Томас Ман
Вълшебната планина (18)

Той прави опит да говори по френски

Не, той в никой случай не бе още свикнал; той нито се бе запознал с всичките особености на тукашния живот — нещо, което бе невъзможно да направи за толкова малко дни и, както си казваше (а и на Йоахим бе казал), за съжаление дори и за три седмици не би могъл да стори, нито пък организмът му бе успял да се приспособи към толкова особените атмосферни условия при „ония тук горе“. Това приспособяване му бе трудно, извънредно трудно и, както му се струваше, изобщо не искаше да напредне дори с една крачка.

Нормалният ден бе ясно разпределен и грижливо организиран, човек бърже влизаше в крак и добиваше рутина, когато се включеше в неговия механизъм. Но в рамките на седмицата или на по-големи периоди от време той подлежеше на известни редовни промени, които постепенно излизаха наяве — едната за пръв път, след като другата вече се повтаряше; а и що се отнася до ежедневната поява на неща и лица, Ханс Касторп имаше на всяка крачка какво да научи, да вникне по-дълбоко в повърхностно видяното и да откликне на новото с младежка възприемчивост.

Ония тумбести съдове с дългите гърла например, които стояха пред някои врати по коридорите и които му бяха направили впечатление още на първата вечер от пристигането му, съдържаха кислород — така му бе обяснил Йоахим в отговор на неговия въпрос. В тях имаше чист кислород, по шест франка бутилката, и живителният газ се подаваше на умиращите за последно ободряване и съвземане на силите — те го смъркаха през един маркуч. Защото зад вратите, пред които стояха такива балони, лежаха умиращи, или „moribundi“, както се изрази придворният съветник Беренс веднъж, когато Ханс Касторп го бе срещнал на първия етаж — той доплава с бяла престилка и посинели бузи по коридора и после двамата се качиха заедно по стълбището.

— Е, безучастни зрителю! — каза Беренс. — Какво правите, намираме ли милост пред вашите изпитателни погледи? Голяма чест за нас, голяма чест. Да, нашият летен сезон съвсем не е загубен, бива си го. Доста ми струваше, докато го изтикам на по-преден план. Но жалко, че не искате да изкарате зимата при нас, чух, че мислите да останете само осем седмици. А, три ли? Ами че това е съвсем кратко посещение, на крак, то не заслужава да си снема човек палтото; е, както обичате. Но жалко все пак, дето няма да останете за зимата, защото де що има хиг-лиф — той нарочно произнесе така, — международният хиг-лиф се събира долу в курорта, би трябвало да го видите, направете нещо за общата си култура. Ще се пукнете от смях, като гледате как скачат със ските. Ами дамите, боже господи, дамите! Пъстри като райски птици и страшно галантни… Но аз трябва да ида при моя moribundus — прекъсна се той, — тук, номер двайсет и седем. Знаете, последен период. „Излиза през средата“. Пет дузини оксиженови бутилки е изгълтал вчера и днес, истински гуляйджия. Но до обед сигурно ще иде ad penates.^[4] Е, драги Ройтер — каза той, влизайки, — да бяхме строшили още на една гърлото, а?…

Неговите думи заглъхнаха зад вратата, която затвори след себе си. Но Ханс Касторп можа за момент да види в дъното на стаята възглавница и върху нея восъчния профил на млад мъж, с рядка брадичка, който бавно бе извъртял към вратата своите много големи очни ябълки.

Това бе първият moribundus, когото Ханс Касторп виждаше през живота си, защото и родителите му, и дядо му бяха умрели един вид зад гърба му. С какво достойнство лежеше върху възглавницата главата на младия мъж с издадената напред брадичка! Колко многозначителен бе погледът на неговите разширени очи, когато бавно ги бе извъртял към вратата! Все още увлечен от мимолетната картина, Ханс Касторп неволно се опита да погледне и той с такива разширени, многозначителни и бавни очи; той вървеше към стълбището и с този поглед изгледа една дама, която бе излязла от някаква врата зад него и го бе настигнала на площадката. Той не откри веднага, че това бе мадам Шоша. Тя леко се усмихна на погледа му, поправи с ръка плитката на тила си и слезе пред него по стълбището — безшумна, гъвкава и с малко издадена напред глава.

През първите дни той почти не сключи познанства, нито пък по-късно. Дневният режим не бе благоприятен за това; пък и Ханс Касторп си бе сдържана натура, освен това се чувстваше тук горе като гост и „безучастен зрител“, както бе казал придворният съветник Беренс, и се задоволяваше главно с разговорите и компанията на Йоахим. Но медицинската сестра си извърташе врата към тях по коридора дотогава, докато Йоахим, който по-рано й бе оказал внимание с няколко кратки разговора, запозна братовчед си с нея. Втъкнала лентата на пенснето зад ухото си, тя говореше не само превзето, но и направо измъчено, при по-близко наблюдение човек оставаше с впечатлението, че разумът й е пострадал от изтезанията на скуката. Много трудно бе да се отърват от нея, тъй като тя проявяваше болезнен страх от прекъсването на разговора и щом младите хора понечеха да си тръгнат, тя се вкопчваше о тях с припрени думи и погледи, с една отчаяна усмивка, така че те се смиляваха и оставаха. Тя надълго и нашироко заразправя за баща си, който бил юрист, и за братовчед си, който бил лекар — очевидно за да се постави в по-благоприятна светлина и да изтъкне, че произхожда от образованите кръгове на обществото. Що се отнасяло до нейния пациент там, зад вратата, той бил син на един фабрикант на кукли от Кобург, казвал се Ротбайн и напоследък болестта го ударила в червата. Тежко било за всички, както господата можели да си представят, когато човек произхожда от семейство на висшисти и имал чувствителността на по-висшите класи, по-тежко приемал нещата. А и не можел да обърне току-така гръб на всичко… Неотдавна, ще повярват ли господата, излязла за малко, само да си купи прах за зъби, и като се върнала, заварила болния да седи в леглото пред чаша гъста, черна бира, един салам, груб черен хляб и краставица. Всички тия домашни лакомства му изпратили неговите близки — за усилване. Естествено, че на другия ден бил ни жив, ни умрял. Само ускорявал края си. Това щяло да бъде спасение за него, не обаче и за нея — сестра Берта било името й, всъщност Алфреда Шилдкнехт, — тъй като тя щяла да иде при друг болен в повече или по-малко напреднал период, тук или в друг санаториум, тая перспектива се откривала пред нея, единствено тая.

Да, каза Ханс Касторп, професията й била действително трудна, но затова пък задоволяваща, така поне си мислел.

Сигурно, отвърна тя, задоволяваща, да, но много трудна.

Е, много здраве на господин Ротбайн. И братовчедите понечиха да си тръгнат.

Но тя така се бе вкопчила с думи и погледи в тях, така жално бе да я гледат как се напряга да ги задържи малко повече време, че би било жестоко, ако не останеха още малко.

— Той спи — каза тя. — Не му трябвам. Затова излязох за някоя и друга минутка на коридора…

И тя почна да се оплаква от придворния съветник Беренс и от тона, с който се отнасял към нея и който бил прекалено непринуден, като се имал пред вид произходът й. Тя далече предпочиташе д-р Кроковски — него нарече човек с душа. После пак се спря на баща си и братовчед си. Мозъкът й нищо друго не раждаше. Напразно се бореше да задържи братовчедите, тя дори ги атакува изведнъж с повишен глас и почти щеше да извика, когато си тръгнаха, но те най-сетне се откопчиха от нея и отминаха. Но сестрата се наведе напред и за някое и друго време впи поглед в тях, сякаш искаше да ги притегли с очите си. После от гърдите й се изтръгна въздишка и тя се прибра в стаята на пациента си.

През тия дни Ханс Касторп се запозна само с чернобледата дама, онази мексиканка, която бе видял в парка и която наричаха „tous-les-deux“. Случи се действително така, че и той чу от устата й унилата формула, но тъй като беше подготвен, той се държа добре и можеше после да бъде доволен от себе си. Братовчедите я срещнаха пред главния портал, когато и излизаха на задължителната разходка след първата закуска. Тя се разхождаше там с подсечени колене и дълги, безпокойни и безцелни крачки, завита с черен кашмирски шал; нейното застаряло лице с голямата огорчена уста се открояваше матово бледо под черното було, което покриваше осеяната със сребърни нишки коса и бе вързано под брадата. Йоахим, както обикновено без шапка, я поздрави с поклон и тя бавно поблагодари, а докато го гледаше, напречните бръчки на ниското й чело се задълбочиха. Тя се спря, защото бе забелязала едно ново лице, и почака да се приближат младите хора, като леко кимна с глава; тя очевидно смяташе за необходимо да чуе дали новодошлият знае за нейната съдба и какво мисли за това. Йоахим представи братовчед си. Тя подаде на госта ръката си изпод мантията — една украсена с пръстени суха, жълтеникава ръка с изпъкнали вени — и продължи да го гледа, кимайки с глава. После каза:

— Tous les de, monsieur. Tous lesde, vous savez…^[5]

— Je le sais, madame^[6] — отвърна приглушено Ханс Касторп. — Et je le regrette beaucoup.^[7]

Отпуснатите торбички под нейните тъмни като черен янтар очи бяха големи и тежки — такива той не бе виждал досега у никого. Около нея се носеше слабо, повехнало ухание. Сърцето му се изпълни с кротост и сериозност.

— Merci — каза тя със звънък изговор, който странно хармонираше с нейната сломеност, а единият ъгъл на голямата й уста увисна трагично надолу. После прибра ръката си под наметката, наведе глава и продължи да се разхожда. Когато я отминаха, Ханс Касторп каза:

— Виждаш, че не ми беше трудно, много добре се справих с нея. Смятам, че изобщо се справям лесно с такива хора, по природа умея да се разправям с тях — не мислиш ли и ти така? Смятам даже, че изобщо по-лесно се разбирам с печални хора, отколкото с весели. Бог знае на какво се дължи това, може би защото съм сирак и толкова рано загубих родителите си, но когато хората са сериозни и печални, когато се намеси смъртта, не изпитвам угнетение и смущение, а се чувствам в стихията си, всеки случай по-добре, отколкото да имаме работа с юначаги, това по-малко ми приляга. Неотдавна си мислех: колко е глупаво, дето тукашните дами се ужасяват толкова много от смъртта и всичко свързано с нея, та става нужда да ги щадят и да донасят последното причастие, когато са на храна. Не, тфу, това е нелепо. Не обичаш ли да гледаш ковчези? Аз понякога обичам. Намирам, че ковчегът е хубава мебел дори когато е празен, но ако някой лежи вътре, той добива в моите очи нещо наистина тържествено. В погребенията има нещо назидателно, случвало ми се е да мисля, че е по-добре да иде човек на погребение, отколкото на черква, ако иска да възвиси душата си. Хората са облечени в празнични черни дрехи, стоят със свалени шапки и гледат ковчега; настроени са сериозно и молитвено и никой не смее да разказва плоски вицове, както обикновено става в живота. Много обичам, когато хората се настроят малко молитвено. Понякога съм се питал дали не трябваше да стана пастор, в известно отношение, смятам, това не би ми прилягало зле… Дано не съм сбъркал нещо с френския, дето говорих, а?

— Не — каза Йоахим. — Je le regrette beaucoup си беше съвсем правилно.