам, после цветът се отдръпна от лицето й и кожата й стана бяла като мляко. Около пепелявите устни се появи синкава сянка, очите й угаснаха и потънаха дълбоко в кухините. Както винаги, тя реагира на нападението с ответен удар.

— Предполагам, че съм изпитвала към него същото, което и към вас, милорд — отговори тя с тънък горчив глас. — Желание, нали това е думата, която обозначава това чувство? Плътско желание. Нали това е в крайна сметка целта на отношенията между половете? Щом задоволявам плътското си желание с вас, има ли причина, поради която не съм могла да го задоволявам и с Оливър? Все пак това е една от основните човешки потребности. Оливър беше лош избор, признавам го открито, но пък, от друга страна, възможностите ми за избор бяха силно ограничени. Истината е, че никога през живота си не съм имала право на избор.

Тя се обърна рязко и излезе от обора. Вървеше толкова бързо, че Саймън не беше в състояние да я следва. Главата й беше високо вдигната, макар че от очите й течаха сълзи на гняв и болка. Никой нямаше право да я презира. И най-малкото един проклет Хоксмур.

Саймън не направи опит да я настигне. Беше дълбоко засегнат от горчивите й думи, които му напомниха недвусмислено в каква враждебна, морално разпусната, обстановка беше израсла и колко страшни неща беше чула и видяла през краткия си живот. Всичко това неминуемо беше оставило дълбоки следи в съзнанието й. Вероятно се беше отнесъл твърде строго с нея, но не беше заслужил този хаплив, дори злобен, отговор.

Наистина ли тя не изпитваше нищо към него, съвсем нищичко? Това би обяснило внезапното й мълчание и скованост, начина, по който се бе отдръпнала от него, но не можеше да обясни топлината и нежността й, сърдечната усмивка, веселите шеги. От друга страна обаче, тези качества също бяха продукт на плътското желание — основна човешка потребност, която тя трябваше да задоволи с единствения обект, който имаше на разположение!

Саймън изруга полугласно и ускори крачка. Не вярваше, че Ариел бе говорила сериозно. Въпреки това изпита луд гняв.

Трябваше да се върне в голямата зала. В момента предпочиташе шума и пиянството на поредната оргия пред усамотението с младата си съпруга.