Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Charm Bracelet (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 73 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Сребърната роза

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN 954–455–038–6

История

  1. — Добавяне

17

Днес физиономията на Ранулф е още по-самодоволна от обикновено, помисли си Саймън, когато граф Рейвънспиър насочи коня си към подвижния мост и поведе ловците към близката гора. Господата и дамите го последваха с шумни разговори и весели смехове под оглушителен тропот на копита.

Саймън остави приятелите си и се присъедини към братята на Ариел, за да пусне няколко добре премерени забележки относно изгледите да имат добър лов този ден.

— Ако Ралф си е свършил работата, този път ще имаме достатъчно дивеч — отговори Ранулф, извърна се на седлото и хвърли мрачен поглед към младия си брат, който яздеше непосредствено след него. Ралф се изчерви и в очите му блесна гняв.

— Ти не можеш да ме държиш отговорен за несръчността на ловците, Ранулф — изръмжа ядно той. — Събрах викачите и се уверих, че горите са пълни с дивеч. Какво още искаш?

Ранулф не отговори.

— Имате ли намерение да се върнете в двора, след като ни напуснете, Хоксмур? — Гласът му прозвуча любезно, сякаш разговаряше със симпатичен познат. — Доколкото знам, вие се ползвате с благосклонността на херцогиня Марлборо?

— Сара и аз имаме общи интереси — отговори просто Саймън. — И двамата сме силно загрижени за здравето и благополучието на съпруга й.

— Аха, нашият изключително смел Джон, херцог Марлборо. — Гласът на Роланд беше хаплив, както обикновено. — До ушите ми стигна новината, че кралица Ан започва да проявява недоволство от своя герой.

Саймън стисна здраво устни, но бързо се овладя. Усмихна се и вдигна рамене.

— Хора от калибъра на Марлборо се срещат твърде рядко и не им е лесно да танцуват по свирката на капризна диригентка, все едно кралица или не. Но аз не вярвам нашата владетелка да се усъмни в лоялността му.

Роланд промърмори няколко безлични думи. Не беше готов да критикува характера на човека, който беше един от най-близките приятели на Саймън Хоксмур и цялата страна го почиташе като полубог.

— Знаете ли нещо за жена на име Естер, която живее във вашите земи, Рейвънспиър? — Саймън зададе този въпрос на Ранулф, тонът му бе спокоен, както винаги. — Вероятно е дошла насам преди трийсетина години. А може би и преди тридесет и пет.

Ранулф го погледна изненадано.

— Тогава съм бил едва десетгодишен.

— Това беше само въпрос. Имам намерение да я издиря, разбира се, ако е още жива.

Ранулф го погледна заинтересувано.

— Какво означава тази жена за вас, Хоксмур?

— Нищо, доколкото знам. Но имам чувството, че с нея е свързана някаква семейна тайна. — Той вдигна рамене и обясни с усмивка: — А пък аз мразя тайните.

— Значи тази жена е дошла от земите на Хоксмур в земите на Рейвънспиър? — попита остро Роланд. Както обикновено, той беше първият от братята, който схвана същността на въпроса.

— Възможно е.

— Да не би да намеквате, че тази жена създава някаква връзка между семействата ни?

— Нямам представа за съществуването на подобна връзка — излъга гладко Саймън. — Името й се споменава в документите на баща ми, това е всичко. Казано е само, че жената е изчезнала загадъчно от земите на Хоксмур и се предполага да е дошла на ваша територия. Просто съм любопитен и реших да се осведомя дали сте чували името й.

— Аз не — отговори кратко Роланд и извика през рамо: — Ралф, познаваш ли жена на име Естер, която живее някъде в земите на Рейвънспиър?

Ралф се изравни с братята си. Изражението на лицето му все още беше мрачно.

— Не може да се очаква от мен да познавам по име всички арендатори, да не говорим за скитниците и другите негодници, които се разтакават по земите ни.

— Прав си, това е по-скоро задача на Ариел — подкрепи го Ранулф. — На ваше място аз бих попитал Ариел, Хоксмур. Ако тя не е чувала нищо за жена на име Естер, можете да бъдете сигурен, че въпросната личност никога не е стъпвала на наша земя. Всъщност може би е вече мъртва и погребана… — Той поклати глава, пришпори коня си и препусна след лаещата кучешка глутница, която се носеше към близката гора.

Останалите ловци последваха примера му и Саймън изостана, за да се присъедини към приятелите си. Ариел никога не беше чувала за Естер. Едгар също не познаваше жена с това име. Може би Ранулф беше прав и тя наистина беше мъртва. Тридесет години бяха много дълго време и ако Рейвънспиърови бяха замесени по някакъв начин в историята на Естер, това засягаше бащата на Ранулф, а може би и чичо му. Каквото и да се бе случило тогава, беше погребано. Ако в архивите на Рейвънспиър съществуваха някакви следи от тази стара история, Ранулф щеше да бъде запознат с тях. А незнанието му явно беше искрено.

Но какво е станало с детето? В записките на баща му многократно се говореше за детето на Естер, което беше син на Оуен, брата на Джефри. Дете, за което Джефри беше поел отговорността след смъртта на Оуен. Ала Саймън не помнеше баща му да е заговорил дори веднъж за това дете. Майка му също не го споменаваше. Дали е било момче или момиче? В загадъчните записки на Джефри Хоксмур не се споменаваше дори този прост факт.

Саймън откри документите на баща си само преди няколко месеца, прибрани в тайно чекмедже на бюрото му. Само по себе си това също беше загадка. Защо този акт на семейно великодушие трябваше да остане скрит за света, защо бащата не беше споменал за съществуването на това дете дори пред единствения си син? Дали причината беше в майката на детето? Записките съдържаха намеци за загадъчното изчезване на жената, за многократните напразни опити на Джефри да я открие.

Саймън се интересуваше най-вече от непознатия си братовчед — или братовчедка. Вероятността да има толкова близък роднина беше извънредно приятна. Щом баща му беше поел отговорността за детето, защо не бе споменал родния си племенник или племенница в завещанието си? Ако тази личност беше още жива, Саймън — който беше единствен наследник на баща си и притежаваше обширни земи и значително имущество, — трябваше да намери своя първи братовчед и да се погрижи за него. Длъжен бе да го стори. Всъщност законът не го задължаваше да сподели богатството си с него, но това бе повеля на съвестта му.

Съвсем в края на записките на баща му беше онзи намек за Рейвънспиър. Това беше единственото малко по-точно указание. Мога само да предполагам, че онези дяволски изчадия са замесени в загадъчното изчезване на Естер. Не е в характера на Рейвънспиърови да оставят проблемите си открити, макар че в сегашното си състояние тя не представлява заплаха за тях. Но сигурно искат да я имат близо до себе си, за да я държат постоянно под надзор. В случай че поведението й стане опасно…

Саймън помнеше майка си като бледа въздушна фигура. Тя прекарваше дните си на дивана и вечно се чувстваше неразположена. Всичко в нея беше бледо и безцветно: косата й беше толкова руса, че изглеждаше бяла, очите й бяха съвсем светлосини и воднисти, кожата толкова тънка, че изглеждаше прозрачна. Винаги носеше светли свободни дрехи, цветята в будоара й също бяха бледи и безжизнени, завесите и драпериите висяха на избледнели гънки. Винаги беше обкръжена от тихи гласове, колебливи движения, приглушени стъпки.

Макар че по онова време Саймън беше съвсем малко дете, то й помнеше отлично как, когато го водеха при майка му, винаги се чувстваше огромен, тромав и невероятно ярък. Сядаше на столчето си до дивана й и засрамено сравняваше ръцете си — мръсни, груби, с изгризани нокти — с тънките безкръвни пръсти на майка си. Смущаваше се от стъпалата си, обути в големи груби ботуши. Гласът му беше твърде висок, твърде рязък, макар че постоянно се стараеше да го приглуши. Майка му се уморяваше толкова лесно. Само след няколко минути го освобождаваше с уморена усмивка и неясен жест, бавачката безмълвно го хващаше за ръка и го извеждаше от стаята.

Саймън не си спомняше да е бил особено потиснат, когато майка му почина. Присъства на погребението, седна със сериозно лице в каретата до баща си, застана пред отворения гроб, хвърли няколко буци пръст върху ковчега. Все още си спомняше колко тъмно беше в къщата, всички мебели и прозорци бяха покрити с черен плат. Помнеше облечената в черно фигура на баща си, собственото си траурно облекло, строго, без нито едно светло петно. Ала когато баща му най-после свали траурните дрехи, нещата се промениха. Изведнъж голямата къща се огласи от весели смехове и песни, гостите пристигаха един след друг. Баща му го водеше със себе си на риба и лов. Вечеряха заедно винаги когато графът пребиваваше в Хоксмур Мейнър и баща му изглеждаше напълно променен. Блестящ, засмян, весел човек.

До онзи ден, когато Саймън навърши десет години. До страшния миг, когато му казаха, че баща му е мъртъв. Минаха много години, докато синът узна истината за смъртта на баща си. Граф Хоксмур имал любовна връзка със съпругата на граф Рейвънспиър. Заварили ги „на местопрестъплението“ и граф Рейвънспиър хладнокръвно убил и жена си, и любовника й на една заснежена лондонска улица.

Джефри Хоксмур беше обичал дълбоко и искрено Маргарет Рейвънспиър. А сега синът на Джефри беше законен съпруг на дъщерята на Маргарет.

Саймън препускаше напред, смръщил чело, и размишляваше усилено. Скоро обаче забеляза, че приятелите му го гледаха със смесица от любопитство и загриженост и разтърси глава, за да се овладее.

— Измъчва ли те нещо, Саймън? — попита съчувствено Питър. Саймън се засмя, но веднага си даде сметка колко изкуствено прозвуча смехът му.

— Искаш да кажеш, извън факта, че съм принуден да понасям гостоприемството на един достоен за отвращение клан, който гори от желание да пролее кръвта ми? — той поклати глава. — Хайде, да си опитаме късмета в лова.

 

 

Беше късен следобед, когато Ариел чу завръщането на ловците — тропота на подкованите конски копита, виковете на ловците и слугите, лая на кучетата. Ездачите слязоха от конете си, предадоха ги под грижите на прислугата и забързаха към голямата зала, където ги чакаха ястия и напитки.

Ариел седеше в люлеещия се стол, кучетата почиваха в краката й. Джени отдавна си беше отишла, придружена от Едгар, след като търсенето на мистериозния млад момък, занесъл му отровната напитка, завърши с пълен неуспех. В стаята беше приятно топло, лампите разпръскваха мека светлина, на огъня беше поставено гърненце с ароматни билки. На малката масичка до стола на Ариел беше поставена табла с гарафа вино и сребърно плато с плодови тортички.

Когато чу шумовете в двора, Ариел най-после се събуди от мрачните си размишления. Първо трябваше да махне ужасните кърпи от врата си. Лечението беше постигнало известен успех: гласът й беше възвърнал естественото си звучене, гърлото не я болеше така силно. Но все още се чувстваше уморена и изтощена след високата температура през нощта и тази умора беше надвила дори душевната болка и гнева, които я разтърсваха сутринта. Тя имаше намерение да слезе за вечеря в голямата зала и сега прецени, че беше крайно време да се отърси от неприятните последици на настинката.

Реши, че няма да каже на Саймън за кражбата на кобилата. И пред Ранулф нямаше да спомене случилото се с нито една дума. Не можеше да си позволи дори да намекне пред двамата колко важни бяха за нея арабските й коне.

Кучетата наостриха уши, изправиха се и отидоха до вратата почти пет минути, преди Саймън да почука кратко на дъбовата врата и да влезе в спалнята й.

— Изглеждаш по-добре. Как се чувстваш?

— Достатъчно добре, за да сляза за вечеря — отговори тихо тя. — Искаш ли чаша вино?

— О, да, жаден съм като камила в пустинята. — Саймън помилва нежно бузата й, но за негова изненада тя се отдръпна леко, за да избегне докосването му. Това му напомни за странното държание на Джени и той смръщи чело.

Ариел се обърна към масичката и наля вино в две кристални чаши.

— Горе-долу — отговори тя, без да го погледне, и отпи голяма глътка вино. — Едгар казва, че раните на червеникавата кобила зарастват добре. Утре непременно ще сляза в обора, за да я видя.

— Не е ли малко рисковано да излезеш толкова скоро на студа?

— Една малка разходка няма да ми навреди — отговори тя, съзнавайки, че гласът й звучеше потиснато. — Освен това трябва да уредя някои неща, които засягат конете ми. Неща, които Едгар не може да свърши. Той е много добър, когато изпълнява нарежданията ми, но сам признава, че му липсва инициатива.

— Чудесен коняр, макар и малко своенравен — усмихна се леко Саймън. — Всеки господар може да бъде щастлив с такъв главен коняр. Абсолютно надежден. — Той изпи чашата си.

Лицето му беше затворено, но в гласа му звучеше топла привързаност. Той протегна ръка на Ариел да му налее още, изпи и втората чаша и тя проследи как виното премина през гърлото му. Въпреки слабостта си и въпреки гнева от изчезването на кобилата, тя усети как по кожата й пролазиха сладостни тръпки и оставиха парещи следи по тялото й.

Саймън остави чашата си на таблата.

— Трябва да отида в стаята си, за да се измия преди вечеря. Сигурна ли си, че няма да си навредиш, ако слезеш за вечеря?

— Ако остана още малко затворена тук, ще полудея.

— Е, добре. — Той направи лек поклон пред нея и излезе от стаята.

Ариел стана от стола и се запъти с бавни и несигурни крачки към гардероба си. Носеше една от старите си рокли, удобна, но старомодна. Макар че много й се искаше да остане, както си беше, гордостта я накара да се преоблече и да избере най-изисканата от одеждите, които принадлежаха към зестрата й.

Трябваше й нещо по-ярко, за да прикрие бледите си напрегнати черти. Трябваше й малко изкуствена свежест и бодрост. Без съмнение Ранулф очакваше, че сестра му ще изглежда уморена, потисната и съкрушена, но тя нямаше да му достави това удоволствие. Тази вечер щеше да блести и постоянно да показва доброто си настроение.

Когато след четвърт час се огледа в голямото огледало, Ариел се почувства изпълнена с нови сили. Вечерната й роба беше с широка яркочервена пола, обшита със златни конци, богато набрана отстрани, за да разкрие златната фуста. Горната част на ръкавите също беше набрана, наборите бяха хванати с широки златни панделки. Ръкавите завършваха с три реда рюшове от бяла дантела.

Ариел се огледа доволно, кимна си одобрително и се зае да навива косата си. След като фризурата беше готова, тя се опита да измъкне няколко къдрички, за да ги спусне покрай ушите си. В този момент вратата се отвори и влезе Саймън. Както винаги, той бе почукал само веднъж и бе влязъл, без да чака покана. Застана на прага и впи поглед в жена си. Ариел не се обърна, но огледа всяка подробност от костюма му в огледалото. Тази вечер лордът носеше жакет от черно кадифе с широка яка от фина сребърна дантела; сребърни дантели красяха и широките маншети на ръкавите.

Саймън опря бастуна си на стената, пристъпи към нея, обхвана талията й с две ръце и се засмя като момче, когато палецът и показалецът се срещнаха и образуваха колан.

— Наистина не ти трябва здраво пристегнат корсет.

— Ръцете ти са много големи — отговори тихо Ариел и бузите й пламнаха. Топлината на ръцете му проникна през дрехата и се разпространи по тялото й, като предизвика добре познатия прилив на чувствена възбуда в слабините. Стъпалата й, обути в тънки сатенени пантофки, потрепваха неспокойно по излъскания дървен под. Тя се опита да се изплъзне, но Саймън не я пусна. Тя сложи ръце върху неговите и се помъчи да разтвори пръстите му, но той само се засмя и стегна още повече хватката си.

След малко се наведе бавно към нея и притисна устни във вдлъбнатинката, където шията преминаваше в рамото. Дъхът му беше топъл, устните меки и в същото време здрави, а когато зъбите му се плъзнаха във възбуждаща милувка по гладката кремава кожа и езикът очерта линията на рамото до деколтето на роклята, Ариел се разтрепери от наслада.

— Време е да слезем — пошепна тя и гласът й изведнъж предрезгавя, сякаш болките в гърлото се бяха върнали.

Саймън вдигна глава и срещна очите й в огледалото.

— Тревожи ли те нещо, Ариел?

Тя отговори на погледа му в огледалото и видя искрена загриженост, примесена с пламтящата жарава на чувственото желание в дълбините на сините очи, които задържаха погледа й.

— Не — отговори тихо тя. — Нищо… За какво да се тревожа?

— Нямам представа. — Саймън свали ръцете си от талията й и ги сложи на раменете й, като продължаваше да я наблюдава в огледалото. — Но усещам, че си потисната.

— Уморена съм и се чувствам необичайно слаба — обясни тя и се освободи от изпитателния му поглед, като извърна глава и се изтръгна от прегръдката му.

— Тогава остани в стаята си.

— Не! — отказът й беше много по-рязък, отколкото бе възнамерявала.

— Наистина не беше нужно — отвърна меко той. — Хайде, време е да слезем в залата. — С тези думи той й предложи ръката си.

Ариел погледна отново в огледалото. Двамата наистина бяха забележителна двойка: внушителното черно кадифе на Саймън в ярък контраст с живия блясък и сиянието на яркочервеното и златното; едрата му фигура, подавляващата сила в железните мускули срещу нейната крехкост и стройност; гладката бледност на бузите й, меката хармония на лицето й срещу строгите линии на мъжкия лик, обогатен с драматичен белег, леко изкривения гръб на носа.

Впечатляваща двойка — и много противоположна. Въпреки това сякаш образуваха едно цяло. Веднъж Саймън беше споменал пренебрежително за „красавицата и звяра“, но мъжът и жената в огледалото си подхождаха като две части от пъзел.

Саймън проследи погледа й в огледалото, но очевидно не видя онова, което беше видяла тя, защото лицето му изведнъж се затвори, очите му станаха корави и безмилостни, той вдигна ръка и докосна белега на бузата си, сякаш действаше по вътрешна принуда. Ръката му под нейната се раздвижи и пръстите му се плъзнаха по китката й, сякаш се беше уплашил, че тя е видение и ще се разтвори в полумрака. Той посегна към бастуна си, оставен до вратата, и се запъти към стълбището.

Докато слизаха към голямата зала, Ранулф ги чакаше на последната площадка, за да ги поздрави. Той беше с чаша в ръка, присвитите му очи бяха пълни със злоба.

— Роклята, която си облякла тази вечер, сигурно ми е струвала цял куп пари, скъпа сестро.

Ариел направи подигравателен реверанс.

— Да не би да съжаляваш за щедрия си дар, братко?

Ръката му се стрелна напред и сграбчи китката й — точно на мястото, където блестеше гривната със змията. Сребърната роза се удари със звън в смарагдовия лебед.

— Очаквам всеки да спазва поетите обещания — заяви грубо той. — А ако някой е решил да наруши договора, ще търся обезщетение.

Той я погледна втренчено, стисна до болка крехката й китка, но когато продължи, тонът му беше съвсем друг, гладък и мазен, с едва потискана подигравка:

— Въпреки тази ярка рокля ти ми изглеждаш доста бледа и изтощена, мила сестричке. Да не би да е заради настинката? Още ли не си оздравяла? Надявам се, че днес не си излизала в студа?

— Разбира се, че не — отговори сериозно Ариел. — Цял ден си седях в стаята.

— Аха — кимна Ранулф. — Значи изглеждаш болнава и потисната по други причини.

— Не си прав — отговори спокойно Ариел. — Нямам за какво да се тревожа. — Тя се усмихна и никой не забеляза какво усилие й струваше тази безгрижна усмивка. — Изглеждам зле, защото прекарах целия ден затворена. Нали знаеш как мразя тези тесни и неуютни стаи.

Ранулф смръщи чело и сърцето направи огромен скок в гърдите й.

Летаргията падна от нея, като змия, която отхвърляше старата си кожа. Тя дари Саймън със сияеща усмивка и заяви весело:

— Гладна съм, скъпи съпруже. Хайде да сядаме по-бързо на масата.

Още щом седнаха, Ариел се нахвърли с безкритично въодушевление върху ястията, които беше натрупала в чинията си. Направи му впечатление, че изпи няколко чаши вино една след друга, почти на един дъх.

— Ти не си ли гладен, скъпи? — Тя набоде на вилицата си парче пържено свинско и го пусна в чинията му. — Това месо е наистина чудесно, непременно трябва да го опиташ. Искаш ли и малко от коричката? Заповядай! — Тя сложи в чинията му парченце хрупкава златнокафява коричка и се засмя тържествуващо. Очите й святкаха предизвикателно. — Ти обичаш коричка, нали?

Саймън взе парченцето между палеца и показалеца си и го захапа с наслада. Изведнъж пръстите на Ариел се сключиха около китката му и поведоха ръката му с последното парченце от месото към собствената й уста. Той се улови, че гледа с възхищение малките й бели зъби, които поеха парченцето от пръстите му, пълните влажни устни и розовото връхче на езика. За момент пръстите й стиснаха китката му с все сила, големите й очи се замъглиха и се напълниха с еротични обещания.

Саймън престана да се пита какво се криеше зад този внезапен изблик на чувственост. Само един глупак би отказал да му се наслади.

— Какво си намислила пак? — прошепна възбудено той, докато палецът му се плъзгаше по устата й. Езикът й се стрелна напред и устните й се сключиха около върха на пръста му.

На всяка друга трапеза, освен в бордея подобно поведение би било върхът на неприличието, каза си Саймън. Всъщност би трябвало да бъде шокиран от безсрамието на съпругата си, макар да знаеше, че то не правеше впечатление никому — освен на ревнивите й братя и на Оливър Бекет. Гостите бяха заети да ядат и шит и да се забавляват по свой начин и не им обръщаха внимание. Но вместо да се възмути от държанието й, той се усмихна — и това го шокира повече от всичко друго.

Саймън хвърли поглед през масата. Приятелите му разговаряха оживено и никой не му обръщаше внимание.

Свободната му ръка се плъзна скришом под полите на Ариел. Когато дланта, му намери удобно място да се промуши напред, той усети как мускулите й се стегнаха под тежката избродирана коприна на полата. Пръстите му проникнаха навътре, докато тя прекъсна предизвикателната си игра с палеца му.

Ариел захапа долната си устна и на челото й избиха капчици пот, но повдигна малко дупето си и разтвори крака. Пръстите му си пробиха път между гънките на коприната, проникнаха още по-дълбоко в нея. Ариел скръсти ръце в скута си и устреми невиждащ поглед в чинията си.

Саймън се ухили и посегна със свободната си ръка към печеното пиле в чинията си. Захапа бутчето с очевидно удоволствие и заговори със съседа си от другата страна за видовете примамки и за стръвта, която била най-добра за пъстървите в реката Оуз.

Ариел не можеше да повярва, че мъжът й правеше това с нея. Чуваше оживения му глас, изпълнен с безгрижно спокойствие, усещаше как пръстите му се движеха енергично в утробата й и й доставяха парещо, все по-засилващо се, удоволствие. Наслаждението му от онова, което правеше, се смеси със собствената й възбуда и докато се опитваше да овладее треперенето на тялото си и да забави неизбежното, в гърдите й се надигна необуздан смях. Нейният сериозен, солиден, пуритански възпитан съпруг беше способен да се държи по същия възмутителен и безсрамен начин като всеки развратен благородник от покварения двор на Чарлз Втори.

Когато стана, каквото трябваше да стане, тя се вкопчи в реалността, сякаш беше парче дърво в шибаните от бурята води на чувственото блаженство. Трябваше да седи съвсем спокойно, никой не биваше да забележи какво ставаше, даже когато тялото й експлодира от наслада. Постепенно напрежението й отслабна, мускулите се отпуснаха и Саймън бавно изтегли ръката си изпод дупето й, като го стисна за последен път.

Ариел посегна с трепереща ръка към чашата си. Сигурно очите й бяха замъглени, а бузите сгорещени. Когато най-после вдигна глава от чинията си, срещна втренчения поглед на Оливър. Той знае, помисли си уплашено тя. Той знае, защото ме познава. Тя си заповяда да запази непринудено изражение и отговори на погледа му. Очите й останаха приковани в неговите толкова дълго, че той загуби самообладание. През това време сърцето й биеше като безумно и чашата едва не се изплъзна от изпотените й пръсти.

Оливър пръв отмести поглед, обезпокоен от упоритостта и надменността в очите й, и гневът от поражението накара лицето му да пламне. Ариел въздъхна дълбоко от облекчение и едва в този момент осъзна, че през цялото време на битката с очи беше сдържала дъха си.

Саймън й хвърли развеселен поглед. Ариел му подаде кристална купичка с крем.

— Гертруд умее да приготвя чудесен крем с вино, милорд. Желаете ли да го опитате?

— Не, благодаря, не обичам сладки работи. — Устните му се изкривиха в бърза усмивка, очите му святкаха от удоволствие. — Разбира се, това не важи за сладкия нектар на някои хубави плодове.

Ариел усети как бузите й запламтяха и се ядоса.

— А сега ви моля да ме извините, милорд, трябва да видя как вървят нещата в кухнята.

Ариел се затича към стопанските помещения, макар че нямаше никаква работа там. Мислите й се върнаха към конете. Какво ли щеше да каже Саймън, ако го помолеше да я подкрепи в замислената авантюра? Ако му обяснеше, че желае да отглежда състезателни коне в оборите на Хоксмур Мейнър и да ги продава на собствениците на конюшни? Ако се постараеше да му обясни, че за нея е жизненоважно да бъде независима? Свободна? Даже ако никога не се възползваше от тази свобода, за да стори нещо, което би могло да навреди на него или на брака им?

Не. Дълбоко в себе си тя знаеше, че не можеше да го попита. Той беше мъж, който много държеше на авторитета си, особено спрямо съпругата си. Защо си въобразяваше, че Саймън беше различен от другите мъже в живота й, които желаеха да я владеят изцяло? Не можеше да очаква той да бъде по-толерантен и великодушен от останалите.

Освен това беше Хоксмур. От вражеския лагер.

Тя щеше да се махне оттук, да осъществи първоначалния си план. И щеше да се скрие много добре, за да не може съпругът й да я намери. Той надали щеше да стигне чак до малкото усамотено селце в Холандия, където тя възнамеряваше да се установи, и да я върне насила в дома си…