Томас Ман
Вълшебната планина (25)

Термометърът

Сметката на Ханс Касторп вървеше от вторник до вторник, защото беше дошъл в един вторник. Преди няколко дена той беше заплатил своята втора седмична сметка — скромна сметка за около 160 франка, скромна и евтина по негова преценка, дори като не се включат в нея незаплатимите неща на престоя тук (именно защото бяха незаплатими) и някои забави, които биха могли да пресметнат, ако искаха, например духовата музика, която свиреше всеки две седмици, и лекциите на д-р Кроковски; сами по себе си достатъчни бяха за тази сметка подслонът и гощавката, удобната квартира и петте пребогати ядената на ден.

— Не е много, по-скоро евтино е, не можеш да се оплачеш, че тук горе прекаляват — каза новакът на отколешния пациент. — Трябват ти, значи, около 650 франка месечно за храна и квартира, в които са включени вече лекарските грижи. Добре. Допусни, че раздаваш месечно още по 30 франка за почерпка, щом си приличен човек и държиш на любезни физиономии. Това са 680 франка. Добре. Ще ми кажеш, че има още такси и дребни разноски. Човек прави разходи за пиене, за козметика, за пури, за някоя екскурзия, някоя разходка с кола, ако щеш, а от време на време ще се появи и сметка от обущаря или шивача. Добре, но при все това ти не можеш и при най-добро желание да похарчиш дори 1000 франка месечно! Което не отговаря дори на 800 марки! Не се събират дори 10 000 марки за година. Повече в никой случай не е. И от това живееш.

— Смятане на ум: похвално — каза Йоахим. — Не знаех, че ти иде толкова отръки. Виждам, че имаш голям замах, щом веднага направи и годишната калкулация, положително си научил вече нещо тук горе. Между впрочем ти много завиши сметката. Пури не пуша, а надявам се, че няма да си шия дрехи тук, благодаря!

— Значи, дори съм завишил — каза Ханс Касторп малко смутен.

Така или иначе, той бе поставил в сметката на братовчед си пури и нови дрехи — що се отнася до бързото му смятане на ум, то не бе нищо друго освен илюзия и измама относно природните му дарби. Защото, както при всичко останало, той и тук бе по-скоро бавен и лишен от огън и неговата бърза равносметка в тоя случай не бе нещо импровизирано, а почиваше върху подготовка, и то върху писмена подготовка; една вечер по време на вечерния режим (защото вечер Ханс Касторп лягаше вън, щом като всички правеха това) той по някакво внезапно хрумване скочи от удобния лежащ стол, за да вземе от стаята си хартия и молив за смятане. По този начин той беше установил, че братовчед му се нуждае всичко на всичко от 12 000 франка годишно, като на шега си рече, че той лично би имал финансовата възможност да живее тук горе, защото приходите му възлизаха на 18 000 до 19 000 франка годишно.

Неговата втора седмична сметка бе уредена, значи, преди три дена с благодарност и квитанция, което показваше, че е настъпила средата на третата и по план последна седмица на неговия престой тук горе. Следната неделя той щеше да присъства на още един от двуседмичните концерти, а в понеделник на последната двуседмична лекция на д-р Кроковски — тъй си каза той, а и на братовчед си; във вторник или сряда ще отпътува и ще остави Йоахим отново сам, бедния Йоахим, комуто Радамант кой знае колко месеца още е предписал и чиито кротки, черни очи се забулваха в печал всеки път, когато ставаше дума за бързо приближаващото се отпътуване на Ханс Касторп. Велики боже, къде бе се дянала ваканцията! Тя изтече, отлетя, побягна, но как — никой не можеше да каже. Все пак касаеше се до двадесет и един дена, които трябваше заедно да прекарат — дълга поредица, в началото трудно можеше да се обгледа. А сега изведнъж бяха останали само още три-четири нищожни дни, един съвсем незначителен остатък; вярно, че периодичните промени в нормалния ден им придаваха известна тежест, но те вече бяха изпълнени с мисли за опаковане и раздяла. Та три седмици се равняваха почти на нищо тук горе — нали всички още отначало му казаха това. Най-малката единица време тук бе месецът, бе казал Сетембрини, а тъй като престоят на Ханс Касторп беше под тази величина, той беше нищо и никакъв престой и една визита на крак, както придворният съветник Беренс се бе изразил. Дали на повишената вътрешна обмяна се дължеше това, че времето тук преминаваше, докато се обърне човек? Такъв бърз живот бе една утеха за Йоахим пред вид на петте месеца, които му предстояха, ако останеше само с тях. Но през тия три седмици те трябваше по-добре да обхванат времето, например както при измерването на температурата, когато предписаните седем минути се явяваха като един значителен отрязък време… Ханс Касторп сърдечно съчувстваше на братовчед си, и чиито очи можеше да прочете тъгата му по човека и приятеля, с когото скоро щеше да се раздели; действително много му беше мъчно за него, когато помислеше, че бедният ще остане тук сам, докато той, Ханс Касторп, отново ще заживее долу в равнината и ще работи в областта на транспортната техника, която свързва народите: едно почти изгарящо съжаление, от което на моменти го заболяваха гърдите; то бе, с една дума, толкова силно, че навремени го караше сериозно да се съмнява дали ще се реши да остави Йоахим сам тук горе. Понякога съжалението така го изгаряше, че ставаше причина Ханс Касторп все по малко да повдига въпроса за отпътуването си; само Йоахим отваряше от време на време дума за него; Ханс Касторп, както казахме, от деликатност и вроден такт не искаше сякаш да мисли за това чак до последния момент.

— Да се надяваме поне — каза Йоахим, — че си си починал при нас и че ще се почувстваш освежен, когато слезеш долу.

— Да, ще поздравя, значи, всички — отвърна Ханс Касторп — и ще им кажа, че най-късно след пет месеца ще ме последваш. Да съм си починал? Ти смяташ, че съм си починал през тези няколко дни? Аз мисля, че да. Макар и за толкова кратко време, но в края на краищата все пак трябва малко да съм си починал. Вярно, впечатленията тук горе бяха толкова нови, във всяко отношение нови, много освежителни, но и уморителни за духа и тялото; нямам чувството, че вече съм се справил с тях и че съм се аклиматизирал, което именно би било предпоставка за всяка почивка. Слава богу, „Мария“ си е старата, от няколко дни отново ми се услажда. Но от време на време носната ми кърпичка отново почервенява, когато си служа с нея, а и, както изглежда, до края няма да се отърва от проклетата горещина по лицето и от безпричинното сърцебиене. Не, не, в моя случай за аклиматизация и дума не може да става, та и как за толкова кратко време. Необходимо би било повече време, за да се аклиматизира човек тук и да се справи с впечатленията, а после би настъпил и моментът за почивка и натрупване на белтъчини. Жалко. Казвам „жалко“, защото голяма грешка сторих, дето не предвидих повече време за този престой — най-после време все щеше да се намери. А така имам чувството, че дома, в равнината, преди всичко ще трябва да си почина от почивката и да спя цели три недели, толкова разбит се чувствам понякога. Пък и този катар ме ядосва…

Работите се бяха докарали тъй, че Ханс Касторп май щеше да се върне с една първокласна хрема в равнината. Той бе се простудил вероятно при режима и за да направим второ предположение, при вечерния режим, който той спазваше от около една седмица насам въпреки влажното и студено време, което, изглежда, не искаше да се поправи преди заминаването му. Той обаче разбра, че никой не признаваше времето за лошо; такова понятие изобщо не съществуваше тук горе, хората не се страхуваха от времето, не му обръщаха внимание, а Ханс Касторп бе почнал да проявява и той същото равнодушие — с леката възприемчивост на младостта и нейната готовност да се приспособява към мислите и обичаите на околната среда, в която се намира. Когато дъжд се лееше из ведро, не трябваше да се смята, че въздухът е по-малко сух. Това сигурно беше така, защото и сега както преди главата на Ханс Касторп гореше, сякаш се намираше в преотоплена стая или бе пил много вино. Що се отнася до студа, който бе значителен, малко имаше смисъл да бяга човек от него в стаята; щом не валеше сняг, не палеха отоплението — да се седи в стаята, в никой случай не бе по-приятно, отколкото да се лежи на балконската лоджия в зимен балтон и майсторска опаковка от две добри одеяла от камилска вълна. Напротив и обратно: несравнимо по-приятно бе второто и Ханс Касторп простичко отсъди, че това е най-привлекателният начин на живот, който бе изпитал — при тая си преценка той не се повлия от приказките на някакъв си писател и карбонаро, който наричаше този начин на живот двусмислено и с подтекст „хоризонтален“. Особено вечер му се харесваше, когато до него мъждукаше лампичката върху масичката и той, затоплен под одеялата, захапал отново вкусната му „Мария“, се наслаждаваше на всички трудно определими предимства на тукашните столове за лежане; върхът на носа му бе леден, а ръцете му, които държеха книга — все още „Ocean steamships“, бяха вкочанясали и зачервени; той поглеждаше през сводовете към тъмнеещата долина с ту разпръснати, ту нагъсто сбрани светлини; оттам почти всяка вечер и поне в продължение на един час долиташе музика, приятно приглушени, познати мелодични звуци: фрагменти от опери, парчета от „Кармен“, „Трубадур“ или „Вълшебният стрелец“, стройно композирани ритмични валсове, маршове, при които човек въодушевено клати глава насам-натам, и весели мазурки. Мазурки ли? Не, тази с малкия червен рубин се казваше Маруся, а на съседния балкон зад преградата от млечно стъкло лежеше Йоахим; Ханс Касторп от време на време разменяше по една дума с него, внимателно, за да не пречи на другите „хоризонтални“. На своя балкон Йоахим се чувстваше не по-малко добре от Ханс Касторп, ако и да не бе музикален и не се радваше толкова на вечерните концерти. Жалко за него; вместо това той сигурно четеше руската си граматика. Ханс Касторп обаче бе оставил върху одеялото „Ocean steamships“ и със сърдечно внимание се вслушваше в музиката, с наслада се взираше в прозрачните дълбини на нейната постройка и изпитваше такова дълбоко удоволствие от някоя характерна и пълна с настроение мелодична инвенция, че понякога си спомняше само с враждебност за преценките на Сетембрини върху музиката, преценки досадни като тази, според която музиката била политически неблагонадеждна — това всъщност не бе по-добро от приказките на дядо Джузепе за Юлската революция и шестте дни на миросъзданието…

Йоахим, значи, не изпитваше удоволствие от музиката, пък и ароматичната наслада на пушенето не му бе позната: а иначе и той лежеше закътан на балкона си, закътан и успокоен. Денят бе свършил, за днес всичко бе свършило, човек бе сигурен, че днес нищо повече няма да се случи, няма да има никакви сътресения вече, нито пък напрежения за сърдечната мускулатура. Същевременно обаче човек бе сигурен, че утре отново ще почне отначало всичко, и то с тая сигурност, която се създава от теснотията и повторението на благоприятните случаи; тази двойна сигурност и закътаност беше особено приятна; тя, заедно с музиката и възвърналия се аромат на „Мария“, превръщаше вечерния режим на Ханс Касторп в едно наистина щастливо състояние.

Всичко това обаче не попречи гостът, кекавият новак здраво да се простуди при режима (или все едно къде другаде). Налегнала го бе силна хрема, тежко заседнала в синуса, мъжецът в гърлото, разранен, го болеше, въздухът не преминаваше както обикновено през предвидения за това от природата канал, а трудно се промъкваше, студен и постоянно предизвикващ кашлица; гласът му за една нощ бе придобил тембъра на дрезгав, сякаш изгорен от силни напитки бас и както казваше, тъкмо през тая нощ не бе мигнал, тъй като една задушаваща сухота в гърлото час по час го вдигала от леглото.

— Много неприятна работа — каза Йоахим — и доста неудобна. Трябва да знаеш, че тук не признават настинки, отричат ги, при тоя сух въздух те не съществуват официално и Беренс няма да посрещне добре никой пациент, който се пише болен от настинка. Но при тебе е друго, в края на краищата ти имаш право на това. Ще бъде добре, ако можем да пресечем този катар, в равнината имат практика, но тук — съмнявам се, че тук ще проявят достатъчно интерес. Тук най-добре е да не се разболява човек — никой няма да се погрижи за това. То си е стара работа, ти сам ще го разбереш накрая. Когато дойдох, тук имаше една дама, която цяла седмица си притискаше ухото и се вайкаше от болки, докато най-сетне Беренс я прегледа. „Можете да бъдете напълно спокойна — казал той — не е на туберкулозна почва.“ И толкоз. Да, трябва да видим какво може да се направи. Утре сутринта ще кажа на масажиста, като дойде при мене. Такъв е служебният път, а той ще съобщи, дето трябва, така че може би ще направят нещо за тебе.

Така препоръча Йоахим и служебният път свърши работа. Още в петък, когато Ханс Касторп се върна от сутрешната разходка, на вратата му се почука и той можа лично да се запознае с госпожица фон Милендонк или „госпожа старшата“, както я наричаха; досега той бе виждал само отдалече тази много заета личност, когато излизаше от някоя болнична стая, пресичаше коридора и влизаше в отсрещната; виждал бе я и бегло да се мярка в трапезарията, чувал бе и пискливия й глас. Сега обаче тя лично го посети; привлечена от неговия катар, тя почука кратко с твърдите си кокалчета на вратата му и влезе почти преди той да бе казал „влез“, а на прага още веднъж се наведе назад, за да види дали не е сбъркала номера.

— Тридесет и четири — изписка тя, без да понижава гласа си. — Точно така, човече божи, on me dit que vous avez pris froid, Lhear, you have canght a cold, вы кажется простудились, чувам, че сте се простудили? Как да говоря с вас? Немски, виждам вече. Гостенинът на младия Цимсен, виждам вече. Трябва да вървя в операционната. Хлороформират един, а той взел, че се наял със салата от фасул. Човек трябва да си отваря очите на четири… А вие, човече божи, казвате, че сте се простудили тук, а?

Ханс Касторп бе слисан от начина, по който говореше тази дама от старата аристокрация. Докато говореше, тя не обръщаше внимание на собствените си думи, а неспокойно описваше наляво и надясно някакви осморка с главата си, вирнала търсещия си нос, също като звяр в клетка, а луничавата й десница, леко затворена с щръкнал нагоре палец, играеше в китката, сякаш искаше да каже: „Бързо, бързо, бързо! Не ме слушайте какво говоря, а говорете сам, за да си вървя!“ Тя бе на около четиридесет години, дребна на ръст, без форми, облечена в бяла клинична престилка с колан и гранатов кръст на гърдите. Изпод касинката й се подаваше рядка червеникава коса, воднисто сините й възпалени очи, на едно от които имаше и един доста напреднал в развитието си ечемик, имаха блуждаещ поглед, носът бе вирнат надменно, устата бе жабешка, при това с издадена долна устна, която при говорене се движеше като лопата. В това време Ханс Касторп я наблюдаваше с цялата човешка, скромна, търпелива и доверчива любезност, която му бе присъща.

— Каква е пък тази простуда, а? — запита пак старшата сестра, като се опита да направи погледа си проницателен, което не й се удаде, защото очите й играеха. — Ние не обичаме такива простуди. Изстивате ли често? Май че и братовчед ви изстива толкова често, а? На колко сте години? Двадесет и четири? На тая възраст може. Пристигате тук горе и ето ви простуден. Тук не би трябвало да говорим за простуда, уважаеми човече, това са брътвежи от равнината. — (Думата „брътвежи“, която тя изкара из устата си с долната устна като с лопата, прозвуча отвратително и странно.) — Вие имате един великолепен катар на дихателните пътища, признавам това, то си личи и по очите ви. — (Тя отново направи особен опит да прониже с погледа си очите му, което и този път не й се удаде.) — Но катарите не идват от студа, а от инфекция, към която човек е бил предразположен, и въпросът е само дали имаме невинна или не съвсем невинна инфекция, всичко останало е празен брътвеж. — (Пак този ужасен „брътвеж“.) — Възможно е предразположението ви да клони към по-безобидна работа — каза тя и го погледна изпод узрелия ечемик, но как, той сам не можа да определи. — Ето ви едно безвредно антисептично средство. Може да ви помогне. — И тя извади от черната кожена чантичка, която висеше на колана й, едно пакетче, което постави върху масата. Беше формаминт. — Между впрочем изглеждате възбуден, сякаш горите. — И тя не се отказа да го гледа в лицето, ако и погледът й да се отклоняваше. — Мерихте ли си температурата?

Той отрече.

— Защо не? — попита го тя и косо издадената й долна устна увисна във въздуха…

Той занемя. Нашият добряк бе още толкова млад, той още не бе забравил занемяването на ученика, който стои до чина си, нищо не знае и мълчи.

— Изобщо ли не си мерите температурата?

— Меря, госпожа старша сестра. Когато имам температура.

— Човече божи, термометър се слага именно за да се види има ли, няма ли температура. А сега според вас нямате, а?

— Не мога да кажа, госпожа старша сестра, не мога да разбера. Откак съм тук горе, все малко горя и ме тресе.

— Аха. А къде ви е термометърът?

— Нямам, госпожа старша сестра. Защо ми е, та аз съм тук само на гости, аз съм здрав.

— Брътвежи! Защото сте здрав, затова ли ме извикахте?

— Не — засмя се той учтиво, — а защото съм се… малко простудил.

— Такива обяснения често сме слушали. Ето! — каза тя и отново бръкна в чантата си, за да извади две продълговати кожени калъфчета — едно черно и едно червено, — които също постави върху масата. — Този тук струва три франка и петдесет, а този тук пет франка. По-добра работа ще ви свърши естествено този за пет. Ще ви служи цял живот, ако го пазите както трябва.

Той взе усмихнат червеното калъфче от масата и го отвори. Стъклената пръчка гиздаво лежеше като някакъв накит във вдлъбнатината от червено кадифе, която бе точно по нейните контури. Градусите бяха отбелязани с червени, десетите с черни черти. Цифрите бяха червени, а долният стеснен край бе напълнен с огледално лъскав живак. Смален и хладен, стълбецът бе спрял дълбоко под нормалните градуси на животинска топлина. Ханс Касторп знаеше какво дължи на себе си и на своята репутация.

— Ще взема този — каза той, без да удостои с внимание другия. — Този тук за пет франка. Мога ли веднага…

— Готово! — изписка старшата сестра. — Човек не бива да се стиска при важни покупки. Има време, ще ви го турят в сметката. Я го дайте насам, ще го накараме да се свие, ще го изгоним чак долу… така. — И тя взе от ръката му термометъра, на няколко пъти го тръсна във въздуха и свали живака още по-долу, под 35. — Пак ще се качи, ще тръгне нагоре нашият Меркурий! — каза тя. — Ето ви покупката! Сигурно знаете как си служат с термометъра тук у нас? Под уважаемия език, седем минути, четири пъти дневно, а драгоценните устни се притискат около него. Довиждане, човече божи! Желая добри резултати! — И тя излезе из стаята.

Ханс Касторп, който се бе поклонил, стоеше до масата и гледаше вратата, през която бе изчезнала старшата сестра; после премести погледа си върху инструмента, който бе оставила. „Това, значи, е госпожица фон Милендонк“, помисли той. „Сетембрини не я обича и, вярно, тя си има своите неприятни страни. Ечемикът не я краси, но тя сигурно не винаги го има. Но защо току ме нарича «човече», и то не само «човече», ами «човече божи». Много безцеремонно и странно. Взе, че ми продаде един термометър, носи си ги готови в чантата. Тук ги продавали навсякъде, във всички магазини — даже и там, където най-малко очакваш, Йоахим ми каза. Но не стана нужда да си давам труд, той сам ми падна от небето.“ Той извади деликатния инструмент от калъфа, разгледа го и неспокойно обиколи с него няколко пъти стаята. Сърцето му биеше бързо и силно. Погледна към отворената балконска врата, понечи да иде до другата с намерение да се обади на Йоахим, но се отказа и се спря до масата, като се поокашля, за да провери дрезгав ли му е гласът. После се разкашля наистина. „Да, трябва да видя дали имам температура от хремата“, каза той и бърже вкара термометъра в устата си; върхът с живака беше под езика му, а инструментът стърчеше косо между устните, които притисна около него, за да не влиза външен въздух. След това погледна ръчния си часовник: беше десет и тридесет и шест. И той почна да чака изтичането на седемте минути.

„Никаква излишна секунда, мислеше той — и нито секунда по-малко. За мене могат да бъдат уверени, че нито ще увелича, нито ще намаля резултата. Не трябва да ми го подменят с «няма сестра» като на онази Отилие Кнайфер, за която разправяше Сетембрини.“ И той закрачи по стаята, като натискаше инструмента с езика си.

Времето едва се влачеше, срокът изглеждаше безкраен. Само две и половина минути бяха минали, когато погледна стрелките, защото се безпокоеше да не изпусне момента. Той вършеше хиляди работи, вдигаше вещи и пак ги слагаше, излезе на балкона, без да се покаже на братовчед си, хвърли поглед върху пейзажа на тази високопланинска долина, отдавна известен му с цялото си пластично оформление: върхове, гребени и склонове; вляво изнесената напред кулиса на „Брембюл“, гърбът на която бе покрит с високопланинска настръхнала гора; вдясно планински формации, чиито имена му бяха вече познати, и „Алтайнванд“ — стената, която, гледана оттук, сякаш затваряше долината откъм юг; той погледна към алеите и лехите на парковата платформа, към изкуствената пещера, към сребристата ела, ослуша се в един шепот, който долиташе откъм терасата, където почиваха болни, и се върна в стаята, при което гледаше да поправи положението на инструмента в устата си и отново изтегли ръката си, за да освободи китката от ръкава и да я вдигне към очите си. С мъка и напрежение минаха шест минути — все едно, че трябваше да ги тика, блъска и рита. Но като застана посред стаята, той се замечта и пусна мислите си да блуждаят, а в това време последната останала минута се измъкна незабелязано на пръсти — при едно ново издърпване на ръката му стана ясно, че тя, минутата, е избягала потайно и че вече е малко закъснял: осмата минута вече се бе прехвърлила с една трета в миналото, когато той, като си помисли, че няма вреда и че това е без всякакво значение за резултата, извади термометъра от устата си и се вгледа в него с премрежени очи.

Той не можа веднага да отчете какво показва термометърът — блясъкът на живака се сливаше със светлинния отблясък на сплеснатото стъкло, стълбецът ту изглеждаше да е чак догоре, ту изобщо го нямаше; той докара инструмента близо до очите си, въртя го насам-натам и пак нищо не видя. Най-сетне при едно сполучливо извъртане картината стана ясна, той я запомни и почна да я обработва с разума си. Действително Меркурий беше се разтегнал, много се беше разтегнал, стълбецът бе се изкачил доста високо, той показваше няколко десетични деления над границата на нормалната температура, Ханс Касторп имаше 37,6.

Посред бял ден между десет и десет и половина часа 37,6 — това бе премного, това бе „температура“, треска вследствие на инфекция, към която е бил предразположен, въпросът беше само какъв вид инфекция беше това. 37,6 — та и Йоахим нямаше повече, никой тук нямаше повече, освен ако беше тежко болен на легло или на умиране, нито госпожица Клефелд с пневмоторакса, нито… нито пък мадам Шоша. Естествено неговият случай не бе съвсем същият — някаква проста хрема, както казваха долу. Но не бе много лесно да се различи и разграничи. Ханс Касторп се съмняваше, че е получил тази температура едва когато се бе простудил, той съжаляваше, че не бе се обърнал по-рано към Меркурий, още в самото начало, както придворният съветник му бе казал. Този съвет бе напълно разумен, сега пролича това, а Сетембрини съвсем не бе прав, когато се бе изсмял толкова подигравателно — Сетембрини със своята република и красивия си стил. Сега Ханс Касторп презираше републиката и красивия стил, докато отново и отново проверяваше показанието на термометъра, което многократно се губеше поради блясъка, та трябваше внимателно да се превърта и обръща инструментът, за да се възстанови картината: тя показваше 37,6, и то рано преди обед!

Ханс Касторп силно се развълнува. Той обиколи няколко пъти стаята с термометъра в ръка, като го държеше хоризонтално, за да не се измени показанието от отвесно разтърсване, после с най-голяма предпазливост го постави върху дъската на умивалника и излезе с пардесю и одеяла, за да полежи вън. Като седна, той се зави изотдолу с одеялата с вече опитна ръка — първо с едното и после с другото — и се прикроти, очаквайки да дойде времето за втората закуска и за идването на Йоахим. Навремени той се усмихваше — и усмивката му сякаш бе отправена към някого. Понякога гърдите му се издигаха с потиснато треперене и тогава трябваше да кашля поради катара.

Йоахим го завари още легнал, когато към единадесет часа удари гонгът и дойде да го вземе за закуска.

— Е? — попита той учуден, като пристъпи към стола…

Ханс Касторп помълча малко и не вдигна поглед. После отговори:

— Мда, най-ново е, че имам малко температура.

— Какво значи това? — запита Йоахим. — Гориш ли?

Ханс Касторп и този път забави малко отговора, след което някак си лениво обясни:

— Драги мой, отдавна усещам, че горя, още от началото. Но сега не става дума за субективни възприятия, а за точна проверка. Премерих си температурата.

— Премерил си си температурата?! С какво?! — попита Йоахим уплашено.

— Естествено с термометър — отвърна Ханс Касторп не без подигравка и строгост. — Продаде ми го старшата сестра. Но не знам защо се обръща към хората с думите „човече божи“. Не е много прилично. Все пак ми продаде набърже един много добър термометър; ако искаш да се увериш колко показва, ей го вътре върху умивалника. Повишението е минимално.

Йоахим бърже се извърна и отиде в стаята. Като се върна, той бавно каза:

— Вярно, показва тридесет и седем и пет и половина…

— Тогава е спаднал малко! — бърже го прекъсна Ханс Касторп. — Беше и шест.

— Това в никой случай не е минимално за преди обед — каза Йоахим. — Добре се наредихме — добави той и застана пред братовчед си, както застават, когато са се „наредили“ — с ръце на хълбоците и провесен нос. — Ще трябва да си легнеш.

Ханс Касторп имаше готов отговор.

— Не виждам — каза той, — не виждам защо ще трябва да лягам с 37,6, когато ти и мнозина други, които също нямат по-малко, свободно се разхождате.

— Но това е съвсем друго нещо — каза Йоахим. — Твоето заболяване е акутно и безобидно. Ти имаш температура от хремата.

— Първо — отвърна Ханс Касторп, като дори раздели думите си на „първо“ и „второ“, — не разбирам защо трябва да се пази леглото заради една безобидна хрема (нека приемем, че такова нещо съществува), а за друго — не. И, второ, нали ти казах, че от хремата не горя повече, отколкото преди нея. Настоявам — завърши той, — че 37,6 е равно на 37,6. Щом вие можете да се разхождате, мога и аз.

— Но аз трябваше да лежа четири седмици, когато дойдох — възрази Йоахим, — и чак когато се разбра, че от лежане температурата няма да спадне, ми позволиха да стана.

Ханс Касторп се усмихна.

— Е, та? — запита той. — Смятам, че твоят случай е малко по-различен, а? Ти май че се объркваш в противоречия. Първо правиш разлика, а след това поставяш под един и същ знаменател. Това са празни приказки…

Йоахим се обърна кръгом на пети и когато отново се извърна към братовчед си, загорялото му лице бе потъмняло с още един тон.

— Не — каза той, — аз не слагам нищо под един и същ знаменател, ти си една объркана глава. Смятам само, че си ужасно простуден, то и по гласа ти личи, и би трябвало да си легнеш, за да скъсиш процеса, нали до неделя искаш да си ходиш. Ако пък не щеш — искам да кажа, ако не щеш да си легнеш, недей. Никакви предписания не ти давам. Всеки случай сега трябва да вървим на закуска. Побързай, закъсняваме!

— Вярно. Хайде! — каза Ханс Касторп и отхвърли одеялата. Той влезе в стаята, за да прекара една четка през косите си, а в това време Йоахим още веднъж погледна термометъра върху умивалника, докато Ханс Касторп отдалече го наблюдаваше. После двамата слязоха мълчешком и заеха местата си в трапезарията, където навсякъде както винаги по това време се белееше млякото.

Когато джуджето донесе Кулмбахското пиво на Ханс Касторп, той решително се отказа. Предпочитал днес да не пие бира, нямало нищо да пие, не, много благодари, може би само глътка вода. Това направи впечатление. Как така? Какви са тия нововъведения! Защо не иска бира? Имал малко температура, подхвърли Ханс Касторп. 37,6. Дребна работа.

Тогава взеха да го заплашват с пръст и се получи странна картина. Взеха да го закачат, клатеха глави, намигаха с по едно око и размахваха показалци покрай ушите си, сякаш са излезли наяве дръзки, пикантни подробности за някой, който досега се е правел на непорочен.

— Я го виж ти него! — каза учителката и мъхнатите й бузи поруменяха, докато засмяна му се заканваше. — Какви истории чуваме, палави истории, а? Ще видим тази работа.

— Ай, ай, ай — обади се и госпожа Щьор и му се закани с късото си и червено кочанче, което дигна до пред носа си. — Господин гостът си прекарва добре времето… ама че веселяк сте и вие!

Дори и пралелята му се закани шеговито и лукаво от горния край на масата, когато новината стигна до нея; красавицата Маруся, която досега не бе му обръщала почти никакво внимание, се наведе напред и го изгледа със своите кръгли кафяви очи, като притискаше портокаловата кърпичка до устните си и му се заканваше; и д-р Блуменкол, комуто госпожа Щьор разказа историята, не можа да не се поддаде на общото оживление, без, разбира се, да погледне към Ханс Касторп, а само мис Робинсън бе безучастна и затворена както винаги. Йоахим благоприлично си бе свел очите.

Поласкан от тия закачки, Ханс Касторп сметна, че от скромност трябва да възрази.

— Не, не — каза той, — вие грешите, моят случай е най-безобидният, хремав съм, нали виждате: очите ми сълзят, гърдите ми са задръстени, цяла нощ кашлям, страшно неприятна работа…

Но те не признаха неговите извинения, смееха се и помахваха с ръце, викайки:

— Да, да, усуквания, оправдания, хрема, треска, знаем ние това, знаем!

И после всички, като наговорени, настояха Ханс Касторп веднага да се яви на преглед. Новината ги бе оживила; по време на закуската от всичките седем маси най-весело разговаряха на тяхната. Особено госпожа Щьор, със зачервеното си опърничаво лице над дантелената яка и дребните резки на бузите, прояви една почти дива охота за разговор и се разпростря върху удоволствието от кашлянето; безусловно било много забавно и приятно, когато в дъното на гърдите гъделичкането нараства и се умножава и кара човек да се гърчи и насилва, докато стигне до долу, до дразнещото място; подобно удоволствие била и кихавицата, когато въздухът непреодолимо напъне отвътре и човек бурно вдишва и издишва на няколко пъти с опиянена физиономия, а накрай блажено се предава и при благословения взрив забравя целия свят. А понякога това се случвало два-три пъти един след друг. Ставало дума за безплатните удоволствия на живота, както например и чесането на подутините от измръзване, когато напролет приятничко засърбяват — човек се чешел всеотдайно и жестоко до кръв, разярен и доволен, а ако случайно погледнел в огледалото, щял да види една дяволска муцуна.

В такива ужасни подробности влезе тая проста госпожа Щьор, докато кратката, но обилна закуска свърши и братовчедите излязоха на втората си сутрешна разходка — разходката до курорта Давос. По пътя Йоахим бе потънал в размисли, а Ханс Касторп охкаше от хремата и току се окашлюваше из ръждивите си гърди. На връщане Йоахим каза:

— Правя ти едно предложение. Днес е петък, утре следобед отивам на месечен преглед. Не е някакъв генерален преглед, но Беренс ме поочуква и диктува на Кроковски забележките си. Би могъл да дойдеш и ти и да помолиш при този случай и тебе да те поприслушат. Смешна работа — ако си беше у дома, щеше да извикаш Хайдекинд. А тук, дето има двама специалисти, се разхождаш и не знаеш какво ти е и сериозно ли е, нито пък дали не би било по-добре да си легнеш.

— Хубаво — каза Ханс Касторп. — Както смяташ. Естествено, че мога да направя това. А и ще ми бъде интересно да присъствам на един преглед.

И така, двамата се споразумяха, а като стигнаха пред санаториума, случаят пожела да се срещнат лично с придворния съветник и те използваха явилата се сгода, за да му кажат на крак молбата си.

Беренс бе излязъл от пристройката, дълъг, издал напред врат, с килнато бомбе на тила и пура в устата, бузите му се синееха, очите му бяха изпъкнали; видът му бе напълно делови — тръгнал бе по частната си практика на визитация в селото, след като току-що бе имал работа в операционната, както обясни.

— Добър ден, господа — каза той. — Поразтъпкахте ли се? Хареса ли ви се светският живот? Току-що изкарах една неравна борба с нож и трион — голямо нещо, знаете, резекция на ребра. По-рано на масата оставаха петдесет процента. Сега сме по-добре, но все пак трябва често да приключваме преждевременно mortis causa^[13]. Е, днешният разбираше от шега, изтрая юнашки чак до края… Забавно нещо е такъв един човешки гръден кош, който на нищо вече не прилича. Едни слабини само, знаете, неугледно нещо, леко замъгляване на понятието, така да се каже. Е, ами вие? Как е уважаемото ви самочувствие? Весело си живеете вие двамцата, а, стари хитрецо Цимсен? Ами вие, дето пътувате уж за развлечение, защо сте се разплакали? — обърна се той изведнъж към Ханс Касторп. — Тук не е разрешено да се плаче на обществени места. Съгласно наредбата за вътрешния ред. Ако всеки почнеше така?…

— Това ми е от хремата, господин придворен съветник — отговори Ханс Касторп. — Не зная как е било възможно, но съм хванал един страшен катар. Имам и кашлица, а и гърдите здраво ме стягат.

— Така ли? — каза Беренс. — Тогава би трябвало да се посъветвате с някой свестен лекар.

Двамата се засмяха, а Йоахим отговори, като си сбра петите:

— Тъкмо за това си говорехме, господин придворен съветник. Нали утре съм на преглед, та искахме да ви попитаме дали ще имате добрината да се позанимаете и с братовчед ми. Въпросът е дали ще може да си отпътува във вторник…

— Дадено! — каза Беренс. — За вас — дадено! С най-голямо удоволствие! Отдавна трябваше да го направим. Щом веднъж сте тука, трябва и на това да се съгласите. Но естествено не искахме да се натрапваме. Значи, утре в два, веднага след яслата.

— Пък и малко температура имам — забеляза Ханс Касторп.

— Хайде де! — извика Беренс. — Нещо ново ли смятате, че ми казвате, а? Да не мислите, че съм без очи? — И той посочи с грамадния си показалец своите две плувнали в кръв, синеещи се, сълзящи очни ябълки. — Между впрочем колко?

Ханс Касторп смирено назова цифрата.

— Преди обед? Хм, не е лошо. Като за начало много талантливо. Е добре, утре в два часа се явете строени по двама! Смятам го за голяма чест. Благословено храносмилане!

И той затепа надолу по стръмния път; коленете му бяха изкривени, ръцете гребяха като весла, а димът от пурата му се развяваше зад него като знаме.

— Уговорихме се, значи, както ти искаше — каза Ханс Касторп. — По-добре не можеха да се наредят работите и той е предупреден. Той няма да може да направи нещо особено, сигурно ще ми предпише сок от сладник или гръден чай, но въпреки това е приятно човек да получи малко лекарски грижи, когато се чувства като мен. А защо той приказва с тази пресилена бодрост? — запита той. — Отначало това ме забавляваше, но после взе да ми става неприятно. „Благословено храносмилане!“ Каква неразбория. Може да се каже: „Благословена трапеза“, защото „трапеза“ в случая звучи даже малко поетично, като „хляб наш насущний“, и добре се свързва с „благословена“. Но „храносмилане“ си е чиста физиология и да искаш да бъде то благословено, е истинска подигравка. Не обичам да го гледам и когато пуши, плаша се малко, защото знам, че му вреди и го настройва меланхолично. Сетембрини каза за него, че веселостта му е принудена, а Сетембрини е критик, знае да преценява, това трябва да му се признае. Може би и аз би трябвало повече да преценявам нещата и да не приемам всичко, както изглежда — той е напълно прав. Но понякога човек почва с преценка, порицание и справедлив гняв, а после се случва нещо, което не подлежи на преценка, и тогава край на строгия морал, а републиката и красивият стил се оказват отживяла безвкусица…

Той измърмори нещо неясно, сякаш сам не разбираше какво иска да каже. Затова и братовчед му само го изгледа отстрани и каза „довиждане“, след което всеки си отиде в стаята и на балкона си.

— Колко? — запита приглушено след малко Йоахим, ако и да не бе видял, че Ханс Касторп пак е посегнал към термометъра…

А Ханс Касторп отговори с безразличен тон:

— Нищо ново.

Той действително бе взел от умивалника своята тазсутрешна дребна покупка, посредством няколко тръскания свали онези 37,6, които вече бяха изиграли своята роля, и като стар пациент се разположи на лежащия стол със стъклената пура в уста. Но въпреки очакванията за повишение и въпреки че бе държал инструмента цели осем минути под езика си, Меркурий не беше надминал старите 37,6, което си беше температура, макар и не по-висока от сутрешната. Следобед лъскавият стълбец се качи на 37,7, вечерта, когато пациентът бе много уморен от събитията и новините на деня, застана на 37,5, рано на другата сутрин показа само 37, за да достигне по обед вчерашната височина. При тези резултати дочакаха обеда на другия ден, а след това и уговорената среща.

По-късно Ханс Касторп си спомни, че по време на обеда мадам Шоша бе облечена в златножълт пуловер с големи копчета и поръбени джобове, който бе нов или поне за Ханс Касторп нов; при нейното както винаги късно пристигане тя за момент се спря във фронт към залата. После, както пет пъти всеки ден, се плъзна към масата си, гъвкаво седна, разприказва се и почна да яде; както всеки ден, но с още по-голямо внимание, Ханс Касторп видя главата й да се движи при говорене и отново забеляза закръгления й врат и отпуснатото държане на гърба й, когато поглеждаше към „добрата руска маса“ покрай Сетембрини, който седеше на масата помежду им. По време на обеда госпожа Шоша нито веднъж не се огледа из залата. Но когато мина десертът и големият стенен часовник, поставен в дъното на трапезарията, там, дето бе „лошата руска маса“, удари два, за най-голямо изумление на Ханс Касторп стана, каквото стана: докато часовникът биеше два — един и два, — прелестната пациентка бавно повдигна глава, поизви снагата си и през рамо ясно и неприкрито погледна към Ханс Касторповата маса, и то не изобщо към масата, а лично него, като се усмихваше със стиснати устни, присвила Пшибиславовите очи, сякаш искаше да каже: „Е? Време е. Ще вървиш ли?“ (защото, когато само очите говорят, хората са на „ти“, макар че устата не е рекла дори едно „вие“.) тази случка развълнува и ужаси Ханс Касторп до дън душа — той не вярваше на очите си и изгубил ума и дума, погледна първо госпожа Шоша в лицето, а после вдигна очи над челото и косата й и се вторачи в пространството. Нима тя знаеше, че той има уговорен преглед за два часа? Изглеждаше, че е така. И все пак беше толкова невероятно тя да е узнала, че само минута преди това той се бе запитал дали да не съобщи чрез Йоахим на придворния съветник, че простудата му е на минаване и че намира прегледа за излишен; но предимствата на тази идея бързо увехнаха под въпросителната усмивка и сега изглеждаха противни и скучни. В следната секунда Йоахим вече бе сложил върху масата навитата си салфетка, даде му знак с повдигане на веждите си, поклони се на сътрапезниците и напусна масата, след което Ханс Касторп, макар и вътрешно залитащ, но с твърда стъпка и чувството, че погледът и усмивката все още са отправени към него, последва братовчед си навън.

От вчера те не бяха говорили за днешното си намерение, а и сега вървяха мълчешком, сякаш се бяха споразумели. Йоахим бързаше: уговореното време бе минало, а придворният съветник Беренс държеше на точност. От трапезарията тръгнаха по партерния коридор, минаха край „администрацията“ и слязоха към „сутерена“ по чистото стълбище, постлано с излъскан линолеум. Йоахим почука на вратата, която бе точно срещу стълбището; една порцеланова табелка сочеше, че там е входът за амбулаторията.

— Влез! — извика Беренс, като особено подчерта началното „в“. Той стоеше посред стаята в бяла престилка — в дясната си ръка държеше слушалката, с която се почукваше по бедрото.

— Tempo, tempo — каза той и насочи изпъкналите си очи към стенния часовник. — Un росо piu presto, signori!^[14] Ние сме тук не само за ваши високоблагородия.

Пред двойното бюро до прозореца седеше д-р Кроковски; бледината му се открояваше върху престилката от черен брилянт; лактите си бе подпрял върху плота на бюрото — в едната ръка държеше писалка, а другата бе заврял в брадата си; пред него имаше книжа, вероятно истории на заболяването; той погледна влизащите с безучастния израз на лице, което е тук само като помощник.

— Е, дайте да видим поведението ви — прекъсна придворният съветник извиненията на Йоахим и му взе от ръката температурния лист, за да го прегледа, а в това време пациентът побърза да се съблече до кръста и да закачи свалените дрехи на стоящата закачалка до вратата. На Ханс Касторп никой не обърна внимание. Той постоя малко, поогледа се и после седна в едно старомодно кресло с пискюли на облегалките за ръцете. До креслото стоеше масичка с шише за вода, а до стените — библиотечни шкафове с дебели медицински книги и обемисти дела. Други мебели нямаше освен една тапицирана с бяла мушама кушетка, която можеше да се вдига и сваля; върху възглавницата й беше просната книжна салфетка.

— И седем, и девет и осем — каза Беренс, прелиствайки картоните, където Йоахим съвестно бе записал резултатите от ежедневните петократни измерения. — Все още малко си горите, драги Цимсен, не можем да твърдим, че отминалия път насам сте се особено закрепили. („Миналия път“ — това бе преди четири седмици.) Не сте очистен, не сте — каза той. — Е, това естествено не става току-така от днес за утре, магии не можем да правим.

Йоахим кимна и вдигна голите си рамене, ако и да можеше да възрази, че той далече не е тук горе едва от вчера.

— Какво става с бодежите на десния хилус, където все остричко се чуваше? По-добре ли? Я елате насам. Хайде сега учтиво да почукаме. — И преслушването почна.

Широко разкрачен и понаведен назад, стиснал слушалката под мишница, придворният съветник Беренс почука отначало около дясното рамо на Йоахим — той движеше ръката си от китката надолу, като грамадният му среден пръст служеше за чук, а дясната ръка — за опора. После слезе под лопатката, очука отстрани средата и долната част на гърба, след което добре обученият Йоахим вдигна мишницата си, за да може да го очукат и под мишницата. След това всичко се повтори от лявата страна; като свърши, придворният съветник изкомандва: „Кръгом!“, за да очука гърдите. Той почна да чука под самата шия около ключиците, чукаше над и под гърдите, отначало вдясно, а после вляво. Като се насити да очуква, той почна да преслушва; навсякъде, където беше чукнал — и по гърба, и по гърдите, — той поставяше сега слушалката, а върху слушалката ухото си. При това Йоахим трябваше да диша ту по-силно, ту по-слабо и насила да кашля, което, изглежда, много го напрягаше, защото взе да се задъхва, а от очите му бликнаха сълзи. Всичко, което чуваше там вътре, придворният съветник Беренс съобщаваше на седналия до бюрото свой асистент; чуваха се кратки, условни думи и Ханс Касторп неволно си помисли за вземането на мярка при шивача, когато добре облеченият майстор слага по установен ред сантиметъра тук и там около тялото и по крайниците на клиента и диктува получените цифри на калфата, който седи наведен.

— „Кратко“, „по-кратко“ — диктуваше придворният съветник Беренс. — „Весикулярно“ — каза той и още веднъж повтори: — „Весикулярно“ (очевидно това бе добро). „Остро“ — каза той и направи гримаса. — „Много остро.“ „Шум.“ — И д-р Кроковски записваше всичко, както помощникът — цифрите на крояча.

Ханс Касторп следеше ставащото е наклонена встрани глава, замислено унесен в наблюдение на гръдния кош на Йоахим, чиито ребра (слава богу, те бяха всичките налице) при дишането високо се повдигаха под изопнатата кожа — той гледаше тази стройна жълтеникавомургава младежка снага с черни косми около гръдната кост и по силните мишници; около едната си китка Йоахим носеше златна гривна. „Това са мишници на гимнастик — мислеше Ханс Касторп; — той винаги е обичал гимнастиката, докато аз не се интересувах от нея — това бе въз връзка с неговите наклонности към военното призвание. Той винаги държеше на физиката си, много повече от мене или поне различно от мене; аз винаги съм бил цивилен човек, предпочитах да се къпя в топла вода и доброто ядене и пиене, а той държеше на мъжествени изисквания и постижения. Ето как физиката му по съвсем друг начин изпъкна на преден план, стана самостоятелна и доби важност посредством болестта му. Забравила се е и не иска да изхвърли отровата и да оздравее, макар че бедният Йоахим толкова много иска да стане войник в равнината. Виж го, израснал е, както пишат в книгите, същински Аполон Белведерски, само дето е окосмен. Но вътрешно е болен, а външно гори — от болестта; болестта подчертава у човека физиката, превръща го само в тяло…“ И като помисли това, той се стресна и погледна бърже и изпитателно от голия гръден кош на Йоахим към очите му, неговите големи, черни и кротки очи, които бяха насълзени от насилването за дишане и кашляне и с тъжен израз разсеяно се взираха нейде в пространството над Ханс Касторп.

Междувременно придворният съветник Беренс бе привършил работата си.

— Е, добре, Цимсен — каза той. — Всичко е наред, доколкото е възможно. Следния път (това беше след четири седмици) сигурно навсякъде ще бъде малко по-добре.

— Господин придворен съветник, колко време смятате, че…

— Пак ли ще ме врънкате? Как ще строявате в това приповдигнато състояние вашите юнаци? Миналия път казах половин годинка — е добре, смятайте половин година оттогава, но знайте, че това е минимумът. В края на краищата тук може да се живее, бъдете малко по-учтив. Не сме някоя каторга, нито пък… сибирска мина. Или искате да кажете, че сме нещо подобно? Хайде, Цимсен! Свободен сте! Следният, ако има желаещи! — извика той и се взря в пространството. При това протегна ръка и подаде слушалката на д-р Кроковски, който стана и я пое, за да подложи Йоахим на допълнителна асистентска проверка.

Ханс Касторп бе скочил, впери очи в придворния съветник, който стоеше разкрачен, с отворена уста, и изглеждаше потънал в размисли; после почна бързо да се приготовлява за прегледа. Той от припряност не можа веднага да откопчее маншетите и да свлече през главата си ризата на точки. А след това застана — бял, рус и слаб — пред придворния съветник Беренс; той изглеждаше с по-цивилна конструкция, отколкото Йоахим Цимсен.

Но придворният съветник го остави да чака — все още бе унесен в размислите си, д-р Кроковски отново бе заел мястото си, а Йоахим бе почнал да се облича, когато Беренс най-сетне благоволи да обърне внимание на следния желаещ.

— А така, ето ви и вас! — каза той, хвана със своята огромна ръка Ханс Касторп за мишницата, докара го до пред себе си и изпитателно го изгледа. Но той не погледна лицето му, както се поглежда на човек, а тялото му; завъртя го, както се завърта тяло, и разгледа и гърба му. — Хм — каза той. — Дайте сега да видим какво ще ми загатнете. — И както преди, той почна да причуква.

Той го причука навсякъде, където беше причукал Йоахим Цимсен, и на много места отново се връщаше. Дълго време причукваше ту горе около ключицата, ту малко по-долу — за сравнение.

— Слушате ли? — попита той д-р Кроковски. — И д-р Кроковски, седнал на пет крачки от него пред бюрото, обяви чрез кимане, че слуша: той сериозно склони глава, така че брадата му се притисна в гърдите, а краищата й дори се вдигнаха нагоре.

— Дишайте дълбоко! Кашляйте! — командваше придворният съветник, който пак беше взел слушалката в ръцете си; и Ханс Касторп здравата се потруди цели осем или десет минути, докато придворният съветник го преслушваше. Той не казваше нито дума през това време, само поставяше тук или там слушалката и особено се спираше да слуша на точките, където по-рано се бе спирал при причукването. После пъхна инструмента под мишницата си, постави ръце зад гърба си и впери поглед в пода между себе си и Ханс Касторп.

— Да, Касторп — каза той, като за първи път нарече младия мъж направо с презимето, — работата е точно така praeter propter^[15], както от край време си мислех. Аз отдавна ви бях взел на око, Касторп, сега мога вече да ви го кажа, още отначало, когато имах незаслужената чест да се запозная с вас; почти със сигурност предположих, че и вие потайно сте наш човек и че ще разберете това както мнозина други, които идваха тук за развлечение и с вирнат нос се оглеждаха, докато един ден разбираха, че добре ще сторят — и не само „добре ще сторят“, моля да ме разберете — да се позаселят за малко по-длъжко време тук и да се откажат от безучастието и любопитството.

Ханс Касторп си бе пуснал боята, а Йоахим, който тъкмо си закопчаваше тирантите, тъй си и остана заслушан…

— Имате тук един толкова мил, симпатичен братовчед — продължи придворният съветник, като посочи с глава към Йоахим и се полюляваше на пръстите и петите си, — който, нека се надяваме, скоро ще може да каже, че някога е бил болен, но и когато докараме работите дотам, той, вашият същински братовчед, все пак някога ще е бил болен и това a priori, както казват философите, хвърля известна светлина и върху вас, драги Касторп…

— Но той ми е само природен братовчед, господин придворен съветник.

— Хайде, хайде. Нима ще вземете да се отказвате от братовчед си. Природен, или не, той все пак ви е кръвен роднина. Ами от коя страна е той?

— От майчина, господин придворен съветник. Той е син на моята…

— А добре ли е госпожа майка ви?

— Не, тя умря. Почина, когато бях съвсем малък.

— О, а от какво?

— От тромбоза, господин придворен съветник.

— От тромбоза? Е, това е било много отдавна. А господин баща ви?

— Той умря от пневмония — каза Ханс Касторп, — а също и дядо ми — добави той.

— Така, и той ли? Е, стига толкова за рода ви. Що се отнася до вас, вие от край време сте били доста малокръвен, нали? Но не сте се уморявали при физически и умствен труд? А, уморявали сте се. И често имате сърцебиене? Едва отскоро? Добре, а освен това имате очевидно голямо предразположение към катари на дихателните пътища. Знаете ли, че вече сте изкарали една болест?

— Аз?

— Да, имам пред вид лично вас. Чувате ли разликата? — И придворният съветник го причука на няколко пъти ту горе на гърдите, ту малко по-долу.

— Там звучи малко по-тъпо, отколкото тук — каза Ханс Касторп.

— Много добре. Би трябвало да станете специалист. Тук има леко притъпление, а притъпленията говорят за стари процеси, които са преминали в калцификат, има фиброзиране, ако искате. Вие сте стар пациент, Касторп, но няма да се сърдим никому затова, че не сте го разбрали. Ранната диагноза е трудна, особено за господа колегите от равнината. Не искам да кажа, че ние тук имаме по-изострен слух, макар че практиката в тая насока сигурно не е без значение. Но въздухът ни помага да чуваме, разбирате ли, този разреден, сух въздух тук горе.

— Разбирам естествено — каза Ханс Касторп.

— Добре, Касторп. А сега послушайте малко, момчето ми, искам да ви кажа няколко поучителни слова. Ако беше само това у вас, ако имахме само тия притъпления и калцификати — чуждите тела във вашия Еолов мех, бих ви изпратил при вашите пенати и лари, без да ме е грижа за вас, разбирате ли ме? Но както са се докарали работите и като се има пред вид вашето състояние, то… След като вече и без това сте тука… не си заслужава да се връщате в къщи — скоро би трябвало пак да се явите при нас.

Ханс Касторп наново усети кръвта да нахлува към сърцето му, а Йоахим стоеше все така — ръцете му държаха задните копчета, очите му гледаха в земята.

— Защото освен притъпленията — продължи придворният съветник — имате тук вляво едно изострено дишане, което стига почти до хрипове и несъмнено се дължи на прясно огнище — за сега не искам да говоря за каверна, но положително се касае до възпален участък и ако продължите долу досегашния си живот, драги мой, додето се усетите, целият ви бял дроб ще отиде по дяволите.

Ханс Касторп стоеше неподвижен, около ъглите на устата му се появи едно особено трепкане и ясно можеше да се види как сърцето му пулсира под ребрата. Той вдигна очи към Йоахим, но не срещна погледа му, а после отново се загледа в лицето на придворния съветник със сините бузи, също така сините изпъкнали очи и навитите от една страна мустачки.

— Като обективно потвърждение — добави Беренс — имаме и вашата температура: 37,6 в десет часа преди обед — това отговаря приблизително на акустичните възприятия.

— Аз пък мислех — каза Ханс Касторп, — че температурата се дължи на катара ми.

— А катарът? — прекъсна го придворният съветник. — На какво се дължи той? Слушайте сега какво ще ви кажа, Касторп, и внимавайте: доколкото знам, имате достатъчно мозъчни гънки. Въздухът тук при нас е добър за лекуване на болестта, нали така мислите? И това е действително така. Но той е добър и за самата болест, разбирате ли, той на първо място я насърчава, революционизира тялото, кара латентната болест да избухне и такова избухване, без да се обиждате, е вашият катар. Не знам дали още долу, в долината, не сте били фебрилен, но ако искате да узнаете мнението ми, вие във всеки случай още на първия ден сте получили тук горе температура, а не чак когато се е появил катарът.

— Да — каза Ханс Касторп, — да, наистина и аз смятам така.

— Вероятно веднага сте били като пиян — настави придворният съветник. — Това се дължи на разтворимите отрови, които се произвеждат от бактериите; те действат опияняващо върху централната нервна система, разбирате ли, и тогава човек усеща бузките си да горят. Засега най-напред ще вървите в леглото, Касторп; трябва да видим дали ще ви отрезвим след няколко седмици почивка на легло. За другото ще видим после. Ще снемем хубаво вашия интериор — сигур ще ви бъде интересно да видите как изглежда отвътре собствената ви личност. Но още отсега ви казвам: случай като вашия не се лекува на бърза ръка, той не позволява нито рекламни успехи, нито чудотворно излекуване. Открай време си мислех, че от вас ще излезе по-добър пациент, с повече талант за боледуване, отколкото този бригаден генерал насреща ни, който все иска да си върви, щом като слезе с няколко деления. Като че: „Мирно! Залегни!“ не е една също толкова добра команда като: „Мирно! Стой!“ Спокойствието тук е първият дълг на гражданина, а нетърпението нанася само вреда. Гледайте да не ме разочаровате, Касторп, и много ви моля да не опровергаете познанията ми за хората. А сега ходом марш, право в леговището!

С това придворният съветник Беренс привърши и седна до бюрото като много зает човек, който ще уплътни времето до следващия преглед с писмена работа. Д-р Кроковски пък стана от мястото си, пристъпи към Ханс Касторп, изви главата си косо назад, широко се усмихна, та всред брадата се жлътнаха зъбите му, постави едната си ръка върху рамото на младия мъж, а с другата сърдечно разтърси десницата му.