Джейн Фийдър
Сребърната роза (24)

23

— Значи казваш, че моето момиче е отишло при тази лейди Келбърн? — Оливър седеше свит на една пейка в таверната „Изгряващото слънце“ в Кеймбридж и рисуваше с показалец в капките ейл, пръснали се от препълнената му чаша, когато преумореният прислужник я бе треснал на масата му.

Ранулф наблюдаваше приятеля си с едва прикриван гняв. Нуждаеше се от вниманието и помощта на Оливър, а за тази цел той трябваше да бъде с ясна глава. Вместо това Оливър изглеждаше пиян до козирката като Ралф.

— Съпругът й ми каза, че е заминала да прекара няколко дни в дома на лейди Келбърн. — Изражението му стана още по-мрачно. — Ако наистина е бременна, трябва да предприема нещо срещу това. Каква гадост! Това упорито момиче е станало неукротимо!

Оливър кимна мъдро.

— В никакъв случай не можеш да позволиш детето на един Хоксмур да разполага с цялата й зестра.

— Прав си. Но ще реша проблема, когато му дойде времето. Докато Ариел отсъства, ще измъкна арабските й коне от оборите и веднъж завинаги ще отстраня от пътя си Хоксмур. След това ще започнем отначало.

— Аз ще се справя с оня мръсник вместо теб. — Кървясалите очи на Оливър бяха втренчени в шарката, която рисуваше по масата. — Искаш ли да го направя, Ранулф?

— Не. Това е моя лична работа. Искам ти да се погрижиш за конете. — Ранулф отпи голяма глътка вино и огледа критично приятеля си. — Тази вечер давам малък прием и докато ние занимаваме приятелите на Хоксмур, ти ще нападнеш оборите и ще изведеш всички арабски коне.

— Аха! — Оливър примигна тромаво. — Но аз предпочитам да убия Хоксмур. Какво ще правим с Ариел?

— О, не се притеснявай за сестра ми. Щом остане без коне и без съпруг, ще бъде мирна и тиха като агънце. Ще се погрижа да си припомни коя е и на кого дължи послушание.

— Не съм съвсем сигурен, че някога го е съзнавала — отговори с необичайна проникновеност Оливър. — Но щом конете й са толкова ценни, тя ще ти е необходима, за да ръководи конезавода, нали?

— Точно така, Ариел ще ръководи моя конезавод. — Ранулф стисна устни. — За в бъдеще сестра ми ще работи само за мен. Имам намерение да оставя една кобила и един жребец, които да създадат нова раса, но останалите животни ще заминат за Холандия при Ван Хьок, както направих с бременната кобила. Агентът ми веднага ще им намери купувачи.

— Хмм… — Оливър кимна замислено. — Значи Ариел ще остане при теб… вдовица, зестрата й отново ще е притежание на Рейвънспиър…

— Точно така. И се кълна, че сестра ми никога няма да напусне нашите земи, даже ако се наложи да я окова във вериги. — Ранулф напълни чашата си от прашната бутилка, която стоеше пред него.

— Значи не възнамеряваш да я омъжиш повторно?

Ранулф поклати глава.

— А къде е моето място… искам да кажа, в плановете за сестра ти?

— Свободен си да правиш с нея, каквото искаш, приятелю.

— Имам да уредя една или две сметчици с младата дама — отговори Оливър и очите му засвяткаха злобно.

— Можеш спокойно да ги уредиш, давам ти благословията си. — Ранулф се пресегна през масата и го удари по рамото. — Ти ще имаш изключителното право върху сестра ми, Оливър, обещавам ти. Но първо трябва да отстраним Хоксмур.

— Слушай, ти спомена нещо за прием тази вечер. Какво възнамеряваш?

Ранулф присви очи.

— Един от моите специални приеми, Оливър.

— Охо! Значи затова си дошъл в града? — Оливър се ухили затворнически.

Ранулф само кимна.

— Планирал съм една малка игра и докато я играем, Хоксмур ще претърпи смъртоносна злополука. И този път — добави намръщено той, — дръзката ми сестрица няма да бъде там, за да се намеси. — Той допи виното си и тъмносивите му очи светнаха гневно при спомена за факта, че Ариел беше успяла да осуети плановете му. Ала успя да прогони неприятния спомен с леко поклащане на главата и продължи спокойно:

— Докато ние сме заети в голямата зала, Оливър, ти трябва да си свършиш работата в конюшните. Тази вечер точно в девет. Ще ги качиш на лодките и ще ги отведеш в наемния обор на Хънтингтън. Собственикът е уведомен и ще те очаква. Моите хора ще вземат конете утре сутринта, за да ги откарат до нашето пристанище в Харуич.

Оливър изръмжа нещо неразбрано.

— Съжалявам извънредно много, че пропускам един от специалните ти приеми, Ранулф.

— Не го приемай толкова навътре. Когато всичко свърши, ще имаш възможност да се забавляваш до насита със сестра ми и ще наваксаш пропуснатото. — Ранулф блъсна стола си и се изправи. — Около конюшните има стражи. Не забравяй да вземеш повече хора, за да се справиш с тях. За щастие няма да ти се наложи да се биеш и с проклетите песове. Те са заминали с Ариел.

Оливър оголи зъби като вълк.

— Изисквам за себе си правото да взема вдовицата от онази Келбърн… да я уведомя за болезнената й загуба и да я утеша.

Ранулф избухна в смях.

— По-късно ще видим. Така, а сега трябва да вървя, за да избера играчките за тази вечер.

— Сигурен ли си, че Хоксмур и приятелчетата му ще се включат в играта? Твоите игрички надали са по вкуса на онези пуритани.

— Разбира се, че ще участват — отговори уверено Ранулф. — Ще играят, защото ще си помислят, че по този начин ще извършат едно добро дело. Сърцата няма да им позволят да стоят настрана и да се правят, че не забелязват затрудненото положение на красивите ми играчки.

— Ти умееш да четеш в човешките души, Ранулф. — Оливър се ухили мазно и щракна с пръсти, за да повика прислужника в кръчмата. Посочи му с жест празната си чаша и момчето се втурна да донесе още ейл.

— Няма да изпълниш задачата си, ако си пиян, Оливър.

Приятелят му се ухили самодоволно.

— Не се тревожи за мен, Ранулф. Знаеш, че съм експерт по бързото изтрезняване, когато се налага.

Ранулф беше уверен, че това е истината, затова само вдигна ръка за поздрав и се запъти към една малка къща в другия край на улицата, където можеше да избере играчките за специалния си прием.

 

Саймън яздеше по тясната пътека между отводнителните канали. Самотната къщичка беше построена на малко възвишение над канала. Даже когато спря пред градинската портичка, той още не беше решил как да се справи със ситуацията. Ако отново започнеше да спори с Ариел, това нямаше да доведе доникъде. Нямаше смисъл и да приложи насилие. Представата да я сграбчи за косите и да я повлече след коня си към Рейвънспиър го възбуждаше особено в сегашното му душевно състояние, но неизбежно щеше да му спечели славата на злодей, а той не можеше да си го позволи. Пък и не му беше в характера да насилва жени…

Даже когато слезе от коня, върза го за оградата и тръгна по пътечката към къщата, Саймън не знаеше какво да стори с непокорната си жена.

Въпреки това краката го отнесоха бързо по тясната пътека, която минаваше между грижливо изкопаните лехи със зимно зеле и подправки. Поколеба се малко пред вратата, после вдигна ръка и почука.

Вратата се отвори почти веднага. На прага застана Сара, мършавата й фигура беше увита в груба престилка. Ръцете й бяха целите на зеленикави петна и тя ги изтри в престилката, докато оглеждаше внимателно Саймън.

— Добро утро — поздрави учтиво той.

Изразът на лицето й не се промени, но тя отстъпи крачка назад и отвори още по-широко вратата, после с жест го покани да влезе. Саймън изпита облекчение. Сара знаеше защо е дошъл, но не му отказваше достъп до дома си.

Той влезе в стаичката и веднага разбра, че Ариел не беше там.

— Сама ли сте?

Сара кимна и затвори вратата. Посочи дървената пейка до камината и откачи от куката над огъня голям казан, в който вреше зелена вода.

Саймън побърза да вземе от ръцете й тежкия казан.

— Боядисвате ли?

Сара се усмихна и му посочи да остави казана на пода. Той проследи как тя разбърка съдържанието с дървена маша, как извади парче платно и го вдигна към светлината, за да провери цвета. Саймън хвърли въпросителен поглед към чекръка и стана в отсрещния ъгъл и Сара отново се усмихна. Тя самата беше произвела това платно.

Учудващо е как тази жена успява да общува с другите въпреки недъга си, помисли си лордът. Имаше чувството, че тя просто му подхвърляше мислите си. Той си припомни отново неловките мигове в спалнята на Ариел, когато Сара бе докоснала лицето му. И сега имаше същия израз в очите си, въпросителен и въпреки това изпълнен с дълбоко знание.

Нещо проблесна в края на полезрението му и той обърна глава към масата. Стана бавно от пейката, пристъпи към простата дървена маса и вдигна гривната на Ариел.

— Значи тя е тук?

Сара кимна и свали една бутилка от етажерката над камината. Отвори я, наля три пръста в една глинена чаша и я подаде на Саймън.

Течността миришеше на лекарство и му напомни за лечебните питиета на Ариел, затова я изпи послушно. Нали се намираше в дома на лечителки, а и вероятно Сара беше осведомена за страданията му. Тя знаеше всичко за него.

Саймън се облегна на стената и протегна крака си към огъня, за да го стопли. През това време премяташе гривната от едната си ръка в другата и наблюдаваше зелените лъчи на смарагда и ярките искри в рубина, скрит между изкусно изработените листенца на розата.

— Дойдох да я взема — заговори той, без да вдигне очи. — Мястото й е до мен. Тя не може да избяга от съпружеските си задължения. — Най-после вдигна глава и погледна Сара, която се беше настанила на ниско столче от другата страна на камината. Очите й проникваха в душата му. — Иска ми се тя да се върне по своя воля, но… — Той спря, и отново посвети вниманието си на гривната. — Но независимо дали иска, или не, тя трябва да се върне.

Сара наблюдаваше играта му с гривната и го слушаше внимателно. Отново си припомни как малкото й момче си бе играло часове наред с гривната, как бъбреше весело на детския си език и малките му зъби се впиваха в златната змия. Лордът се взираше замислено в скъпия накит, докато пръстите му се плъзгаха нежно по извивките на змийската глава и опипваха гладката закръгленост на перлената ябълка.

— Ще ми помогнете ли да си върна съпругата, мадам? — Той я погледна и в морскосините му очи светеха решителност и откритост.

Сара стана от столчето. Пристъпи към него и се наведе, за да вземе лицето му между захабените си от работа ръце. Погледна дълбоко в очите му и Саймън усети как по гърба му пролазиха студени тръпки. Пръстите й помилваха лицето му, както бяха направили и миналия път, тя очерта белега на бузата му, дълбоко врязаните линии на страданието, бръчиците около очите и устата.

Саймън седеше напълно неподвижен, хипнотизиран от нежното докосване, от всевиждащия поглед.

— Вие май имате дарбата да виждате в душите на хората? — попита дрезгаво той, не смеейки да повиши глас. — Имам чувството, че знаете всичко за мен.

Сара се усмихна и поклати глава. Пусна бавно лицето му, взе ръцете му, помилва с палец едната длан, после другата, притисна издадените кокалчета на пръстите му. Държи се като любовница, която изследва тялото ми, помисли си Саймън, и отново потрепери.

След миг Сара пусна ръцете му и се върна отново на столчето си. Седна, скръсти ръце в скута си и го погледна с обичайната си настойчивост. От цялото й същество се излъчваха топлина и сила.

— Прав ли съм по отношение на Ариел? — попита тихо Саймън. — Мисля, че вие я познавате, както майката познава дъщеря си. Прав ли съм, като настоявам тя да се върне при мен? — Той стисна ръце и погледна Сара с див копнеж. — В това момиче има нещо първично и неукротимо, и аз не искам да го разруша. Искам тя да има доверие в мен, да знае, че никога няма да й причиня болка.

Лицето на Сара стана отново сериозно. За свое голямо разочарование Саймън не можа да прочете отговор в очите й, а спокойното й мълчание не разкриваше нищо от онова, което ставаше в нея.

— Щом Ариел не е тук, ще дойда пак след няколко часа. — Саймън стана от пейката и учудено забеляза, че болката в крака му беше значително отслабнала и можеше да се движи без затруднение. Тези билкарки наистина разполагаха с отлични лекарства!

Сара остана на столчето си; пронизващите й сини очи блестяха.

Саймън остави гривната на масата, без да крие разочарованието си от липсата на реакция.

— Не мога да разтълкувам мълчанието ви, мадам.

Изведнъж тя се изправи и тръгна към тясната стълбичка, която водеше на тавана. Застана пред нея и с решителен жест му посочи да се изкачи до таванската стаичка. Объркан, но послушен, Саймън се изкатери с известни усилия по паянтовата стълбичка и едва мина през тесния отвор. Малкото помещение беше изпълнено с уханието на Ариел, толкова силно, като че духът й беше останал вътре. Нощницата й беше хвърлена върху простия, напълнен със слама, дюшек, където щеше да спи. Четките й за коса бяха оставени на дървената ракла, чифт обувки бяха небрежно захвърлени в един ъгъл.

Сърцето му направи скок, после заби силно в гърдите му. На възглавницата беше оставено кончето от китова кост и блещукаше меко под мътната светлина, идваща от кръглото прозорче. Саймън отиде до леглото и вдигна кончето от възглавницата.

На устните му заигра усмивка. В този момент беше разбрал нещо важно и прекрасно. Досега беше само един сляп, жалък глупак. Не разбираше нито себе си, нито Ариел. Той помилва кончето, остави го отново на възглавницата, обърна се — и слезе мъчително по стълбичката. Сара го чакаше до масата.

Тя го погледна и се усмихна.

— Вие сте знаели онова, което аз дори не подозирах — проговори с безкрайно учудване той. — Никога не бях помислял, че мога да обичам и друга жена, освен Хелън… да не говорим за жена от рода Рейвънспиър. Според мен и Ариел не е знаела, че може да се влюби в мен въпреки всички принуди на миналото и на разума.

Сара кимна тържествено, приближи се до него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. После улови ръцете му. Саймън притисна устни към коравата й, суха буза, вдъхна дълбоко аромата на кожата й и изведнъж изпита безкрайна утеха.

— По-късно ще дойда пак, мадам.

Когато вратата се затвори зад граф Хоксмур, Сара взе гривната от масата. Това беше единственото, което някога бе дала на малкото си момче, когато го изпрати при вуйчо му. Господата от Рейвънспиър бяха притиснали ножовете си в гърба й, но все пак й оставиха достатъчно време да уреди съдбата на сина си, преди да я отведат със себе си. Сара си припомни, че тогава им беше безкрайно благодарна за тази проява на деликатност и се усмихна горчиво. Жертвите често изразяваха благодарност към мъчителите си за неочакван жест на милост. Тя беше наредила на слугите си да изпратят детето при Джефри и му бе дала гривната… като жалко заплащане, като знак за благодарността й… за онова, което Джефри щеше да направи за сина на Оуен.

Незнайно как след много години гривната беше попаднала в ръцете на Рейвънспиър — като последствие от поредното насилие, а може би и от тъмната страст между двете семейства.

Преди много години Сара щеше да пролее потоци сълзи под напора на спомените, които се събудиха сега в душата й, но сълзите й отдавна бяха пресъхнали. Кладенецът беше пресушен, защото тя бе разбрала, че сълзите са безсмислени, абсолютно безполезни в жестоката реалност — тя имаше сляпа дъщеря, за която трябваше да се грижи, и живот, който трябваше да изживее в служба на страдащите. Тя бе поставила едно-единствено условие към новия си живот: синът й никога не биваше да узнае какво е била принудена да изтърпи майка му. Той никога не биваше да познае майка си в лицето на тази пречупена душевно и телесно разбита стара жена. Затова майка му трябваше да изчезне безследно, дори Джефри не биваше да я намери. И тя успя.

Гласовете пред къщата изтръгнаха Сара от тъжните й мисли. Тя остави гривната и посвети вниманието си на гърненцето със супа, поставено върху триножника. Ариел отвори вратата с трясък и се втурна в стаичката, заредена с енергия, следвана от Джени, която вървеше много по-бавно.

— Едгар каза, че всички гости са си заминали, Сара. Ранулф им заявил, че сватбените празненства са свършили и направо ги изгонил! Това е невероятно, дори за човек като брат ми, не мислиш ли? — Ариел окачи наметката си на куката до вратата и се зае да нарежда чинии и чаши на масата.

— Но съпругът ти и приятелите му са още в замъка — напомни й Джени.

— Да. — Ариел намери солницата и я остави на масата. — Едгар ми каза и това. Саймън му наредил да се приготви и вдругиден да откарат всичките ми коне в Хоксмур. — Тя приседна на столчето пред камината и скри лице в ръцете си. Сигурно Саймън щеше да замине веднага след конете.

След малко Ариел взе гривната си от масата и я сложи на китката си, питайки се как така е забравила да я вземе на излизане. Вярно, допреди час беше толкова нещастна и мислите й бяха заети с толкова други неща, че беше в състояние да забрави някъде и главата си.

Щом Саймън беше готов да напусне Рейвънспиър, сигурно щеше да дойде да я вземе и да я отведе в Хоксмур, без да пита за желанията й. Разгневен съпруг, който щеше да използва целия си авторитет, за да укроти опърничавата си жена.

Вероятно щеше да дойде при нея едва след като приключеше с приготовленията по преместването на конете в Хоксмур. Транспортът беше свързан с някои трудности и сигурно щяха да му трябват ден или два, за да задвижи нещата. Ариел предположи, че трябва да му бъде благодарна, задето все още беше склонен да й разреши да задържи конете си — да се занимава със своите любими животни под бдителните очи на съпруга си. Но тя не изпитваше благодарност. Знаеше точно какво иска, знаеше също, че иска нещо невъзможно.

Тя усети изпитателния поглед на Сара върху себе си и се изчерви, защото беше сигурна, че възрастната жена бе прочела мислите й.

Не можеше да остане дълго в къщичката на Сара и Джени. Беше глупаво и напълно безсмислено да се крие. Не можеше и да понесе мисълта, че Саймън щеше да дойде и да я извлече оттук за косите.

— Май е най-добре да се върна в Рейвънспиър — прошепна тя и въздъхна тежко. — Нищо няма да се промени; не знам защо съм си въобразявала, че мога да имам друг живот. Вече нямам избор…

Сара се усмихна на себе си, сложи гърненцето на масата и започна да разсипва супата в дълбоките чинии.

 

 

Когато Саймън се върна в замъка, тримата братя Рейвънспиър чакаха в голямата зала.

— О, Хоксмур, идвате тъкмо навреме. Тази вечер даваме малък прием. Надявам се, че вие и приятелите ви ще празнувате с нас. — Ранулф се пресегна през масата и напълни кристална чаша с вино, която подаде на новодошлия. — Опитайте това. Бих желал да чуя мнението ви.

Саймън отпи една глътка и кимна одобрително.

— Отлично бургундско. — Той се отпусна на дългата пейка и отбеляза с мека ирония: — Днес залата е необичайно тиха.

— Да, за съжаление — засмя се Роланд. — Трябва да кажа, че обичам шумните празненства. Точно затова Ранулф измисли тазвечерното забавление. Надявам се всички да присъствате. — Той вдигна въпросително едната си вежда.

— Страхотно забавление наистина — намеси се с пиянски глас Ралф. — Обещавам ви, че ще се забавлявате отлично, Хоксмур.

Саймън изпи замислено виното си. Ако отново бяха планирали някой от смъртоносните си номера, той трябваше да бъде нащрек през цялото време. А най-ефективният метод да ги заблуди беше да си придаде вид на пълно безгрижие. Успокоени, че жертвата не подозира нищо, те щяха да се поддадат на фалшивото чувство за сигурност и да направят някоя грешка. Саймън беше твърдо решен да не позволи капанът да щракне над главата му.

Разбира се, той можеше по всяко време да откаже участие в мръсните им игрички, но днес беше в настроение за пряк сблъсък с Ранулф. Вече му беше писнало да си подава и другата буза.

Затова кимна с подчертана любезност.

— Сигурен съм, че вечерта ще бъде изключително забавна, джентълмени.

Ралф се ухили коварно.

— О, разбира се!

— Колко още възнамерявате да останете в Рейвънспиър, Хоксмур? — осведоми се Роланд. — Не искам да кажа, че сте нежелан в дома ни, разбира се, че не… но ние с Ранулф горим от желание да се върнем в Лондон. Зимата по тези места е ужасно неприятна, не намирате ли и вие?

— След един или два дни ще се отървете окончателно от мен — отвърна небрежно Саймън. — Очаквам Ариел да се върне скоро от посещението си при лейди Келбърн и веднага ще я отведа в новия й дом.

— Аха. — Роланд кимна и отпи голяма глътка вино. — Много добре. — Той погледна към вратата, защото тропотът на ботуши и дрънченето на шпори възвестиха завръщането на ловците. — Джентълмени, братята ми и аз сме подготвили за тази вечер малко по-особено забавление за вас — оповести тържествено той. — Забавление изцяло в духа на Рейвънспиър.

Придружителите на Саймън не допуснаха да ги измамят. Без да знаят причината за доброто разположение на водача си, те възприеха поведението му и също насядаха удобно около дългата маса.

Момичетата пристигнаха след половин час. Четиринадесет на брой, най-доброто, което можеше да предложи заведението на мистрес Хюбърт. Ранулф ги беше подбрал грижливо. Искаше млади, свежи, все още непридобили типичните белези на занаята си. Бе успял да намери дори две девици. Бледи, изплашени девойчета, които изглеждаха като деца в безвкусното си натруфено облекло, като че ли откраднато от майките им.

— Елате при нас, милички — Ранулф стана от мястото си и плесна с ръце. — Седнете, разположете се удобно, пийте и яжте… Вижте само какво сме ви приготвили. Деликатеси, за които дори не сте мечтали. Хапнете си, всичко е за вас.

Слугите бяха донесли големи чинии със стриди, пушена змиорка, пъстърва и хрупкави пастети с дивечово месо, но погледите на момичетата останаха приковани в кошниците със сладки бадемови тортички и купите със сметана, марципанови сладкиши и бонбони.

— Ела и седни при мен. — Саймън протегна ръка и привлече към себе си най-младото и най-плахо момиче. Отмести се малко настрана да му направи място и избра една хубава стрида в сива разтворена черупка. Поднесе я към устните й, малката отвори послушно уста и я глътна, като при това направи гримаса на отвращение. Тя се разтрепери като лист, когато едрият, заплашителен на вид мъж сложи ръка на рамото й и я привлече още по-близо до себе си.

Джак последва примера на Саймън и хвана за ръка следващото момиче. Сложи го на скута си и започна да го храни с деликатесите на масата. Останалите мъже си избраха грижливо сътрапезничките, като най-красивите и най-дръзките останаха за господата Рейвънспиър.

Виното се лееше без мяра, музикантите свиреха в галерията. Слугите побързаха да се оттеглят в кухнята.

— Честно казано, не бях очаквал това от лорд Хоксмур — проговори замислено Тимсън, когато се настани до кухненската маса и се зае с телешкия джолан, поднесен му от Мейзи.

— Иска ми се да знам какво става с лейди Ариел. — Гертруд се отпусна тежко на пейката до него. — Опитайте и от агнешкото рагу, мистър Тимсън. — Тя сложи в чинията му щедра порция.

— В момента лейди Ариел се намира при мистрес Сараи мис Джени — обясни тежко Тимсън и бутна настрана голямата лъжица — Много ви благодаря, мистрес Гертруд, но наистина не мога повече.

— Да, но защо е там? Това е, което се питам. — Гертруд отпи голяма глътка ейл от чашата си и продължи: — Следобед дойде за малко, за да види как вървят нещата, както е свикнала. Е, какво става?

— Лейди Ариел сигурно си има причини за това отсъствие — отговори Тимсън. — Тя винаги е знаела какво иска, още откакто беше съвсем мъничка, не помните ли?

— И какво прави негова светлост с бедните млади същества в залата? — попита сърдито Гертруд.

Тимсън вдигна рамене.

— Не знам, мистрес Гертруд. И не смея да отида да видя.