Джейн Фийдър
Сребърната роза (14)

13

Ариел лежеше будна в мрака и се вслушваше в приглушеното похъркване на кучетата пред огъня. Саймън спеше до нея, но тя знаеше, че ако направи и най-малкото движение, щеше да го събуди. Той спеше леко като котка. Ала тя беше установила, че мъжът й е дискретен и дори когато движенията й го събуждаха, обикновено се преструваше, че продължава да спи. Само ако тя се промъкнеше към вратата, той сядаше рязко в леглото и я питаше къде отива. И сега продължаваше да заключва вратата, когато оставаха сами в спалнята й, но оставяше ключа в ключалката.

Ариел не понасяше да ограничават свободата й. Беше свикнала да става нощем и да се разхожда, където си иска. Най-често ходеше в конюшните, но понякога й се налагаше да посещава тежко болни или родилки в съседните селища. Братята й изобщо не се интересуваха от заниманията й.

Тази нощ луната светеше ярко, Ариел не можеше да заспи и копнееше да излезе навън и да се разходи под лунната светлина, без да дава някому отчет за действията си.

В тайното чекмедже на гардероба й лежаха хиляда гвинеи. Ключът към пълната свобода. Едгар й предаде парите в двора пред конюшните, под носа на братята и съпруга й, скрити под наскоро поправено седло, което уж беше донесъл за оглед.

В мислите си тя непрекъснато се връщаше към парите в скривалището, усещаше ги в ръцете си. На всичкото отгоре мистър Карстайър беше предложил двойно по-висока сума за бременната кобила. Ариел възнамеряваше да изчака, докато кончето се роди, но беше уверена, че майката няма да има проблеми и ще даде живот на още едно хубаво, здраво жребче. Кобилата вече беше родила две силни, красиви жребчета, а жребецът беше едно от най-добрите животни в обора й. С три хиляди гвинеи в джоба Ариел щеше да бъде в състояние да се засели навсякъде, където й харесваше, и да изгради собствен конезавод.

Ала докато кобилата се освободи от бременност, щяха да минат около шест седмици, а дотогава Ариел и конете й щяха да се преселят в Хоксмур Мейнър. Поне такава беше волята на съпруга й.

Не, нямаше да се стигне дотам. Наистина Саймън Хоксмур беше много по-различен от представите й за него; тя се наслаждаваше на общуването с него, нощите им бяха прекрасни, изпълнени с блаженство, но това не можеше да промени плановете й. Тя искаше да стане независима, да отглежда коне, да обучава състезателни коне, за които всички да й завиждат. Искаше да бъде свободна, самостоятелна жена, без мъж, който да й казва какво да прави. Мъжете от рода Рейвънспиър я бяха използвали безмилостно, без да се съобразяват с желанията й, а сега и Хоксмур искаше да я подчини на волята си. Нямаше да го допусне, никога.

Много скоро щеше да направи решаващата крачка към своята независимост, още преди кобилата да се освободи от бременност. Вече не можеше да сключва сделки от Рейвънспиър Касъл. Ранулф я подозираше и ако се съдеше по онова, което и беше разказал Едгар, недоверието му се беше увеличило още повече след изчезването на жребчето.

Тя трябваше да напусне Рейвънспиър Касъл с конете си още преди да изтече месецът на сватбените празненства. Щеше да отведе животните в Холандия и да изгради мечтания конезавод. Ако Саймън успееше да я намери, щеше да му предложи да анулират брака си. Той можеше да задържи зестрата й, дотогава тя щеше да е спечелила достатъчно пари и нямаше, да има нужда от нищо.

Саймън лежеше съвсем тихо, дишаше дълбоко и равномерно и се преструваше, че спи, но следеше всяко потръпване на стройното женско тяло до неговото. Знаеше, че Ариел лежеше будна, усещаше, че размишлява напрегнато. Всяка нощ, след кратък сън, породен от физическото изтощение, тя се събуждаше и оставаше будна до сутринта. Жена му спеше толкова малко и въпреки това никога не изглеждаше уморена. Това крехко същество притежаваше неизтощима енергия и Саймън искрено й завиждаше. Тази енергия идваше сякаш от въздуха. Но за какво ли си мислеше през тези дълги нощни часове?

Ариел въздъхна тежко и стана от леглото. Саймън проследи изпод полуспуснатите си ресници как тя се придвижи опипом към прозореца. Кучетата вдигнаха глави, погледнаха сънено господарката си и като видяха, че всичко е наред, продължиха да спят.

— Скоро ще се зазори — прошепна Ариел.

— И по-рано ли спеше така неспокойно, когато беше сама в леглото си? — Саймън седна в леглото. Не беше особено изненадан, че тя беше усетила, че и той не спеше.

— Аз съм нощен човек. Почти всяка нощ ставах и излизах навън.

— Но ти не спиш и денем.

— Е, понякога си лягам за малко. Обикновено се свивам под някое дърво и спя на открито.

Саймън скръсти ръце под главата си.

— Ти явно не можеш да си представиш колко ексцентрична изглеждаш в очите на околните, Ариел.

Тя се обърна изненадано.

— Наистина ли ме намираш ексцентрична?

— Да, и то много — отговори развеселено той. Голото й тяло се очертаваше като кремавобял силует на фона на тъмния прозорец. — Какво би искала да вършиш в този спокоен нощен час?

— Не знам. — Тя се протегна, вдигна се на пръсти, гърдите й щръкнаха, а плоският корем хлътна още повече.

— Искаш ли да чуеш едно предложение?

— Какво? — В гласа й все още се усещаше безпокойство, но сега в него звучеше и любопитство. Тя приглади косата си назад и разтърси глава.

— Ела тук.

Ариел се върна бавно до леглото, като стъпваше гъвкаво на пети и на пръсти, за да усети под стъпалата си полираното дърво. Кръвта й се затопли. Тя спря пред леглото и погледна мълчаливо мъжа си.

— Още по-близо. — Той плъзна ръка по дупето й и я привлече към себе си, докато коленете й се опряха в дървения ръб. — Сложи ръце на гърба.

Ариел се подчини и усети как я побиха сладостни тръпки. Очакването беше толкова приятно. Тя сложи ръце зад гърба си и ги стисна здраво.

Саймън нежно помилва гърдите и корема й, после сложи ръка върху къдравите кичурчета между бедрата й и погали мекия венерин хълм. Ариел потрепери, но не отпусна ръце.

— Разтвори крака.

Тя го направи и очите й неволно се затвориха под вълната на насладата. Саймън отвори предпазливо утробата й и пръстите му се плъзнаха навътре. Палецът му намери пулсиращата, бавно уголемяваща се, пъпка на женствеността, докато другата ръка милваше твърдото й дупе. Мускулите на бедрата й се стегнаха, в слабините й се изви спиралата на гореща възбуда. Саймън я привлече още малко към себе си, наведе се и покри корема й с целувки, плъзна език по влажната й кожа, спря се за дълго във вдлъбнатинката на пъпа, после продължи към бедрата.

Ариел се разтрепери като лист и навлажни пресъхналите си устни. Дъхът й идваше на къси, мъчителни тласъци, гърлото й беше горещо и стеснено. Стискаше ръце с такава сила, че пръстите й изтръпнаха.

Откъде знаеше той по какъв начин да й достави удоволствие? Как съумяваше да тълкува така точно реакциите на тялото й, откъде знаеше кога да движи пръстите си дълбоко в утробата й и кога идва моментът да спре за малко милувките и да я остави в безкрайно мъчителното и въпреки това неописуемо сладостно състояние на очакване? През това време спиралата на насладата се разпространяваше по цялото й тяло, засилваше се до непоносимост, опъваше корема й и тя беше готова всеки момент да експлодира от удоволствие. Как беше разбрал, че всяко добре премерено движение на пръстите му в центъра на женствеността й я тласкаше неудържимо към задъхания екстаз, към мига, когато спиралата се разкъсваше и вълната на блаженството заливаше всяка пора и клетка на тялото й?

Явно той го знаеше. Останала без сили, Ариел падна на леглото, напреки на бедрата му. Саймън се засмя доволно и помилва гърба й. Пръстите му бяха влажни от течната жарава на утробата й. След минута мушна ръце под нея, обърна я и я издърпа нагоре, за да я вземе в обятията си.

— Сигурно те заболя коляното? — предположи с лека усмивка Ариел.

— Не, мила, просто взех предпазна мярка — отговори той и помилва косата и, разпръсната по гърдите на гъсти кичури. — Все още ли си неспокойна?

Ариел поклати глава и се сгуши на рамото му.

— Не. Спи ми се.

Саймън я настани удобно и я целуна.

— Тогава да спим. — Зави я до брадичката и я притисна до себе си. — Нямам нищо против да поспя още малко.

— Но ти не си… искам да кажа, можеш ли да спиш, без да…

— Разбира се — отговори твърдо мъжът. — По-късно ще ми се реваншираш.

Ариел целуна твърдото му рамо.

— Много благородно, от ваша страна, милорд.

— За мен беше удоволствие. — Саймън затвори очи и скоро задряма. На устните му играеше усмивка.

Когато се събуди, той установи, че устните му все още бяха разтегнати в усмивка. Имаше чувството, че сънува, усещаше някакво неведомо удоволствие. Изведнъж се събуди напълно и се отдаде цял на приятните усещания, свежи и радващи като изгрева на слънцето зад прозореца.

Ариел все още лежеше до него, но на рамото му са краката й, а не главата, както на заспиване. Саймън протегна ръка и очерта с палец елегантната линия на гръбнака й чак до седалището. Мускулите на гърба веднага реагираха на милувката.

Тя вдигна глава, но ръцете й продължиха работата на устните. Саймън усещаше тежестта на главата й върху бедрото си и се наслаждаваше на сръчните пръсти, които масажираха възбудения му член.

— Нали трябваше да ви върна услугата. — Гласът й идваше приглушен изпод дебелите завивки, но той чу ясно задоволството й.

— Ще позволиш ли да предложа вариация на темата? — попита с усмивка той.

— Каква например? — Главата й се отпусна върху корема му и горещият й дъх опари кожата му. Езикът й закръжи около връхчето на пулсиращия член и Саймън потрепери от наслада. Нежна, едва доловима, но неописуемо възбуждаща милувка.

— Сега ще видиш. — Той разтвори краката й на гърдите си, вдигна хълбоците й и я привлече към устата си, за да отговори по подобаващ начин на парещите й нежности.

— О! — въздъхна тежко Ариел, когато усети езика му в утробата си. И пак: — О…

 

 

Утрото беше леденостудено; тревата беше покрита с дебел слой слана, но облаците бяха високо в бледосиньото небе и агънцето, макар и слабо, се виждаше ясно. На повърхността на реката се беше образувал тънък пласт лед, в тръстиката пляскаха няколко отчаяни патици. Едър рибар стоеше върху изгнил пън в тинята на отсрещния бряг и когато забеляза голямата компания ловци, се издигна във въздуха с уплашено крякане, протегна дългата си шия и се постара да избяга по-далеч от натрапниците.

Сивият сокол, който стоеше здраво върху китката на Саймън, потрепери при шума и заби острите си нокти още по-силно в дебелата ръкавица. Рейвънспиърови не можаха да намерят достатъчно птици за всички гости, затова на лов излезе сравнително малка група: тримата братя и най-близките им приятели, между тях Оливър Бекет; Ариел и Саймън, придружителите на граф Хоксмур и дузина гости от близките имения, които бяха донесли собствените си соколи.

Големият сокол на Ранулф седеше неподвижно върху китката на господаря си, очите му бяха закрити с качулка. Ловците препуснаха по брега на реката. Ариел се наслаждаваше на чувственото удовлетворение, което изпълваше всяка частица на тялото й и я правеше толкова самодоволна, че й се искаше да избухне във весел смях.

Тя яздеше малко настрана от другите и се наслаждаваше на усамотението, което й позволяваше отново, и отново да се връща към спомените си. Тази сутрин всичко я възхищаваше: танцуващата стъпка на червеникавата кобила под нея; блестящите черни очи на Визар, който стоеше здраво на китката й, въртеше глава и улавяше всичко, което ставаше в полезрението му; ледената свежест на въздуха, която тя поемаше с пълни гърди. Наслаждаваше се на енергията, която се разливаше по вените й, на звънкия смях, който непрекъснато се надигаше в гърлото й, на сладостните тръпки в тялото си, изпълнено с еротичните спомени за сутрешната любовна игра, спомени, запечатани дълбоко в най-интимната й същност.

От време на време Ариел хвърляше поглед към Саймън, който яздеше в средата на групата, и го измерваше със знаещ поглед. И неговото лице излъчваше спокойно самодоволство, той непрекъснато се смееше и шегуваше с приятелите си.

Междувременно Ариел изобщо не можеше да си представи, че някога го е намирала грозен. Сега намираше, че белегът придаваше на асиметричните му черти някаква изтънченост. Леко кривият нос, енергичната, силно издадена напред, брадичка, ироничната усмивка, гъстите тъмни вежди — това бяха все силни, енергични черти, нарисувани с широк размах на четката, черти на самоуверена и абсолютно надеждна личност. В същото време тя осъзнаваше, че физическото му несъвършенство често го правеше несигурен и го караше да се подиграва със самия себе си. Но тя знаеше също, че той никога не се съмнява в правилността на убежденията си или в способността си да взема решения.

Ходът на мислите й бе рязко прекъснат, когато Саймън развърза шнуровете, които стягаха краката на птицата му и едрият сокол се издигна в небесната синева, за да преследва някакво неясно петно, толкова мъничко и толкова високо в небето, че Ариел се запита как Саймън изобщо го беше забелязал. Мъжът й имаше учудващо остри очи и невероятно бързи рефлекси. Явно беше хвърлил Травълър във въздуха още преди птицата да е осъзнала кого или какво трябва да подгони.

Соколът, който също имаше остри очи, скоро видя жертвата си и се насочи заплашително към нея. Ловците наблюдаваха напрегнато драмата, която се разиграваше високо над главите им. Птицата се спусна устремно надолу, описа голяма дъга, полетя отново нагоре, но соколът следеше всяко движение на жертвата си с почти лениво спокойствие. Травълър очевидно беше решил да си поиграе с плячката си — или поне зрителите го възприемаха така. В един момент играта му омръзна и той реши да нанесе удар. Спусна се право надолу с протегнати напред нокти, кривата човка се очерта почти черна на фона на матовосиньото небе и сграбчи подгонената птица посред отчаяния й полет.

Стиснал здраво жертвата си, соколът се издигна отново в небето и описа широка дъга, сякаш искаше да увери всички в победата си и да направи почетна обиколка под аплодисментите на зрителите. Той се възползва от въздушното течение и се остави на вятъра, издигна се още по-високо, очевидно съзнаващ превъзходството си над тромавите, вързани за земята, същества, които го чакаха на брега на реката.

Саймън излезе малко настрани от групата и зачака. Седеше съвсем спокойно на седлото и се взираше към небето с протегната ръка, на която трябваше да кацне соколът.

— Имаш ли награда за Травълър? — попита съвсем тихо Ариел, за да не прекъсне напрегнатата, едва ли не страхопочтителна тишина.

— Да — отговори кратко Саймън, без да откъсва очи от птицата, и извади от чантата на седлото кожена торбичка.

Най-после соколът свърши играта си с въздушното течение и полетя с широк замах към брега на реката. Стискайки здраво плячката си, той мина много близо до повърхността на водата, направи още един кръг, издигна се леко и най-после кацна върху протегнатата ръка на Саймън.

Без да бърза, лордът измъкна птицата от човката на сокола и я прибра в ловната чанта на седлото. Травълър проследи с доволен поглед как Саймън извади от кожената торбичка парче пилешки дроб, вдигна го с два пръста и го поднесе към човката му.

В последния момент Ариел забеляза с ъгълчето на окото си как към дроба се стрелна тъмна сянка. Грозният вик на хищния сокол на Ранулф отекна във въздуха и зрителите затаиха дъх. Птицата се хвърли жадно към парчето месо между пръстите на Саймън, протегнала острите си нокти, готова да сграбчи и разкъса наградата — в опасна близост до лицето на граф Хоксмур.

Отчаяна, Ариел вдигна камшика си и удари нападателя по гърба. Соколът реагира с пронизителен вик и въздухът затрептя. Болезненият удар отклони вниманието му от плячката. Побеснял от гняв, той нападна Ариел, хвърли се върху нея с диво святкащи червени очи и отворена човка. Тя замахна светкавично, удари го още веднъж с камшика и той политна към шията на кобилата, острите му нокти се вкопчиха в гривата и козината й. Животното изцвили от внезапната болка, вдигна се на задните си крака, Ариел излетя от седлото, претърколи се и падна в реката. Тънката ледена корица се строши под тежестта й, тя се потопи цялата в ледената вода и едва успя да се задържи на крака.

Изведнъж в ръката на Саймън блесна сребърно острие и страхливото, мъчително цвилене на кобилата замлъкна. Едрият сокол падна безжизнен на земята, малкият нож на Саймън стърчеше от гърдите му. Конят се разтрепери и изпръхтя силно, от дълбоките драскотини на шията му потече кръв.

Като ругаеше загубените минути, Саймън завърза краката на сокола си и го предаде в ръцете на ратая. После скочи от седлото и се втурна като луд към брега на реката. Добре, че приятелите му бяха по-бързи от него.

Джак нагази смело в ледената вода и бързо стигна до Ариел, която стоеше до кръста във вода. Лицето й беше смъртнобледо от преживяния шок, очите изглеждаха мътни. Джак й протегна ръка, но в първия момент тя сякаш не разбра какво трябваше да стори. Скоро обаче се оправи, пое протегнатата ръка и се остави да я извлекат на брега. Зеленият костюм за езда беше толкова напоен с вода, че платът изглеждаше черен. Тежките поли се лепяха по краката й и пречеха на движенията й.

Оливър се наведе да хване свободната й ръка и да я изтегли по стръмния бряг, ала Саймън го избута с рязко движение, стисна ръката на Ариел и я извлече на сухо.

— Велики Боже! Трябва веднага да свалиш тези мокри дрехи! Ела с мен…

Тя се изтръгна от прегръдката му, без да му даде възможност да довърши изречението, отблъсна ръката на Джак, който продължаваше да я подкрепя, и хукна, препъвайки се, към ранената кобила. Прегледа бегло раните и се обърна заплашително към Ранулф, който седеше спокойно на седлото си и наблюдаваше ставащото с изражение, което почти граничеше с подигравка.

— Ти си една мръсна свиня! — извика ядно Ариел и направи още една крачка към него. Очите й бяха като тъмни парещи дупки на смъртнобледото лице, устата разкривена, лицето замръзнало в маската на омразата. — Ще те убия, Ранулф! Ще направиш добре, ако всяка нощ барикадираш вратата си, защото, Бог ми е свидетел, аз ще те…

— Ариел! — Саймън я сграбчи за раменете и я раздруса грубо, докато тя замлъкна, после я обърна към себе си. — Сега нямаш време за тези неща. Трябва веднага да свалиш мокрите дрехи и…

— Не ми казвай какво трябва да правя и какво не! — изкрещя тя, извън себе си от болка и гняв. — Можеш ли да си представиш какво щеше да стане с лицето ти? Виж кобилата ми! Виж в какво състояние е бедното животно, по дяволите! Тя получи това, което беше предвидено за теб! Още ли не можеш да разбереш? Лицето ти е вече белязано, но се опитай да си представиш как щеше да изглежда след нападението на сокола!

— Стига, Ариел. — Саймън говореше съвсем спокойно, но пръстите му стискаха до болка крехката й брадичка. — Престани. — Той повтори няколко пъти името й, като постепенно усилваше натиска на пръстите си. Най-после, когато ноктите му се впиха в кожата й, тя усети какво правеше, гласът му проникна в мъглата от безпомощен гняв, изпълнила главата й, тя видя пред себе си лицето му и осъзна какво е казала.

— Прощавай. Не исках да те…

— Не искам да чуя нито пума повече — прекъсна я рязко той и пусна брадичката й. — Ти не разбираш ли, че ще се разболееш! — С тези думи той се зае да разкопчава жакета й. Другите участници в лова се стълпиха около него, предлагайки помощ и съвети, но той не им обърна внимание. Свали мокрия жакет, попипа блузата и се намръщи недоволно. Тя също беше мокра, но той не можеше да я свали в присъствието на толкова много мъже. Затова свали наметката си и я уви от главата до петите.

Ариел вече трепереше с цялото си тяло, зъбите й тракаха оглушително.

— Джак, вдигни я пред мен на седлото. — Саймън се метна на гърба на коня си и се наведе, за да помогне на приятеля си. Щом Ариел се настани удобно на седлото пред лорда, Джак се отдръпна настрана и едрият кон препусна обратно към замъка. Саймън обгърна жена си с две ръце. Устните й бяха здраво стиснати, тялото й трепереше силно и тя не можеше да го овладее. Мъжът пришпори коня си, и той полетя надолу.

Едрият кон на Саймън премина в луд галоп по моста и връхлетя в двора. Саймън извика за помощ, дръпна юздите и запотеното животно се закова на място. От голямата зала изскочиха изненадани слуги.

— Един от вас да вземе лейди Ариел — нареди Саймън, вдигна я от седлото и я предаде в ръцете на най-едрия лакей, който беше излязъл напред. — Занеси я в спалнята й. — С тези думи той скочи от коня и закуцука мъчително след слугите, като се стараеше да върви, колкото се може, по-бързо и проклинаше неспособността си лично да отнесе жена си в спалнята.

— Сложете я в люлеещия се стол до камината. Наредете на момичето… как му беше името… а, да, Дорис, кажете на Дорис да донесе гореща вода и вана. Напълнете кошницата с дърва за огъня. Донесете топла бутилка и няколко тухли за леглото. — Докато раздаваше тези заповеди, Саймън разбъркваше огъня и нареждаше нови цепеници. Накрая изрева през рамо: — Побързайте, човече!

Лакеят положи товара си в люлеещия се стол и изскочи от стаята. Ариел се уви в наметката, но пак не успя да спре треперенето си. Мокрите дрехи бяха залепнали за тялото й, водата се стичаше на ледени поточета от мократа й коса и гърбът й беше ужасно студен. Ръцете и краката й бяха изтръпнали и тя не ги усещаше. Студът я пронизваше до кости, по вените й сякаш течеше ледена вода.

Саймън събу ботушите и чорапите й. Стъпалата й бяха побелели, той ги взе между ръцете си и започна да ги разтрива с напразната надежда да ги стопли.

— О, сър, какво се е случило? — Дорис се втурна в стаята, стиснала в ръка топлата бутилка. — Сам казва, че лейди Ариел била зле.

— Падна в реката. Помогнете ми да й свалим мокрите дрехи.

Дорис бутна топлата бутилка под завивката и забърза да помогне на Саймън.

— Божичко, сър, лейди Ариел не бива да настива, защото всеки път боледува дълго и тежко — обясни тя и започна да откопчава блузата. — Гърдите й са слаби и ако получи онази ужасна кашлица и дишането й стане свирещо, ще лежи със седмици.

— Стига глупости, Дорис — укори я със слаб глас Ариел. — Трябва ми само една гореща баня, и всичко ще бъде наред.

Влязоха още две момичета, които донесоха медна седяща вана и няколко ведра с гореща вода.

— Отиваме да донесем още топла вода, милейди — каза едното и направи реверанс.

— Мистрес Гертруд вече топли тухлите за леглото — допълни другото, докато изливаше водата във ваната.

С общи усилия Саймън и Дорис успяха да свалят мокрите дрехи на Ариел и Саймън се намръщи още повече, като видя колко зачервена беше кожата й. Беше виждал много войници с подобни симптоми на преохлаждане, които след ожесточените зимни битки бяха газили в замръзнала тиня и ледени реки, и знаеше какво зло представляваха измръзването и белодробното възпаление.

— Хайде, мила, влез във ваната — помоли меко той.

— Ще получа мехури — възпротиви се Ариел. — Не мога да потопя леденостудена кожа в гореща вода.

— При тези обстоятелства можеш и трябва да го сториш. — Саймън я вдигна на ръце и я положи полека във ваната. Ариел изпищя, защото горещата вода опари болезнено стъпалата й. — По-добре мехури, отколкото белодробно възпаление — обясни тихо той. — Седни, за Бога, какво чакаш?

Ариел много искаше да му се противопостави, но нямаше сили да го стори. Знаеше, че тя е права, а Саймън греши, но й липсваше енергията да се съпротивлява, затова му позволи да я настани във ваната. Ала въпреки горещината, която накара кожата й да запламти, тя не спря да трепери. Беше замръзнала чак до костите и ваната с гореща вода не можеше да стори нищо срещу ледения студ, който се разпространяваше във вътрешностите й.

Саймън скри безпокойството си, коленичи край ваната и изтри цялото й тяло с груба кърпа, опитвайки се отчаяно да го затопли. Момичетата напъхаха под завивките горещи тухли, увити в платно, Дорис изсуши косата на господарката си с дебела хавлия. От ваната се издигаше пара, огънят гореше буйно, всички в стаята се потяха обилно — с изключение на Ариел, която продължаваше да трепери.

Саймън и Дорис отново обединиха силите си и изсушиха треперещото тяло.

— Намерете долна риза и нощница — нареди Саймън. Дорис бързо извади от шкафа дебел вълнен халат.

— Мразя този халат. От него ме сърби кожата — възпротиви се Ариел, но никой не я чу. Само след минута я настаниха в леглото, нахвърляха отгоре й куп одеяла и я обградиха с горещите тухли.

Въпреки всички тези мерки, Ариел продължаваше да трепери, на бузите й изби трескава червенина, която беше злокобен знак.

Саймън сложи ръка на челото й, без да може да прикрие тревогата си.

— Ти лекуваш другите хора, Ариел, сега трябва да излекуваш и себе си. Какво да ти дам?

— Нищо — отговори с тракащи зъби тя. — Щом се стопля, треперенето ще престане. Не прекарах много време във водата, нали?

— Напротив — възрази рязко той. — Трябва да ти дам нещо.

Ариел затвори очи и Саймън отстъпи крачка назад. В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Джак Чонси, който се огледа колебливо.

— Помислих, че лейди Хоксмур ще се радва да узнае, че кобилата й е на сигурно място в обора. Конярят тъкмо превързва раните й. Каза да предам на лейди Ариел, че е почистил раните и смята да използва солена паста, за да предотврати инфекция.

— Кажи му първо да почисти раните със сяра — отговори със скърцащ глас Ариел. — Трябва да го направи, защото ноктите на соколите често са замърсени с разни отровни ларви. — Тя измърмори нещо, което според слушателите й беше богохулно проклятие, но гласът й пресекна под напора на суха кашлица.

— Донесох ти и ножа, Саймън — продължи Джак, който очевидно се чувстваше не на мястото си в дамската спалня. Лордът вдигна главата на жена си и мушна още една възглавница под тила й. Лицето му беше потъмняло от тревога. — Знам, че означава много за теб.

Саймън пое ножа и кимна признателно на приятеля си. Джак беше изтрил острието, но по стоманата все още личаха дребни ръждивокафяви петна. Този нож беше на баща му. Той го мушна в кожената ножница, окачена на широкия колан с обсипана с бисери тока, който също беше принадлежал на баща му.

Ариел се облегна удобно на натрупаните под главата й възглавници и обърна глава. Кашлицата беше отслабнала, но лицето й беше бледо, макар и горещо, очите изглеждаха мътни под подутите клепачи.

— Джак, нали няма да забравите да кажете на Едгар за сярата?

— Разбира се, че няма, лейди Ариел.

Смехът й прозвуча дрезгаво и безизразно.

— Непременно ли трябва да бъдете така официален, сър?

Джак се усмихна.

— Не, ако вие не го желаете, Ариел.

— Наистина не го желая — отвърна тя, извъртя глава и мъжете проследиха напрегнато отчаяните й усилия да потисне кашлицата. Битката беше предварително загубена.

— Ще кажа на Рейвънспиър, че тази вечер няма да присъствате на банкета — съобщи Джак и побърза да напусне стаята.

Саймън изчака, докато Ариел си пое въздух, и каза:

— Ти трябва да ми кажеш какво мога да сторя за теб, мила. Щом си в състояние да помагаш на другите, сигурно знаеш как да излекуваш собствените си оплаквания.

— Трябва ми ефедрин… но нямам.

Саймън сложи ръка на челото й. Кожата й беше невероятно гореща.

— И къде мога да намеря ефедрин? — попита търпеливо той.

— При Сара, но тя… — Остатъкът от изречението потъна в нов пристъп на кашлица.

— Донесох няколко топли фланелени кърпи за гърдите на лейди Ариел. — Дорис се втурна в стаята, без да си е направила труда да почука. — Напоихме ги с камфор. Тя ги използва при болки в гърдите. Миналата година по Великден излекува успешно мистрес Гертруд. — Тя подаде силно миришещите кърпи на Саймън. — Искате ли аз да й ги сложа, сър?

— Да… да, щом смяташ, че ще помогнат. — Саймън отметна завивките, отвори халата на Ариел и откри пищните бели гърди и тесния гръден кош. Зачервената й кожа беше покрита с обрив.

— Свалете най-после този проклет вълнен халат! — извика сърдито Ариел и притисна ръка към гърдите си.

Дорис внимателно нагласи фланелените кърпи върху гърдите й, после извади от гардероба халат от фин лен.

— Този не е толкова топъл, милорд, но поне няма да я дразни.

Саймън вдигна Ариел, за да може Дорис да й съблече халата.

— Мога и сама. — Ариел отблъсна ръцете на мъжа си и се опита да пъхне ръце в ръкавите на ленения халат, но нов пристъп на кашлица я надви и тя се отпусна безсилно в сръчните ръце на Дорис. Напоената с камфор кърпа й донесе известно облекчение, тя се отпусна отново във възглавниците и затвори очи.

— Сигурно отново ще получи треска с гърчове и белодробно възпаление, милорд, също както някога. Помнете ми думите — заяви уплашено Дорис.

— Кога е боледувала за последен път?

— О, мисля, че беше на десет иди единадесет години. Вече не помня точно, милорд. Тогава едва не умря, бедничката. Ако не беше нямата Сара, дето я смятат за луда, лейди Ариел щеше да…

— Господарката ти каза, че жена на име Сара имала лекарството, което може да й помогне — прекъсна я Саймън и махна нетърпеливо с ръка, за да я накара да замълчи. — Къде мога да я намеря?

— Можем да изпратим някого при нея, сър, но, честно казано, не мисля, че ще дойде — отвърна Дорис. — Най-добре е да изпратим Едгар, тогава ще дойде поне сляпата Джени.

— Защо смятате, че Сара няма да дойде при болната, Дорис, след като лейди Ариел й е приятелка? — попита студено Саймън.

Дорис поклати глава.

— О, Сара е готова да мине и през огъня за лейди Ариел, но изпитва ужас от Рейвънспиър. Лейди Ариел никога не би я помолила да дойде тук.

— Е, лейди Ариел не е в състояние да го стори, но аз ще отида лично при нея. Кажете ми къде мога да я намеря.

Дорис го погледна, скептично.

— Мисля, че е най-добре да изпратите Едгар, милорд. Ще се наложи да управлявате двуколката, а пътеката през мочурището е дяволски неравна и осеяна с дупки, сега е покрита с корица лед и изобщо…

— Разбирам. Трябва мъж с два здрави крака. — Очите му гледаха мрачно, в гласа му се усещаше горчивина. — Тогава изпратете Едгар, но незабавно. Кажете му да доведе поне дъщерята.

— Веднага, милорд. — Дорис направи реверанс и изскочи от стаята.

Саймън се върна отново до леглото на болната. Очите му бяха пълни със страх. Той се наведе към Ариел и приглади влажната й от пот коса, после избърса челото й.