Томас Ман
Вълшебната планина (44)

Минхер Пеперкорн

Минхер Пеперкорн, един възрастничък холандец, бе известно време гост на санаториума „Бергхоф“, който с пълно право бе поставил добавката „интернационален“ върху фирмата си. Леко оцветената националност на Пеперкорн — тъй като той беше колониален холандец, човек от Ява, кафеен плантатор — едва ли би ни накарала да въведем в единадесетия час неговата личност в нашия разказ, да въведем този Питер Пеперкорн (тъй му беше името, а и сам той се наричаше така, обичаше да казва: „Ей сега Питер Пеперкорн ще гаврътне една ракийка“); защото, боже мой, с какви ли не цветове и отсенки се отличаваше обществото на реномирания институт, който придворният съветник доктор Беренс ръководеше като главен лекар с многоезичното си красноречие! Не стигаше, че напоследък тук живееше една египетска принцеса, същата, която на времето бе подарила на придворния съветник забележителния кафен сервиз и цигарите със сфинкса, една сензационна личност с пожълтели от никотина и отрупани с пръстени пръсти, с ниско подстригана коса, която, освен на главните яденета, когато носеше парижки тоалети, се разхождаше в мъжко сако и изгладени панталони и между впрочем никак не се интересуваше от мъжкия свят — нейното едновременно и инертно, и припряно благоволение се изливаше изключително върху една румънска еврейка, която, криво или право, се наричаше госпожа Ландауер, докато прокурорът Параван заряза заради нейно височество математиката и от влюбеност бе се превърнал в истински шут: не стигаше това, що се отнасяше лично до нея, но всред нейната малка свита се намираше и един арапин скопец, болнав, слабичък човек, който въпреки своя основен недъг, любимата тема за клюки на Каролине Щьор, държеше, изглежда, повече на живота, отколкото всеки друг, и бе безутешен, когато разбра какво говори за вътрешното му състояние рентгенът, който бе проникнал през черната му кожа…

В сравнение с такива особи минхер Пеперкорн би трябвало, значи, да изглежда съвсем невзрачен. И ако този раздел на нашия разказ можеше, като един по-раншен, да бъде онадсловен „Още някой“, все пак никой не би трябвало да се безпокои, че отново излиза на преден план някакъв причинител на духовна и педагогическа неразбория. Не, минхер Пеперкорн в никой случай не бе човекът, който ще внесе в света логическо смущение. Той бе съвсем друг човек, както ще видим. От следното обаче ще стане ясно, че въпреки това неговата личност стана причина за едно сериозно объркване на нашия герой.

Минхер Пеперкорн пристигна със същия вечерен влак на станция „селото“, както и мадам Шоша, и една и съща шейна ги откара до санаториума „Бергхоф“, където двамата заедно вечеряха в ресторанта. Това пристигане бе нещо повече от едновременно, то бе съвместно и тази съвместност, която намери своето продължение например във факта, че поставиха този минхер на „добрата руска маса“ до завърналата се дама, срещу докторското място, там, дето на времето учителят Попов даваше своите дивашки и двусмислени представления — тази близост смути добрия Ханс Касторп, тъй като се бе явила съвсем непредвидена. Придворният съветник му бе обявил по своя маниер деня и часа, когато щеше да пристигне Клавдия.

— Е, Касторп, стари приятелю — му бе казал той, — издръжливата вярност ще бъде възнаградена. Другиден вечерта котенцето отново ще се присламчи тук, имам телеграма. — Но нищичко не бе споменал за това, че госпожа Шоша не пристига сама, може би защото и той сам не знаеше, че тя и Пеперкорн идват заедно и имат някаква връзка помежду си — той поне изрази учудването си, когато Ханс Касторп през деня, който последва съвместното пристигане, се опита до известна степен да го изобличи.

— И аз не мога да ви кажа къде го е докопала — обясни той. — Очевидно се е запознала с него по пътя, предполагат, някъде в Пиренеите. М-да, ще трябва на първо време да се примирите, разочаровани Селадоне, нямате друг избор. Голямо приятелство, разбирате ли. Изглежда дори, че и разноските им са общи. Тоя мъж е голям богаташ съгласно всичко, което чувам. Бивш крал на кафето, камердинер малаец, охолство и прочие. Между впрочем той съвсем не е дошъл за собствено удоволствие, защото освен един първокачествен алкохолен катар, изглежда, че има злокачествена тропическа треска, маларична треска, разбирате ли, протрахирана, упорита. Ще трябва да проявите търпение във връзка с него.

— Моля ви се, моля ви се — каза Ханс Касторп надменно. „Ами ти? — помисли той. — Ти как се чувстваш? И ти не си съвсем непричастен, още от по-преди, ако ме не лъжат някои работи, ти, синьобузести вдовецо с твоите пластични портрети. Влагаш немалко злорадство в думите си, както ми се струва, а при това и двамата сме донякъде другари по нещастие във връзка с този Пеперкорн.“ — Интересен мъж, решително оригинална личност — каза той с пренебрежителен жест, здравеняк и хилав, това е впечатлението, което той създава, което поне аз добих от него днес по време на закуската. Здравеняк и същевременно хилав, с тези думи трябва по мое мнение да го охарактеризираме, макар че обикновено не ги считат за съвместими. Той наистина е едър и широк и обича да застава с разкрачени нозе и ръце, пъхнати в предните джобове на панталоните си — у него джобовете са отпред, хоризонтални, както забелязах, а не странични, както у вас и мене и изобщо в по-доброто общество, — и когато е застанал така и говори по холандски маниер палатално, тогава у него има безспорно нещо здраво, яко. Но брадата му е рядка — дълга, но рядка, та може да й се преброят космите, а очите му са и малки, и бледи, направо безцветни, не мога да не го кажа, и никаква полза няма, дето постоянно се мъчи да ги кокори, от това му са бръчките на челото, които почват над слепоочията и продължават водоравно през челото — неговото високо, червено чело, знаете, около което бялата коса, вярно, е длъжка, но и тя е съвсем оредяла; въпреки всичкото кокорене очите му си остават малки и бледи. А закопчаната жилетка му придава нещо пасторско, въпреки че рединготът му е кариран. Това е то моето впечатление от тази сутрин.

— Виждам, че сте го взели на око — отговори Беренс — и че добре сте се запознали с всичките особености на тоя човек, което считам за разумно, защото ще трябва някак да се приспособите към неговото присъствие.

— Да, сигурно ще трябва — каза Ханс Касторп.

Предоставихме нему да очертае един приблизителен образ на новия неочакван гост и той не се справи зле със задачата си — и ние не бихме сторили това кой знае колко по-добре. Във всеки случай неговият наблюдателен пост бе най-изгодният: нали знаем, че докато Клавдия я нямаше, той се бе примъкнал в близост до „добрата руска маса“, тъй като неговата маса бе разположена паралелно с руската, само дето последната бе по към вратата на верандата, и тъй като и Ханс Касторп, и Пеперкорн седяха на тесните страни на масите и, тези страни, които бяха откъм вътрешната част на трапезарията, те двамата седяха, тъй да се каже, редом, Ханс Касторп малко по-назад от холандеца, което улесняваше едно небиещо на очи наблюдение — докато госпожа Шоша седеше малко напреки, в три четвърти профил. Към неговата талантлива скица можем да прибавим, че Пеперкорн нямаше мустаци, носът му бе голям и месест, а устата му също голяма и с несъразмерни устни — сякаш беше разкъсана. Освен това ръцете му бяха доста широки, но с дълги, изострени на върха нокти, и той си служеше с тях при говорене — при своето почти непрекъснато, макар и за Ханс Касторп не напълно разбираемо по съдържание говорене, — служеше си с изискани, увличащи вниманието жестове — внимателно нюансирани, красиви и подчертано културни жестове на диригент, било като образуваше кръг между палеца и показалеца си, било като предизвикателно разперваше ръката си, широка, но остроноктеста, ту предпазлива, ту смекчителна, ту настояваща за внимание, за да разочарова после усмихнатото внимание чрез неразбираемостта на едно толкова сложно подготвено изявление — или по-скоро не собствено да го разочарова, но да го превърне в едно възрадвано учудване; защото силата, деликатността и значителността на подготовката до голяма степен по-късно, допълнително, заместваше неизказаното — тая подготовка сама по себе си задоволяваше, забавляваше и дори обогатяваше слушателите му. Понякога изобщо не последваше изказване. Той деликатно слагаше ръката си върху предмишницата на съседа си отляво, един млад български учен, или на съседката си отдясно, мадам Шоша, вдигаше после ръката си косо нагоре, повелявайки мълчание и внимание за това, което щеше да каже, и с вдигнати вежди, така че очертаните в прав ъгъл бръчки на челото и слепоочията му се задълбочаваха като на маска, се заглеждаше в покривката на масата до предизвикания по този начин събеседник, докато неговите големи, разпокъсани устни се разтваряха, сякаш да кажат нещо крайно важно. След някое и друго време обаче той изпускаше поетия въздух, махваше с ръка, сякаш даваше команда „свободно“, и без нищо повече отпиваше от кафето си, което му сервираха особено силно и приготвяха в негова собствена машина.

След като си изпиеше кафето, той постъпваше както следва. С ръка даваше знак разговорът да заглъхне, предизвикваше тишина — като диригент, който принуждава да замлъкне какофонията на настройваните инструменти и с културен жест съсредоточава оркестъра си, за да почне изпълнението — и тъй като голямата глава, от която като пламъци стърчаха косите му, бледите очи, дълбоките бръчки на челото му, дългата брада и оголената му болезнена уста безспорно се налагаха, всички се подчиняваха на неговия жест. Всички онемяваха, усмихнати го поглеждаха, изпадаха в очакване, а тук-таме някой дори му кимваше с насърчителна усмивка. Той заговаряше с доста тих глас:

— Господа и дами. Добре. Всичко добре. Уредено. Бихте ли обаче взели пред вид и — нито за миг — да не изпускате от вниманието си, че — но по тази точка нищо повече. Каквото съм длъжен да кажа, е само това, че преди всичко и единствено ние сме задължени, че сме изправени пред ненарушимото — повтарям и подчертавам този израз, — пред ненарушимото изискване — не! Не, господа и дами, не така! Не че аз евентуално — насмалко бихте помислили, че аз — уре-дено, господа и дами! Напълно уре-дено. Знам, че във всичко това сме единомислещи и затова: на въпроса!

Той нищо не бе казал; но неговата глава изглеждаше несъмнено многозначителна, неговата физиономия и жестовете му бяха дотолкова решителни, настоятелни, изразителни, че всички, дори слухтящият Ханс Касторп, смятаха, че са чули нещо крайно важно или, доколкото бяха забелязали, че на изявлението му липсва каквато и да е конкретност и логичен завършек, съвсем не си даваха сметка за това. Ние се питаме как би се чувствал един глух човек. Може би щеше да му е мъчно, че неправилно е схванал смисъла на разказаното и щеше да смята, че поради своя недъг е изпуснал духовно най-важното. Такива хора са склонни към мнителност и огорчения. В замяна на това един млад китаец, който седеше на другия край на масата, слабо разбираше немски и нищо не бе разбрал, но бе слушал и гледал, оповести своето радостно задоволство с един вик „very well“^[1] и дори изръкопляска.

И минхер Пеперкорн дойде „на въпроса“. Той се изправи на мястото си, изпъчи широките си гърди, закопча карирания редингот върху затворената си жилетка, а бялата му глава бе царствена. После махна на една от салонните прислужнички да дойде — беше джуджето — и въпреки че бе много заета, тя веднага се подчини на многозначителния призив и застана до стола му с две кани, едната с мляко, другата с кафе, в ръцете. И тя не можа да се въздържи да не му кимне усмихнато и насърчително със своето едро, състарено лице, почтително принудена от неговия блед поглед под дълбоките бръчки на челото, от неговата вдигната ръка, чийто показалец се бе събрал в колело с палеца, докато трите останали пръста стърчаха със своите остри като копия нокти.

— Дете мое — каза той, — добре. Всичко засега е много добре. Вие сте малка — какво ме засяга това? Напротив! Аз оценявам позитивно, благодаря на бога, че сте такава, каквато сте и благодарение на вашата характерна маломерност… Но добре-добре! Това, което желая от вас, е също така малко, малко и характерно. Преди всичко как се казвате?

Тя усмихнато позаекна и после каза, че името й е Емеренция.

— Превъзходно! — извика Пеперкорн, като се облегна на стола си и проточи ръката си към джуджето. Той извика с натъртване, сякаш искаше да рече: „Но какво искате повече? Всичко е чудесно!“ — Дете мое — продължи той най-сериозно и почти със строгост, — това надхвърля всичките ми очаквания. Емеренция — вие го изговаряте със скромност, но това име — и то във връзка с вашата личност, — с една дума, тук се разкриват най-хубавите възможности. Това име напълно заслужава да се привърже човек към него и да му отдаде всичките чувства на гърдите си, за да… но в галена форма — нали ме разбирате, детето ми: в галена форма — нека бъде Ренция, но и Емхен би ме стоплило — засега без колебание се спирам на Емхен. Така че, Емхен, дете мое, вземи си бележка: малко хляб, мила моя. Стой. Почакай. Да не би да се прокрадне някое недоразумение! Чета върху твоето сравнително голямо лице, че има такава опасност… Хляб, Ренцхен, но не печен хляб, такъв имаме тук в изобилие и от какъв ли не вид. А двойно препечен, ангелче мое. Божествен хляб, прозрачен хляб, това му е галеното име, и то като подкрепително. Не съм сигурен дали смисълът на тази дума… бих предложил да го наречем сърцеукрепително, ако нямаше опасност да го възприемете в обикновеното му значение… Уредено, Ренция. Уре-дено и изключено. Касае се по-скоро до един дълг и до един свещен ангажимент… Например до един мой дълг на честта към твоята характерна маломерност с едно толкова крепко сърце… Един джин, любимке! За радост на сърцето, исках да кажа. Шидамски, Емеренцхен. Побързай и ми донеси един!

— Един джин, шидамски! — повтори джуджето, обърна се кръгом и в желанието си да се отърве от своите кани, остави ги на Ханс Касторповата маса, до прибора му, очевидно защото не пожела да обезпокои с тях господин Пеперкорн. Тя изтича и нейният клиент веднага получи това, което бе поръчал. Чашката бе така препълнена, че „хлябът“ преливаше от всички страни и измокри чинийката. Той я пое между палеца и средния пръст и я вдигна срещу светлината.

— А сега — обяви той — Питер Пеперкорн ще си гаврътне една ракийка. — И той глътна житния дестилат, след като малко си бе пожабурил устата. — Сега — каза той — виждам всички ви с ободрен поглед. — И той взе ръката на госпожа Шоша от покривката, поднесе я до устните си и отново я върна на мястото й, при което още малко време задържа своята върху нейната.

Един своеобразен човек, с тежест, макар и незначителен. Обществото в „Бергхоф“ живо се интересуваше за него. Казваха, че отскоро се бил оттеглил от своята колониална търговия и вложил на сигурни места спечеленото. Говореха за разкошния му дом в Хага и за вилата му в Шевенинген. Госпожа Щьор го нарече паричен магнит (магнат! Ужасна жена) и не пропусна да посочи една бисерна огърлица, която мадам Шоша носеше след завръщането си към вечерния си тоалет и която, според мнението на Каролина, едва ли можела да бъде свидетелство за някаква задкавказка съпружеска галантност, а по-скоро произхождала от „съвместните пътни разноски“. При това тя намигваше, кимваше с глава встрани към Ханс Касторп и с пародийна нажаленост свиваше уста, като използваше, необлагородена от болестта и страданията си, неговото неизгодно положение за безогледен подбив. Той се държеше. Дори не без остроумие поправи нейната просташка забележка. Тя била сбъркала. Трябвало да каже „паричен магнат“. Но и магнит не било лошо, защото Пеперкорн очевидно се ползвал с голяма привлекателност. А когато учителката Енгелхард, леко зачервена, насила усмихната и без да го погледне, го запита как му харесва новият гост, той й отговори с добре овладяно равнодушие. Минхер Пеперкорн бил една „объркана“ личност, каза той — личност, но объркана. Точността на тази характеристика бе доказателство за обективност и същевременно за душевно спокойствие; тя изтласка учителката от позицията й. А що се отнася до Фердинанд Везал и до неговото безобразно посочване на неочакваните обстоятелства, при които се бе завърнала госпожа Шоша, тук Ханс Касторп доказа, че има погледи, които със своята точна недвусмисленост нито на косъм не отстъпват пред най-добре артикулираната дума. „Жалки човече!“ — каза погледът, с който той измери манхаймеца, изрази го без ни най-малко съмнение за някакво друго тълкувание и Везал схвана този поглед, прие го, дори кимна, като показа наядените си зъби, но все пак, от него момент нататък, престана да носи пардесюто на Ханс Касторп, когато излизаха на разходка с Нафта, Сетембрини и Ферге.

Боже мой, той можеше сам да си го носи, той дори предпочиташе това и само от любезност бе го давал от време на време на този клетник. Но едва ли някой от нашия кръг си въобразяваше, че Ханс Касторп не бе жестоко засегнат от тия напълно непредвидени обстоятелства, които направиха на пух и прах всичките приготовления, които си бе намислил за срещата с обекта на своето карнавално приключение. По-добре казано: те ги направиха излишни и именно от това той се чувстваше посрамен.

Неговите намерения бяха най-нежните, най-благоразумните, нямаха нищо общо с някаква недодялана разпаленост. Не бе му и минало през ума да посрещне Клавдия на гарата — и голямо щастие бе, дето не бе имал такива намерения! Пък и изобщо бе съвсем не сигурно дали една жена, чиято болест й създаваше такава голяма свобода, ще иска да приеме за истинни фантастичните събития на една отколешна маскирана и чуждоезична нощ, изпълнена със съновидения, или дали ще пожелае да й напомнят направо за нея. Не, никакво натрапничество, никакви просташки претенции! Дори да приемем, че неговата връзка с теснооката болна по същество бе надхвърлила границите на западноевропейската разсъдливост и нравственост — пак трябваше да се спази формата на съвършена цивилизованост и за първия момент дори на най-пълната забрава. Един кавалерски поздрав от маса до маса — изпърво нищо повече! Учтиво ще пристъпи при някой по-късен удобен случай, за да се осведоми мимоходом за здравето на пътницата, откак бе заминала… Същинската среща щеше сама по себе си да се състои, когато й дойдеше времето — като награда за рицарското въздържание.

Всичката тая деликатност, както казахме, сега се бе оказала излишна поради това, че й бяха отнели главната заслуга: доброволността. Присъствието на минхер Пеперкорн изключваше напълно възможността за всяка друга тактика освен тази на едно резервирано поведение. Вечерта, когато те пристигнаха, Ханс Касторп бе видял от балконската си лоджия шейната ходом да изкачва извивката на пътя пред портала; на капрата до кочияша седеше малаецът камердинер, едно жълто човече с кожена яка на балтона си и твърда шапка, а до Клавдия, в дъното на шейната, бе седнал чужденецът с нахлупена върху челото шапка. През оная нощ Ханс Касторп малко спа. Сутринта не се оказа трудно да научи името на смутилия го новодошъл със съобщението, като придавка, че двамата заели съседни луксозни апартаменти на първия етаж. После настъпи времето за първата закуска, при която той, седнал рано и твърде бледен на мястото си, зачака да се тръшне стъклената врата. Това не стана. Влизането на Клавдия мина безшумно, защото зад нея бе затворил стъклената врата минхер Пеперкорн — едър, широкоплещест и широкочел, с развети като пламъци бели коси над грамадната му глава, той вървеше по дирите на спътницата си, която със своята обичайна котешка походка и изнесена напред глава се бе упътила към масата си. Да, това бе тя, непроменена. Извънпрограмно и самозабравен, Ханс Касторп я разгледа от глава до пети с недоспалите си очи. Косата й бе същата, червеникаворуса, но не вече сложно фризирана, а обвиваща в обикновена плитка главата й, очите й бяха същите очи на степен вълк, същата закръгленост на тила, същите устни, които изглеждаха по-пълни, отколкото бяха в действителност, поради онова очертание на скулите, които пък придаваха на бузите чаровни трапчинки… „Клавдия!“ — помисли той изтръпнал и огледа неочаквания съперник не без да оцени с едно вироглаво и презрително поклащане на глава онова сякаш маскирано величие на осанката му, не без да подкани сърцето си да се посмее на настоящото правопритежание на оногова, което се намираше в съвсем неизгодна светлина поради известни минали събития: известни минали фактически събития, не някакви несигурни, принадлежащи към областта на дилетантската живопис, които на времето почти не бяха го обезпокоили… Госпожа Шоша бе запазила и навика си, преди да седне, да се обърне усмихната във фронт към салона, а Пеперкорн играеше ролята на свита, като, застанал косо зад нея, изчакваше края на малката церемония, за да се разположи след това на мястото си до нея.

От кавалерския поздрав от маса до маса нищо не излезе. При „представянето“ очите на Клавдия се бяха зареяли нейде към дъното на трапезарията, високо над личността на Ханс Касторп и неговото обкръжение; при следната среща в трапезарията се случи същото и колкото повече закуски, обеди и вечери минаха, без да се срещнат погледите им, защото госпожа Шоша го докосваше най-много с невиждащи и равнодушни очи, когато понякога през време на яденето се извръщаше, толкова по-неудобно ставаше да прибегне до кавалерския поздрав. През време на кратките следвечерни събирания съпътниците се оттегляха в малкия салон: те сядаха един до друг на канапето в кръга на своите сътрапезници и Пеперкорн, чието силно зачервено лице се открояваше върху белотата на брадата и щръкналите му коси, допиваше бутилката червено вино, която си поръчваше при всяка вечеря. И на обед той изпиваше по една, понякога по една и половина или две, да не говорим за „хляба“, с който начеваше още първата закуска. Очевидно царственият мъж се нуждаеше до висша степен от подкрепителни средства. Многократно през деня той се подкрепяше и с извънредно силно кафе: не само сутрин, а и на обед изпиваше по една голяма чаша — не след ядене, а докато се хранеше и си пиеше виното. И едното, и другото, бе го чул Ханс Касторп да казва, било препоръчително против треската — независимо от удоволствието тия питиета му помагали против неговата интермитираща треска, която още на втория ден за няколко часа го бе приковала към стаята и леглото. Малария квартана наричаше придворният съветник тази болест, защото го спохождаше горе-долу всеки четвърти ден: първо като му разтракваше зъбите, после като го хвърляше в огън и накрай го изпотяваше. От това му бил увеличен и далакът.