В това произведение Томас Ман предлага едно художествено-естетично изследване на времето в неговите измерения и най-вече на екзистенциалното време в неговата дълбочина.

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart (18.05.2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. — Добавяне
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци
  3. — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
СъздаванеXX век
Германска империя (1871-1945), Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Предисловие

Историята на Ханс Касторп, която искаме да разкажем — не заради него (тъй като читателят ще открие в него един обикновен, макар и привлекателен човек), а за заради самата история, която, както ни се струва, до голяма степен заслужава да се разкаже (при което нека в полза на Ханс Касторп напомним, че това е неговата история) — та тази история е твърде отколешна, тя, така да се каже, вече е напълно покрита с благородната историческа ръжда и трябва да се изложи в глаголната форма на най-дълбокото минало време.

Това не би било във вреда на историята, а по-скоро от полза, тъй като историите трябва да са преминали и може да се каже: колкото са се отдалечили, толкова по-добре за тях като истории, толкова по-добре и за разказвача, този шепнещ заклинател на миналото време. Ала за нея важи същото, което днес важи и за хората, а не на последно място и за разказвачите на истории: тя е много по-стара от своите години, нейната възраст не може да се мери с дни, старостта, която й тегне, не може да се мери със слънчеви цикли; с една дума, тя всъщност дължи степента на своята отколешност не на времето — едно твърдение, с което мимоходом се намеква и напомня за проблематичността и своеобразната двойствена природа на тази тайнствена стихия.

Но нека не затъмняваме изкуствено ясната същина: голямата отколешност на нашата история идва от това, че тя се разиграва преди един известен преврат, преди една межда, която дълбоко разполови живота и съзнанието… Тя се разиграва или за да избегнем старателно всяко сегашно време, тя се разигра и се е разигравала отколе, някога, в стари дни, в света преди голямата война, с чието начало много нещо започна, а и досега като че ли не е престанало да започва. Преди това, значи, се разиграва тя, макар и не дълго време преди. Но нима отколешният характер на една история не е толкова по-задълбочен, по-съвършен и по-приказен, колкото по-близо е тя до някое „преди“? Пък и нашата, поради своята вътрешна природа — може би ще има едно или друго нещо общо с приказките.

Ние ще я разправим подробно, точно, от игла до конец, защото, кога е зависело забавното или скучното в една история от пространството и времето, което тя отнема? Без да се боим от лошата слава на дребнавостта, ние по-скоро сме склонни да смятаме само основното за истински забавно.

Излиза, че разказвачът няма да свърши на бърза ръка с Хансовата история. Не ще му стигнат за това нито седемте дни на една неделя, нито седем месеца. Най-добре ще бъде да не си изяснява предварително колко земно време ще изтече, докато историята го държи в своите мрежи. За бога, дано само не станат седем години!

И тъй, нека почнем.