Читателски коментари (за „Вълшебната планина “ от Томас Ман)

Особена книга. Не мога да кажа, че не е добра, дори се забавлявах с чувството на хумор, с което авторът проявява към героя си. Но също така се отегчих безкрайно, особено в 6-та и 7-ма глава. В началото бяха едни философски разсъждения за времето (поносими все пак), после дойдоха лекциите на Сетембрини и накрая споровете му с Нафта (които едва се издържаха). По едно време от отегчение взех да чета мнения за книгата из нета. Големи суперлативи, голямо възхищение и тук-там някой споделил за скуката. Не се съмнявам, че някои хора наистина изпитват удоволствие от такива четива, но трябва да има и голяма доза снобизъм в суперлативите на други. За ме това е една може би смислена, но много скучна за четене книга. Не мога да преценя до каква степен за това впечатление е виновен превода, но безспорно книгата се нуждае от добър съвременен превод. Този е стар (например, срещнах няколко думи, които изобщо никога не съм чувала, особени граматични конструкции и др.), а и не съм убедена, че е добър. На едно място се усъмних в някакво описание, в което липсваше всякаква логика. За съжаление не знам немски и го сравних с английския превод. И там нещата звучаха доста различно. Та се чудя дали скучните места не ми изглеждаха като празнословни безсмислици поради лош превод.

Към предишния коментар: Слабото познаване на български език поради общия му упадък през последните години прави разбирането на сравнително по-сложните автори трудно. И разбира се, някой друг трябва да е виновен — авотрът, преводачът — вместо да си направим извода, че не познаваме европейската култура, върху която „Вълшебната планина“ размишлява, и нито знаем всички думи, нито владеем синтаксиса на езика, който си въобразяваме като роден.

Touche !

А книгата е наистина едно от великите постижения на европейския културен дух и няма еквивалент. Пепола — другият път не се насочвай към мнения, а към критика. Осъзнавайки темите на произведението, то може да стане по-достъпно за тебе. Приятелски съвет, не е заяждане.

Вълшебната планина съдържа много философия. Изисква пълно съсредоточване и последователност при четене. Но това не пречи да я чета бавно на малки хапки и с удоволствие. Отначало борбата е голяма, докато се свикне със стила, но затова после и наградата е по-сладка. Удоволствие.

Книгата е скучна, това е ясно за всеки читател, който не прибавя към нея своите собствени интереси. Тя няма и как да бъде друга, защото набляга на философското виждане на нещата, само че в западната философия умозрителното разглеждане на света е прекалено натоварено с абстракции. Авторът се е опитал да направи роман като свърже тези абстракции с конкретни герои и ситуации, но в един изкуствен свят на санаториум и болни хора, което няма как да не извика тягостни мисли. Като контрапункт на това се правят отделни връзки с околния делови свят, но те са съвсем бегли и нищо не променят. За времето след ПСВ това е било подходящо, защото войната е предизвикала голямо разочарование в ценностите на деловия свят. Оттогава стана ясно, че не само деловия свят, но и самата западна философия е част от проблема, но това вече е предмет на други книги.

Четенето на книги е занимание самотно, затова е странно да се хвалиш с него пред другите, както и да се бориш с книгата. Всяка книга има своя специфика, конкретния читател в дадения момент на своя живот също, така че какво ще се получи при тази интеракция може да усети самия читател и да прецени дали да продължи с четенето или не. Кой е писателя и колко пластови са писанията му не е важно, важно е какво предизвикват те сега в ума и чувствата на конкретния читател и дали то е нужно и ценно за него. Сравнението с въздействието на същата книга върху другите е несериозно занимание, поне за читателя който иска да остане читател, не да бъде критик, преподавател по литература или обикновен сноб. Затова читатели четете, всеки трябва да открие книгата, която в този момент на живота му е като добър приятел, който му помага да направи следващата крачка напред. Тази роля на книгата е уникална, тя не може да бъде предвидена от писателя или критика, тя е само за читателя.

И аз като цяло съм абсолютно „за“ с мнението на ДГ, но в конкретния случай „Вълшебната планина“ ми се вижда повърхностно.Имам конкретен въпрос към коментиращите и съгласните. Вие, конкретно ли прочетохте „Вълшебната планина“ на Ман или сте съгласни по принцип с едно или друго мнение, защото то ни звучи просто по-близко и не се замисляме много, много по-дълбоко. Има литература, която може да си я четеш леко и приятно, има литература, която изисква. Затова мненията за вътрешния космос на читателя и отношението читател-творба трябва да са свързани в случая с конкретното образователно произведение на Томас Ман и Ханс Касторп, ,дали той е успял да представи знанието на епохата с развитие в романа си, а не по принцип, как ни харесват или не харесват творбите. Харесва ли ни Ханс Касторп? Чувстваме ли го близък или по-скоро далечен и неразбран.Как приемаме хуманистичните, тоталитарни, „кумунистически“ елементи, елементите за милосърдието, анахронизма, спиритуализма, жестокостта, любовта, правото, свободата и смъртта и т. н.

Всеки жанр, автор и епоха си имат специфика и не винаги е възможно с кеф да си седнеш и да си четеш дадена книга, а трябва или да се подготвиш предварително, да имаш определени интереси или паралелно докато четеш, иначе ще почувстваш книгата като скучна и излишна.Без да имаш интереси в немскоезичния сектор, ми се струва по-невъзможно някой да седне да чете „Вълшебната планина“ в по-общочовешки план.Някои произведения не стават със спонтанност и авантюризъм. Незнам, дали числото на читателите прочели „Вълшебната планина“ в България остава до днес четирицифрено. За някой автори просто трябва да познаваш езика и да четеш в оригинал, иначе се губи много и произведението бива неразбрано, попада в графата скучно и тъпо, не го почуствах, не е мой тип и следва захвърляне. Може и да е отминало времето на Ман безвъзвратно.Даже, според мен, е отминало. „Вълшебната планина“ не е типично за българския читател, липсва му общата култура, заради различни външни фактори и определен развой на събитията в държавата. Това не го пиша в негативен или обиден аспект, а просто като факт, без някаква емоционална окраска. Едни народи се развиват в една посока, други в друга."Вълшебната планина" е образователен роман от миналия век на едно образование, което няма корен и еквивалент в България. Просто не мога да си представя мнозинството читатели днес да седнат, да грабнат „Вълшебната планина“ и тя да ги спечели веднага, да я разберат и да я изчетат на един дъх от корица до край, да проследят вътрешния космос, одисеята и голямата борба на Касторп, без никаква подготовка в неделната вечер. Подготовката може да е нестандартна — примерно посещение на музей, архив, изложба за Томас и Хайнрих Ман, Давос,слушат Вълшебната планина на Волфганг Фойгт, слушат операта на Вълшебната планина или дори посетят една клиника или др. Може и името Ман да буди негативни асоциации, вместо симпатии.

Може, коментиралите да коментират пак като прочетат романа и тогава с пресни,лични впечатления, коментарите ще са по-живи и честни. После могат да прочетат за сравнение и „Буденброкс“, „Д-р Фаустус“, нещо от Брата на Т. Ман примерно „Верноподаника“, Курт Тухолски, Х. Хесе (не само Сид(х)арта ), нещо по-следващо от немскоезичния регион като Криста Волф, Ингеборг Бахман, Макс Фриш, Кестнер, защо не и Стефан Швайг. Кафка може да се каже, че скучен, но след едно посещение на музея му в Прага, може да си променим мнението и да преосмислим становището си, защото се докосваме до по-интимни неща от живота на Кафка и го разбираме в нова светлина и т. н. Може да се ползват различни иновации за преоткриване на немскоезичните автори, които носят етикет скучни и сложни и не стават за лека разтуха в неделната вечер.

Ман изучава духовното развитие на Хора в психологическо положение-туберколозно болни в санаториум …които не знаят деня на своето освобождаване …водейки аналогично на концентрационното съществуване -без бъдеще и без цел …

Апропо …да четеш слаби книги и да не просперираш с подобни ..те принизява до нивото на неможещия дори да чете

Точно такава класическа литература не е за всеки, поради банални следствия — време, интерес, обща култура, исторически познания или поне познаване на културната епоха. Факт е, че Томас Ман и цялото му поколение автори не познават източно римската философия известна днес като византииска и въпросната творба е малко трудно смилаема за масовия читател в българия. А сблъсъкът на севера и юга (популярен днес като сблъсък на северно и средиземно море) е актуална тема и вълшебната планина е достатъчно красноречива и многопластова за да задържи интереса на всеки грамотен читател. Не прави чест на редица коментарищи да изпадат в краиности с мненията си при наличието на един такъв анализ на психологическата безисходица достигната от западен рим в търсене на доктрина. Лично не ми допадна вкарването на мистика от азия, но е абсолютно логично с оглед на епохата.

Доловимо е неразбирането на „И не само с хляб ще живеете“ и анализът на съпруга на Катя Ман е достоен за вниманието, което му се отделя и след близо 100 години.

И каква по-точно е източно-римската философия, позната на масовия български читател, но непозната на западния? Кои са нейните водещи представители, школи и как масовия читател в България е обучен на тази философия, при положение че не и особено религиозен? Много се съмнявам в подобни твърдения, както и тези за сблъсъците между севера и юга. Няма никаква нужда до ходим чак до Византия за да правим паралели с 20 век. Сблъсъкът на балканските народи е с Османската империя и той е преди всичко екзистенциален, затова ресурси за собствена култура, философия, литература почти не е имало до Възраждането, като и тогава са били доста ограничени. Нещата в Западна Европа са били съвсем различни, но и там не са били еднакви за всички, затова всъщност се случва и ПСВ. При западнярите има ясно фокусиране върху материалния успех, оттам се стига до ограниченост и алчност, което винаги води до война в крайна сметка. Българите са доволни и да могат да преживеят, защото това е било трудно, за тях когато Запада е просперирал с колониите си.

Във „Вълшебната планина“ Ман изважда съвременниците си от техния материален свят и ги анализира без него, в обкръжението на планината и санаториума, на болеста и смъртта, така разкрива елементи на душевността им, които долу, в материалното остават латентни. В последната сцена героя е взет от планината и се бие на фронта, защото планината не предлага постоянен изход за хората от това поколение.

През 2015г. излезе много информативна биография на семейство Ман от Тилман Ламе. Биографията осветлява от нови страни личността на Томас Ман, семейството му, събитията и епохата. Авторът доста се е постарал да бъде изчерпателен, но неутрален, да използва най-новите материали и кореспонденция, въпреки някой доста негативни аспекти от живота и делото на Томас Ман и семейството му. Евентуално биографията би била полезна и читателя ще вникне по-навътре в космоса Ман и да разбере защо дадени герои търпят това, а не онова развитие, защо се случва това, а не друго.

Съжалявам, но книгата е твърде несмилаема и не мога да я похваля. Фройд може и да е труден за четене, но наистина се разбира, че е стигнал до нещо стойностно-психоанализата е нещо ценно, което тепърва ще се развива. Казвал съм го по друг повод: да представиш философски идеи във вид, че да са лесни, дори приятни за възприемане не се отдава на всеки писател. И очевидно не се е отдало и на Ман.

Тръгнах да чета коментарите и стана страшно ???? След като упорито продължих четенето на това иначе монументално произведение, коментарът ми е само един — оценка 2. Може ли някой да ме изкритикува моля, защото ми е много забавно да чета критика от врели и кипели литературоведи, които разбират такива велики класики, за разлика от мен, простото селско чедо ????

Още не съм стигнала до „Вълшебната планина“. Отношенията ми с Томас Ман, извън гимназиалната борба със синтаксиса му, се развиха покрай „Буденброкови“. Когато започнах книгата, бях стъписана. Стори ми се мъчна. Не се отказах. Превърна се в една от любимите ми книги. Изчитайки я, разбрах за себе си какъв колос е Томас Ман.

Ох, да. :) Аз дори четох цЕлата тетралогия „Йосиф и неговите братя“. Приискало му се на Томас Ман да попреразкаже и разтегне едно хубаво част от Библията. И като почнал, няколко килограма… Все пак се е постарал там, където Йосиф бива показван на жените около бодигарда на фараона. И другото, което запомних, така и така, по памет карам, но вероятно мога и да цитирам точно, ако трябва. Фараонът, или май беше … телопазителят нарича жена си розово пингвинче. И се стреснах, какви пингвини в Египет… Както ме стресна и бобът в Библията, по времето на цар Давид, пък съм чел, че бил внесен от Америка. Но нищо де, сигурно наминават пингвини и около Египет, а може според Томас Ман (или преводача) да са някакви нилски. Добре, че ги нямам на хартия книгите от тая тетралогия, че да ги хвърля не върви, а ако няма човек място, само пречат и събират прах. Специално тая тетралогия на Томас Ман според мене е като писана от софтуер, а г-жа Николчина да е здрава и щастлива да ни казва, на такива като мен де, колко са прости и не разбират великите хора като Ремарк, Ман, … и за малко да кажа Май. Но не, Карл Май е добър писател, писател като хората, не е в небесата като Ман, небесата на недостижимото за простите като мене. :)

Бих проявил разбиране, ако всички написани по-горе негативни мнения (или, както е модерно сега да се казва, „хейт“) се отнасяха примерно за „Одисей“ на Джеймс Джойс или някое друго произведение, написано в стил „поток на съзнанието“ (т.е. напълно лишено от сюжетна линия, фабула и какъвто и да е смисъл, авторът просто изпълнява в епистоларна форма тест по метода на свободните асоциации). С две ръце бих ги подкрепил, ако се отнасяха за кой да е роман на Маргарет Атууд, Виктор Пелевин или кой да е друг постмодернист.

Но наистина не разбирам как може някой да не харесва „Вълшебната планина“. Това е един толкова лек и приятен роман! Една релаксираща „шътокуа“ (както би казал Робърт Пърсиг), която води читателя стъпка по стъпка, с типично немски педантизъм и викторианска деликатност, по стръмните пътеки (които обаче награждават търпеливия катерач с невероятни гледки), прокарани от търсачите на смисъла на живота, вселената и всичко останало ;) Мисля, че конкретното произведение е една прекрасна „игра на стъклени перли“, доставяща в еднаква степен както интелектуално, така и естетическо удоволствие.

Заинтересувах се от Томас Ман под влияние на Ерих Мария Ремарк. Прочетох „Буденброкови“ и „Вълшебната Планина“. Основният мотив бе да прочета книга („Буденброкови“), удостоена с Нобелова награда, а допълнителната цел бе да разбера защо Томас Ман е Нобелов лауреат, а Ремарк не е.

Действително „Вълшебната планина“ е тежка книга за четене. Но като човек живял около 9 години в Германия като компютърен специалист и опознал (повърхностно) немската душа, разкъсвана между простотията и възвишеното (Гьоте-Хитлер, Университета в Хайделберг — Освиенцим) ми бяха интересни образите на Сентембрини (масон), Нафта (йезуит), Минхер Пфеферкорн (богат бохем), лейтенат Йоахим Цимсхен (върнал се в армията макар и на смъртно легло болен от туберколоза). Има дори споменати българи в тази книга.

Но книгата е особенна (издадена 1924) и затова Нобеловия Комитет удостоява с Нобелова награда „Буденброкови“ (издадена 1901 година). Това не е случайно!

Препоръчвам на всички „Буденброкови“, още повече че братята Ман са Буденброкови по произход.

А сега да се посмеем на мнението на Ремарк за „Вълшебната Планина“:

„Нел бе много сполучлив коктейл…. От американските момичета бе стигнала до дълбокото прозрение, че е по-важно да имаш красиви крака, отколкото да си чел «Вълшебната Планина» на Томас Ман“.

Как да сварим пунш: "Ударих го през ръката и му извиках, че попада под ударите на закона, да бърка боле. … захарта трябва да бъде разтворена във вряла вода, да е отпенена многократно и внимателно да се добави като сладка рафинирана смес, само за Бога да не се бърка! Тогава си грабнах палтото и шапката и избягах, като го убедих, че е по-важно да имаш тези познания, отколкото да си чел „Вълшебната Планина …“

Горният ми коментар е донякъде един опит да имитирам стила на Томас Ман във „Вълшебната Планина“ — да говориш за сериозни неща (медицина, религия, политика, психоанализа) и едновременно да се дистанцираш от тях с хумор. Това е стилът на Томас Ман в тази книга. В образа на йезуита Нафта Томас Ман се дистанцира елегантно дори от големия си брат Хайнрих (ляв марксист), понеже Нафта (йезуит, представете си!) бил чел „Капитал“ на Маркс и изразява тоталитарни мисли за насилствено завладяване на властта ….