Джейн Фийдър
Сребърната роза (3)

2

— Нищо не разбирам — прошепна Ариел и свали с треперещи ръце ръкавиците си, за да вземе чаша вино от таблата. Опита се да стопли студените си пръсти с топлата чаша и вдъхна дълбоко аромата на карамфил, канела и мускатов орех, който се излъчваше от виното. Знаеше, че на всяка цена трябва да остане външно спокойната се престори, че не изпитва нищо повече от женско любопитство. И тримата й братя имаха склонност към жестокост, подхранвана от страха и ранимостта на хората, които зависеха от тях. Лейди Ариел Рейвънспиър не изпитваше и най-малки съмнения, че мъжете от дома Рейвънспиър властваха над живота й. След смъртта на баща й властта премина в ръцете на Ранулф и той се разпореждаше с имуществото им, подпомаган с всички сили от двамата си по-млади братя.

— Много е просто, момичето ми. Ти ще се омъжиш за Саймън Хоксмур. Но не се бой, ще бъдеш негова жена само по име.

Ариел отпи глътка вино с надеждата да укроти бушуващата в сърцето й буря, която я правеше слаба и трепереща.

— Как е възможно това? Все още не разбирам.

— Какво по-точно не разбираш, съкровище? — Мъжкият глас преливаше от сарказъм. Ариел се обърна рязко към вратата, която се бе отворила безшумно. На прага стоеше Оливър Бекет, най-старият и най-близкият приятел на Ранулф, облегнат небрежно на рамката, и я оглеждаше изпод полуспуснатите си мигли. На широката му уста играеше усмивка, в която имаше нещо странно успокояващо.

— Мислех, че си в Кеймбридж — отбеляза Ариел и колкото и да беше стъписана, не можа да не отговори на усмивката му.

— Чух, че братята Рейвънспиър са се върнали преждевременно от Лондон, и побързах да дойда, за да узная новостите. — Оливър се ухили лениво, отблъсна се от рамката на вратата и се запъти към Ариел. Застана пред нея, вдигна брадичката й и я целуна го устата. — Да не говорим, че горя от желание да те видя, скъпа. Установих, че два дни без теб са непоносимо дълго време.

Ариел знаеше, че думите му не означаваха нищо. Не си правеше илюзии за искреността на любовника си — той беше омесен от същото тесто като братята й, — въпреки това тялото й реагираше на близостта му с неотслабваща сила. Оливър беше истински светски лъв и безделник, ненадежден и повърхностен; но милувките му я възпламеняваха, кадифеният глас и чувствената усмивка изпращаха горещи вълни на възбуда към слабините и. Той беше очарователен и красив, връзката им беше чудесна и задоволяваше и двамата, но само ако тя не си позволяваше да копнее за друг вид интимност или да очаква от него повече от онова, което той беше в състояние да даде. Освен това Ранулф нямаше нищо против връзката им.

— Идваш точно навреме, Оливър. — Ранулф потупа приятеля си по рамото. — Ариел ще бъде омъжена и трябва да посрещнем бъдещия съпруг, както подобава. Ти си богат на идеи, имаш творческо въображение и сигурно ще измислиш нещо гениално.

— Ще я омъжите? — Оливър вдигна изненадано вежди и впи поглед в лицето на Ариел. — Искате да омъжите моето момиче?

— Точно така — отговори Роланд от мястото си до камината, където се бе разположил в красиво резбован висок стол. Обутите в тежки ботуши крака бяха вдигнати на перваза на камината. — Ариел ще стане графиня Хоксмур.

Оливър изсвири тихо през зъби.

— Моля ти се, скъпа, донеси ми чаша от вашия отличен коняк, за да се опитам да преглътна тази смразяваща вест.

Ариел напълни една чаша и му я подаде мълчаливо. Той й кимна признателно, отпи голяма глътка и помоли:

— Хайде, обяснете ми как стана така, че една Рейвънспиър ще се омъжи за един Хоксмур.

— Какво чувам? — прокънтя откъм вратата съскащ глас и в помещението влезе лорд Ралф, най-младият от тримата братя Рейвънспиър. Перуката му беше накривена, погледът замъглен, ризата осеяна с петна, маншетите кални.

Ранулф се намръщи отвратено.

— Вониш на обор, Ралф.

Брат му се ухили похотливо.

— Намерих една девойка в долината — обясни той. — Потъркаляхме се в сеното и съм се пооцапал малко. — Той отиде до масичката и напълни с несигурна ръка голяма чаша с коняк. Кристалът звънна уплашено. — Какво каза преди малко за Хоксмур, Ранулф?

— Ариел ще се омъжи за граф Саймън Хоксмур — информира го кратко и ясно Роланд.

Ралф изпусна чашата си и тя се изтърколи по масичката. Кехлибарената течност се изля на изкусно изтъкания елизабетиански килим. — Велики Боже! Само защото съм малко замаян, не е нужно да ми се подиграваш така грубо, братко.

— Лъжеш се, драги мой — подхвърли Ранулф. — Ние не ти се подиграваме. Истина е. Заповед на кралица Ан.

Ралф не беше особено умен; дори в трезво състояние умът му работеше бавно и тромаво, а при сегашната му замаяност чутото го обърка напълно. Той намести перуката си, почеса се по носа и челото му се набръчка.

— Кралицата, казваш?

Братята му не си направиха труд да отговорят и след известно време обърканият му безпомощен поглед се насочи към сестрата, която беше застинала в мълчание до масичката.

— И какво каза Ариел?

— Какво да каже — отвърна рязко Ранулф. — Ще направи, каквото й казваме.

Ралф кимна мъдро, но продължи да оглежда с присвити очи сестра си, сякаш търсеше отговор в затвореното й лице.

— Какво имаше предвид, когато каза, че ще бъда негова жена само по име? — попита след малко Ариел. Гласът й беше напълно спокоен и не издаваше нищо от бурята, която бушуваше в сърцето й.

— Това е изключително интересен аспект — заяви Оливър и погледът му се изостри. — Как си го представяте? Как ще убедиш Хоксмур да не влезе в леглото на законната си съпруга, Ранулф?

— Много просто. Скъпата му съпруга ще му заяви, че страда от женска болест. — Ранулф вдигна рамене. — Ако желае, може дори да зарези вратата си. Докато се намира в този дом, ще бъде сигурна, че ще я опазим от всяко нежелано внимание. Разбира се, тя ще има нужда от доста време, докато излекува неразположенията си. Докато се възстанови, лорд Хоксмур вече няма да бъде в състояние да консумира брака си.

Изведнъж Ариел усети как космите на тила й настръхнаха. И друг път беше изпитвала това чувство.

— Какво планираш, братко?

Този път на въпроса й отговори Роланд:

— Някакво нещастие, Ариел. Дребна злополука. Такива неща се случват често.

— Говориш за убийство — предизвика го тя.

— Млъкни! — изсъска Ранулф. — Нещастен случай, нищо повече. Щом овдовееш, имуществото ти ще бъде върнато на семейство Рейвънспиър, така е записано в договора. Освен това ще получиш и имуществото на съпруга си. Ще установиш, че той е отпуснал за нуждите ти изключително щедра сума, скъпа сестричке. — Той се ухили и размени развеселен поглед с Роланд. Брат му, открай време финансовият гений на семейството, беше съставил майсторски брачния договор и омразният Хоксмур, притиснат от изричното желание на кралицата, нямаше друг изход, освен да приеме всичките им условия. Интересно само защо граф Хоксмур не показа по никакъв начин, че приема с неохота условията на семейство Рейвънспиър — нещо, което причиняваше силно безпокойство на Ранулф. През цялото време Хоксмур проявяваше подозрително усърдие, държеше се като човек, въодушевен от предстоящия съюз, който със сигурност му беше отвратителен не по-малко, отколкото на братята Рейвънспиър.

— Няма ли да ми разкажете по-подробно за зестрата? — помоли Ралф, наля си нова чаша и я изпи на един дъх.

Големият брат въздъхна примирено и изброи подробностите на брачния договор, макар да беше наясно, че в сегашното си състояние Ралф няма да схване и половината.

— Как ще накараш Хоксмур да остане тук поне месец след сватбата? Той ще поиска да вземе жена си и да се върне в собствения си замък — изказа опасенията си Оливър. — Домът му е наблизо. Ако язди напряко през мочурището, ще измине само четиридесет мили.

Оливър се отпусна на дивана, стисна ръката на Ариел и я дръпна да седне до него.

— Ела да ме стоплиш, миличка. — Той я прегърна с една ръка през кръста и я притисна силно до себе си, а с другата обхвана пълната й гръд. Никой не се ядоса на тази интимност, освен Ариел, която не можеше да понася милувките на Оливър на публично място. Но и този път се примири, защото знаеше, че ако го отблъсне, братята й ще избухнат в подигравателен смях.

Ромул и Рем легнаха в краката й и притиснаха тежките си глави към ботушите й. Големите жълти очи на кучетата бяха приковани в лицето на Оливър Бекет.

— Ще организираме опияняващо сватбено празненство, скъпи приятелю. — Ранулф говореше с подчертано безгрижие. — Поканите са вече разпратени. Ще отпразнуваме бракосъчетанието на лейди Ариел Рейвънспиър и граф Хоксмур с редица ловни излети и празненства, които ще се проточат повече от месец. Поканили сме двеста гости, които ще убедят Нейно величество, че семейство Рейвънспиър уважава кралските заповеди. Разбира се, Хоксмур ще доведе приятелите си и ще се държи любезно и прилично. Целият свят ще остане с впечатлението, че двете ни семейства най-после са погребали старата вражда. Помирение, символизирано с разточителните сватбени празненства… при което няма да пестим парите и храната си. — Усмивката му беше сардонична. — Малката подробност, че булката няма да се отдаде на младоженеца, сигурно ще предизвика любопитство и известно… веселие. Но общото настроение ще бъде много ведро, уверявам ви. Всички ще се забавляват отлично.

— А може би булката ще се наслади на ласките на друг мъж, и то пред очите на съпруга си — подхвърли Роланд и мъжете избухнаха в луд смях.

— Още през първата брачна нощ Хоксмур ще стане рогоносец. — Ранулф говореше с дива злоба. — Чудесно отмъщение, не намирате ли? Баща му обезчести нашата майка и нанесе смъртна обида на дома Рейвънспиър. Следователно семейство Рейвънспиър трябва да отговори на злото с още по-голямо зло.

Ариел вече не издържаше, започна да й се гади. Блъсна ръката на Оливър и скочи от дивана.

— Трябва да отида в оборите. Една от кобилите ще има конче. — Широката пола на тъмнозеления костюм за езда замете пода, когато тя напусна салона с бързи стъпки, следвана от двете вълчи кучета.

Чу смеха зад гърба си, злобен, дори жесток, но не вярваше, че братята й се смееха на нея. Те се забавляваха с перспективата да унижат и унищожат един стар враг. Още от най-ранно детство я бяха възпитали да мрази и презира семейство Хоксмур. Знаеше старите истории за кръв и отмъщение, които свързваха двете семейства. Историята как баща им, граф Рейвънспиър, пронизал смъртоносно майка им, защото я хванал с любовника й, граф Хоксмур, беше особено показателна.

Ариел беше запозната и със споровете за земята, с психическите различия: Хоксмурови бяха пуритани и верни привърженици на Оливър Кромуел, когото бяха подкрепяли през цялото време на властването му. Тогава се бяха наслаждавали на завоеванията на новото си могъщество и бяха присвоили земите и имотите на прогонените роялисти. Ала с възстановяването на кралската династия Рейвънспиърови си бяха възвърнали отнетите им права, освен това бяха богато възнаградени, задето са запазили верността си към своя крал през всичките оскъдни, мрачни години на пуританизма. Тогава беше дошъл редът на пуританите да загубят земите и богатствата си.

Ариел знаеше всичко това, но братята й планираха убийство. И тя трябваше да бъде примамката. Трябваше да стане инструмент за унижаването на Хоксмур и стръв за капана, който щеше да го убие.

Щом излезе в двора, забулен в бавно падащия мрак, тя спря за момент и се вгледа в замъка, където се беше родила, който беше неин дом. Огряна от розовата светлина на здрача, внушителната сграда представляваше мрачна, страховита гледка с високите защитни валове и широкия, отрупан с бойници, бруствер, а бойниците изглеждаха като тесни черни очи сред тъмнозеления бръшлян.

Вече почти двадесет години Ариел наблюдаваше забавленията на братята си — забавления, при които те не се съобразяваха с никого, а използваха хората за свое удоволствие. Колко нощи бе лежала будна в леглото си и се бе опитвала да затвори ушите си за шумовете, които долитаха от голямата зала. И днес трепереше при спомена за виковете на селските момичета, които братята й купуваха за своите пиянски оргии. Беше виждала как по време на лов те препускаха безогледно по нивите с току-що покълнали, крехки стръкчета жито, как трошаха грижливо издигнатите огради и тъпчеха градинките пред селските къщички, които трябваше да предпазят обеднелите селяни от гладна смърт. Беше наблюдавала как Ранулф — а преди него и баща им — осъждаше на смърт бракониерите за кражбата на едно-единствено зайче, а скитниците получаваха безмилостни удари с пръчки и биваха привързани на позорния стълб. Когато раздаваха справедливост, господарите на Рейвънспиър Касъл го правеха бързо и безмилостно. Възгледите им за справедливост включваха и убийството — защо трябваше да се изненадва, че замисляха да затрият кръвния си враг? Убийство насред сватбените празненства, единствената им сестра примамка за жертвата.

В гърлото й се надигна гадене, Ариел се извърна бързо и изтича през двора към спокойния, добре подреден, свят на конюшните. Това беше мястото, където намираше мир, където можеше да остави далече зад себе си задушната потискаща влага на замъка — тук и в селцата и махалите на мочурищата, където винаги я посрещаха сърдечно, с облекчението и благодарността, която дължаха на изкусната лечителка и акушерка. Единствената Рейвънспиър от това поколение, на която хората имаха доверие и която беше винаги добре дошла в домовете на арендаторите и бедняците.

Арабските й жребци бяха подслонени в дълъг, нисък обор от лявата страна на двора. Вратата беше затворена, за да предпазва чувствителните, грижливо отглеждани, животни от хладния нощен въздух. Ариел се потопи в топлата, меко осветена, вътрешност, изпълнена с натрапчивата миризма на коне, тор и кожа.

— Вие ли сте, милейди? — Сбръчканото лице на Едгар, прилично на смачкана махагоново кафява кожа, се появи над една от вратите на боксовете в другия край на обора.

— Да. Как е тя? — Ариел се затича към него по дългия ходник. Вълчите кучета, обучени да се държат спокойно в компанията на нервните, лесно плашещи се коне, останаха до вратата на обора.

— Отлично. — Едгар й направи място, за да влезе в бокса на кобилата. — Мисля, че ни остава още малко.

Ариел помилва меките ноздри на кобилата и внимателно плъзна ръка по издутия корем. После си свали жакета, хвърли го на сламата, нави дантелените ръкави на блузата си, вдигна опашката на кобилата и мушна ръката си дълбоко в утробата й.

— Улових кончето, Едгар.

— Да. Още около десет минути.

Ариел извади ръката си, изми я спокойно в кофата с вода и пусна ръкава си.

— Ще се радвам, ако кончето е мъжко. Имаме нужда от още един жребец.

— Да, но ще приемем с благодарност онова, което ни даде Бог — отвърна също така спокойно Едгар.

— Носи се слух, че кралицата възнамерява да построи състезателна писта за надбягвания с коне в Аскът — обясни с усмивка Ариел. — Ако това се осъществи, ние ще сме една от малкото конюшни, които могат да доставят състезателни коне.

— Права сте — съгласи се без въодушевление Едгар. — Конете ви са великолепни и това ще ви даде право да определяте цените.

Ариел кимна. Ако можеше да спечели пари със състезателни коне, това щеше да я направи независима от властта на Ранулф. Можеше да напусне Рейвънспиър, да си построи собствена конюшня и да стане напълно самостоятелна. Знаеше, че идеята й е необикновена — за онова време беше необичайно жената да бъде самостоятелна и да печели прехраната си, — осъществяването на подобна идея изискваше сила и издръжливост. Но тя вярваше, че ще съумее да се справи. Трябваше да пази плановете си в строга тайна, докато събере достатъчно пари, за да направи първата крачка към самостоятелността. Защото, ако братята й надушеха, че можеха да печелят пари с онова, което засега възприемаха като безобидно странично занимание на сестра си, те щяха да вземат всичко в свои ръце и тя не само че нямаше да напусне никога Рейвънспиър Касъл, ами и щеше да работи усилено за нищо — по-точно, за да задоволява прищевките и разкоша на братята си.

А бракът? Не, това не беше за нея. Тя не беше обмисляла тази възможност и нямаше намерение да я обмисли и сега. По отношение на жените всички мъже бяха тирани. Също както и от братята си, от съпруга си не можеше да очаква толерантност и снизходителност. Предстоящата женитба с един Хоксмур беше шега, макар и злобна, измислена от Ранулф. Тя щеше просто да си затвори очите, да изиграе ролята си и да изчака, докато братята й приключат със смъртоносната си игра. Какво я беше грижа за някакъв си Хоксмур? Смъртта му щеше да означава едно зло по-малко.

Ариел седна в сламата, за да изчака раждането на кончето. Облегна се на дървената разделителна стена и се вслуша в пръхтенето и потропването на жребеца в съседния бокс, който беше баща на нероденото конче. Едгар не попречи на мислите й, само се облегна на вратата и мълчаливо задъвка една сламка. Той беше предан с цялата си душа и сърце на конете и беше готов да пожертва всичко за тях. Освен това познаваше господарката си и усещаше, че е потисната.

Що за човек беше този Хоксмур, осъден на смърт от братята й? Ариел се отказа да се преструва, че цялата тази мръсна история не я засяга, че ще преживее женитбата си и убийството, без те да оставят следи в душата й, че може просто да ги игнорира. Сигурно Хоксмур беше някой тромав, грозен пуритан, който смяташе, че смехът е инструмент на дявола, а радостта и удоволствията от всякакъв род са олицетворение на злото. Сигурно беше и алчен, щом е готов да се ожени за дъщерята на семейство, което враждуваше с неговото поколения наред — само и само да си присвои оспорваното парче земя. Но пуританите бяха ненаситни. Те трупаха богатства, макар че според тях беше грях да се харчат пари. Сигурно бъдещият й съпруг щеше да се окаже вечно кисел, недоволен, мрачен мъж, който изисква от жена си абсолютно послушание и ръководи с желязна ръка мизерното си, безрадостно домакинство, а в неделя посещава усърдно литургии и изслушва четиричасови проповеди.

Само че тя нямаше да му бъде истинска съпруга. Нямаше да напусне Рейвънспиър Касъл, нямаше да живее нито ден в дома на съпруга си. Защото той нямаше да доживее края на сватбените тържества.

Ариел се загледа с невиждащ поглед в една дупка на разделителната стена. Все още не можеше да повярва в онова, което я очакваше. Каква невероятна история! Каква подлост! Но хората, които познаваха братята Рейвънспиър, сигурно изобщо нямаше да се изненадат.

Изведнъж кобилата изцвили, изпръхтя силно, околоплодната вода се изля на буен поток, почти веднага последвана от покритото със слуз телце на кончето. То се изплъзна без усилия от тялото на майка си и тупна на сламата. Кобилата сведе глава и побърза да го оближе, за да го почисти.

Ариел и Едгар трогнато наблюдаваха ставащото. Всеки път го преживяваха като чудо и се възхищаваха на кобилите. Кончето се изправи на несигурните си крачета, невероятно дълги и тънки, и направи първата си крачка.

— По всичко личи, че желанието ви се е изпълнило, милейди — отбеляза Едгар, когато малкото намери вимето на майка си и жадно засука първото си мляко.

— Да, още един жребец — Ариел помилва кобилата, която стоеше със сведена глава и наблюдаваше жребчето си. — Серенисима се справи отлично без чужда помощ. — Леките раждания бяха рядкост, но като цяло конете раждаха по-лесно от хората. В селата, които заобикаляха Рейвънспиър Касъл, жените викаха Ариел за всяко раждане и тя се отзоваваше с радост, снабдена с голяма чанта с блестящи инструменти и торбички с лечебни растения.

— Мисля, че е време да се върна в замъка. — Тя вдигна жакета си от сламата, наметна го и излезе в непрогледния мрак на октомврийската вечер, следвана от двете вълчи кучета.

Кога ли щеше да започне смъртоносният фарс? Не виждаше възможност да го избегне. Докато живееше под покрива на Ранулф, беше длъжна да се съобразява с правилата на играта, наложени от него. А и къде можеше да отиде? Засега не разполагаше със собствени пари. Оливър със сигурност няма да й помогне; той беше изцяло на страната на брат й. Той беше неин любовник със съгласието и одобрението на Ранулф. Все по-често я обземаше подозрението, че онова, което някога беше считала за силно взаимно привличане, в действителност е било планирано от брат й. Може би е искал да се отплати на Оливър за вярната дружба, помисли си сега Ариел, докато вървеше към замъка. Щом не се плашеше да използва собствената си сестра като инструмент за отмъщение, Ранулф със сигурност нямаше скрупули да я поднесе като подарък на приятеля си.

За първи път от началото на връзката си с Оливър тя се почувства ограбена и използвана. Онова, което някога беше забавно, вълнуващо и замайващо чувствено, изведнъж и се стори безвкусно и мръсно. Отдавна знаеше, че за Оливър тя беше само забавление, нищо повече. От своя страна, тя не беше допуснала да се забележи, че понякога вярва в по-дълбоките си чувства към него. Такова признание щеше да й донесе само болка. Жените, които обичаха подобни безделници, неизменно свършваха с разбити сърца. Ала нежните й чувства към него бяха придали блясък на нощите им, дори нещо като чистота. Сега обаче виждаше в тях само мръсна манипулация.

— Ариел, трябва да ти кажа нещо. — Ранулф тъкмо слизаше по широката каменна стълба с няколко пакетчета в ръка.

— През цялото време бях в обора и бих искала да се измия преди вечеря — отговори недоволно тя.

— Ще го направиш после. Трябва да говоря с теб сега.

Тя вдигна рамене и го последва в малкия страничен салон, където Роланд, Ралф и Оливър все още седяха пред огъня и пиеха.

— Мила сестричке, кралицата те почете със сватбен подарък. — Ранулф остави донесеното на масата. — В никакъв случай не бива да забравиш да й пишеш и да благодариш за даровете. — В гласа му имаше сарказъм. Той развърза сръчно шнура на големия пакет, отвори го и извади блестящ плат. — Доколкото виждам, това е булчинска рокля. — Той я разтърси и я наложи на себе си с комична гримаса. — Нейно величество има безукорен вкус, това трябва да й се признае.

Роклята беше наистина великолепна, но когато я огледа отблизо, Ариел видя грозно петно на ръкава, без съмнение от сос от печено.

— Питам се коя ли е била първата нещастница, омъжена в тази рокля — отбеляза тя и вдигна ръкава към светлината. — Надявам се, че ще ме снабдиш с достатъчно сватбени одежди, които не са взети от чужди ракли, братко — допълни тя и се обърна възмутено към вратата.

Ранулф хвърли роклята на най-близкия стол и отговори безгрижно:

— Нейно величество е известна с пестеливостта си, но се надявам, че някоя от камериерките ти ще успеят да изчистят петната.

— Няма да застана пред олтара в износени от други хора дрехи — обяви злобно Ариел и несъзнателно изпъна рамене. — Щом съм принудена да изтърпя този фарс, няма да позволя да ме обиждат!

Гласът й трепереше от гняв и това я ядоса, но Ранулф беше в блестящо настроение и се засмя весело.

— Не, не… разбира се, че не — заяви той. — Нито една дама от рода Рейвънспиър не е отишла пред олтара с дрипи. — Той извади от джоба си кожена кесия и я хвърли на масата. Чу се звън. — Това е злато, малка сестричке. Имаш право да се нагласиш, както ти харесва. — Той посегна към второто пакетче. — Това също е подарък от Нейно величество. Смяташ ли, че си струва да го отвориш?

— Съмнявам се — отговори с усмивка Роланд и протегна ръка да вземе пакетчето. — Но нека все пак да го видим. — Ранулф хвърли пакетчето в скута му.

Ариел се запита дали изобщо ще й позволят да отвори собствените си подаръци. Не че я интересуваха кой знае колко. Брат й извади от пакетчето огърлица от топази и й я показа с иронична усмивка.

— Хубавичко — отбеляза равнодушно тя.

— Да, макар че камъните нямат особена стойност — отвърна Роланд и вдигна огърлицата към светлината на свещите. — Някои дори са напукани.

— Надявам се, че това не е зла поличба за брака ти, скъпа сестрице. — Ранулф се възхити от собственото си остроумие и се изсмя гръмогласно. След това взе третото, най-малкото пакетче. — Вярвам, че поне това ще ти хареса. То е подарък от мен, защото си добра и послушна сестра. — Той я ощипа по бузата и пусна пакетчето в ръката й.

Ариел разви копринената хартия и очите й се разшириха от изненада. Извади от опаковката златна гривна, обсипана с перли, оформена като змия, която държеше в устата си огромна перла, шлифована като ябълка. Златото беше изкусно изработено, шарките бяха различни от всичко, което беше виждала досега. Възхитена, тя попипа висулката, закрепена за гривната, съвършено оформен смарагдов лебед. Отвори уста, за да изрази възхищението си и да каже колко прекрасен е накитът, но думите заседнаха в гърлото й. Защото гривната не беше просто прекрасна. Беше съвършена със сигурност. Възхитителна без съмнение. Но тя усети инстинктивно, че нещо не е наред, макар че и при най-добра воля не можеше да разбере какво я накара да застане нащрек.

— Откъде намери тази гривна, Ранулф?

Брат й размени бърз поглед с Роланд, преди да отговори:

— Смятай я за семейна скъпоценност. Ако отвориш кутийката, ще намериш още нещо.

Ариел побърза да отвори кутийката, увита в копринена хартия.

— О, още една висулка! — Върху кадифената подложка беше поставена фино изработена розова пъпка от сребро; в средата грееше голям рубин и наситеното му червено се отразяваше в къдравите розови листенца. Този път реакцията й беше напълно искрена.

— Господи, прекрасна е! Наистина е съвършена. — Тя погледна объркано брат си. Ранулф никога ней беше правил подарък, с изключение на обичайните дреболии за Коледа или за рождения й ден. Изведнъж се сети, че с този щедър дар той искаше да купи съучастието й, но не можа да разбере защо се стреми да я спечели на своя страна. Досега само заповядваше и тя беше длъжна да се подчинява. Ясно бе, че докато живее под покрива му, малката сестра няма друг избор, освен да се покорява безусловно.

А може би се опасяваше, че тя би могла да осуети намеренията му. Може би тя беше принудена да изпълнява заповедите му, но имаше тайни средства и пътища да саботира плановете му или поне да му създава трудности.

— Това е сватбеният ми подарък, малка сестро. — Той я ощипа още веднъж по нежната буза, тромав жест, който трябваше да изрази привързаност. Ала Ариел не допусна да я измамят. — Ти ще играеш съществена роля в акта на отмъщение. А когато всичко свърши, ще ти подаря още една висулка за гривната.

Велики Боже, той я подкупваше! Нима се страхуваше, че тя би могла да се изплъзне от контрола му? Че бракът й с граф Хоксмур, макар да съществува само на хартия, може по някакъв начин да застраши равновесието на властта и контрола му? Възхитителна идея.

— Ще се постарая да заслужа подаръка, братко — отговори остро Ариел и видя как очите му засвяткаха гневно при това очевидно безсрамие. Кучетата се притиснаха в полите й, Рем изръмжа гърлено.

— Махни тези песове — заповяда Ранулф. — И изобщо, ако им мислиш доброто, най-добре ги дръж далече от мен. — Той посегна към чашата си и изпи съдържанието на един дъх. Сивите му очи бяха корави като гранит и пълни със злоба.

Ариел нямаше намерение да прекалява с дързостите. Направи подчертано почтителен реверанс и излезе от салона. Кучетата я следваха по петите.

Най-добре да стои далече от мъжете до края на вечерта, така нямаше да се сетят повече за нея. Ранулф си направи добра шега със сестричката си, а след още една или две бутилки всички щяха да изпаднат в обичайното си състояние на пълно опиянение и да престанат изобщо да мислят.

Не, тя не беше в състояние да запази в тайна този катастрофален обрат на събитията; трябваше непременно да се довери на някого. Върна се бързо в двора, все така следвана от кучетата, и повика един ратай, който тъкмо се беше запътил към оборите.

— Моля те, Джош, оседлай червения кон. Искам да посетя мистрес Сара и мис Джени.

Мъжът се поклони почтително.

— Да ви придружа ли, милейди?

Ариел го погледна замислено. Посред бял ден не смееше да гневи Ранулф, като излиза без придружител, но тази вечер той нямаше да я повика още веднъж, а когато се напиеха до безсъзнание, четиримата щяха да забравят света около себе си. А последното, което й трябваше сега, беше ратай, който да седне в малката къща на Сара и Джени и да следи разговора с едва прикривано любопитство, горящ от нетърпение да раздрънка интересните новини. Джош в никакъв случай нямаше да остане навън и да чака търпеливо, докато тя свърши.

— Не — отговори решително Ариел. — Ще ида сама.

Нощта беше сравнително светла; от време на време облаци забулваха луната, но звездите светеха ярки и силни над равнините и мочурищата. Малко преди да стигне до селото, което граничеше с имотите на Рейвънспиър, тя се отклони от главния път и подкара коня по мочурливата пътека, която водеше към тесен отводнителен канал. Задачата на съоръжението беше да отвежда излишната вода от реката Оуз към Северно море.

Целта й, малка, обвита в бръшлян, къща, се намираше на нисък хълм над канала. Мястото беше усамотено, но на един от прозорците беше поставен фенер, който разпръскваше утешителна светлина. Ариел едва успя да слезе от коня и да вдигне резето на градинската портичка, когато вратата на хижата се отвори.

— Ти ли си, Ариел? — Сляпата Джени разпознаваше безпогрешно всички посетители, преди да са казали имената си.

— Да, аз съм. Имам нужда от малко окуражаване и от добър съвет — отвърна Ариел и целуна младата жена по бузата. — Ще отведа Даяна под навеса и ще вляза. Не стой навън, студено е.

Джени се усмихна, отговори на целувката и се върна в единственото помещение на къщичката.

— Ариел е, мамо. Каза, че си има грижи.

Жената, наведена над гърнето в огнището, се изправи. Очите й гледаха остро и изпитателно, но тъй като беше няма почти от тридесет години, мислите й останаха неизказани. Веднага след това вратата се отвори и Ариел нахлу в стаята. Кучетата я следваха по петите. Без да им заповядва, те се оттеглиха незабавно в един ъгъл от другата страна на огнището и се отпуснаха спокойно, сложили глави на протегнатите предни лапи.

— Добър вечер, Сара. — Ариел се наведе и целуна бледата буза на жената. Личеше, че някога Сара е била истинска красавица. Чертите й бяха хармонични, лицето имаше съвършен овал, тялото й беше стройно и силно. Ала очите гледаха трескаво, лицето беше прорязано от дълбоките бръчки на страданията и търпението, дългите ръце бяха груби и разранени, някогашната гъвкавост и нежност на младостта се бяха превърнали в мършавост и сухота. Въпреки това от цялото й същество се излъчваха доброта и дружелюбие, както и някаква неведома сила, която изобличаваше в лъжа видимата крехкост.

Сара вдигна ръка и помилва Ариел по бузата, после й посочи столчето до камината и се върна при гърнето.

— Ще вечеряш ли с нас, Ариел? — Джени взе три купички от полицата над огнището.

— Мирише чудесно на заешко задушено. — Ариел подуши въздуха и се засмя.

— Зайчето е подарък на мама, задето излекува цял куп брадавици — обясни Джени, докато режеше хляб и си служеше така сръчно с ножа, сякаш виждаше всичко. — Джинти Грийн реши, че не може да вдигне сватба, ако целите й ръце са покрити с брадавици. Мама я отърва от тази неприятност.

— Аха, сватба значи… — Ариел стана, направи няколко крачки по стаята, после отново седна. Сара вдигна от огъня гърнето със заешко задушено и го отнесе на масата. Хвърли изпитателен поглед към момичето до огнището и започна да разсипва ястието в купичките.

— Искаш ли чаша бъзово вино, Ариел? — попита Джени.

— Да, благодаря. — Ариел зае обичайното си място между майката и дъщерята. Съзнаваше, че очите на Сара през цялото време я следяха изпитателно. Езикът им беше също така ясен като нормалния говор. — Ранулф е решил да ме омъжи — заяви сърдито тя, отчупи си хляб и потопи лъжицата в апетитното ястие.

— За кого? — Джени се взираше пред себе си с мрачен поглед.

Сара спря да се храни, пръстите й силно стиснаха дървената лъжица.

— За граф Хоксмур.

Изведнъж ръката на Сара се разтрепери, лъжицата се удари в ръба на дървената купичка, но двете момичета изобщо не я забелязаха. Джени остана с отворена уста, толкова силна беше изненадата й.

Ариел, която беше преживяла истински шок при разкритието на брата си, разбираше много добре колко разтърсваща беше новината. Тя вдигна лъжицата към устата си и задъвка сочното месо, докато чакаше двете жени да проумеят истинското значение на взетото решение. След малко обясни:

— Всичко е заради зестрата и земята и защото кралицата иска така.

Тя каза само това, което знаеше, но двете жени я изслушаха с внимание. Сара се успокои бързо, нахрани се със сигурна ръка, като редовно отпиваше от виното си, но погледът й беше устремен неотстъпно към лицето на Ариел. Джени прекъсваше разказа на приятелката си с бързи въпроси, с които изразяваше и своите, и майчините си мисли.

— Кога ще бъде сватбата?

— Не знам, но надали преди Коледа, защото братята ми са решили да поканят повече от двеста гости и трябва да се подготвим, както подобава. — Ариел остави лъжицата си и се приведе напред, опряла лакти на масата. Не можеше да обясни дори на тези две жени, най-искрените й приятелки, какво беше замислил Ранулф за брака й с граф Хоксмур. Самата тя още не можеше да го осъзнае.

Сара слушаше Ариел с напрегнато внимание. Лицето й беше напълно безизразно, силните тръпки на възбудата бяха скрити дълбоко в нея. Те бяха в корема, в сърцето и в главата й. Ръцете й бяха напълно спокойни, движенията овладени. Ала въпросите се надпреварваха в главата й, бореха се отчаяно да намерят гласов израз и замираха на скования й език. Дори Джени с фината си чувствителност не можеше да ги изрази, защото се отнасяха за събития, за които младото момиче нямаше и най-малка представа… и които никога не биваше да узнае.

„Този граф Хоксмур е наследник на Джефри. Дали е син на Джефри? Дали Клара най-сетне е заченала? Възможно ли е синът на Джефри да знае нещо за другото дете?“

До днес Сара беше сигурна, че няма да чуе нищо за детето. Тя беше предала момчето под опеката на мъжа, който трябваше да се грижи за него, да му осигури добро бъдеще. Мъж, който щеше да предпазва детето от ужаса, преживян от майката. До този момент Сара държеше своите мисли и предположения дълбоко в душата си и беше започнала да вярва, че те никога няма да излязат на повърхността. Съумяваше да остава спокойна, когато името Хоксмур се споменаваше пред нея, защото сегашният граф беше твърде далечен и тя никога нямаше да го види.

А сега се оказа, че граф Хоксмур ще дойде в Рейвънспиър. След всичките тези години семействата Хоксмур и Рейвънспиър щяха да се срещнат и да се сродят и това щеше да се извърши току до дома и. Ръцете й отново се разтрепериха и тя ги стисна до болка в скута си.

— Как са конете ти? — Джени окачи гърнето над огъня и свали от етажерката вързопче сушена лайка. Не разбираше много от стремежите на Ариел да отглежда расови коне, но беше добре осведомена за целите на приятелката си.

Лицето на Ариел изрази твърда решителност.

— Никой и нищо не може да ме отклони от намерението ми, Джени. Явно не мога да изградя конезавода си тук, значи ще го направя другаде. Щом продам няколко животни, ще спечеля достатъчно пари, за да стана самостоятелна. Тогава ще отида някъде далече, за да не виждам нито Рейвънспиърови, нито Хоксмурови, за да бъда самата аз. Искам сама да отговарям за себе си, искам да дължа сметка единствено на себе си. Никой не може да ми попречи да го сторя.

Джени не каза нищо. Сара наблюдаваше внимателно бялото решително лице на Ариел, видя мрачния блясък в очите й и изведнъж усети горещо съчувствие. Бедното дете дори не подозираше с какво се е захванало. Семействата Хоксмур и Рейвънспиър не понасяха, когато някой се осмелеше да им се изпречи на пътя.

Ариел срещна спокойния поглед на Сара и очевидно прочете мислите й.

— Не забравяй, че и аз съм Рейвънспиър — проговори тихо тя.