Томас Ман
Вълшебната планина (3)

№ 34

Веднага вдясно, между пътната врата и антрето, се намираше портиерската ложа; оттам излезе насреща им един прислужник от френски тип, който бе чел вестник до телефона и бе облечен също в сива ливрея като накуцващия човек от гарата; той ги поведе през ярко осветения хол, вляво от който имаше салони. Ханс Касторп пътем погледна натам и видя, че са празни.

— Къде ли са гостите? — попита той, а братовчед му отвърна:

— В лежащо положение. Днес имам отпуск, защото исках да те посрещна. Иначе и аз след вечерята лежа на балкона.

Малко оставаше Ханс Касторп отново да го напуши на смях.

— Какво, посред нощ и в мъгла на балкона ли лежите? — попита той с несигурен глас.

— Да, така е предписано. От осем до десет. Но ела де, виж си стаята и си измий ръцете.

Те се качиха на асансьора, който бе обслужван от французина. Докато се издигаха нагоре, Ханс Касторп си изтри очите.

— Съвсем съм разбит и изтощен от смях — каза той и задиша през устата. — Толкова щуротии ми наприказва… А това за разчленяването на душата бе вече съвсем прекалено, много ми стана. Пък и сигурно съм малко отпаднал от пътуването. И на тебе ли ти са така студени краката? А в същото време лицето ми пари, неприятна работа. Веднага ли ще хапнем? Струва ми се, че съм гладен. При вас тук кухнята добра ли е?

Те безшумно се движеха по кокосовата пътека на тесния коридор. Кълба от млечно стъкло изпращаха от тавана бледа светлина. Стените, бели, покрити с някаква лакова боя, студено отразяваха светлината. Отнякъде се показа медицинска сестра с бяла касинка и пенсне на носа, което бе прикрепила с шнур зад ухото си. Сигурно беше протестантка, без голяма преданост към професията си, любопитна, безпокоена и тормозена от скука. На две места в коридора, пред номерираните, лакирани в бяло врати, стояха някакви балони, големи тумбести съдове с къси гърла, за чието предназначение Ханс Касторп в първия момент не се сети да попита.

— Ето къде си — каза Йоахим. — Номер тридесет и четири. Отдясно съм ти аз, а вляво има една руска съпружеска двойка, хора малко нещо разпуснати и шумни, трябва да се каже, но нямаше как иначе. Е, какво ще речеш?

Вратата беше двойна, със закачалки между двете врати. Йоахим бе запалил средната лампа и в нейната трепетлива яснота стаята изглеждаше весела и спокойна със своите бели, практични мебели, със също така белите, плътни тапети, които можеха да се мият, с чистата подова настилка от линолеум и ленените завеси, които имаха простичка весела бродерия по съвременен вкус. Балконската врата бе отворена; виждаха се светлините на долината и се чуваше далечна танцова музика. Добрият Йоахим бе поставил цветя в една малка ваза върху скрина — каквито бе могъл да намери сред ливадата: малко бял равнец и няколко камбанки, които сам бе набрал по склона.

— Много мило от твоя страна — каза Ханс Касторп. — Каква приветлива стая! Тук човек с удоволствие ще прекара някоя и друга седмица.

— Завчера тук умря една американка — каза Йоахим. — Беренс веднага сметна, че тя, докато дойдеш, ще свърши и че ти ще можеш да заемеш нейната стая. Годеникът й беше при нея, английски флотски офицер, но не се държеше кой знае колко стегнато. Час по час излизаше на коридора, за да плаче, досущ като малко момченце. А после си мажеше бузите с колдкрем, защото бе се бръснал и сълзите му пареха. Завчера вечерта американката получи още два първокласни кръвоизлива и това я свърши. Още вчера сутринта обаче я изнесоха, след което тук естествено основно изпушиха, с формалин, знаеш ли, много добро било за такива цели.

Ханс Касторп възприе тази история с някаква възбудена разсеяност. Застанал със запретнати ръкави пред големия умивалник, чиито никелирани кранове блестяха на електрическата светлина, той едва хвърли бегъл поглед към чисто застланото легло от бял метал.

— Изпушили са, знаменита работа — заговори той словоохотливо и малко непоследователно, като си миеше и бършеше ръцете. — Да, метилов алдехид, него и най-яката бактерия не може да понесе, H₂CO₂, само че щипе в носа, нали? Разбира се, че най-строгата чистота е първото условие… — Той произнасяше s и t разделено, по хамбургски, докато братовчед му, откакто бе следвал, бе свикнал с по-разпространеното произношение. После продължи с голяма лекота: — Какво исках още да кажа… Вероятно флотският офицер се е бръснел със самобръсначка, така предполагам, а човек много по-лесно се порязва с такова, отколкото с добре наточен бръснач, поне такъв опит имам аз, бръсна се ту по единия, ту по другия начин… А пък възпалената кожа естествено го е боляла от солената вода, така че още от службата сигурно е бил привикнал да употребява колдкрем, нищо лошо не намирам… — И той продължи да разправя, каза, че имал двеста парчета „Мария Манчини“, неговата марка пури, в куфара… Митничарите били много любезни… После предаде различни поздрави от родния град. — Нима тука не отопляват? — викна той изведнъж и изтича до радиатора, за да постави ръцете си върху него.

— Не, нас тук ни държат доста на студено — отвърна Йоахим. — Голямо чудо трябва да стане, за да ги накара да запалят през август централното отопление.

— Август си е август! — каза Ханс Касторп. — Но мене ми е студено! Ужасно ми е студено, особено на тялото, тъй като лицето ми е необикновено пламнало, на, пипни ме да видиш как горя.

Недопустимото предложение да попипат лицето му съвсем не отговаряше на Ханс Касторповата природа и засегна мъчително самия него. А и Йоахим не стори това и само каза:

— То е от въздуха и няма никакво значение.

Самият Беренс по цял ден се разхожда с посинели бузи. Някои никога не привикват. Хайде да вървим, иначе не ще получим нищо за ядене.

Вън отново се мярна късогледата медицинска сестра, която с любопитство ги оглеждаше. Но на първия етаж Ханс Касторп изведнъж се спря, прикован от някакъв безкрайно отвратителен шум, който се чуваше от близко разстояние зад една извивка на коридора, шум не много силен, но толкова подчертано неприятен, че Ханс Касторп направи гримаса и с разширени очи погледна братовчеда си. Беше очевидно кашлица, мъжка кашлица, но кашлица, която не приличаше на никоя друга; Ханс Касторп никога не бе чувал такава, в сравнение с нея всяка друга позната му кашлица бе великолепна, здрава проява на живот — една кашлица без желание и любов, тя не идеше на тласъци, както всяка истинска кашлица, а звучеше като ужасяващо в безсилието си разбъркване на някаква каша от органическо разложение.

— Да — каза Йоахим, — зле изглежда. Австрийски аристократ, знаеш, елегантен мъж, сякаш роден за спортна езда. А сега дотук я е докарал. Но все още ходи насам-натам.

Докато вървяха по пътя си, Ханс Касторп продължи да говори във връзка с кашлицата на спортния ездач.

— Трябва да ме разбереш — подзе той, — аз никога не съм чувал такова нещо, то ми е съвършено ново, естествено ще ми направи впечатление. Има толкова видове кашлица, суха и която се кърти, обикновено казват, че тая, която се кърти, е по-добра, отколкото само да се давиш. Когато на млади години (той каза: „на млади години“) имах ангина, давех се като вълк и всички се зарадваха, когато кашлицата взе да се кърти, още си спомням това. Но такава кашлица като тази не е бивала досега, за мене поне, та това не е вече кашлица на жив човек. Не е суха, а не можеш каза и че се кърти, съвсем не приляга това определение. Струва ти се, че провиждаш човека, виждаш какво има вътре, всичко е пихтия и тиня.

— Е — каза Йоахим, — нали всеки ден я слушам, няма какво да ми я описваш.

— Но Ханс Касторп не можа да се успокои съвсем след, чутата кашлица, той повторно заяви, че можело просто да се погледне във вътрешностите на спортния ездач и когато влязоха в ресторанта, неговите уморени от пътуването очи блестяха възбудено.