Томас Ман
Вълшебната планина (28)

Свобода

Как всъщност виждаше младият Ханс Касторп нещата? Дали седемте седмици, които доказано и несъмнено бе изкарал при тия тук горе, му се струваха само седем дена? Или, напротив, имаше чувството, че много по-отдавна, отколкото отговаряше на действителността, живее тук? Той се запитваше сам — вътрешно, а и в друга форма, — разпитваше Йоахим, но не можа да стигне до някакво решение. Сигурно и едното, и другото бе вярно: като се оглеждаше назад, прекараното тук време му се струваше едновременно необикновено кратко и необикновено дълго — само действителното времетраене не можеше да определи, ако, разбира се, допуснем, че времето изобщо е естествено явление и че може да бъде свързано с понятието за действителността.

Във всеки случай октомври стоеше пред вратата, той всеки ден можеше да настъпи. Ханс Касторп лесно можеше да пресметне дните, а и разговорите на съпациенти, които слушаше, му напомняха за това.

— Знаете ли, че след пет дена пак иде първо число? — чу той Хермине Клефелд да казва на двама млади господа от компанията си — на студента Расмусен и на младежа с дебелите устни, който се казваше Гензер. Бяха застанали след обяда между масите всред изпаренията от ястията и разговаряха, защото не им се отиваше още да легнат.

— Първи октомври, видях го на календара в администрацията. Втори път го посрещам тук, в тая градина на удоволствията. Няма що, лятото отмина, доколкото имаше лято; и то ни измами, както ни измами изобщо и напълно животът. — И тя въздъхна с половината си дроб, като поклати глава и вдигна премрежените си от глупост очи към потона. — По-весело, Расмусен! — добави тя и тупна другаря си по отпуснатото рамо. — Я разкажете някой виц!

— Знам само няколко — отвърна Расмусен и китките му увиснаха пред гърдите като перки, — но не ми идват на ум, винаги съм толкова уморен.

— И куче — процеди Гензер през зъби, — и куче не би живяло при тези или подобни условия. — И те се разсмяха, вдигайки рамене.

Но и Сетембрини бе застанал до тях със своята клечка за зъби между устните и на излизане каза на Ханс Касторп:

— Не им вярвайте, инженере, не им вярвайте никога, когато ругаят! Всички без изключение ругаят, макар че тук се чувстват като у дома си. Лентяйстват, пък претендират за съчувствие, смятат, че имат основание да бъдат огорчени, цинични! „В тая градина на удоволствията!“ — да не би случайно да не е градина на удоволствията? Казват ви, че е такава, и то в най-двусмисленото значение на думата! „Измами ни — казва тази жена, — измами ни животът в тази градина на удоволствията.“ Но пуснете я да слезе в равнината, и животът й там долу няма да остави място за никакви съмнения, че прави всичко възможно час по-скоро да дойде отново тук горе. Ах, да, иронията! Пазете се от виреещата тук ирония, инженере! Пазете се изобщо от това умонастроение! Там, където иронията не е прямо и класическо средство на красноречието, където макар и за миг престава да бъде разбираема за здравия разум, тя създава безпътица, явява се като препятствие за цивилизацията, като нечиста любовчица със застоя, тъпоглавието, порока. Тъй като атмосферата, всред която живеем, очевидно е твърде благоприятна за растежа на този блатен вид, смея да се надявам или трябва да се боя, че ме разбирате.

Действително думите на италианеца бяха такива, каквито само преди седем седмица Ханс Касторп би сметнал в равнината за пустозвън, но престоят му тук горе бе направил духа му възприемчив за тях в смисъл на интелектуално разбирателство, макар и не без друго в смисъл на симпатия, което може би щеше да бъде от още по-голямо значение. В дълбините на душата си Ханс Касторп се радваше, че Сетембрини и сега, след всичко, което бе станало, продължаваше да говори с него по същия начин, продължаваше да го поучава, да го предупреждава и да се стреми да му влияе, но неговата възприемчивост бе нараснала дотам, че той подлагаше на преценка думите му и се пазеше, поне до известна степен, да се съгласява с тях. „Виж го ти него — мислеше той, — говори за иронията, както бе говорил за музиката, остава само да я нарече «политически неблагонадеждна», да речем, от този момент, когато ще престане да бъде «прямо и класическо» средство за поучение. Пък и каква ще е тази ирония, която «макар и за миг не престава да бъде разбираема», каква ще е тази ирония, питам се, за бога, аз, но няма да се разприказвам. Суха, даскалска ирония би било това.“ Толкова неблагодарна е младежта, която се образова. Приема подаръци, а после им намира недостатъци.

Все пак много авантюристично му се стори да изрази несъгласието си с думи. Той се ограничи само с някои възражения против преценките на Сетембрини за Хермине Клефелд, които му се сториха несправедливи или поради специални причини искаше да ги сметне за такива.

— Но госпожицата е болна! — каза той. — Тя наистина действително е тежко болна и има пълното основание да бъде отчаяна! Какво всъщност искате от нея?

— Болестта и отчаянието — каза Сетембрини — често пъти са само форми на безпътицата.

„А Леопарди — помисли Ханс Касторп, — който се бил отчаял даже в науката и прогреса? Ами сам той, господин учителят? Нали и той е болен и все за това поменава; Кардучи не би му се зарадвал много.“ А гласно добави:

— Бива ви. Госпожицата е с единия крак в гроба и това наричате безпътица! Би трябвало да се уточните. Ако ми кажехте: „Болестта понякога е последица на безпътицата“, щяхте да бъдете по-убедителен.

— Много убедителен — прекъсна го Сетембрини. — Честна дума, доволен ли щяхте да бъдете, ако бях спрял там?

— Или, ако кажехте: „Болестта понякога служи като предлог на безпътицата“, и това бих приел.

— Grazie tanto.

— Но болестта като форма на безпътицата? Това значи: не произлязла от безпътицата, а сама безпътица? Че това е парадокс!

— О, моля ви, инженере, не ми приписвайте, каквото не съм казвал. Презирам парадоксите, ненавиждам ги. Всичките ми забележки относно иронията важат и за парадокса плюс още нещо. Парадоксът е отровното цвете на квиетизма, измамен проблясък на загниващия дух, най-голямата безпътица от всички! Между впрочем констатирам, че пак вземате болестта под своя защита…

— Не, но това, което казвате, ме интересува. То поразително напомня за някои неща от понеделничните лекции на доктор Кроковски. И той смята органичното заболяване за вторично явление.

— Не напълно чист идеалист.

— Какво имате против него?

— Тъкмо това.

— Лошо мнение ли имате за анализа?

— Не всеки ден. Много лошо и много добро, ту едното, ту другото, инженере.

— Как да ви разбирам?

— Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяда корените му. Анализът може да бъде и доста неапетитно нещо, неапетитно като смъртта, към която може би и принадлежи — сроден с гроба и неговата съмнителна анатомия.

„Добре ревеш, лъве“ — неволно си помисли Ханс Касторп както обикновено, когато господин Сетембрини се проявеше като педагог. Но той каза само:

— Тия дни се позанимахме със светлинна анатомия в приземието. Беренс употреби този термин, когато ни преглеждаше на рентгена.

— А, и през тази станция ли минахте вече? Е, и?

— Видях скелета на ръката си — каза Ханс Касторп, като се постара да възстанови впечатленията, които бе получил тогава. — Виждали ли сте вашия?

— Не, ни най-малко не се интересувам за скелета си. А резултатът от прегледа?

— Той видя повесма, повесма с възли.

— Дявол и половина.

— И по-рано вече един път нарекохте така придворния съветник Беренс. Какво искате да кажете с това?

— Бъдете уверен, че изразът е добре подбран.

— Не, вие сте несправедлив, господин Сетембрини. Признавам, че този човек си има слабости. Начинът, по който говори, почва да ме дразни; в него има нещо изнасилено особено като си спомним, че е изпитал голямото нещастие да загуби тук горе жена си. Но в края на краищата той е един заслужил и достоен за уважение човек, един благодетел за страдащите! Неотдавна го срещнах, когато излизаше от операция — резекция на ребра, въпрос на живот и смърт. Направи ми голямо впечатление, като го видях да излиза от своята тежка, полезна работа, която той толкова добре владее. Още бе съвсем разгорещен и си запали за награда една пура. Аз му завидях.

— Много хубаво от ваша страна. А на колко ви осъди?

— Не ми каза никакъв определен срок.

— И то не е лошо. Да лягаме, значи, инженере. Да заемем позициите си.

Те се разделиха пред №34.

— Е, вървете си на покрива, господин Сетембрини. Трябва да е по-весело да лежи човек в компания, отколкото сам. Забавлявате ли се? Има ли интересни хора, с които да споделяте режима?

— Ами, само партяни и скити.

— Искате да кажете руси?

— И рускини — каза господин Сетембрини и устата му се придръпна в ъгъла. — Сбогом, инженере!

Това бе изречено с натъртване, нямаше съмнение. Ханс Касторп смутен пристъпи в стаята. Знаеше ли Сетембрини какво му бе положението? Той вероятно педагогически го бе следил и бе проследил пътищата, накъдето се насочваха очите му. Ханс Касторп бе сърдит на италианеца, а и на себе си, защото, без да се усети, бе предизвикал това унижаване. Докато събираше писмените си принадлежности, за да ги вземе навън — никакво време за двоумене вече нямаше: писмото до дома, третото, трябваше да се напише, — той продължи да се ядосва, измърмори някоя и друга дума по адрес на този ветрогонец и дървен философ, който се бъркаше в работи, дето никак не го засягат, а сам вика „тра-ла-ла“ на момичетата по улиците; вече никак не му се пишеше — със своите подмятания този латернаджия бе покрусил настроението му да пише писма. Но, тъй или иначе, трябваха му зимни дрехи, пари, бельо, обувки — с една дума, всичко, каквото би взел, ако би знаел, че не заминава за три летни седмици, а… а за един още неопределен срок, който във всеки случай щеше да закачи от зимата, който може би, според тукашните понятия и схващания за време, щеше дори да я включи. Това именно трябваше, поне като възможност, да се съобщи дома. Този път не можеше вече да клинчи, трябваше да каже истината на ония там долу и да не мами вече нито себе си, нито тях…

В този дух той написа писмото, като спазваше оная техника, която на няколко пъти бе забелязал у Йоахим: в лежащия стол, с автоматичната писалка и папката върху вдигнатите колене. Писмото написа върху бланка на заведението, каквито имаше цял куп в чекмеджето на масата, до Джеймс Тинапел, който му бе най-близък от тримата вуйчовци, и го помоли да уведоми консула. Той говори за една досадна случка, за опасения, които са се оправдали, за лекарите, според които било необходимо да прекара горе част от зимата, а може би и цялата, тъй като случаи като неговия били често пъти по-упорити от други, които почвали с голям шум, и важното било да се вземат солидни мерки и веднъж за винаги да се пресекат възможностите за повторение. От тази гледна точка, казваше той, цяло щастие и благополучие било, дето тъкмо сега се бе случил тук горе и бе принуден да се подложи на преглед; иначе сигурно дълго време още нямаше да е ясно състоянието му и по-късно може би по много по-осезателен начин щеше да го научи. Що се отнася до предполагаемото времетраене на лечението, да не се чудят, че той вероятно ще изгуби цялата зима тук и едва ли ще се върне в равнината по-рано от Йоахим. Тук понятията за време били други — не тия, които важали за бани и курорти; месецът бил, така да се каже, най-малката единица време и поединично никаква роля не играел…

Бе хладно, той пишеше със зачервени ръце; облякъл бе пардесю и се бе завил с едно одеяло. По някой път вдигаше глава от хартията, която се изпълваше с разумни и убедителни изрази, и хвърляше поглед към познатия му пейзаж, който почти вече не забелязваше — тази продълговата долина с кулисата от върхове в дъното, която днес бе стъклено-бледа, светлият, гъсто населен валог, който на моменти проблясваше на слънцето, и склоновете, покрити отчасти със сурови гори, отчасти с ливади, отдето се чуваха звънците на кравите. Той пишеше с растяща лекота и вече не разбираше как е могъл да се бои от това писмо. Докато пишеше, схвана, че изложението му бе от ясно по-ясно и че близките му естествено ще го разберат напълно. Един млад човек от неговата класа и положение правеше за себе си нещо, което бе разумно, ползваше се от удобствата, създадени за равните нему. Така и трябваше. И да беше се върнал дома, пак щяха да го изпратят тук горе, ако им обяснеше положението. Той помоли да му изпратят каквото трябваше. Накрай помоли и да му изпращат редовно необходимите пари — 800 марки месечно стигали за всичко.

Той се подписа. И това бе сторено! Това трето писмо до в къщи бе обширно, то стигаше и престигаше — не според техните понятия за време, а според понятията, които владееха тук горе; то укрепваше свободата на Ханс Касторп. Тази дума той употреби, макар и не изрично, макар че не бе съчетал и на ум сричките й, но я почувства в най-широк смисъл, както бе свикнал от тукашния си престой — смисъл, нямащ почти нищо общо със смисъла, който Сетембрини придаваше на тази дума, — и една вече позната вълна на страх и възбуда го обзе, от която гърдите му се разтрепераха и дълбоко поеха дъх.

От писането кръвта бе нахлула в главата му, бузите му горяха. Той взе Меркурий от масичката и си премери температурата, сякаш за да се възползва от сгодата. Меркурий се покачи на 37,8.

„Виждате ли?“ — помисли Ханс Касторп. И той прибави в постскриптум: „Писмото все пак ме умори. Премерих 37,8. Виждам, че засега трябва да пазя пълно спокойствие. Трябва да ме извините, ако пиша по-рядко.“ После легна и дигна ръката си към небето с дланта навън — тъй, както я бе държал зад екрана. Но небесният зрак не промени живата й форма, материята, от която бе направена, стана дори по-тъмна и по-непроницаема от светлината и само нейните най-външни очертания станаха червеникаво прозрачни. Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея — не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана; аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила.