Томас Ман
Вълшебната планина (4)

В ресторанта

В ресторанта бе светло, красиво и уютно. Той се намираше току вдясно от хола, срещу салоните, и служеше, както Йоахим обясни, главно за новодошлите, за онези, които се хранеха извън редовното време или пък имаха гости. Но там се празнуваха тържествено и рождени дни, и предстоящи изписвания от санаториума, както и благоприятните резултати от генерални прегледи. Понякога ставало много весело в ресторанта, каза Йоахим; сервирали И шампанско. Сега нямаше никого освен една около тридесетгодишна дама, която четеше някаква книга, а в същото време си тананикаше, като със средния пръст на лявата си ръка непрекъснато почукваше върху покривката на масата. Когато младите хора: седнаха, тя смени мястото си, за да бъде с гръб към тях. Плашела се от хора, обясни тихо Йоахим, и се хранела винаги с книга в ресторанта. Казвали, че още като съвсем младо момиче тръгнала по санаториуми за гръдноболни и оттогава не била излизала по белия свят.

— Е, тогава ти с твоите пет месеца си истински новак в сравнение с нея, а и след като отхвърлиш цяла година зад гърба си, пак ще си такъв — каза Ханс Касторп на братовчед си, а Йоахим отговори с онова вдигане на рамене, което по-рано не му бе присъщо, и взе листата за ястията.

Те бяха избрали издигнатата маса до прозореца — най-хубавото място. Седяха до кремавата завеса с лица, озарени от лампата в червен абажур на масата. Ханс Касторп приклопи току-що измитите си ръце и в самодоволно очакване ги потърка една о друга, както му бе навик, когато сядаше да се храни — може би защото неговите прадеди са се молили преди супата. Прислужваше им едно любезно момиче с носов изговор и едро, пращящо от здраве лице, облечено в черна рокля и бяла престилка; на Ханс Касторп му стана много весело, когато разбра, че тук на келнерките викали „салонни прислужници“. Поръчаха и бутилка „Грюо Лароз“, която Ханс Касторп върна, за да я темперират по-добре. Яденето бе превъзходно. Имаше супа от аспержи, пълнени домати, печено с много гарнитури, един особено добре приготвен десерт, различни видове сирене, плодове. Ханс Касторп здравата яде, макар че апетитът му не се оказа толкова голям, колкото смяташе. Но той бе свикнал да яде много дори когато не бе гладен, и то от самоуважение.

Йоахим почти не побутна ястията. Каза, че кухнята му била втръснала, на всички тук горе била дошла до гуша и станало обичай да недоволстват от яденето; та и как иначе, след като киснеш толкова време тук… В замяна на това той пи вино с удоволствие, даже с някаква отдайност, като неколкократно даде израз на своето задоволство, че има някой, с когото може да размени две свестни думи; при това най-грижливо отбягваше каквато и да е прекалена сантименталност.

— Да, чудесно е, дето дойде! — каза той и неговият иначе спокоен глас бе развълнуван. — Мога да каже, че идването ти е цяло събитие за мене. Най-сетне една промяна, искам да кажа, прелом, едно разчленение във вечното безкрайно еднообразие…

— Но тук времето всъщност би трябвало бързо да преминава — рече Ханс Касторп.

— И бързо, и бавно, както искаш — отговори Йоахим. — То изобщо не минава, искам да ти кажа, никакво време не е това, нито пък живот, не, нищо подобно — додаде той, поклащайки глава, и отново се пресегна към чашата.

И Ханс Касторп пиеше, макар че лицето му гореше в огън. Но на тялото му беше все още студено и едно особено радостно и все пак малко мъчително безпокойство се разливаше по членовете му. Думите му се гонеха една друга, той често се бъркаше и с небрежно махване с ръка продължаваше да говори. Впрочем и Йоахим бе в оживено настроение, а разговорът им стана още по-свободен и весел, когато тананикащата дама, която почукваше с пръсти по масата, съвсем неочаквано стана и си отиде. Те жестикулираха с вилиците, докато ядяха, взимаха сериозни изражения с пълни уста, смееха се, кимаха, вдигаха рамене и без да глътнат докрай залъка, отново заговорваха. Йоахим искаше да разбере какво става в Хамбург и доведе разговора до заплануваната регулация на Елба.

— Епохално — каза Ханс Касторп. — Епохално за развитието на нашето корабоплаване, цена няма. В бюджета сме вписали като незабавен еднократен разход петдесет милиона и можеш да си сигурен, че знаем какво вършим.

Между впрочем той, въпреки голямото значение, което отдаваше на регулацията на Елба, отново се отклони от тази тема и поиска от Йоахим да му разкаже още нещо за живота „тук горе“ и за гостите, което Йоахим стори на драго сърце, защото се радваше, че може да се пооблекчи и да разправя. Той трябваше да повтори историята за мъртъвците, които сваляли надолу със спортни шейни, и още веднъж изрично да потвърди, че това е чиста истина. Тъй като смехът отново напуши Ханс Касторп, разсмя се и той, което, изглежда, му достави голямо удоволствие, а после разправи и други смешни неща, за да подхрани необузданото веселие. На неговата маса седяла една дама, казвала се госпожа Щьор, между другото доста болна, жена на някакъв музикант от Канщат — такава простотия не бил виждал в живота си. „Дезинфикция“ казвала тя, и то най-сериозно. Асистента Кроковски наричала пък „фомулус“^[2]. И всичко това трябва да преглъщаш, без да ти трепне лицето. Освен това умирала за клюки, както впрочем повечето тук горе, а за една друга дама, госпожа Илтис, казвала, че носи „стерилет“.

— Да, стерилет казва, цена няма тази смешка!

И както се бяха опънали, полулегнали върху облегалките на столовете си, те така се разсмяха, че телата им се тресяха и двамата почти едновременно се разхълцаха.

Навремени Йоахим се разтъжваше и си спомняше за своята съдба.

— Да, ето ни, че седим тук и се смеем — подзе той с изкривено от болка лице, от време на време прекъсван от разтърсванията на диафрагмата си, — а ни най-малко не може да се предвиди кога ще изляза оттук, защото, когато Беренс каже „половин година“, това е по най-кратката сметка, човек трябва да се готви за повече. Но тежко е, кажи ми ти не е ли тъжно това. Вече бях приет, следния месец можех да се явя на офицерски изпит. А сега се влача тук с термометъра в уста, броя „бисерите“ на тази необразована госпожа Щьор и губя време. В нашата възраст една година играе толкова голяма роля, тя носи за живота долу напредък и сума промени. А аз тука кисна като в блато, като в някоя вмирисана локва, сравнението не е толкова грубо…

На това Ханс Касторп за учудване отговори само с въпрос дали тук може да се получи портер, а когато братовчед му малко удивен го погледна, забеляза го, че заспива, дори че всъщност вече спеше.

— Ама ти спиш! — каза Йоахим. — Ела, време е да си легнем, и за двама ни.

— Никакво време не е — каза Ханс Касторп с надебелен език.

Той все пак тръгна, малко приведен и с вцепенени нозе като човек, когото умората просто тегли към земята, но се стегна, когато на минаване през сега вече матово осветения хол, чу Йоахим да казва:

— Ето къде е седнал Кроковски. Смятам, че трябва набърже да те представя.

Д-р Кроковски седеше на светло пред камината в един от салоните досами отворената плъзгаща се врата и четеше вестник. Той стана, когато младите хора пристъпиха към него, а Йоахим във военен стоеж каза:

— Господин докторе, разрешете моля да ви представя братовчед си Касторп от Хамбург. Той току-що пристигна.

Д-р Кроковски поздрави новия обитател на санаториума с някаква весела, здрава и предразполагаща сърдечност, сякаш искаше да посочи, че когато човек е лице срещу лице с него, всяко смущение е излишно и единствено радостното доверие е тъкмо на място. Той бе около тридесет и пет годишен, широкоплещест, тлъст, значително по-дребен от двамата, които стояха пред него, така че трябваше да държи главата си отметната назад, за да ги гледа в лицата; беше извънредно бледен, с една прозрачна, дори фосфоресцираща бледина, която още повече се подчертаваше от тъмната жар на очите му, от черните му вежди и от доста дългата двуостра брада, в която вече се мяркаха няколко бели нишки. Той носеше двуреден, вече поизтъркан костюм, черни, надупчени като сандали половинки обувки, сиви вълнени чорапи е риза с мека, обърната яка, каквато Ханс Касторп бе виждал само у един фотограф в Данциг и която действително придаваше на личността на д-р Кроковски някакъв артистичен вид. Той се засмя и между мустаците и брадата се жлътнаха зъбите му, после разтърси ръката на младия мъж и каза с баритонов глас и малко провлачен чужд акцент:

— Бъдете добре дошли, господин Касторп! Желая ви бърже да привикнете и да се почувствате добре в нашата среда. При нас като пациент ли идвате, ако мога да си запитам?

Трогателно бе да се наблюдава трудът, който Ханс Касторп си даваше, за да се покаже възпитан и да овладее сънливостта си. Яд го беше, че е в такава лоша форма и с мнителното самочувствие на млад човек той виждаше в усмивката и цялото предразполагащо същество на асистента признак на снизходителна подигравка. Той отговори, като спомена за трите седмици, за изпитите си и прибави, че, слава богу, е съвсем здрав.

— Наистина ли? — попита д-р Кроковски, като издаде, сякаш да го подразни, главата си косо напред и разшири усмивката си. — Но тогава вие сте едно твърде достойно за проучване явление. Защото аз още не съм срещал съвсем здрав човек. Какви изпити положихте, ако смея да запитам?

— Аз съм инженер, господин докторе — отвърна Ханс Касторп със скромно достойнство.

— А, инженер! — И същевременно усмивката на д-р Кроковски се оттегли, позагубила за момент своята широта и сърдечност. — Славна работа. И тук нямате намерение да се подлагате на никакво лечение, нито във физическо, нито в душевно отношение?

— Не, хиляди благодарности! — каза Ханс Касторп и насмалко щеше да отстъпи крачка назад.

Тогава усмивката на д-р Кроковски победоносно се появи пак и като отново разтърси ръката на младия мъж, той извика високо:

— Е, тогава спете спокойно, господин Касторп, с пълно съзнание за безупречното си здраве! Приятна почивка и довиждане. — С това той освободи младите хора, седна отново и взе вестника си.

Асансьорът нямаше обслуга, така че те се качиха по стълбите, мълчаливи и малко смутени от срещата с д-р Кроковски. Йоахим придружи Ханс Касторп до номер тридесет и четири, където хромият бе докарал багажа му, и двамата останаха на разговор още четвърт час, докато Ханс Касторп си изваждаше пижамата и тоалетните принадлежности и в същото време бе запалил една лека, обла цигара. До пура днес не стигна, което му се стори странно и съвсем необичайно.

— Изглежда много важен — каза той, като с говоренето изкарваше погълнатия дим. — Бледен като восък. Но слушай, в краката изглежда ужасно. Сиви вълнени чорапи и тези сандали. На края обиден ли остана?

— Той е малко чувствителен — призна Йоахим. — Не трябваше толкова рязко да отклоняваш предложената терапия, особено психическата. Той не е доволен, когато го отбягват. И аз не се ползвам с особените му симпатии, защото не му се доверявам достатъчно. Но от време на време му разказвам по някой сън, за да има какво да разчленява.

— Ето че обидих човека — каза недоволно Ханс Касторп; винаги когато огорчеше някого, той беше недоволен от себе си, а сега и умората с нова сила го налегна. — Лека нощ — додаде той. — Не мога да се държа на краката си.

— В осем часа ще те взема за закуска — каза Йоахим и си тръгна.

Ханс Касторп съвсем набърже свърши с вечерния си тоалет. Щом загаси нощната лампичка, сънят го обори, но после той още веднъж се стресна, като си спомни, че в това легло завчера е умрял човек. „Няма да е било за първи път — каза си той, като че това би могло да го успокои. — Какво пък най-сетне, смъртен одър като смъртен одър.“ И заспа.

Но едва заспал, засънува и сънищата го държаха във властта си почти до сутринта. Присъни му се главно Йоахим Цимсен в някакво странно изкълчено положение върху спортна шейна, която се спускаше по стръмен склон. Той бе фосфоресциращо бледен като д-р Кроковски, а отпред на кормилото седеше спортистът ездач, който имаше някакъв смътен образ като човек, когото само бе чул да кашля. „На нас тук горе всичко ни е безразлично“, каза изкълченият Йоахим, а после не вече ездачът, а сам той почна да кашля така ужасно размазано. От това Ханс Касторп взе да пролива горчиви сълзи и изведнъж се видя, че тича към аптекаря, за да си купи колдкрем. Но на пътя седеше госпожа Илтис с остра муцуна и държеше нещо в ръка, което очевидно трябваше да бъде нейният „стерилет“, но се оказа само една самобръсначка. Това пък разсмя Ханс Касторп и така бе прехвърлян от едно душевно вълнение към друго, докато утринната дрезгавина го пробуди през полуотворената балконска врата.