Джейн Фийдър
Сребърната роза (25)

24

— Наистина ли имаш намерение да се върнеш в замъка, Ариел? — Джени вдигна глава от чорапа, който кърпеше, и втренчи сините си очи в лицето на младата жена, която стоеше нерешително до масата с ботушки в ръка.

Ариел, която все още размишляваше дали да обуе ботушките си, или да ги прибере, отговори учудено:

— Да, връщам се в замъка.

— За да видиш съпруга си? — Въпросът беше реторичен. Сара продължи да бели корите на брезовите пръчки, които Ариел и Джени бяха събрали.

— Вярвам, че е за добро — каза Джени вместо майка си.

— Да, това е сигурно — отвърна с лек сарказъм Ариел. — Бих помолила кучетата да останат при вас. Имам неприятното чувство, че само ще ми пречат.

— Да се тревожим ли, ако изобщо не се върнеш? — попита Джени, с необичайно дяволити искри в очите.

Ариел усети, че се изчерви, макар че не разбираше защо. Хвърли смутен поглед към Сара, която продължаваше да милва кучетата.

— Легнете си и не ме чакайте — повтори тя и излезе навън.

Нощта беше леденостудена, осветена от безброй звезди. Реката беше пълноводна, миризмата на тиня и тръстика, на гниещи водни растения изпълваше въздуха. Ариел нямаше представа какво щеше да каже на Саймън, как щеше да се държи с него. Гневът, дързостта и упорството се бореха с примирението, страха и плахото очакване. Все безполезни чувства, каза си сърдито тя и ускори крачка.

Трите мили до замъка сякаш прелетяха под краката й, докато предъвкваше отново, и отново мрачните си мисли. Тя направи завой покрай кухнята, мина с бързи крачки през пустия двор на оборите, като с бърз поглед се увери, че всички фенери на стражите в обора на арабските коне са запалени, и влезе в централния вътрешен двор. Видя, че вратата към голямата зала беше открехната, за да влиза чистият нощен въздух, спря и се ослуша.

От залата се чуваха пронизителни викове, груби смехове, трясък от преобърнати мебели. Нищо ново. Нищо необичайно.

Ариел изкачи стълбите и спря като закована пред открехнатата врата. Сцената, която се разкри пред очите й, беше ужасяваща. Погледът й се плъзна по редицата момичета, изправена срещу редица мъже — мъжете стискаха в ръце пистолети, готови за стрелба, пръстите им бяха на спусъците. Тя познаваше тази игра на братята си; многократно беше присъствала на подобни забавления през последните години. Стана й гадно, защото тази вечер между стрелците беше и Саймън. Тя втренчи поглед в лицето на мъжа си, не можейки да повярва в това, което виждаха очите й — Саймън беше в залата и се готвеше да стреля срещу момичето!

В следващия момент Ариел осъзна какво се готвеше и изтръпна. Пистолетът на Ранулф се отклони съвсем леко встрани и дулото, което дотогава сочеше към замръзналото от ужас момиче до стената, сега се устреми под ъгъл към сърцето на мъжа, който стоеше до него.

Преди половин час Ранулф беше представил на граф Хоксмур и придружителите му подготвената изненада.

— Едно малко състезание, господа. Вие вече си избрахте приятелки, но сега трябва да ги спечелите.

Саймън усети как момичето до него се притисна уплашено до гърдите му. През първия половин час страхът от огромния грозен мъж, който я бе избрал, се беше уталожил, защото той не направи нито един опит да я притеснява с груби докосвания и думи. Защитена от голямото му, силно тяло, тя наблюдаваше недоверчиво другите мъже и с огромно учудване установи, че те се отнасяха към сътрапезничките си със същото уважение и деликатност. За съжаление това не важеше за трите момичета, които бяха паднали в ръцете на братята Рейвънспиър.

— Да, да, състезание! — Ралф вдигна ръка и преобърна кристална чаша с вино, която падна на пода и се счупи. Той скочи на крака и блъсна момичето, което седеше в скута му. То падна точно върху парченцата кристал на пода.

— Ще си поиграем на Вилхелм Тел, Хоксмур. Ако разделите ябълката на две с един изстрел, момичето е ваше. Ако не уцелите, тази нощ ще спите сам. Къде са ябълките, Роланд?

— Надявам се, че сте в състояние да издържите на състезанието, джентълмени — продължи със същия провлечен тон Роланд. — Момичетата, които останат без мъж тази нощ, ще се върнат при мистрес Хюбърт, без да им се заплати. Неприятна съдба наистина.

— Аз ще им платя от джоба си — обади се ядосано Питър Стантън.

Ранулф издаде кратък лаещ смях.

— Уверявам ви, Стантън, че мистрес Хюбърт знае какво да прави и винаги търси изгодата си. Ако й разкажа нещо не особено добро за някое от момичетата й, сутеньорите на бордея ще се нахвърлят върху бедното дете като лешояди. Нищо чудно да я пратят в пристанището на Харуич, а там хлябът се печели много по-трудно. Момичетата, които са тук, знаят каква съдба ги очаква, ако не си вършат работата, прав ли съм, сладките ми? — Той се ухили подигравателно на проститутките, които занимаха уплашено и се отдръпнаха от защитниците си, внезапно осъзнали, че ги заплашва друга, по-голяма опасност.

— Хайде, дамите да се наредят тук! — Ралф събра момичетата и ги подкара като стадо уплашени овце към отсрещната стена. Очите святкаха войнствено на подутото от алкохола лице. — Така, а сега стойте спокойно и не мърдайте, ако ви е мил животът. — Той се ухили и грабна фруктиерата от масата. Обиколи момичетата и сложи на главата на всяко по една голяма зелена ябълка.

— Какво прави той, по дяволите? — прошепна Джак Чонси, невярващ на очите си.

— Доколкото разбирам, ще се наложи да си поиграем на Вилхелм Тел — отвърна цинично Саймън и посочи пистолетите, които Ралф нареждаше на масата. — Това е представата на нашите домакини за цивилизовано забавление.

Обърна се отново към другарите си и прошепна укорно:

— Нима се съмнявате в уменията си, господа?

— Я виж ти, значи Хоксмур не е жалкият спортист, за какъвто го смятат — заяви с привидно учудване Ранулф, застана до Саймън и попипа дългото дуло на пистолета си. — Хайде, джентълмени, заемете местата си.

— И ако сте твърде почтени, за да се наслаждавате на играта в сегашната й форма, престорете се, че сте на панаира и стреляте по кокосови орехи! — Ралф се ухили подигравателно и посегна към пистолета си.

— За Бога, човече, ръцете ви треперят като лист! — извика възмутено Джак. — Рейвънспиър! Ако позволите на този пиян глупак да се цели в момичетата, аз ще му избия пистолета от ръката, и то така, че никога вече няма да може да я движи.

— Той е прав, Ралф не бива да участва. Това не е игра за пияни идиоти. — Роланд се намеси енергично в спора, като изби пистолета от ръката на брат си. Безмилостният студен, смъртоносен поглед се впи в кървясалите очи на малкия брат. — Ако държиш да участваш, ще унищожиш чудесния ни план, братко — изсъска ядно той, като доближи устни до лицето на брат си и го изпръска със слюнката си.

Ралф изруга грозно и изтри лицето си с опакото на ръката. Но явно беше разбрал въпреки замаяното си състояние. Още една „неволна грешка“ със смъртоносни последици в залата на Рейвънспиър Касъл щеше да вдигне излишен шум. Той се обърна, махна с ръка, грабна една бутилка вино от масата и я вдигна към устата си.

Всички присъстващи въздъхнаха облекчено. Мъжете заеха местата си. Саймън и придружителите му заеха позиция и се съсредоточиха върху предстоящия изстрел. Очите им бяха вперени в зелените ябълки, които трябваше да разсекат на две с един изстрел. А момичетата, загубили ума и дума от ужас, макар че повечето бяха замаяни от изпитото вино, отчаяно се стараеха да контролират тракащите си зъби и треперещите шии.

Изведнъж Саймън усети как тънките косъмчета на тила му настръхнаха; ухото му пламна, по шията му пролазиха горещи тръпки. Дали беше само нервното напрежение, дали защото широко отворените очи на момичето заплашваха да се размият пред погледа му? Или беше нещо друго… нещо, което го заплашваше отстрани… но цялата тази история беше толкова мръсна и непочтена, че…

Веднага след това той усети студен полъх и женски вик, пронизителен и оглушаващ като ловен рог, разсече напрегнатата тишина. Ранулф политна настрана, улучен от тежък удар по рамото, когато Ариел се стовари върху него с цялата си тежест. Още докато Ранулф се опитваше да възстанови равновесието си след връхлитането на сестра си и търсеше по земята пистолета, който беше излетял от ръката му, Саймън се обърна стреснато към жена си и веднага бе засипан от канонада ругатни, които му отнеха и последната искрица разум.

— Ти… ти си посмял да участваш в тази отвратителна, гадна игра! Ти, с тъмните си пуритански дрехи и въздържаните си маниери, ти, проклетият Хоксмур, който си позволява да се отнася с презрение към Рейвънспиърови, който ми заповядва да си държа устата затворена и да не участвам в игри, които само унижават играча… точно ти! — Лицето на Ариел пламтеше от гняв, сивите й очи изпращаха унищожителни светкавици, думите избликваха от устата й в поток на справедливо възмущение. — Я се погледни! Какво правиш тук с тези…? Вие всички… — Тя направи широк жест с ръка и приятелите на мъжа й сведоха виновно глави. — Вие не сте по-добри от братята ми! Даже сте по-лоши от тях, защото сте лицемери, всеки от вас… не, не смей да отричаш! — изфуча тя, и отново посвети вниманието си на Саймън, който се беше възстановил от шока и се готвеше да спре канонадата от ругатни. — Вие искахте да стреляте по беззащитни жени, за да ги отведете в леглата си! Е, добре, скъпи съпруже, тогава ще стреляте по собствената си съпруга. Да видим дали ще ме спечелите.

Тя грабна ябълката от главата на момичето, което беше избрал Саймън, и го избута настрана. Показа я на мъжа си и заяви тържествено:

— Заповядайте, Хоксмур. Предизвиквам ви на бой.

През това време Ранулф беше вдигнал пистолета си от пода. Той стоеше и гледаше оръжието в ръката си, без да разбира какво беше станало. Роланд сведе оръжието си, без да откъсва поглед от сестра си. Изразът в очите му издаваше, че е разбрал истинската цел на това представление… Ариел беше видяла готвещото се покушение срещу мъжа й и беше успяла да го предотврати в последната минута. В очите на брат й светна примирение, примесено с весели искри и нещо като възхищение.

— Е, какво да се прави — промърмори като на себе си той. — Нашата мила сестрица отново ни обърка сметките. — Той продължи да наблюдава внимателно сцената. В момента на прицел беше Саймън, граф Хоксмур.

— Лейди Хоксмур… Ариел… наистина не е нужно да се вълнувате така — започна предпазливо Стантън.

— Не е нужно приятелите ми да ме извиняват пред съпругата ми — прекъсна го с необичайно остър глас Саймън, стисна дулото на пистолета с лявата си ръка и се обърна към жена си: — Значи ти се върна, мила моя.

— Тъкмо навреме, за да попреча на братовия си пистолет да се насочи малко по-наляво — отговори със същия остър тон Ариел.

— Аха. — Саймън кимна и хвърли бърз поглед към Ранулф. — Значи затова усетих странни тръпки в тила и ухото. — Той се обърна отново към Ариел, която стоеше пред него с ябълка в ръка. — Връщаш се в най-благоприятния момент.

— Не е вярно — изфуча разярено тя. — Намирам те участник в гнусна оргия.

— Не е много умно винаги да вярваш във видимото — отговори меко той. — Но за това ще си поговорим по-късно. В момента трябва да свършим нещо по-важно.

Саймън отстъпи крачка назад и измери жена си с внимателен поглед, след това продължи спокойно:

— Стой мирно, Ариел. Ти трепериш… от гняв, не от страх без съмнение… но ако трепнеш, ще направиш задачата ми невъзможна.

Погледът му беше твърд и спокоен, очите му студени и ясни като лед. Ариел пое дълбоко въздух, за да се успокои, и сложи ябълката на главата си. След като я закрепи, тя отпусна ръце и погледна мъжа си. В очите й все още святкаше злоба, но скоро надделя радостта от предизвикателството.

В голямата зала се възцари пълна тишина. Присъстващите не смееха дори да дишат. Даже Ранулф беше замръзнал на мястото си. Нещо примитивно, първично се разгаряше между мъжа с пистолета и безмълвната, абсолютно неподвижна жена. Потискащо, почти еротично напрежение, което караше въздуха да трепти.

Саймън не бързаше. На някакво по-високо, обективно ниво, той беше напълно наясно, че беше смешно да се поддава на този примитивен импулс, да реагира така ирационално на предизвикателството. Но на другото, нормално, ниво той знаеше какво беше заложено на карта. Тук не ставаше въпрос за рационално мислене и реакция, която произтичаше от разума. Тук ставаше въпрос за доверие. Дивите необуздани страни в характера на Ариел бяха избрали това безумно предизвикателство, за да го поставят на изпитание. Не нарочно. Обзета от възбудата на мига, тя не съзнаваше какво върши. Но тъкмо това ставаше между тях: тя го предизвикваше да заслужи доверието й.

Саймън вдигна пистолета, опря дръжката на лакътя си, за да предотврати и най-лекото треперене на някой от пръстите си, което би могло да означава гибел и за двамата. След това улови целта си на мушката. За момент погледът му остана прикован в очите на Ариел.

Сивите зеници бяха огромни, светеха ярко, изпълнени с упоритост, но и с чувство, което го смая. Ариел беше притеснена. Неговата смела малка жена, толкова самоуверена на вид, имаше нужда от него, за да реши този проблем и за двамата.

Той се съсредоточи върху ябълката, докато тя изпълни полезрението му. Малкият черен връх на плодната дръжка се виждаше съвсем ясно на фона на светлата стена. Внимателно… съвсем бавно… той натисна спусъка.

Изстрелът отекна оглушително в мъртвешката тишина. Момичетата изпищяха в един глас и дори мъжете, които бяха свикнали с гърма на битката, потръпнаха от уплаха. Само Ариел не се помръдна. След минута вдигна едната си ръка и докосна смаяно главата си. Главата й все още тежеше на мястото, където беше стояла ябълката, косата й сякаш скърцаше от горещия въздушен поток, който беше предизвикал куршумът. Но ябълката, разделена точно на две половини, беше паднала на земята, а косата й дори не бе разрошена.

Саймън остави пистолета си на масата и отиде с куцукане при жена си. Стисна ръцете й в желязна хватка и заговори с добре изиграна строгост:

— Каква лудост, Ариел! И при най-добра воля не мога да си обясня как ме накара да извърша това безумие!

— Ти го направи, защото така искаше — отговори тихо тя. — Защото трябваше да го направиш.

— Заблуждаваш се. Исках да направя с теб нещо съвсем друго — отвърна иронично той и улови брадичката й между палеца и показалеца си. — Твърде дълго стоях и гледах как правиш и двама ни нещастни, мило мое момиче. Не си ли забелязала, че червеят се свива, когато го настъпят?

— Така ли? — извика сърдито Ариел. — И кой е червеят? Аз, защото не мога да имам конете си!

— Няма ли някой най-после да ми обясни какво става тук? — изхленчи жално Джак. — Червеи и коне… не намирате ли, че комбинацията е малко необичайна?

— Не и според схващанията на съпругата ми. — Саймън посегна към бастуна си. — Ела, мила, нека обсъдим тази невероятна комбинация на четири очи. — Той мушна ръката на Ариел под лакътя си и я поведе към стълбището.

— Какво става навън? — попита внезапно тя и спря като закована.

— Какво има пак? — В гласа на Саймън прозвуча нетърпение.

— Навън става нещо! — извика уплашено тя, освободи се от ръката му и хукна като подгонена към вратата. Точно когато я отвори, на прага се появи окървавена фигура.

— Едгар!

— Конете! — изпъшка задавено старият коняр и падна на колене, притиснал ръка към рамото си, увиснало под неестествен ъгъл. — Конете, милорд! Разбойници… нападнаха конюшнята… опитах се… не мога да ги отблъсна…

— О ти, проклето копеле! Ти, жалък уличен плъх, които се храни с отпадъци! — изкрещя като безумна Ариел и хукна след Ранулф, който вече беше на път към оборите. Но изведнъж спря и се огледа отчаяно. — Ей, момиче! — Тя посочи една от проститутките, която изглеждаше по-будна от другарките си. — Веднага тичай в кухнята и кажи да дойдат на помощ на Едгар! — Още незавършила изречението си, тя изскочи навън и дългата плитка се развя зад нея.

Роланд и Ралф последваха брата и сестрата в двора.

— Тичайте след нея! — извика отчаяно Саймън, който бързаше след жена си, и размаха ръце към приятелите си, които се колебаеха какво да сторят. — За Бога, тичайте след Ариел… дръжте я под око. Аз ще дойда, колкото се може, по-бързо.

Джак погледна загрижено приятеля си, после кимна и се втурна с големи скокове към шума от битката в двора пред оборите.

Стиснал здраво устни, Саймън излезе от голямата зала и прекоси вътрешния двор в почти невъзможно темпо. Щом мина през портата към двора на оборите, той зяпна смаяно към сцената, която се разкри пред очите му. Арабските жребци на Ариел бяха струпани в далечния ъгъл на двора и трепереха от страх и възбуда, охранявани от банда цигани. На калдъръма се водеше ожесточена битка, осветена от трепкащата светлина на десетина факли.

Мъжете от конюшните на Рейвънспиър се биеха с боздугани, вили и камъни; противниците им, облечени в тъмно от главата до петите, с почернени със сажди лица, размахваха същите оръжия. Докато Саймън наблюдаваше невярващо битката и се опитваше да различи неясните фигури, Ариел се хвърли в най-голямата навалица.

Той отвори уста да изкрещи, но приятелите му се втурнаха след нея и я завардиха от всички страни. Ариел изчезна в кръга от мъже с извадени мечове. Успокоен, Саймън отново се зае да оглежда бойното поле, опитвайки се да реши къде беше най-добре да се намеси. Погледът му бе привлечен от едра, стройна фигура, която се беше покачила на бъчва за дъждовна вода. Мъжът стискаше в ръка дълъг меч, очите му святкаха злобно.

Оливър Бекет.

Явно той беше водач на бандата цигани, защото насъскваше хората си с диви викове. Ревът му отекна в двора:

— Рейвънспиър! Хайде, покажете на тази паплач как се бият истинските мъже! — Той скочи от бъчвата и се хвърли в битката.

— Сбиване… сбиване! — изкрещя въодушевено Ралф, сведе глава като бик, готов за бой, и безцелно размаха меча си на всички страни.

Роланд погледна Ранулф, който не беше реагирал на призива на Бекет, а се взираше с мрачно изражение в биещите се, като гризеше ноктите си. Погледът на Роланд се плъзна към Хоксмур, който наблюдаваше битката с учудващо спокойствие, с бдителния поглед на опитен войник.

Двете бойни линии се люшкаха напред и назад, никой не печелеше преимущество. Изведнъж покривът на близкия обор избухна в пламъци. Подушил миризмата на дим, един кон изцвили пронизително от страх. Ариел изскочи от кръга на биещите се и се втурна към конете.

— Хайде, направете нещо полезно, крадливи псета! Отведете конете в отсрещния край на двора, защото ей сега ще изпаднат в паника и ще се разтичат на всички страни! — извика тя, докато блъскаше, риташе и дърпаше окъсаните и мръсни циганчета, които държаха конете за юздите. Най-после някои разбраха какво се иска от тях и изведоха изнервените коне от пряката линия на дима. Другите хукнаха да пълнят кофите с вода от помпата и да гасят огъня.

Когато Ариел обърна гръб на сбиването, приятелите на Саймън се оттеглиха от бойната линия и останаха в края на двора, за да следят битката. В момента не беше нужно да се намесват.

Събраната от Бекет разбойническа армия се състоеше предимно от скитници и цигани, които не се придържаха към правилата на честния бой. Мъжете от замъка Рейвънспиър, наети от Едгар и Саймън да охраняват конете, не знаеха как да ги отблъскват ефективно. Те бяха оборски ратаи, полски работници, градинари и след като прецени положението, Саймън разбра, че нямат шанс срещу дивите цигани.

Оборът вече гореше, пламъците се издигаха високо в звездното небе. Саймън се вслуша напрегнато. Отвъд полята долетя глух тропот, примесен с хор от гласове, които ставаха все по-силни.

— Огън! — викаха панически хората от околните къщи и селца, тръгнали да видят какво става. Дворът се пълнеше с мъже и жени, въоръжени с вили и коси, нарамили кофи за вода.

Изведнъж един от хората от Рейвънспиър нададе безумен вик и падна на калдъръма, като се гърчеше от болка. От рамото му стърчеше нож. При вида на ранения множеството бе обзето от дива ярост и се хвърли в битката, за да защити синовете и съпрузите си.

— О, Господи! Трябва веднага да направиш нещо, за да сложиш край на това безумие! — Изведнъж Ариел се озова до Саймън, цялото й лице беше в сажди, косата разбъркана и влажна от пот. — Ще се избият помежду си! Нашите хора не обичат циганите, и те им отговарят със същото.

Местните се бояха от циганите и ги обвиняваха във всички смъртни грехове. Сбивания ставаха често и беше необходима само една искра, за да предизвика истинска война между двата вражески лагера. Фактът, че един от местните беше тежко ранен, беше застрашителен.

— Рейвънспиър, кажете на хората си да се оттеглят от боя! — изрева Саймън, за да надвика шума. — За Бога, човече, никой няма полза от война с циганите!

Очите на Ранулф засвяткаха злобно.

— Първо вие оттеглете вашите, Хоксмур. Конете са мои. Махнете се оттук, вземете със себе си и проклетата ми сестра. Чак тогава ще оттегля хората си.

Ариел се втурна напред, но Саймън сграбчи ръката й и грубо я върна до себе си.

— Ти си един гаден убиец! — изкрещя вбесено тя и посочи обвинително Ранулф. Думите бяха безполезни, но те бяха единственото й оръжие. — Не те е грижа колко хора ще умрат, стига само да получиш конете ми.

— И защо да ме е грижа? — изсмя се грозно той. — Откажи се от конете си, сестричке, и ще се погрижа скъпоценните ти селяци да останат живи.

— Джак, вземи жена ми. — Саймън бутна Ариел в прегръдката на Джак Чонси.

Ариел беше толкова стъписана, че за момент загуби дар слово.

Саймън извади меча си и направи няколко крачки към Ранулф.

— Тогава нека приключим боя, както сме правили винаги, Рейвънспиър. — Гласът му беше безизразен, очите студени и корави като камък. — Ще уредим този проблем в кървав двубой, както винаги са били уреждани разногласията между семействата ни.

Ранулф извади бавно меча си, подигравателният му сив поглед беше впит в очите на противника.

— Да не мислите, че не съм в състояние да се справя с един сакат Хоксмур?

— Да, мисля. — Саймън отстъпи крачка назад и размаха меча си, за да освободи пространство. — Кажете на вашия сутеньор да прибере бандата си.

При тази презрителна квалификация Ранулф стисна здраво устни, но тъй като жадуваше да отмъсти на Саймън Хоксмур, се отказа да защити най-добрия си приятел.

Той изрева през рамо и гласът му се издигна над всеобщата бъркотия:

— Кажи на хората си да спрат, Оливър. Аз намерих по-добър метод да реша проблема.

— Джак, трябва да вземеш нещата в свои ръце — проговори спокойно Саймън, без да се обръща. Приятелите му се намесиха в сбиването, като използваха мечовете си със спокойна, методична ефективност, както биха направили при потушаването на бунт във войската. Биещите се отстъпиха назад, окървавени и стенещи, безумието изчезна от очите им и много от тях наведоха засрамено глави, осъзнали, че са били пленници на жаждата да бият и убиват.

Ариел стоеше безмълвна в края на двора и сърцето й преливаше от болка. Покривът на обора беше залян с вода, пламъците бяха угасени, тук и там се издигаха сиви стълбове дим, факлите потапяха двора в призрачна светлина. Обкръжени от десетки любопитни, двамата противници застанаха един срещу друг. Полето беше измерено, дуелът можеше да започне.

Защо Саймън беше предизвикал Ранулф на двубой? Брат й имаше два здрави крака. Той беше бърз и гъвкав, не страдаше от болки и схващания, които подкопаваха силите му и му пречеха да се движи свободно.

Защо приятелите на мъжа й не се страхуваха за него? Ариел не видя и следа от загриженост по лигата им, докато се съветваха със Саймън и измерваха полето за дуела.

Саймън вдигна меча си за поздрав и Ранулф отговори с подобаваща учтивост.

 

 

Двете жени бързаха задъхано по каменистия път. Шумът на хаос и разрушение, миризмата на дим, дрънченето на оръжия идваха все по-близо и заглушаваха думите, които произнасяше Джени. Ръката на майка й беше на рамото й, за да я води, тъй като вървяха твърде бързо и сляпото момиче не можеше да опипва пътя си. Кучетата тичаха пред тях и се връщаха на всеки пет минути, сякаш искаха да ги подканят да побързат.

Сара първа чу шумовете — макар и приглушени зад дебелите стени на къщичката им. В първия момент помисли, че само си въобразява, но кучетата внезапно се втурнаха към вратата и застанаха неподвижни с наострени уши, всяка линия на силните гъвкави тела — напрегната до крайност.

След минута Ромул се хвърли към вратата и издигна гласа си в жален вой на страх и мъка Рем веднага последва примера му.

— Какво става? Какво им е на кучетата? — Джени се втурна към тях и се опита да ги успокои, но те продължиха да се хвърлят като луди към вратата и да дават израз на тревогата си със страховит вой. Жените хукнаха към замъка.

— Нещо се е случило с Ариел, нали, мамо? — Гласът на Джени трепереше от ужас. Сара стисна по-здраво ръката на дъщеря си и ускори крачка.

Двете влязоха в двора точно в мига, когато шумът започна да утихва.

Сара направи няколко крачки към оборите. Видя двамата мъже с извадени мечове, които стояха един срещу друг под светлината на факлите. Видя кръга от лица, напрегнати, любопитни, злобни, които бяха заобиколили противниците, видя множеството, което се готвеше да проследи кървавото представление. Видя Ариел, с кучетата от двете й страни, макар че тя изобщо не ги забелязваше. Младата жена изглеждаше в транс, лицето й — мъртвешки бледо, устните — синкави.

Мечовете се кръстосаха със звън и Ариел потръпна, сякаш не бе очаквала този шум. В гърлото й се надигна гадене и напълни устата й с горчивина. Всеки момент щеше да падне в безсъзнание. Но нещо по-силно от нея я принуди да остане будна и да следи двубоя.

Саймън не помръдваше от мястото си. Стоеше широко разкрачен в средата на двора, непоклатим като скала. Отблъсна първото нападение на Ранулф само с мускулната сила на раменете и гръдния си кош. След това се раздвижи, но това бяха съвсем леки премествания встрани, движения на горната част на тялото, които го извеждаха извън линията, която описваше бързият меч на Ранулф. Той парираше с лекота ударите на противника си и го принуждаваше да отстъпва назад.

Като че ли противникът на Ранулф е сторък Херкулес, помисли си със страхопочитание Ариел. Винаги когато брат й замахваше за смъртоносен удар, острието на Саймън вече чакаше да го отрази. Никой от двамата не използваше тънката закалена стомана на рапирите за дуел, но оръжието на Саймън изглеждаше някак си по-дебело, по-остро и по-широко и въпреки това се движеше като живо.

Ранулф направи измамно движение, скочи светкавично напред и замахна към рамото на Саймън, за да го извади от равновесие с надеждата да се промъкне зад него и да го принуди да се обърне. Саймън избягна нападението с бърза крачка встрани. Това беше по-скоро подскок, отколкото стъпка, и в продължение на една опасна секунда той остана да балансира върху стъпалото на здравия си крак. В следващия миг големият му кавалерийски меч изсвистя във въздуха, острието удари с все сила дръжката на оръжието на противника, мечът изхвърча от ръцете на Ранулф и падна със звън на камъните.

Саймън се наведе сковано и вдигна меча. Изведнъж гъвкавостта и елегантността изчезнаха от тялото му. Онзи невъзможен пирует вече беше само образ в главите на хората, които го бяха видели. Той се изправи и Ариел веднага разбра, че страдаше от силни болки. Белите линии, които минаваха от носа към устата, бяха много по-дълбоки от обикновено, устните бяха здраво стиснати.

— Рейвънспиър. — Той подаде меча на Ранулф с дръжката напред. Противникът му все още не можеше да разбере какво се бе случило. — Конете ще бъдат откарани в Хоксмур.

— Не! — Ралф се хвърли напред, в очите му святкаше безумна омраза. — Само не си въобразявайте, че сте по-добър от мъжете на рода Рейвънспиър! — В десницата му блесна нож.

Ужасеният вик на Ариел накара Саймън да се обърне, но Ралф вече беше връхлетял върху него с високо вдигната ръка, готов да забие ножа в гърлото му.

Изведнъж между двамата мъже застана слабото тяло на Сара. Ралф вече не беше в състояние да отклони смъртоносния удар, даже да искаше. Сара се свлече на камъните, тъмните й поли образуваха кръг около нея, едната й ръка притисна гърлото, между пръстите й бликаше кръв.

— Сара — прошепна беззвучно Ариел и се придвижи напред като лунатичка. Саймън се отпусна на колене до умиращата и притисна кърпата си към раната в напразен опит да спре кървенето.

— Мамо! Мамо! Къде си? — Гласът на Джени прекъсна напрегнатото мълчание. Сляпата се запъти към групата в средата на двора с протегнати ръце, препъвайки се по неравния калдъръм. Чувствителните й сетива я бяха изоставили напълно в този вонящ хаос, където се бяха стълпили десетки непознати хора.

— Сара? — Ариел се наведе над падналата и притисна ухо до устата й. — Не, о не! — прошепна ужасено тя. — Не, това не може да бъде! — Тя вдигна безпомощен поглед към Саймън, който все още притискаше кърпата си към раната.

Ариел улови ръката на Джени и я дръпна до себе си на камъните. Момичето сложи ръце на гърдите на майка си, опита се да намери сърцето, да усети някакъв пулс. Сълзите се плъзгаха безшумно по бузите му. Джени изохка задавено и притисна лице в косата на майка си.

След минута Сара отвори очи. Погледът им беше напълно ясен. Тя огледа последователно трите уплашени лица, наведени над нея. Събра последните си сили, вдигна ръка и докосна мократа буза на Джени. Ръката й се придвижи по-нататък към Ариел, която сведе глава, за да приеме благословията на умиращата. Тя стисна ръката й в дланите си и притисна устни в сухата кожа.

След това Сара устреми поглед към Саймън. Протегна ръка и докосна нежно лицето му, както беше сторила два пъти преди това. Целуна собствените си пръсти и ги притисна към устните му.

Без да съзнава какво прави, Саймън стисна ръката й. Взря се в лицето й и видя как устните й се разтегнаха в усмивка, изразяваща силна, искрена радост. Явно Сара беше щастлива от онова, което виждаше.

Мислите на умиращата бяха ясни и непомрачени като очите. Синът не биваше да познава майка си. Майката умираше от ръката на един Рейвънспиър, но синът не биваше да го узнае. Беше време кръвопролитията, насилията и страстите, които пламтяха разрушително, най-сетне да спрат.

Ръката й намери отново китката на Ариел и я стисна с учудваща сила. Пръстите й се опитаха да разкопчеят гривната, опипаха трескаво заключалката в напразен опит да я отворят.

— Какво има, Сара? — прошепна смаяно младата жена. — Гривната… искаш да ти дам гривната? — Тя откопча накита с трескави пръсти, Сара посегна към златната плетеница, стисна я с последни сили и я скри в шепата си. Гривната беше свързана с кръвопролитията от миналото. Тя трябваше да отиде с нея в гроба, да скрие навеки тайната й.

Сара отново погледна към Саймън. След това погледът й се плъзна бавно и с любов към лицето на сляпата й дъщеря и към младата жена, която й беше повече от дъщеря. Облени в сълзи, Ариел и Джени бяха коленичили пред единствената майка, която бяха имали. Изведнъж ръката на Сара увисна безсилно, но пръстите й останаха здраво сключени около гривната. Очите й помътняха, но на устните й все още играеше нежна усмивка.

Ариел се наведе над Сара и затвори очите й.

— Не чухме последните й думи — прошепна тя, изправи се и вдигна Джени да стане.

Саймън се надигна бавно и мъчително. Погледна мъртвата жена, блещукащото злато в ръката й. Защо? Защо бе поискала гривната? Неясният блед спомен от детството му си играеше на криеница с него, но дълбоко в душата си той знаеше, че жената на име Сара беше отнесла в гроба си тайна, която беше и негова, макар че не бе пожелала да я сподели с него.