Томас Ман
Вълшебната планина (11)

Проницателност

Но Йоахим можа да му отговори само неясно и със запъване. От една червена, кожена, подплатена с кадифе кутийка, която беше на масата му, той бе измъкнал малък термометър и бе тикнал в устата си долния му край, където беше живакът. Той го стискаше вляво, под езика си, така че стъкленият инструмент стърчеше косо из устата му. После се преоблече по домашному, обу чехли и облече халат, подобен на военна куртка, взе от масата една напечатана таблица, молив и книга, руска граматика — той се занимаваше с руски, защото, както каза, се надявал да има предимство от това в службата, — и тъй съоръжен се разположи на лежащия стол на балкона, като леко хвърли само едно одеяло от камилска вълна върху краката си.

Одеялото едва ли беше нужно: още през последния четвърт час облачните пластове се бяха все повече и повече разредили и лятното слънце проникна така топло и ослепително, че Йоахим защити главата си с един слънчобран от бяло платно, който се закрепваше върху облегалото на стола посредством малко, остроумно приспособление и можеше да се измества с оглед на слънцето. Ханс Касторп оцени това изобретение. Той искаше да изчака резултата от меренето и междувременно наблюдаваше как става всичко, разгледа и кожения чувал, който бе опрян в единия ъгъл на лоджията (Йоахим си служеше с него само през студени дни); опрял лакти върху парапета, той погледна към парка, дето бе общата тераса за лежане, сега изпълнена с пациенти, които четяха, пишеха или просто се бяха изтегнали и разговаряха. Впрочем само пет-шест стола от вътрешната част на терасата не се виждаха.

— Че колко време трае това? — запита Ханс Касторп и се извърна.

Йоахим вдигна седем пръста нагоре.

— Трябва вече да са минали седем минути!

Йоахим поклати глава. Малко по-късно той извади термометъра от устата си, погледна го и каза:

— Да, когато го наблюдаваш, времето тече много бавно. Много обичам да си меря температурата, четири пъти на ден, защото тогава човек забелязва какво всъщност представлява то, какво значи една минута или цели седем, след като тук седемте дена на една неделя по най-отвратителен начин се пропиляват като нищо.

— Ти каза „всъщност“. Не можеш да кажеш „всъщност“ — възрази Ханс Касторп. Той бе седнал наполовина върху парапета, а бялото на очите му бе осеяно с червени жилки. — Времето не може да се определи „всъщност“. Ако на един му се струва дълго, то е дълго, ако другиму се струва кратко, то е кратко, но колко дълго или кратко е то в действителност, това никой не знае. — Той никак не бе свикнал да философства, но сега нещо го влечеше.

Йоахим възрази:

— Как така. Не. Нали го измерваме. Нали имаме часовници и календари и когато един месец е изтекъл, той е изтекъл за мене, за тебе и за всички нас.

— Тогава внимавай — каза Ханс Касторп и дори вдигна показалец пред помътените си очи. — Една минута, значи, е толкова дълга, колкото ти се струва, когато си мериш температурата.

— Една минута е толкова дълга… тя трае толкова време, колкото е необходимо на секундната стрелка да опише своя кръг.

— Но тя се нуждае от различно време… за нашето чувство! И действително… казвам: действително взето — повтори Ханс Касторп и с показалеца натисна толкова силно носа си, че съвсем преви върха му, то е едно движение, движение в пространството, нали? Стой, почакай! Ние, значи, измерваме времето с пространство. Но то е все същото, като че искаме да измерваме пространството с време — това вършат само съвсем необразовани хора. От Хамбург до Давос има двадесет часа, да, с железницата. Ами пеш, колко време е това? А мислено? Няма и секунда!

— Я слушай — каза Йоахим, — какво ти е? Смятам, че тука нещо те прихваща.

— Мълчи! Днес съм много проницателен. Та какво представлява времето? — попита Ханс Касторп и така насили носа си, че той побеля и се обезкърви. — Ще ми кажеш ли това? Пространството възприемаме с нашите сетивни органи — със зрението и с осезанието. Добре. А кой е нашият орган за времето? Ще ми го назовеш ли? Виждаш ли, че затъна. Но как искаме да измерваме нещо, за което, строго погледнато, съвсем нищо не знаем, нито едно от неговите свойства не можем да посочим. Казваме времето изтича. Добре, нека си изтича. Но за да можем да го измерим… чакай, за да можем да го измерим, то трябва равномерно да изтича, а къде има писано, че това става така? За нашето съзнанието не изтича равномерно; само за да има някакъв ред, сме приели, че е така, и нашите мерки са чисто условни, извинявай, но…

— Добре — прекъсна го Йоахим, — тогава и четирите деления, които термометърът показва в повече, са чисто условни. Но заради тия четири-пет деления трябва да се въргалям тука и не мога да бъда на служба, това е един отвратителен факт.

— Тридесет и седем и пет ли имаш?

— Ще спадне пак. — И Йоахим вписа цифрата в своята таблица. — Снощи имах тридесет и осем, това е от твоето пристигане. Всички, които имат гости, вдигат температура. И все пак е истинска благодат.

— Добре, отивам си — каза Ханс Касторп. — Сума мисли за времето имам в главата си, мога да ти кажа, че са цял комплекс. Но не искам сега да те безпокоя с тях и без друго си качил няколко деления. Ще запомня всичко и после ще се занимаем с това, може би след втората закуска. Когато дойде време за закуска, ще ме извикаш, нали? И аз ще ида да полегна, нали, слава богу, не боли? — И той премина край стъклената преградка в своята лоджия, където също имаше разпънат лежащ стол с масичка, взе от добре разтребената стая книгата „Ocean steamships“ и хубавото, меко одеяло на тъмночервени и зелени квадрати и се разположи удобно.

Скоро и той трябваше да разпъне слънчобрана; когато човек легнеше, слънчевият пек ставаше непоносим. За лежане обаче бе много удобно — Ханс Касторп с удоволствие установи това веднага, защото не си спомняше да е имал друг път такъв приятен лежащ стол. Скелетът бе малко старомоден по форма, но това, изглежда, бе въпрос на вкус, защото столът очевидно бе нов; дървото бе полирано в кафявочервен цвят, а дюшекът се състоеше от три бухнати възглавници в меки басмени калъфи, които покриваха стола от краката до задното облегало. Освен това имаше облегалка за главата, която можеше да се наглася посредством шнур и лесно се закрепяше, а беше и много удобна. Ханс Касторп подпря едната си ръка върху широкото, изгладено странично облегало, примижа и погледна, без да му бе необходимо да се развлича с книгата „Ocean steamships“. През сводовете на лоджията се виждаше контрастният и еднообразен, осветен от слънцето пейзаж като картина в рамка. Ханс Касторп замислено го погледна. После изведнъж нещо се сети и каза високо всред тишината:

— Тази, дето ни сервира първата закуска, беше джудже.

— Пет — обади се Йоахим. — По-тихо. Добре де, джудже. Е, та?

— Нищо. По това още не сме се разговаряли.

И после отново се замечта. Беше вече станало десет часът, когато легна. Един час премина. Обикновен час — нито дълъг, нито кратък. Когато часът изтече, един гонг огласи къщата и парка, отначало отдалече, после по-близо и накрая пак отдалече.

— Закуска — каза Йоахим и се чу как стана.

И Ханс Касторп приключи засега лежането и влезе в стаята, за да се пооправи. Братовчедите се срещнаха в коридора и слязоха надолу. Ханс Касторп каза:

— Е, лежането бе чудесно. Какви са тези столове? Ако продават тука такива, ще си взема един за Хамбург, човек лежи на тях като на небето. Или смяташ, че са по специална поръчка на Беренс?

Йоахим не знаеше. Те си свалиха палтата и за втори път влязоха в трапезарията, където закуската отново бе в разгара си.

Трапезарията се белееше от мляко: на всяко място стоеше голяма чаша сигурно от половин литър.

— Не — каза Ханс Касторп, когато отново бе заел място на края на масата между шивачката и англичанката и търпеливо си бе разгънал салфетката, макар че още му тежеше от първата закуска. — Не — каза той, — бога ми, мляко изобщо не мога да пия, а най-малко сега. Няма ли случайно портер?

И той се обърна учтиво и внимателно към келнерката-джудже. За съжаление нямало. Но тя обеща да донесе кулмбахско пиво и му донесе. То беше гъсто, тъмно, с кафява пяна и напълно замести портера. Ханс Касторп жадно отпи от една висока халба. Към него яде студени колбаси върху препечен хляб. Пак беше сложена каша от овесени ядки и пак много масло и плодове. Той едва ги погали с очи, защото не бе в състояние да приема повече храна. После заразглежда гостите — масите почнаха да се диференцират и отделни лица се очертаха.

Неговата маса бе напълно заета с изключение на срещното челно място, което, както разбра, било докторско. Лекарите, всеки път, когато им позволявало времето, участвали в общата трапеза и сменявали масите; на всяка маса имаше по едно челно докторско място свободно. Сега ги нямаше: казаха, че били на операция. Пак влезе младият мъж с мустачките, свали веднъж брадичката до гърдите си и седна с угрижено затворено лице. Светлорусото сухо момиче пак седеше на мястото си и ядеше кисело мляко, сякаш това й бе единствената храна. Този път до нея седеше дребничка весела стара дама, която разправяше нещо по руски на мълчаливия млад мъж, който угрижено я поглеждаше и отговаряше само с поклащане на глава, а лицето му се кривеше, сякаш има нещо с лош вкус в устата си. Срещу него, от другата страна на старата дама, седеше друго момиче; то бе хубаво, с цветущ тен и високи гърди, с кестенява, привлекателно накъдрена на едри вълни коса, кръгли, кафени детски очи и малък рубин на красивата ръка. То много се смееше и също говореше руски, само руски. Казваше се Маруся, както чу Ханс Касторп. Освен това той между другото забеляза, че Йоахим свеждаше със сериозно изражение очи, когато тя се смееше и говореше.

Сетембрини влезе през страничния вход и като си завиваше мустаците, пристъпи към мястото си; то беше на края на масата, която бе поставена напреки на масата на Ханс Касторп. Неговите сътрапезници избухнаха в оглушителен смях, когато той седна; вероятно бе казал някоя язвителна подигравка. Ханс Касторп позна и членовете на дружество „Половин дроб“. Хермине Клефелд с глупавите очи се довлече до отсрещната маса пред една от вратите за верандата и поздрави бърнестия младеж, който толкова неприлично си бе запършил сакото. Госпожица Леви, която изглеждаше направена от слонова кост, седеше до дебелата Илтис с луничките на напречната маса вдясно от Ханс Касторп, където останалите му бяха непознати.

— Ето ги твоите съседи — каза Йоахим тихо на братовчед си, като се поприведе напред…

Двойката мина край Ханс Касторп към последната маса вдясно, значи „простата руска маса“, където някакво семейство с едно грозно момче поглъщаше големи количества овесена каша. Мъжът бе дребен на ръст и имаше сиви, вдлъбнати бузи. Носеше кафяво кожено яке и груби кечени ботуши със закопчалки. Жена му, също дребничка и деликатна, ситнеше с малките си юфтени ботушки с високи токчета; на шапката й се развяваше перо, а около врата й висеше замърсена боа от птичи пера. Ханс Касторп заразглежда двамата с безцеремонност, каквато иначе не му бе присъща и която сам той прецени като брутална, но именно бруталността му достави изведнъж някакво удоволствие. Погледът му бе едновременно тъп и натрапчив. Когато в същия момент стъклената врата вляво се затръшна с трясък и издрънчаване, както при първата закуска, той не трепна като сутринта, а само направи една уморена гримаса, а когато поиска да извърне главата си в оная посока, той намери, че му е твърде уморително и че не си струва труда. Така се случи, че и този път не можа да установи кой затръшва толкова безобразно вратата.

Работата беше в това, че утринното пиво, което иначе само леко му замъгляваше главата, сега съвсем бе замаяло и сковало младия човек — последствията бяха, като че бе му нанесен удар по челото. Клепачите му тежаха като олово, езикът не се подчиняваше напълно на мислите му, когато от учтивост поиска да се поразговори с англичанката; големи усилия му струваше само да промени посоката на погледа си, а на туй отгоре лицето му беше пламнало по същия непоносим начин като снощи: бузите му се струваха подпухнали от горещина, той дишаше тежко, сърцето му биеше, като че вътре има чук, и ако не страдаше особено от всичко това, то беше, защото главата му се намираше в състояние, сякаш бе вдъхнал на два-три пъти хлороформ. Това че д-р Кроковски се бе появил на закуската и бе седнал срещу него на масата, той забеляза като насън, макар че докторът няколко пъти остро го стрелна с очи, докато разговаряше на руски с дамите от дясната му страна, при което двете млади момичета — цветущата Маруся и любителката на киселото мляко — покорно и свенливо свеждаха пред него очи. Между впрочем Ханс Касторп се държеше прилично, както от само себе си се разбира, тъй като езикът му се оказа непокорен, той предпочете да мълчи и дори с особена пристойност боравеше с ножа и вилицата. Когато братовчед му кимна и се надигна от мястото си, стана и той, неопределено се поклони към сътрапезниците си и излезе с уверена стъпка след Йоахим.

— Кога ще има пак лежане? — попита той, когато излязоха навън. — Доколкото виждам, това е най-доброто тук. Иска ми се пак да полегна на моя превъзходен стол. Далеко ли ще ни е разходката?