Томас Ман
Вълшебната планина (52)

Мълнията

Седем години остана Ханс Касторп при ония там горе — едно незакръглено число за привържениците на десетичната система и все пак добро, своего рода подръчно число, може да се каже, един митично-живописен отрязък от време, по-задоволителен за душата, отколкото например някаква прозаична полудузина. Той бе седял на всичките седем маси в трапезарията, на всяка по около една година. Накрай седеше на „лошата руска маса“ заедно с двама арменци, двама финландци, един бухарец и един кюрд. Той седеше там с малка брадичка, каквато междувременно си бе пуснал, една сламеноруса брадичка от доста неопределен вид, която сме принудени да схванем като свидетелство за известно философско равнодушие към външността си. Да, ние трябва да наставим и да свържем тази негова лична склонност да бъде небрежен към самия себе си със същата склонност на външния свят по отношение на него. Управата бе престанала да му измисля развлечения. Освен утринния въпрос дали е спал „хубаво“, който обаче бе от реторично естество и бе поставян съвсем мимоходом, придворният съветник не се обръщаше вече особено често към него, а и Адриатика фон Милендонк не го заговаряше през ден (по времето, за което говорим, тя имаше един презрял ечемик). Ако се вгледаме по-добре, ще видим, че това се случваше рядко или никак. Оставили го бяха на мира — малко нещо като ученик, който се радва на своеобразно веселото предимство да не го изпитват вече, да не го карат нищо да върши, защото оставането му в същия клас е решена работа и защото за нищо го нямат пред вид — една разблудна разновидност на свободата, както добавяме, питайки се сами дали изобщо свободата може да има друга форма и да бъде от друг някакъв вид. Всеки случай управата виждаше в негово лице пациент, който не се нуждае от нейното грижовно око, защото бе положително, че в гърдите му не ще назреят вече самоволни, опърничави решения — един сигурен, доживотен пациент, който отдавна вече не знае къде другаде да отиде и вече не е в състояние изобщо да си представи едно завръщане в равнината… Не бе ли израз на безгрижието по отношение на неговата личност само фактът, че го бяха преместили на „лошата руска маса“. С което впрочем не искаме нищичко да кажем против тъй наречената „лоша руска маса“. Никоя от седемте маси не се отличаваше с някоя осезателна изгода или несгода. Казано смело, те представляваха една демокрация от седем почетни маси. На въпросната маса се сервираха същите свръхобилни ястия както на другите; когато й дойдеше редът, сам Радамант склапяше там ръце над чинията си; а народецът, който се хранеше на нея, бе съставен от достопочтени представители на човечеството, ако и да не разбираше латински и да не се държеше прекалено деликатно при ядене.

Времето, което няма нищо общо с гаровите часовници, където голямата стрелка се движи на пресекулки от пет на пет минути, а по-скоро прилича на ония съвсем малки часовници, чиито стрелки се придвижват незабележимо, или на тревата, чийто растеж ничие човешко око не смогва да проследи — сякаш някак си тайно расте и, току-виж, изведнъж пораснала; времето, една линия, съставена от сума неразтегливи точки (при което неблаженопочившият Нафта вероятно би запитал как може сумата от неразтегливости да създаде една линия); това време, значи, бе продължило да предизвиква промени по своята кретаща, необозрима и въпреки това действена същина. Момчето Теди, нека изтъкнем само този пример, един ден не бе вече момче — но естествено не „един ден“, а съвсем неопределено от кой ден нататък. Дамите не можеха вече да го взимат на скута си, когато понякога ставаше, сменяше пижамата със спортен костюм и слизаше при тях. Листът неусетно се бе обърнал, при такива случаи Теди вече сам ги взимаше на скута си и това доставяше също толкова удоволствие на двете страни, а даже и повече. Не искаме да кажем, че бе разцъфнал, той чисто и просто бе букнал — Ханс Касторп не бе видял това, но самият той го бе видял. Впрочем времето и избуяването не понесоха на момъка Теди, той не бе създаден за такива неща. Те не му донесоха благословия — когато караше двайсет и първата си година, той умря от болестта, към която бе предразположен, а после разтребиха стаята му. Това разправяме със спокоен глас, защото нямаше голяма разлика между новото му състояние и дотогавашното.

Но имаше и други смъртни случаи, смъртни случаи в равнината, които засягаха по-отблизо нашия герой или поне на времето биха го засегнали по-отблизо. Става дума за неотдавнашната смърт на стария консул Тинапел, избледнелия в паметта ни прачичо и побащим на Ханс. Той най-внимателно бе отбягвал нездравословните въздушни налягания и бе предоставил на чичо Джеймс да се бламира на едно място с такъв климат; но той в края на краищата не можа да убегне апоплексията и един ден до превъзходния лежащ стол на Ханс Касторп пристигна кратката, но внимателно и със загриженост редактирана телеграма за неговата кончина — внимателно и със загриженост редактирана повече заради починалия, отколкото заради получателя на известието; тогава Ханс Касторп си купи хартия за писма с черни краища и написа на чичовците си, че той, кръглият сирак, сега бил осиротял за трети път и че се чувствал двойно по-натъжен, защото не го пускали, забранили му да прекъсва тукашния си престой, та не можел да изпрати прачичото до вечното му жилище.

Да говорим за скръб, би значело да разкрасяваме нещата, и все пак по него време очите на Ханс Касторп бяха добили един израз, който бе по-замислен от обикновено. Този смъртен случай, който никога не би засегнал особено силно чувствата му и който през тия авантюристични годинки на отчуждаване бе сведен почти до нула, разкъса още една връзка, още една спойка с долната сфера, даде последна пълнота на това, което Ханс Касторп с право наричаше свобода. И наистина в онова късно време, за което говорим, всеки допир между него и равнината бе окончателно прекъснат. Той не пишеше писма дотам и не получаваше писма. Той не си доставяше вече „Мария Манчини“ оттам. Тук горе бе намерил една марка, която му допадна и към която прояви същата вярност, както на времето по отношение на онази приятелка: един фабрикат, който би помогнал дори на полярния изследовател да понесе най-тежките несгоди всред ледовете, който пренасяше човека сякаш направо на морския бряг и му даваше сили всичко да издържи — една особено добре изпипана светла пура, наречена „Рютлишвур“, малко по-набита от „Мария“, мишосива на цвят, със синкав книжен пръстен, с много отстъпчив и благ характер, със снежнобяла неразпадаща се пепел, върху която продължаваха да личат жилките на външния тютюнев лист; тя изгаряше тъй равномерно, че би могла да послужи на наслаждаващия се пушач вместо пясъчен часовник, което и вършеше според потребностите му, защото джобния си часовник той вече не носеше. Часовникът му бе спрял, паднал бе един ден от нощното шкафче и Ханс Касторп не се погрижи да възстанови неговия измерващ кръгообразен вървеж — по същите причини, заради които отдавна вече се бе отказал да притежава календари, било блок-календари, за късане, било обикновени, за предварително осведомяване кога се падат делниците и празниците: значи, заради „свободата“, в чест на разходките край морския бряг, на непоклатимото вековечие, тази херметическа магия, за която нашият мечтател се бе оказал възприемчив и която бе главното приключение на неговата душа, приключението, около което се бяха разиграли всичките алхимистични приключения на този несложен сюжет.

Тъй си лежеше той, а навън бе знойно лято, сезонът, когато бе пристигнал тук, и годината за седми път — това той не знаеше — се бе претърколила.

Тогава изтрещя…

Но свян и боязън ни въздържат да се разприказваме надълго и нашироко за онова, което тогава избухна и стана. Само тук никакви големи думи, никакви ловджийски небивалици! Нека понижим гласа си, за да кажем, че тогава, значи, изтрещя мълнията, за която всички знаем, тази оглушителна детонация на дълго натрупвана, злокобно преплетена тъпоглавщина и раздразнителност — една историческа мълния, ако е позволено да кажем приглушено, която разтърси устоите на земята, а за нас мълнията, която взривява Вълшебната планина и безцеремонно показва на нашия сънливец къде е вратата. Слисан седи той сега на тревата и си търка очите като човек, който въпреки многото назидания е пропуснал да следи печата.

Неговият средиземноморски приятел и наставник винаги се бе стремил да оправи що-годе това положение и усърдно се бе старал да осведомява в общи черти грижовното дете на своята възпитателска дейност относно събитията на долната земя; бе срещал обаче само слаб отклик от страна на ученика си, който наистина се позамечтаваше около духовната сянка на нещата, но не обръщаше внимание на самите неща, и то поради своята високомерна склонност да приема сенките за неща, а в нещата да вижда само сенки — за което не бива да го укоряваме премного, тъй като това взаимоотношение не е окончателно уяснено.

Не бе вече като едно време, когато господин Сетембрини изведнъж бе щракнал осветлението, бе приседнал до леглото на изтегналия се Ханс Касторп и бе се опитал да му поразясни въпросите на смъртта и на живота. Сега бе обратно: Ханс Касторп сядаше с ръце между коленете до леглото на хуманиста в малката спалня или до кушетката му в усамотеното, уютно мансардно студио с карбонарските столове и водната гарафа, правеше му компания и учтиво изслушваше неговите разсъждения по световното положение, защото господин Лодовико вече не много често бе на крака. Страшната кончина на Нафта, терористичната постъпка на крайно отчаяния диспутант бе нанесла тежък удар на неговата чувствителна природа, от който той не можа да се съвземе — оттогава все повече слабееше и грохваше. Той престана да сътрудничи на „Социологичната патология“, енциклопедията на всички белетристични произведения, които имат за предмет човешкото страдание, затъпка на едно място, онази лига напразно очакваше съответния том на своята енциклопедия, господин Сетембрини бе принуден да ограничи само в устна форма своето съдействие за организацията на прогреса и приятелските посещения на Ханс Касторп му предлагаха една сгода, каквато без тях не би намерил другаде.

Той говореше със слаб глас, но многословно, красиво и от сърце, за самоусъвършенстването на човечеството по обществен път. Неговата реч пристъпваше сякаш на гълъбови крака, но скоро, например когато той заговореше за обединяването на освободените народи и за всеобщото щастие, в нея се намесваше — без той да иска или дори само да знае — нещо като плясък на орлови криле и това се дължеше несъмнено на политиката, на унаследеното от дядото, което се бе обединило у него, Лодовико, с хуманистичното наследство от бащата, за да се получи изящната литература — тъй както хуманността и политиката се обединяваха във възвишената и призивна идея за цивилизацията, тази изпълнена с гълъбова кротост и орлова смелост идея, която очакваше да настъпи нейният ден, утрото на народите, когато ще бъде ударен по главата принципът на инерцията и ще се създаде свещеният съюз на буржоазната демокрация… С една дума, тук имаше несъответствия. Господин Сетембрини бе човечен, но същевременно и тъкмо за това, казано с половин уста, той бе и войнствен. В дуела с необуздания Нафта той се бе държал като човек, в по-широк план обаче, там, дето човечността възторжено се съюзява с политиката в името на идеята за победата и господството на цивилизацията, там, дето пиката на гражданина се освещава пред олтара на човечеството, там ставаше съмнително дали той, вече безличен, ще удържи ръката си от кръвопролитие; пък и вътрешните обстоятелства способстваха елементът на орловата смелост все повече да потиска в изящния мироглед на господин Сетембрини елемента на гълъбовата кротост.

Нерядко неговото отношение към големите констелации в света бе смутено, разкъсвано от вътрешни противоречия и скрупули. Неотдавна, има-няма две годинки оттогава, дипломатическото сътрудничество между отечеството му и Австрия в Албания внасяше безпокойство в разговорите му — едно сътрудничество, което го възвисяваше, защото бе насочено против неразбиращата латински Мала Азия, против бича и Шлюселбург, и което го измъчваше, защото почиваше върху един уродлив съюз с изконния враг, с принципа на инерцията и с потисничеството. Подобни противоречиви чувства събуди у него миналата есен големият заем, отпуснат от Франция на Русия за изграждане на железопътната мрежа в Полша. Защото господин Сетембрини принадлежеше към франкофилската партия в своето отечество, което не е за чудене, като се има пред вид, че дядо му бе сравнявал дните на Юлската революция с дните на миросъзданието, ала разбирателството на просветената република с византийските скити смущаваше морала му — стягаше гърдите му, но те скоро отново поемаха мисълта за стратегическото значение на въпросната железопътна мрежа. После убиха един престолонаследник — това убийство за всички освен за немските сънливци бе тревожен сигнал, уведомяване за сведущите, към които с право следва да причислим господин Сетембрини. Ханс Касторп го видя да се ужасява, лично, като човек, от това злодейство, но видя и гърдите му да се издуват при мисълта, че е било извършено едно народно и освободително деяние, насочено против най-омразната му крепост, макар че, от друга страна, то, изглежда, бе плод на московски почин; това го смущаваше, но не му попречи, три седмици по-късно, да определи ултиматума на монархията към Сърбия като обида за човечеството, като страхотно престъпление — особено с оглед на последствията, които неговата посветеност му позволяваше да предвиди и които той, задъхан, приветстваше…

С една дума, чувствата на господин Сетембрини имаха най-разнообразни съставки, също като злата орис, която той виждаше да се сгъстява над главите им и за която той с недомлъвки искаше да отвори очите на своя питомец, защото все пак някаква интернационална учтивост и някакво съжаление го въздържаха да излезе напълно от кожата си. В дните на първите мобилизации, на първото обявяване на война той бе възприел навика да протяга двете си ръце напред и да стиска ръцете на своя гост, с което засягаше повече сърцето, отколкото главата на нашия глупчо.

— Приятелю! — казваше италианецът. — Барута, печатарската преса — тях безспорно вие сте открили на времето! Но ако мислите, че ние ще се надигнем против революцията… Caro…

През дните на най-тягостното очакване, когато нервите на цяла Европа бяха опънати върху одъра на изтезанието, Ханс Касторп не се видя с господин Сетембрини. Тогава хаотичните вестници нахълтваха направо от дълбините чак до неговата балконска лоджия, разтърсваха санаториума, изпълваха със своята задавяща гърдите сярна воня трапезарията и дори стаите на тежко болните и морибундните. Изнизваха се онези секунди, когато сънливецът, без да се усети как, бавно се надигна от тревата, седна и взе да си разтърква очите… Но ние искаме да обрисуваме картината докрай, за да изясним неговото душевно вълнение. Той поизпъна нозете си, стана и се огледа. Видя се отърван от магията, спасен, освободен — не със собствени усилия, както засрамен си призна; изхвърлили го бяха на улицата стихийни външни сили, за които неговото освобождение бе съвсем второстепенна работа. Но макар че неговата дребна участ се губеше пред всеобщата орисия, не се ли отразяваше все пак в нея някаква лично насочена, значи, божествена доброта и правда? Ако животът още веднъж възприемаше своето грешно грижовно дете, това можеше да стане не по някакъв евтин начин, а само тъй — по този сериозен, и суров начин, посредством едно бедствие, което може би не носеше на нашия грешник живот, но тъкмо в тоя случай бе равнозначно с един троен салют. И той падна на колене, издигнал лице и ръце към едно небе, което бе опушено със сяра и вече не представляваше свода на пещерата, в която се бе намирала греховната планина.

В това положение го завари господин Сетембрини — казано, разбира се, в крайно преносен смисъл; защото в действителност, това ние знаем, сдържаността в нрава на нашия герой изключваше такава театралност. В грубата действителност, значи, наставникът го завари да си стяга багажа — защото от момента на събуждането си Ханс Касторп се видя увлечен във водовъртежа на самоволните заминавания, предизвикани от мълнията, която се бе взривила пет хиляди фута по-долу в равнината. „Отечеството“ приличаше на разтревожен мравуняк. Дружинката на „тия тук горе“ се втурна стремглаво към долината на бедствието, като се тълпеше върху стъпенките на щурмуваното влакче, в краен случай и без багажа си, който оставаше накамарен върху перона на гарата — на гъмжащата високопланинска гара, където сякаш нахлуваше откъм низината душният зной, — а и Ханс се втурна заедно с тях. В суматохата Лодовико го прегърна — буквално, той го притисна в обятията си и го целуна по южняшки (или по руски), целуна го по двете бузи, което въпреки вълнението му немалко смути нашия самоволен пътешественик. Но той почти загуби и ума, и дума, когато в последния момент господин Сетембрини се обърна към него на име, нарече го „Джовани“, и му заговори на „ти“, изоставяйки обичайната за благовъзпитания Запад форма на обръщение.

— E cosi in giu — каза той, — in giu finalmente! Addio, Giovanni mio!^[38] Другояче желаех да отпътуваш, но какво да се прави, тъй са наредили боговете, а не иначе. Надявах се да те изпроводя за работа, а сега ти отиваш да се биеш редом със своите съотечественици. Боже мой, на тебе било писано, не на нашия лейтенант. Как си играе животът… Бий се доблестно — там, дето те зове кръвта! Повече днес никой не може да стори. А на мен прости, ако изразходвам остатъка от силите си, за да увлека и родината си в борбата — на тая страна, която й е посочена от духа и свещената корист. Addio!

Ханс Касторп промуши главата си между десет други глави, които задръстваха рамката на прозорчето. Над тях пък промъкна ръката си, за да помаха. И господин Сетембрини му махна с десницата, а с безименния пръст на левицата деликатно докосна единия крайчец на окото си.

Къде сме? Какво е това? Къде ни отнесе сънят? Полумрак, дъжд и кал, пожари по навъсения небосклон, неспирно огласян от силни гръмотевици; влажният простор е изпълнен, разкъсван от остро свистене, от адски, бясно връхлитащ вой, който завършва пътя си с трески, пръски, пукот и пламъци, от стенания и викове, от рева на тръбите, които продънват ушите, от барабанен екот, който все по-бързо и по-бързо тласка напред… Ето една гора, от нея се изсипват безцветни рояци, които бягат, падат и скачат. По-нататък пък се е проснала цяла редица хълмове — отвъд далечното пожарище, над чиято жарава навремени лумват разлюлени пламъци. Заобикаля ни вълниста орна земя, разровена, размекната. Калното шосе води нанякъде — покрито с изпотрошени съчки, също като горски път; от него дъгообразно се отклонява към хълмовете един черен път, разоран и бездънен; стърчат всред студения дъжд голи стволове, лишени от своите клони… Тук има един пътепоказател — безполезно е да се справяме по него; полумракът би забулил надписа дори ако дъската не бе зъбесто накъсана от пряко попадение. Изток или Запад? Това е равнината, това е войната. А ние сме плахи крайпътни призраци, свеним се от нашата призрачна сигурност и нямаме никакво намерение да блестим с големи думи и ловджийски небивалици; довел ни е тук духът на повествованието, за да открием между сивите, бягащи, падащи, тласкани напред от барабана другари, които излитат на рояци от гората, едного, когото познаваме, нашия спътник от толкова много годинки насам, добродушния грешник, чийто глас толкова често сме слушали — да погледнем още веднъж неговия ясен лик, преди да го изгубим от очите си.

Бяха ги докарали, за да дадат последен напор на сражението, което бе траяло вече цял ден и което се водеше за повторното завземане на позициите по хълмовете и около горящите зад тях села, които преди два дни бяха отстъпили на противника. Те бяха цял полк доброволци, младежи, повечето студенти, всички отскоро на фронта. Вдигнати под тревога през нощта, те бяха пътували с влак до сутринта и продължиха пешком под дъжда до следобеда — по лоши пътища, по никакви пътища, шосетата бяха задръстени, седем часа те вървяха през ниви и тресавища с нагизнали шинели, в пълно бойно снаряжение и това съвсем не беше някаква разходка, защото, ако човек не искаше да остане без ботуши, трябваше почти на всяка крачка да улавя щрипката и да изтегля крака си от шлякащата почва. Така те изгубиха цял час, за да пресекат една малка ливада. Но ето ги тук, младостта им превъзмогна всичко, техните възбудени тела са вече изтощени, но дълбоки жизнени резерви ги държат под напрежение, те не търсят загубения сън, неполучената храна. Техните мокри, опръскани с кал, обрамчени от подбрадника лица пламтят под килнатите каски със сивите чехла. Пламтят от усилието и от гледката на жертвите, които са понесли при минаването през мочурестата гора. Защото противникът, усетил придвижването, бе обсипал пътя им със своя преграден огън от шрапнели и тежкокалибрени гранати, които още в гората разпокъсваха техните редици, а сега с вой, пръски и пламъци бият по широките разорани угари.

Те трябва да минат, тези три хиляди трескави момчета, те трябва да решат със своите щикове атаката на окопите пред и зад хълмовете и да помогнат тя да се изнесе напред, до един определен пункт, отбелязан в заповедта, която техният командир носи в джоба си. Те са три хиляди, за да бъдат все още две хиляди, когато стигнат до хълмовете, до селата, затова са толкова много. Те са един корпус, така изчислен, че да може и след големи загуби все още да оперира и да побеждава, все още да може да приветства победата с хилядогласно ура — без да обръща внимание на ония, които оставаха сами, защото отпадаха. Не един вече остана сам, отпадна при усилния поход, за който се бе оказал твърде млад и твърде изнежен. Той пребледняваше и почваше да се олюлява, със стиснати зъби се мъчеше да прояви мъжество, а накрай въпреки всичко изоставаше назад. Някое и друго време той продължаваше да се влачи край походната колона, редица след редица го надминаваха и той изчезваше, рухваше нейде — там, дето не трябваше. А после начена обстрелваната гора. Но и оттам пъкнаха все още многобройни пълчища; три хиляди души могат да понесат едно кръвопускане и дори тогава все още представляват истинско гъмжило. Те вече наводниха нашето бито от артилерията и дъжда ширине, шосето, черния път, разкаляните угари; ние, наблюдаващи призраци, сме помежду им, край пътя. На излизане от гората всеки, добре муштрован, туря с хватка ножа, тръбите настойчиво зоват, с по-дълбок глас гърмят и клокочат барабаните; кой как може се впуска напред, с дрезгав рев, с кошмарно натегнали нозе, тъй като буци пръст, оловнотежки, се полепват по грубите им ботуши.

Те залягат пред виещите насреща им снаряди, за да скочат отново и да се затекат напред, прегракналите им младежки гласове са дързостни, защото и този път нищо не ги е улучило. Други биват улучени, те падат, размахвайки ръце — умерени в челото, в сърцето, в червата. Лежат ничком с лица в калта и вече не помръдват. Лежат възнак с гръб, подигнат от раницата, с тил, забит в земята, ръцете им се мъчат да сграбчат с нокти въздуха. Ала гората изпраща нови, които залягат и скачат, които виком или мълчешком напредват, препъвайки се о изостаналите.

Младежи с раници и натъкнати ножове на пушките, с окаляни шинели и ботуши! При това свое наблюдение човек би могъл, по хуманен и мечтателно-красив начин, да си представи и други картини. Той би могъл да си представи: морски залив, където разкарват и къпят коне; където младеж се разхожда по брега със своята разнежена любима, допрял устни до ухото й; където щастливи и приветливи люде се учат да стрелят с лък. Вместо това младежите са залегнали в битата от огъня тиня. Само по себе си е и възвишено, и срамно, дето — макар и с безпределен страх, макар и с неизразима тъга по майките си — те постъпват така, но този факт далеч не оправдава поставянето им в това положение.

Ето го нашия познат, ето го Ханс Касторп! Още съвсем отдалече го познахме по брадичката, която си бе пуснал на „лошата руска маса“. Той пламти и е вир-вода — както всички. Тича с натежали от калта нозе, увисналият му пестник стиска пушката с натъкнатия нож. Вижте, той стъпва върху ръката на изостанал другар — затъпква с подкования си ботуш тази ръка в размекнатата, покрита с изпочупени клонки почва. И все пак — това е той. Какво става, ами че той пее! Както си тананика, без да се усеща и без да мисли човек, изпаднал във вцепеняваща възбуда, тъй насилва той своето накъсано дишане, за да си пее полугласно:

Изрязвах му в кората

любимите слова…

Той падна. Не, залегнал е, защото насреща му е завил някакъв пъклен пес, един голям бризантен снаряд, отвратителен подарък от преизподнята. Той лежи с лице в хладната кал, с разперени нозе и извърнати ходила — токовете му са прилепнали о земята. На тридесетина крачки косо пред него продуктът на една подивяла наука се забива дълбоко в почвата и там вътре сякаш сам дяволът изригва със страхотна, неизмерима мощ; бликва огромен фонтан от земя, огън, желязо, олово и разпокъсани човешки меса. Защото там бяха залегнали двамина — приятели бяха, сгушили се бяха един до друг в бедата: сега са размесени и изчезнали.

О, срам за нашата призрачна сигурност! Стига вече! Няма да разкажем това! Улучен ли е нашият познат? За момент той помисли, че да. Голяма буца пръст се стовари върху пищяла му, е, вярно, заболя го, но това е играчка. Той се надига, олюлява се на натежалите от кал нозе, закуцва напред, несъзнателно тананикайки:

А кло-ните шу-умяха

и ка-азваха ми те…

И тъй, всред гъмжилото, под дъжда, в полумрака, той се загубва от очите ни.

Прощавай, Ханс Касторп, чистосърдечно, грижовно дете на живота! Твоята история, свърши. Разказахме я до края; тя не бе нито разтушителна, нито отегчителна, тя бе една херметическа история. Ние я разказахме заради самата нея, не заради тебе, тъй като ти беше един обикновен човек. Ала в последна сметка това все пак беше твоята история; за да те сполети тя, трябва да си бил голям дявол и ние не ще скрием педагогическата слабост, която по време на развоя й почнахме да изпитваме към тебе; тая слабост би могла да ни накара деликатно да изтрием с върха на пръста крайчеца на окото си при мисълта, че занапред нито ще те видим, нито ще те чуем.

Прощавай — няма как, ще оживееш или ще паднеш! Твоите изгледи са лоши: коварната танцова забава, в която са те увлекли, ще трае още някоя и друга грешна годинка и ние не бихме сторили голям облог, че ще оцелееш. Да си признаем честно, доста безгрижно оставяме този въпрос открит. Приключения, плътски и духовни, които въздигнаха твоята простота, те накараха да преживееш духовно това, което едва ли ще преживееш плътски. Имаше моменти, когато ти бе дадено смътно да доловиш как от смъртта и блудството израства мечтата за любовта. Дали и от това всемирно тържество на смъртта, дали и от тази грозна похот на огъня, която възпламенява околовръст вечерното дъжделиво небе, ще възникне някога любовта?