Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Charm Bracelet (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 73 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Сребърната роза

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN 954–455–038–6

История

  1. — Добавяне

3

— Ще ми липсваш, Саймън. Толкова беше хубаво да бъдеш само мой. — Хелън се протегна лениво и изпъна голото си тяло до любовника си. Пръстите на краката й погалиха прасците му, тя се надигна леко, преплете пръсти с неговите и вдигна ръцете му над главата. Погледна в умореното му лице и се усмихна. — Прекара толкова месеци на бойното поле и се върна само за да се ожениш — продължи с добре изиграна обида тя, наведе се над него и плъзна устни по бузата му. — Защо толкова държиш да се ожениш?

Саймън нежно плъзна ръце по гърба й. Бяха минали много месеци, откакто се беше любил за последен път с Хелън, но връхчетата на пръстите му пазеха спомена за тялото й и имаше чувството, че не са се разделяли за повече от седмица.

— Аз съм вече на тридесет и четири години, любов моя, следователно имам нужда от съпруга — обясни той с нарочна небрежност. — И тъй като голямата любов на живота ми отказа да се омъжи за мен, трябва да си потърся друга жена.

Хелън проследи енергичните очертания на скулите му с връхчето на езика си.

— Знаеш, че не мога да се омъжа повторно, Саймън. Това ще означава да загубя децата си. Разпоредбите в завещанието на Харолд са недвусмислени. А аз не мога да се откажа от децата си дори заради теб. — Саймън не каза нищо, пръстите му продължиха да милват гърба и. — Можеше да се ожениш за мен преди много, много години, скъпи. Тогава нищо не стоеше на пътя на щастието ни — продължи с лек укор Хелън.

— Войниците са лоши съпрузи — отвърна той и погали твърдото й задниче. — Джон Марлборо обича жена си, но бедната Сара живее сама с месеци, а понякога и с години и се разкъсва от копнеж по него. Не бях готов да осъдя любимата си на такава самота.

— Защото знаеше, че тя ще потърси утеха другаде?

За момент се възцари мълчание и тя усети внезапното напрежение в тялото му.

— Нека да кажем, че никога не бих й дал възможност да се поддаде на изкушението. Моята съпруга няма да ме мами.

В това трезво заключение звучеше студенина, която накара Хелън да потрепери. Тя познаваше тъмните страни на Саймън Хоксмур дори по-добре от смеха и нежностите му. Двамата дружаха от деца и си доверяваха мечтите и копнежите си. Когато съзряха, решиха да се просветят взаимно в любовното изкуство и го направиха с неизтощима жажда за знания и младежка необузданост. А след това Саймън замина, за да воюва по бойните полета на Европа, и Хелън се омъжи за виконт Келбърн, който беше много по-стар от нея. Той я остави вдовица с три деца и разпореди в завещанието си родителските права да преминат изцяло върху младия му брат, ако Хелън реши да се омъжи повторно.

— Това би означавало да отмъстиш за греховете на баща си на една невинна жена — отговори спокойно тя.

Саймън я отмести внимателно от себе си и седна в леглото. Лицето му помрачня, изразът на очите стана хладен и сдържан.

— Не, Хелън, никога не бих направил такова нещо. Просто не търпя изневяра в семейството си, и толкова.

Хелън се уви в копринения чаршаф и се загледа с невиждащ поглед в балдахина над главата си.

— А ще приложиш ли това правило и върху собственото си поведение?

— Да — отговори спокойно той.

— Кога е сватбата ти?

— Утре заминавам в дома на годеницата си. — Той преметна крака през ръба на леглото. Яркочервен, лошо зараснал, белег се извиваше като тънка огнена змия от глезена до слабините.

— Толкова скоро! — Тя се обърна към него и очите й светнаха гневно. — Любим се за първи път от година, а ти си решил да си отидеш! — Тя затвори, очи и продължи с пресекващ глас повече на себе си, отколкото на него: — Значи това беше сбогуване… завинаги.

— Да — отговори все така спокойно той. — Краят на любовната ни връзка, но, надявам се, не и на нашето приятелство.

— Върви по дяволите, Саймън Хоксмур! — Хелън отвори очи и той видя блещукащите сълзи, преди тя да ги изтрие сърдито с опакото на ръката. — Върви по дяволите! Защо не ми го каза веднага?

— Мислех, че си разбрала. — Той се улови с една ръка за таблата на леглото и стана. — Мислех, че знаеш какво ще стане, Хелън.

— Ти не си пуритан, Саймън. Никога не си бил, макар че се обличаш в тъмни цветове и си невероятно скромен, макар че семейството ти има тези политически убеждения от години — обясни сърдито тя.

— Ти познаваш историята на семейството ми. Знаеш, че нямам намерение да я повторя. — Той я гледаше със смес от съжаление и гняв. — Как мислиш, защо уредих тази женитба?

Хелън седна в леглото, притисна чаршафа до гърдите си и го огледа изпитателно.

— За коя се жениш, Саймън?

— Наистина ли не знаеш? — попита невярващо той.

— Откъде бих могла да узная? Не ходя в двора. Не ме посещава никой, освен теб. — Гласът й издаваше нарастваща възбуда. — Ти ми каза, че ще се жениш, нищо повече. Но не каза, че това означава край на връзката ни. Не каза коя е жената, която си избрал.

Мъжът въздъхна примирено.

— Ще се оженя за лейди Ариел Рейвънспиър, Хелън.

— Искаш да се ожениш за една Рейвънспиър? — изпъшка ужасено тя. — Велики Боже! Рейвънспиърови убиха баща ти.

— През последните години се нагледах на кръвопролития, Хелън. Стига вече убийства, гняв и войни. Моето семейство живее твърде отдавна във вражда с Рейвънспиърови. Всяко поколение задълбочава раната, все едно дали чрез непозволена любовна връзка или с насилие. — Той се наведе над нея и я погледна пронизващо. — Един брак, сключен с добри намерения, може да спре тази лудост.

— Но те убиха баща ти!

— А аз съм решен да изляза срещу тях с мирни намерения.

Хелън му обърна гръб. Познаваше този израз, начина, по който той издаваше брадичка, твърдостта и решителността в очите му, желязната сила на волята зад спокойно произнесените думи. Когато беше в това настроение, Саймън Хоксмур проявяваше желязна воля. Той беше мъж, изпълнен с противоречия. Истински воин, изпитан в безброй битки, който се отвращаваше от вражди и сблъсъци в частния си живот. Силен мъж, който умееше да докосва така меко и нежно, че не мачкаше дори крехките листенца на розата. Но преди всичко той беше човек на принципите и силното вътрешно убеждение. Стоеше много над дребнавите свади, над злобата и мръсните интриги, над опортюнизма и предателството в кралския двор. Нито една партия не можеше да претендира за неговата лоялност, никой не можеше да го подкупи. Поради тези си качества той беше всеобщо уважаван, но и всички се бояха от него. Този мъж не можеше да бъде купен.

Хелън лежеше тихо във възглавниците и се вслушваше в шума, който той вдигаше, докато се движеше непохватно насам-натам и се обличаше. Чу глухия звън на ножницата, когато той закрепи шпагата си на кръста, и разбра, че ей сега щеше да я напусне.

— Ами ако Рейвънспиърови не са готови на помирение? — Тя се обърна настрани, за да го погледне. Очите й потъмняха от мъка.

— Ранулф даде съгласието си за този брак… макар че се наложи самата кралица да го убеждава — обясни с лека усмивка Саймън. — Ако се съди по броя на поканите, които е разпратил, очевидно е готов да омъжи сестра си с подобаващ разкош и показност. — Той седна до нея и взе ръката й в своята. — Хелън, ако някой може да разбере защо го правя, това си само ти.

— Ти си войник, а имаш странни предпочитания към мира — отвърна тя и стисна коравите му пръсти. — Но Рейвънспиърови са известни с подлостта и склонността си към предателствата си. Как ти хрумна, че можеш да им се довериш?

— Не може да има предателство, ако Ранулф държи да запази мястото си в двора. Вече ти казах, че кралицата много държи на този брак.

— Може би си прав. — Хелън се подпря на лакът и вдигна лице към неговото. Гневът и горчивината бяха изчезнали. Нямаше полза от такива силни чувства, тя беше твърде умна, за да се раздели с любимия си по такъв груб начин. — Но Ранулф Рейвънспиър е готов да предаде и най-добрия си приятел, ако има изгода от това. И е известен като непримирим мъж. Навсякъде говорят, че носи омразата към врага чак до смъртта си… или докато го прати в гроба.

Саймън се усмихна.

— За жена, която почти не посещава двора, ти си забележително информирана, скъпа.

— Оспори го, ако можеш.

Любимият й поклати глава.

— Не мога. Но двамата с него нямаме намерение да се прегърнем сърдечно и да обявим, че от днес нататък сме едно семейство. След сватбата, след едномесечните празненства, аз ще отведа лейди Ариел в Хоксмур и Ранулф и братята му никога вече няма да видят лицето ми. Но бракът ни ще сложи край на старата вражда веднъж завинаги.

— Ти си необикновен човек, Саймън Хоксмур. — Хелън докосна бузата му и проследи линията на бледия белег.

Той улови китката й. На лицето му изведнъж се изписа странна и напълно нетипична за него липса на самочувствие.

— Мислиш ли, че онова младо момиче ще се ужаси от мен, Хелън?

— Как можа да си го помислиш? — попита възмутено тя, седна в леглото и взе лицето му между двете си ръце.

— Тялото и лицето ми са покрити с белези — отвърна с колеблива усмивка той. — Мога да ходя само като се подпирам с бастун. Аз съм на тридесет и четири години, а тя е едва на двадесет.

— Ти си красив мъж — увери го тържествено Хелън.

— А всички знаем, че красотата е в погледа на този, който я оценява — засмя се невесело той, улови ръцете й, обърна ги и целуна топлите длани. — Но съм ти много благодарен за увереността, скъпа моя.

— Ако лейди Ариел Рейвънспиър не е в състояние да те види такъв, какъвто си в действителност, аз ще й отворя очите — заяви решително Хелън.

— Какъв борчески дух! — Саймън я прегърна и устните им се сляха в страстна целувка. — За съжаление сега трябва да се сбогуваме, любов моя. Но те уверявам, че винаги ще си останеш най-скъпата ми приятелка.

Хелън скочи от леглото и го придружи до вратата.

— Моля те, Саймън, бъди нащрек. Не им се доверявай.

Той се засмя и този път смехът му беше корав, рязка промяна след несигурността и съмненията на предишните минути.

— Не се бой, Хелън, няма да отида сам под покрива на Ранулф Рейвънспиър. Ще заведа там най-верните си хора и ще бъда много внимателен.

— Добре. — Тя въздъхна облекчено. — За момент повярвах, че си толкова заслепен от мисията си, та си забравил всяка предпазливост. — Тя се надигна на пръсти и го целуна за сбогом. — Наистина ли ще ме посещаваш като приятел и след като се ожениш?

— Разбира се — отговори просто той. — Ти винаги ще имаш особено място в сърцето ми, Хелън.

— По всичко изглежда, че не се жениш по любов — промърмори тя и отстъпи назад, за да му даде възможност да отвори вратата.

Саймън обърна глава и я погледна пронизващо. Очите му потъмняха.

— Жена от рода Рейвънспиър не може да намери място в сърцето ми, Хелън. Но аз ще изпълня дълга си към момичето и ако тя ми отговори със същото, ще се отнасям към нея с цялата любезност и деликатност, на които съм способен.

Вратата се затвори зад него и Хелън се втурна към прозореца, за да проследи как мъжът ще излезе на улицата и ще си отиде. Очакваше, че той ще се обърне и ще вдигне глава към прозореца й, както правеше всеки път. Но днес Саймън не погледна назад. Излезе от гостилницата, мястото на обичайните им срещи, и закрачи енергично по улицата, като се подпираше тежко на бастуна си. Леденият вятър развяваше дебелата му наметка.

Хелън се обърна отново към стаята, обзета от неведом страх. Опита се да си внуши, че не се страхува за Саймън, а е потисната от самотата, в която щеше да живее оттук нататък. Тя беше в разцвета на годините си, твърде млада, за да се осъди на въздържание и усамотение… и да замени възбуждащите тръпки на любовта и страстта с отегчението на приятелството.

 

 

— Не — заяви енергично Ариел, — дори не мисля да си сложа сватбената рокля и да се наглася като паун, преди да е пристигнал годеникът.

Лицето на Ранулф помрачня.

— Направи, каквото ти казвам, сестричке. Венчавката е определена за дванадесет, и ти трябва да бъдеш готова. — Той посочи леглото, на което беше метната въздушна рокля от бледа коприна, богато украсена с дантели. — Ще се облечеш и ще слезеш в голямата зала да те видят всички. Няма да понеса, ако хората говорят, че Рейвънспиърови са нарушили дадената дума и не са спазили уговорката.

Ариел поклати глава. Решението й беше твърдо.

— Когато граф Хоксмур дойде да вземе невестата си, Ранулф, тогава и само тогава ще се облека като жертвено агне пред олтара.

— По дяволите! Ти си едно упорито, непокорно… — Гневните думи замряха на устните му и той се отдръпна уплашено, но без да свали ръката си, когато двете вълчи кучета се изправиха пред господарката си, оголиха насреща му страшните си зъби и изръмжаха заплашително. — Кажи им да се махнат — заповяда дрезгаво той.

— Само след като свалиш ръката си, братко.

Ранулф отпусна бавно заплашително вдигнатата си ръка.

— На място — заповяда тихо Ариел и кучетата седнаха, но останаха пред нея, бдителните им очи все така впити в лицето на графа.

— Заповядвам ти незабавно да се облечеш за сватбата си. — Ранулф процеди думите през здраво стиснати зъби. — Твърде възможно е Хоксмур да се яви в параклиса точно когато камбаната удари дванадесет, а аз няма да допусна да ни свари неподготвени. При тази сватба нашето семейство няма да покаже и най-малките признаци на колебание, нерешителност или неохота. Трябва да разкажат на кралицата, че Рейвънспиърови са се държали безупречно, а ако има повод за критика, тя трябва да бъде отправена срещу Хоксмур.

— Как мислиш, защо още не е дошъл? — Ариел сръчно насочи разговора към друга тема. Отстъпи няколко крачки назад и седна на пейката пред прозореца, откъдето се виждаше целият вътрешен двор. — Трябваше да пристигне още снощи за празничната вечеря.

— Нямам представа — отговори гневно Ранулф. — Той играе собствената си игра. Но няма да ни надхитри, бъди сигурна в това. Ако възнамерява да ни постави в неловко положение, няма да му позволя да си помисли, че е успял. Ние няма да се разголим пред него, няма да му позволим да забележи, че закъснението му ни е разтревожило.

— Значи очакваш той да дойде? — Ариел почистваше грижливо сламките от полата си, остатъци от последното й посещение в обора.

— Разбира се, че ще дойде! — Ранулф буквално изплю тези думи и сивите му очи запламтяха от гняв. — Ще дойде, защото именно той стои в дъното на тази интрига. Той е убедил кралицата в необходимостта от женитбата.

— Но защо, за Бога?

— Не знам, по дяволите! Но каквото и да е замислил, той ще се провали, аз лично ще се погрижа за това. И няма да му позволя нито за секунда да повярва, че ни е унижил. Ти ще бъдеш готова, ще го поздравиш с любезна покорност, а пред олтара ще му обещаеш вечно послушание. Все едно кога ще дойде, ти трябва да бъдеш готова за него! — Камшикът на брата изплющя гневно върху мраморната плоча на малката масичка и кучетата отново скочиха с предупредително ръмжене.

Ариел рядко беше виждала брат си в такова настроение. Ранулф имаше сериозни трудности. Очевидно закъснението на Хоксмур за отдавна уговорената сватба му го подлудяваше от безпокойство и тревога. Тя се извърна към прозореца и огледа вътрешния двор на замъка. Мястото беше пусто, тъй като февруарският ден беше леденостуден и неприятен и нито един гост не бе посмял да излезе навън.

— Постави ли съгледвачи в кулата?

— Да, разбира се. — Ранулф изглеждаше несигурен — това беше рядко изключение. Не знаеше как да принуди сестра си да го послуша, изпитваше боязън от проклетите кучета, които не му позволяваха да се доближи до нея. Ариел ги беше купила, когато бяха съвсем малки кученца. В началото те почти не представляваха опасност и не му пречеха да упражнява властта си над нея по обичайния начин, но през изминалите дванадесет месеца бяха израсли огромни и силни и всеки път, когато губеше самообладание, заставаха пред сестра му и не му позволяваха да я докосне. Крайно време е да предприема нещо, за да се отърва от проклетите песове, каза си ядно той.

— Щом постът извести за пристигането им — а при тази светлина ще ги забележи поне на пет мили разстояние в мочурището, — аз ще започна да се обличам. — Ариел погледна спокойно брат си. — Вярвам, че нямаш какво да възразиш срещу това решение, Ранулф.

Мъжът хвърли мрачен поглед към кучетата, които го зяпаха с големите си очи и не помръдваха от местата си. После се обърна рязко на токовете си, излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Ариел се ухили и помилва верните кучета.

— Питам се дали знаете колко сте ми нужни, момчета. — Тя скочи от пейката и застана пред леглото си. Без угризения на съвестта беше изразходвала парите на Ранулф до последното пени. Все едно дали сватбата беше фарс или не, мнението й беше, че е длъжна да извлече най-голяма полза за себе си. Булчинската й рокля беше от кремава коприна, украсена с нежно жълти дантели, но тя беше само една от одеждите, които си беше ушила. Беше накупила толкова много платове, че продавачките от Кеймбридж подскачаха от радост, и създаде достатъчно работа на цяла армия шивачки поне за една седмица.

Най-хубавата й придобивка беше костюмът за езда. Тя отвори гардероба и извади пелеринката, елечето и полата. И трите части бяха от лъскаво бургундскочервено кадифе, обшити със сребърни ширити. Помилва с любов широките ръкави и мушна ръце в джобовете, украсени със сребърна дантела.

Поддавайки се на внезапен импулс, Ариел свали стария си костюм за езда от зелен вълнен плат, с който ходеше всеки ден, и безредно нахвърля дрехите си по пода. Облече бързо новия тоалет и едва успя да се справи с множеството малки копченца и кукички. Завърза на тила си бялата кърпа от колосан муселин, нахлупи тривърхата шапка, украсена със сребърни ширити, и се огледа изпитателно в огледалото.

Гледката беше извънредно задоволителна. Никога досега не се беше замисляла за външността си. Животът в низините не предлагаше кой знае какви светски забавления, освен това Ранулф управляваше финансите на семейството с желязна ръка. Когато помагаше на родилките и болните в близките села, тя не се нуждаеше от елегантен гардероб. А когато не бе на път, за да изпълнява задълженията си, тя се чувстваше най-щастлива в оборите, на разходка с кон или лов със соколи, а за тези цели старият й костюм за езда от зелена вълна беше напълно достатъчен. Въпреки това днес изпита радостна възбуда при вида на елегантния си образ в огледалото. През следващия месец, когато трябваше да забавлява гостите на граф Рейвънспиър, щеше да има предостатъчно случаи да се представи с великолепните си нови премени.

Разбира се, беше твърде възможно сватбените празненства да приключат още в началото на месеца. Ранулф не беше казал нито дума повече относно плановете си за жениха, но тя не беше чак толкова глупава да повярва, че е променил първоначалните си намерения.

Въпреки това в момента Ариел не можеше да направи нищо, за да предотврати замисленото убийство. Погледна към вратата и се намръщи. Ранулф нямаше да се предаде толкова лесно, но когато тя не беше наблизо, не можеше да стори кой знае какво. Тя свирна на кучетата и те се понесоха след нея с големи скокове.

Ариел спря на най-горната площадка на широката стълба и се огледа колебливо. В голямата зала на партера се тълпяха гости. Някои поглъщаха жадно късната си закуска на дългите маси пред двете камини, други се наливаха с алкохол, макар че беше едва обед, слугите, понесли пълни табли с вино и ейл, тичаха напред-назад. Рейвънспиър Касъл беше огромна постройка и в миналото многократно беше подслонявала цялата кралска свита заедно с безброй слуги, коняри, придворни и така нататък. За сватбата бяха пристигнали около двеста гости и не й беше трудно да ги подслони, тъй като никой не повдигна възражения, че при тези обстоятелства щяха да спят по двама или дори по трима в легло. Младите мъже бяха разквартирувани в спалните зали на старата казарма, което предизвика буйното им веселие.

Ариел не познаваше почти никого от гостите. Обикновено в Рейвънспиър гостуваха само хора, които принадлежаха към най-тесния приятелски кръг на братята й, и тя ги познаваше добре. Интимната й връзка с Оливър Бекет правеше присъствието й на вечерите приемливо, освен в нощите, когато мъжете излизаха да си търсят жени и я прогонваха.

Представата да слезе в залата и да мине между всичките тези гости беше повече от неприятна. Ариел се обърна и хукна по тясната стълба, чиито стъпала бяха издълбани в масивната каменна стена, следвана от двете кучета. Стълбата беше за прислугата и водеше към кухненските помещения, където цареше невероятен хаос, най-малкото за очите на непосветения наблюдател. Прислужнички, прислужници и изпотени лакеи в ливреи тичаха през свързаните едно с друго помещения под високите сводести каменни стени, почернели от дима на огромните готварски печки, където в момента се приготвяха прасенца, цели овце и сочни говежди бутове. Млади момчета със зачервени лица въртяха шишовете и поливаха печеното със сос.

Ариел си проби път през тълпите прислужници, които бяха твърде заети, за да й обърнат внимание, макар че именно тя беше причината за цялото това бързане и вълнение — поне докато Ромул, чиято глава стърчеше над масата, откри силно ухаещ пастет от свински черен дроб и не устоя на изкушението. Голямата муцуна се отвори светкавично, езикът се плъзна по излъсканите борови дъски и целият пастет изчезна в устата му.

— Ти, проклет пес! — изкрещя една от жените с набрашнена престилка. Ромул излетя с един скок към вратата, жената се втурна след него и ядно размаха точилката за макарони.

— О, много съжалявам, Гертруд. — Ариел излезе след кучето в кухненския двор. Готвачката се появи след нея, изпъшка тежко и дъхът й образува бели облачета в мразовития въздух. Ромул не се виждаше никъде, а Рем беше в най-далечния край. — Той не е крадец, нали знаеш.

— Всички кучета крадат, милейди — отговори сърдито Гертруд. — Това е в природата им, затова отрано трябва да изкореняват склонността към кражби с порядъчна порция бой. Милордът го знае.

— Права си — отвърна Ариел. Братята й имаха много прости методи, когато трябваше да се справят с животните, както и със сестрите или прислужниците. — Няма да се повтори, обещавам.

Готвачката я погледна с известно съмнение, после на лицето й се появи усмивка.

— Е, какво толкова! Да забравим случилото се. Няма нищо страшно, че е изчезнал един свински пастет. Нали днес е празник, сватбен ден. — С тези думи тя се обърна и си влезе в кухнята.

Щеше да бъде сватбен ден, ако имаше жених, помисли си Ариел и се запъти към оборите. Не можеше да си представи, че граф Хоксмур няма да се яви на собствената си сватба. Подобна обида щеше да предизвика цяла редица кървави отмъщения.

Но може би точно такива бяха намеренията му. Той беше принудил враговете си да се съгласят на този омразен брак, а сега щеше да се оттегли от обещанието си и да се смее злобно на публичното им унижение. Странно, но Ариел не се чувстваше обидена. Може би не беше чак толкова засрамващо да бъде изоставена пред олтара, много по-страшно беше собствените й братя да я използват като примамка за смъртоносен капан.

Едгар седеше на преобърната бъчва за дъждовна вода и кърпеше едно седло.

— Оседлай ми червената кобила, Едгар. Искам да пусна малкия сокол.

— Ей сега, милейди. — Едгар скочи от мястото си. — Аз ли да дойда с вас или предпочитате Джош?

— Може би е по-добре да взема Джош. Предпочитам ти да останеш в оборите… конете не бива да остават без наблюдение. — Ариел смръщи чело. Не можеше да рискува да раздразни още повече Ранулф, като излезе на езда сама, но арабските й коне се нуждаеха от надежден защитник, докато братята й бяха наблизо. Ако започнеха да проявяват засилен интерес към конете й, тя трябваше да бъде осведомена за постъпките им.

Ариел влезе в преградата за ловни птици, която се намираше в края на обора. Вътре беше тъмно, миришеше силно на птичи тор, но и на кръв от малки птички. Соколите, накацали по пръчките, я посрещнаха с пляскане на крилете, очите им блеснаха в мрака.

Ариел отиде до третата пръчка и нежно докосна перушината на сокола-джудже. Птицата обърна глава и я погледна с остри недружелюбни очи, опасната човка се устреми към пръста й.

— Ти си вечно в лошо настроение, млади момко — прошепна с обич тя и го почеса по шийката, без да отдалечава пръстите си.

— Визар ли искате да пуснете днес, милейди? — Соколарят изникна безшумно от мрака, движенията му бяха бързи и тихи като на птиците му. Носеше шапчица за сокола и кожен ремък за крака.

— Ще сляза малко по реката — обясни Ариел, взе една дебела ръкавица от етажерката на стената и я нахлузи на дясната си ръка чак до лакътя. През това време соколарят сложи качулката на птицата, завърза ремъка на крачето й и освободи сокола от пръчката.

Ариел сложи сокола на китката си и провери кожените връзки.

— Няма да се бавя повече от час. — Тя излезе в двора, където ратаят вече я чакаше с оседланата кобила и собствения си кафяв кон. Вълчите кучета, които изглеждаха твърде самодоволни, седяха с изплезени езици зад конете.

— Би трябвало да ви затворя в обора до края на деня — укори ги Ариел, без да може да скрие усмивката си. Вече беше късно да ги наказва. Ратаят й помогна да възседне кобилата; соколът стоеше здраво на китката й, закритата с качулка глава силно наклонена, перушината — развяна от вятъра.

Двамата минаха през портата на замъка и препуснаха по виещия се път. Въздухът беше студен, но ясен, слънцето сияеше на безоблачното небе, зад мочурището се виждаха далечните църковни кули на Кеймбридж.

Ариел засенчи очите си срещу ослепителната слънчева светлина и огледа широкия път. Видя една каруца, но нито следа от закъснелия годеник. Подкара коня си в галоп и когато стигнаха брега на реката, свали качулката на сокола и го вдигна високо, за да му даде възможност да се ориентира. В гъсталака отляво изграчи врана и соколът потрепери от нетърпение. Ариел развърза крачетата му, изтегли ръката си назад и с умело движение изхвърли хищната птица високо във въздуха.

 

 

Граф Хоксмур дръпна юздите на коня си, погледна изпитателно към слънцето и прецени, че е около единадесет часа: Внушителната постройка на Рейвънспиър Касъл се издигаше в далечината като остро очертан силует на синьото небе. Оставаше им не повече от половин час езда. Зад замъка стърчеше високата осмоъгълна кула на катедралата в Ели.

— Ти очевидно не бързаш, Саймън — отбеляза един от спътниците му. Свитата на граф Хоксмур се състоеше само от десет души, все верни, изпитани хора.

— Изчислил съм пристигането си до минутата, Джак — обясни графът. — Защото не изпитвам потребност да понасям гостоприемството на Рейвънспиър и час по-дълго, отколкото е нужно. — Това беше причината, поради която искаше да пристигне точно в дванадесет, за да застане пред олтара с Ариел Рейвънспиър. И без това щеше да остане цял месец в Рейвънспиър Касъл за сватбените празненства. А докато беше гост под покрива на Ранулф Рейвънспиър, щеше да се опита да уреди един личен въпрос. Може би щеше да научи нещо за жената, която търсеше отдавна.

Не беше нужно да бърза. Всичко по реда си. Той заби пети в хълбоците на коня си и препусна по дигата, покрита със замръзнала, набраздена кал. Нямаше представа какво е момичето, което щеше да стане негова съпруга след по-малко от час. Не беше поискал да му я опишат, никой не се сети да му покаже портрета й. Но даже ако се окажеше, че лейди Ариел е кривогледа, гърбава, с дебели крака и на всичкото отгоре глупачка — това нямаше никакво значение. Той щеше да се ожени за нея и да й бъде верен.

Потънал в мислите си, той погледна към ясносиньото небе и се възхити на полета на дребния сокол, който се носеше на голяма височина в синевата. Една калугерица излетя от тръстиката, която растеше покрай речния бряг; изведнъж, сякаш усетила опасността, тя се спусна отново към земята и полетя на зигзаг покрай брега, за да се изплъзне от ноктите на хищната птица, която я преследваше едва ли не лениво. Саймън засенчи очите си с ръка и проследи лова.

— Това е сокол джудже — обясни Джак. — Не е обикновен скален сокол. Виж как елегантно лети.

Гледката беше възхитителна. Соколът сякаш дразнеше отчаяната калугерица, размахваше спокойно големите си крила, описа няколко кръга над малката птица и едва тогава благоволи да я нападне.

Калугерицата реагира на нападението, като излетя нагоре, за да го избегне, но не можа да задържи височината си. Затрепери с криле, спусна се към земята и се насочи към гъсталака край брега. Изведнъж соколът се хвърли почти отвесно към жертвата си, връхлетя я със силата и прецизността на оловен куршум, извитата му човка светна на слънцето. Острите нокти сграбчиха бедната калугерица и я стиснаха безмилостно. Застаналите на дигата мъже въздъхнаха шумно.

— Някой е пуснал сокола по реката. — Джак посочи с камшика си към мястото, където стояха две фигури на коне.

Поддавайки се на внезапен импулс, Саймън подкара коня си в лек галоп и слезе от дигата. Придружителите му се присъединиха към него и препуснаха към речния бряг.

Ариел наблюдаваше Визар. Той бе обучен едва наскоро и все още проявяваше склонност да бяга с плячката си. Тази сутрин се връщаше послушно на китката й, но тя усещаше, че му беше крайно неприятно да предава плячката. Беше толкова вдълбочена в усилията си да убеди сокола да се откаже от последната си жертва за тази сутрин, че видя ездачите едва когато бяха съвсем близо до нея. Мочурливата почва заглушаваше тропота на копитата.

Първата й реакция беше гняв. Които и да бяха тези мъже, те трябваше да разберат, че тя е съсредоточила вниманието си върху сокола. А може би те бяха разбрали, защото спряха конете си на малкото възвишение, достатъчно далече, за да не отклоняват вниманието на сокола.

Визар остана във въздуха и продължи да описва елегантни кръгове над главата на господарката си, стиснал здраво малката птица. Ариел беше готова да повярва, че накрая ще се скрие някъде в гъсталака, за да разкъса птицата и да се нахрани. Ездачите на хълма не помръдваха от местата си. Изведнъж соколът описа красива дъга и се отпусна спокойно на ръката в дебела ръкавица, протегната да го посрещне.

Заби нокти в ръкавицата и послушно пусна плячката си в шепата на Ариел. Тя я прибра в ловната чанта на седлото и завърза крачетата на сокола.

— Браво! — Един от ездачите се отдели от групата и се понесе в галоп към Ариел. Кучетата наостриха уши, но ездачът не ги удостои дори с поглед. — За момент помислих, че соколът ще откаже да се подчинява и ще отлети в гъсталака.

Първото впечатление на Ариел беше, че никога не е виждала толкова грозно същество като този гигант, възседнал огромен петнист кон с тромаво тяло, но очевидно силен и здрав. Той не носеше шапка, гъстата коса беше по военному късо подстригана. Като че ли нито една от чертите на лицето му не хармонираше с другите. Носът му беше силно издаден и асиметричен, подчертан още повече от бледия белег, който разсичаше бузата му. Брадичката беше ръбеста и енергична, устата изкривена в лека усмивка, която разкриваше не съвсем равни, но силни бели зъби. Гъсти тъмни вежди се сключваха над дълбоките, силно раздалечени, смайващо сини, очи.

Тя измери с внимателен поглед тъмния ездачески костюм, късата коса и разбра, че се намира пред пуритан. После рязко се извърна от чуждия човек, махна на ратая да я следва, викна на кучетата и препусна в галоп по брега на реката, като внимаваше за сокола на китката си.

Саймън смръщи чело. Необичайно младо същество, крайно невъзпитано. Но младата дама представляваше замайваща гледка в бургундскочервения костюм за езда, това не можеше да се отрече.

— Да вървим, господа — подкани той спътниците си. — Достатъчно време загубихме с това малко отклонение. — Той стегна юздите на коня си и се насочи към пътя.

Когато стигнаха дигата, от наблюдателната кула на замъка проехтя сигнал на рог.

— Някой е чакал пристигането ни — отбеляза Саймън иронично. — Може би са се опасявали, че изобщо няма да дойдем.

След двадесет минути малката група мина по моста и влезе в двора на Рейвънспиър Касъл.

Обкованите с желязо врати на голямата зала бяха отворени и когато женихът и свитата му се появиха във вътрешния двор, граф Рейвънспиър и братята му излязоха да ги посрещнат. И тримата бяха облечени в синьо и сребърно, цветовете на семейния герб, и носеха грижливо накъдрени и напудрени в сиво перуки. Приликата им беше смайваща: тъмносиви очи, остро изсечени лица, подигравателно извити устни.

Вниманието на Саймън беше приковано в стройната фигура, която стоеше в средата на двора до червеникава кобила. Момичето от речния бряг. Ако се съдеше по пъшкането на коня й, сигурно беше препускала като луда, за да стигне в замъка преди гостите. Очевидно беше отгатнала кой е. Съвсем близо до нея стояха двете огромни кучета, в ръкавицата се беше вкопчил малкият сокол, главата му отново покрита с качулка. Лейди Ариел Рейвънспиър. Младата дама нямаше нищо общо с кривогледата и гърбава дебелана, която рисуваше фантазията му.

Тя беше свалила шапката си и я държеше под мишница. Разкошната коса с цвят на разтопена мед се спускаше свободно по раменете й и създаваше разкошна рамка за овалното лице. Ясни бадемовидни сиви очи под дълги, красиво извити, тъмни ресници отговориха на смаяния му поглед с учудваща настойчивост. Носът беше малък и съвършено оформен, устните пълни и червени, брадичката леко изострена. Тя не приличаше много на братята си, поне физически, въпреки това Саймън веднага откри в излъчването й нещо типично за Рейвънспиърови. То личеше в арогантността на позата й, в начина, по който беше вирнала брадичката си.

Потънал в мислите си, той отбеляза, че и тялото й беше съвършено оформено. От тесните рамене през тънката талия до смелата извивка на хълбоците. Изведнъж той се почувства стар и тромав, едва ли не жалък. Нима можеше да скочи от седлото и да се представи пред това свежо младо момиче като уморен, тежко ранен воин…

Тримата братя застанаха пред него.

— Поздравяваме ви с добре дошъл, Хоксмур. — Ранулф говореше с добре заучена официалност, но едва скриваше гнева си. Мускулчетата на брадичката му играеха, очите бяха потъмнели от гняв, устните здраво стиснати.

Саймън слезе от коня си и протегна ръка за поздрав. Тримата братя я разтърсиха един след друг, макар и с видимо колебание. Саймън погледна към мястото, където облеченото в червен костюм за езда момиче все още стоеше до червеникавата си кобила с кучетата и сокола си. Лицето й беше абсолютно неподвижно. Саймън посегна към седлото си и измъкна дебелия си бастун със сребърна дръжка. През цялото време се питаше дали Ранулф най-после ще повика сестра си.

— Още веднъж ви поздравявам с добре дошъл в Рейвънспиър Касъл, милорд, вас и спътниците ви — произнесе с твърд глас Ранулф и направи няколко крачки към ездачите, които бяха слезли от конете си едновременно със Саймън. Беше очаквал голяма компания лордове и дами, приятели и роднини на граф Хоксмур, а женихът беше дошъл със свита от воини. Ранулф познаваше тези мъже — васали на Хоксмур, които се бяха сражавали под знамената на херцог Марлборо по всички бойни полета на Европа. Днес бяха въоръжени само с обичайните за джентълмените мечове, но за Ранулф беше очевидно, че граф Хоксмур си е довел надеждни защитници. А може би възнамеряваха да го нападнат в собствения му дом?

Ала това беше само една от причините за гнева му. Много повече се ядосваше на сестра си, която, вместо да излезе пред годеника си красива и представителна в булчинската рокля, заобиколена от блестяща свита, сега стоеше безсрамно насред двора с вълчите кучета и с проклетия сокол на китката си и съвсем сериозно очакваше да я оженят заедно с коня й и в ловния й костюм.

— Коя е дамата? — осведоми се Саймън, който не беше отместил очи от момичето.

— Сестра ми — отговори рязко Ранулф, — вашата годеница, Хоксмур, макар че никой не би ви обвинил, ако се усъмните в това. Ела тук, Ариел. — Заповедта беше произнесена с тон, който беше много по-подходящ за повикване на куче.

В очите на Саймън блесна бегло презрение; преди Ариел да е успяла да реагира на грубото нареждане, той закрачи към нея, като се стараеше да не се опира твърде тежко на бастуна и да крие лекото провлачване на ранения си крак. Младото момиче не се помръдна от мястото си; погледът й остана странно равнодушен.

— Мадам. — Саймън се поклони учтиво и спря пред нея. — Останах с впечатлението, че преди малко на речния бряг веднага разбрахте кой съм.

Когато се усмихва, съвсем не изглежда грозен, установи учудено Ариел. Очите му гледаха отсъстващо, едва ли не замечтано, като че беше прекарал много години да се взира в хоризонта, но в тях имаше и весели искрици. Тя се запита дали куцането му идваше от трайна инвалидност или беше последствие от скорошно раняване. За съжаление белегът на лицето никога нямаше да изчезне. Може би щеше да избледнее още, но щеше да си остане до края на живота му. Не че видът му е от значение за мен, побърза да си напомни тя. Ако братята й успееха да осъществят замисъла си, той изобщо нямаше да стане неин съпруг, освен по име. Той беше един проклет Хоксмур и нямаше право да омърси тялото на Ариел Рейвънспиър. Тя не се интересуваше от него. Той беше едно голямо, нищо, и тя не биваше да му обръща внимание. Щеше да остане известно време в живота й, но не като действителен човек, а като призрак.

— Защото вие сте единственият пуритан, който би могъл да се появи на пътя към Рейвънспиър Касъл — обясни тихо тя и направи скован реверанс. После продължи с мека ирония: — Радвам се да се запозная с вас, лорд Хоксмур. А сега ви моля да ме извините, трябва да се преоблека за венчавката. — Тя се обърна и забърза към сводестата врата, която водеше към обора и кафезите на соколите, следвана по петите от двете вълчи кучета.

Саймън се обърна отново към домакините и приятелите си, които бяха проследили сцената с напрегнато внимание.

— Лейди Ариел не изглежда особено въодушевена от предстоящата женитба.

Ранулф изръмжа нещо неразбрано. Безсрамното поведение на Ариел го постави в неловко положение: беше принуден да се извини на проклетия Хоксмур!

— Сестра ми е малко своенравна, Хоксмур, но в никакъв случай не е недоволна от перспективата да стане ваша съпруга, уверявам ви в това.

— Ариел не е свикнала с порядките в двора, лорд Хоксмур — намеси се дипломатично Роланд, изкривил устни във фалшива усмивка. — Тя се интересува главно от конете и соколите си, вие вече имахте възможност да се убедите в това. Досега е живяла изолирано; животът в мочурището не предлага особено разнообразие, и тя не умее да общува с представители на висшето общество. Но ви уверявам, че няма да ви притеснява с нищо. Сигурен съм, че ще свикне с живота във вашия замък и няма постоянно да ви тормози с молби да посещавате кралския двор и други светски забавления.

Той говореше за сестра си, сякаш тя беше расово животно, готово да приеме промените в живота си без особени трудности, стига само да се отнасят добре към него. Саймън нямаше представа какво би могъл да отговори на това обяснение, затова само склони глава и последва домакините си в голямата зала. Ако съдеше по малкото, което досега беше видял от лейди Ариел Рейвънспиър, тя в никакъв случай не беше покорна личност, поддаваща се на дресировка.

— Вероятно желаете да се преоблечете преди венчавката. — Ранулф щракна с пръсти, за да повика лакея. — Отведете лорд Хоксмур и придружителите му в стаите им. — Той хвърли бърз поглед към госта си. — Вече е дванадесет без четвърт.

— Трябват ми само пет минути — отговори с любезна усмивка Саймън и последва лакея. Ранулф го погледна учудено. Граф Рейвънспиър не можеше да си представи как един мъж би могъл да се преоблече от главата до петите само за пет минути, да сложи чисто бельо, официално облекло и специалната тържествена перука.

Когато часовникът удари дванадесет, камбаните на параклиса забиха тържествено и гостите излязоха в двора, където беше старият каменен параклис на семейството. Всички съзнаваха колко странна беше сватбата, на която щяха да присъстват. Женихът беше удържал на думата си и само след пет минути беше слязъл в голямата зала, облечен в скромен костюм от тъмен плат без никакви украшения, с изключение на дантеления ръб, който обточваше бялото копринено шалче на шията. Външността му беше в изумителен контраст с разкошното празнично облекло на братята Рейвънспиър и гостите им: мъжете се пъчеха в официални костюми от кадифе и коприна, жените оглеждаха гордо дантелените си тоалети, пъстри и блестящи като ято екзотични птици. Късо подстриганата му коса изглеждаше почти шокираща сред безбройните луксозни, напудрени в сиво, перуки. Без да бърза, граф Хоксмур зае мястото си пред олтара, а придружителите му, облечени скромно и незабележимо като него, се наредиха в полукръг зад господаря си. Нищо не беше в състояние да скрие войнишката им стойка, макар че те се стараеха да държат ръцете си далече от дръжките на мечовете. Бдителността и вътрешната напрегнатост се усещаха почти физически в тъмния каменен параклис.

Ариел се вслушваше напрегнато в камбанния звън, докато тълпа камериерки я гласяха за сватбата й. Досега се беше обличала без чужда помощ; от дете никой не се грижеше за малкото момиче, и това необичайно внимание засилваше още повече странното усещане, че душата й е отделена от тялото. Чувстваше се празна… в сърцето й нямаше нищо. Като че източникът на емоции и усещания, който обикновено бликаше с дива сила във вътрешността й, изведнъж беше пресекнал. Тя участваше в този фарс чисто механично, като че беше марионетка, която братята й дърпаха за конците.

Един Хоксмур беше прелъстил майка й и носеше вина за смъртта й. Ариел познаваше тази история от най-ранното си детство. Братята й вливаха омразата към Хоксмурови в сърцето й капка по капка, докато тя стана неотделима част от нея. А само след няколко минути щяха да я венчаят за сина на човека, който беше виновен за смъртта на майка й. За сина на едно безчестно и подло семейство.

Тя щеше да се венчае за граф Хоксмур, но нямаше да стане негова жена. Съпруга, но не истинска съпруга. Защото жената не ставаше съпруга, преди мъжът й да влезе в леглото й.

— Моля ви, милейди, не мърдайте. Престанете да се въртите, за да мога да ви среша косата.

— Добре, Мери. — Ариел си заповяда да остане неподвижна, докато възрастната жена уви главата й с обсипаните с перли панделки. Пристегната с панделки на върха на главата, косата й падаше свободно по раменете, навита на разкошни къдрици с помощта на гореща маша, с която розовобузата Дорис си служеше много умело. Момичето работеше със здраво стиснати устни и присвити очи и очевидно изцяло вдадено в работата си.

— Камбаните престанаха да звънят, милейди.

Ариел се изправи. За момент затвори очи, после отново ги отвори и хвърли изпитателен поглед в огледалото. Огледа се от всички страни и реши, че изглежда много добре, макар че отиваше да участва в един ненужен, мръсен фарс.

— Да вървим, милейди. — Мери я побутна към вратата. — Негова светлост сигурно ви чака в голямата зала.

Ариел направи гримаса.

— По-добре се опитай да задържиш кучетата, иначе ще ме последват до олтара.

Възмутеният лай на вълчите кучета я проследи по целия път до залата, където стоеше Ранулф и се взираше пред себе си с мрачно смръщени вежди и студен поглед.

— Нямам представа какво се опита да постигнеш с възмутителното си поведение, сестрице, но ако си решила да ми се пречкаш, съветвам те да си помислиш още веднъж. Ако се осмелиш да направиш дори една погрешна стъпка, ще съжаляваш до края на живота си, кълна ти се!

— Нали съм тук? — отговори равнодушно Ариел. — Официално облечена, готова за саможертва. Невинна, чиста, сладка и добродетелна. Права ли съм, Ранулф?

— Безсрамница! — изсъска ядно той и стисна ръката й в железния си юмрук.

Двамата прекосиха двора и влязоха в параклиса. Пръстите му стискаха болезнено китката й, впиваха се дълбоко в плътта. Когато органът засвири и гостите се обърнаха възхитено към прекрасната булка, ноктите му се забиха още по-силно в ръката й, сякаш се опасяваше, че в последния момент сестра му ще се изтръгне и ще избяга.

Саймън Хоксмур проследи мълчаливо как булката и брат й вървяха към него по средата на църквата. Веднага забеляза, че Ранулф стискаше до болка ръката на сестра си, усети силата на бруталната хватка, прочете дивата решителност в очите на мъжа. Момичето беше смъртнобледо, устните опънати в тънка линия. Саймън осъзна, че тя заставаше пред олтара не по своя воля. Всъщност и аз не съм тук доброволно, каза си сърдито той и погледът му помрачня. В следващия миг се обърна към олтара и на лицето му се изписа решителност. Обединяването на двете враждуващи семейства беше благородно дело, затова личните предпочитания и желания трябваше да останат на заден план. Това момиче трябваше да се примири със съдбата си. Тя беше още млада; негова задача беше да я накара да приеме новия си живот, като използва по-голямата си опитност и зрелост.

Ранулф пусна ръката на сестра си едва когато тя коленичи пред олтара редом с лорд Хоксмур. Вместо да се върне назад и да седне до братята си на първия ред пейки, той остана прав на няколко крачки зад нея.

Ариел стисна до болка дървения парапет и се вгледа като замаяна в смарагдовата гривна на ръката си, опитвайки се да се съсредоточи върху сложната златна шарка и скъпоценните висулки. Обедното слънце нахлуваше през прозореца на олтара, който имаше формата на розетка, и когато тя мръдна китка, рубинът в сърцето на розата улови лъч светлина и грейна в кървавочервен огън. Възхитена от гледката, Ариел раздвижи ръка и пъстрите слънчеви лъчи от прозореца паднаха върху смарагдовия лебед. Гривната наистина беше несравнима.

Блещукането на сребро, смарагд и рубин привлече вниманието на Саймън, който се стараеше да не откъсва поглед от вглъбения в молитвите свещеник. Той обърна леко глава към невероятната гривна на булката и изпита странното чувство, че вижда нещо познато. Смръщи чело, опитвайки се да улови беглия спомен, който бе изникнал в съзнанието му, но не успя и споменът изчезна, оставяйки неясното усещане за безпокойство и тревога.

Ариел не осъзнаваше, че цялото й тяло е сковано, че нарочно се държи далече от силната мъжка фигура. Гласът на свещеника, който изнасяше проповедта си, идваше някъде много отдалеч и ставащото като че ли нямаше нищо общо с нея.

Най-сетне коравият глас на лорд Хоксмур я изтръгна от транса, в който беше изпаднала, като я уплаши толкова силно, че тя потрепери. Той каза „да“ със спокойно убеждение. Изведнъж устата й пресъхна. Свещеникът се обърна към нея и тържествено попита дали приема Саймън Хоксмур за свой законен съпруг.

Ариел мълчеше, устремила невиждащ поглед към ръцете на графа, които почиваха на дървения парапет до нейните. Огромни ръце с издадени кокалчета, късо отрязани нокти и мазолести пръсти. При мисълта, че тези ръце можеха да се плъзнат по тялото й, че тези груби пръсти можеха да я докосват и милват, тя усети някакви странни тръпки. Свещеникът се обърна още веднъж към нея, повтори въпроса си с нервно покашляне. По пейките зад гърба й се понесе шепот, копринените рокли зашумяха неспокойно. Ариел не забелязваше нищо. Единствената й мисъл беше, че ако се омъжи за този човек, ще подпише смъртната му присъда.

Ранулф пристъпи бързо зад нея и сложи ръка на рамото й. Може би присъстващите оцениха този жест като окуражаване, но Ариел усети неумолимия натиск на пръстите му, който я принуди да сведе глава и да наподоби кимане и съгласие. Нищо не можеше да направи. Не и сега. Тя беше примамката и графът трябваше да падне в капана. Изведнъж я осени мисълта, че ако наистина иска да спаси граф Хоксмур от отмъщението на братята си, тя може да предприеме нещо, за да попречи на капана да щракне. От друга страна обаче, защо една Рейвънспиър трябва да спаси от смърт един Хоксмур? Ако наистина го направеше, щеше да се обрече на един омразен и мъчителен брак. Погледът й отново падна върху златната гривна на ръката й. Ранулф я бе подкупил, за да му сътрудничи. За да я накара да си затвори очите и да мълчи.

Тя произнесе полугласно своето да, но Ранулф махна ръката си от тила й едва когато венчавката приключи.

Саймън я прихвана и й помогна да се изправи. Голата й кожа беше студена като лед и той усети как тя потрепери под докосването му. Велики Боже, какво направих? Тя се отвращаваше от него, беше готова да го намрази. Той го виждаше в очите й, които се впиха в лицето му със странна настойчивост, после бързо се отместиха.

Ранулф се присъедини към братята си на предната редица и проследи с усмивка как булката и съпругът й преминаха между двете редици пейки. Той знаеше как да се справи с непокорната Ариел. Тя не беше глупачка, знаеше си изгодата.

Когато излязоха под студената слънчева светлина, Ариел издърпа ръката си от пръстите на графа.

— Обичайно е младоженецът да целуне булката — обясни меко Саймън, взе малките й ръце в своите и внимателно я обърна към себе си. Тя не го погледна, остана напълно неподвижна, сякаш се беше примирила със съдбата си, и той неволно се отдръпна от отблъскващата гледка, която сам представляваше в очите й. Пусна ръцете й и промълви почти безпомощно: — Наистина няма от какво да се боите, Ариел.

При тази забележка тя вдигна глава към него, сивите й очи бяха ясни и бистри като утринното небе, погледът изпълнен с пронизваща сила.

— Не — отвърна натъртено тя. — Аз наистина няма от какво да се боя, милорд.