Томас Ман
Вълшебната планина (5)

За кръщелната купа и за дядото с двойствения образ

Ханс Касторп бе запазил само бледи спомени за своя истински родителски дом; баща си и майка си той почти не познаваше. Те бяха умрели наскоро един след друг — между неговата пета и седма година, отначало майка му, съвършено изненадващо и в очакване да роди — от запушване на кръвоносен съд вследствие възпаление на вени, емболия, както доктор Хайдекинд бе установил, която мигновено бе парализирала сърцето — тя тъкмо се бе разсмяла, както си седеше в леглото, и сякаш от смях падна върху възглавницата, а всъщност бе сторила това, защото бе умряла. На Ханс Херман Касторп, бащата, не му бе лесно да разбере това и тъй като бе дълбоко привързан към жена си, а и не бе някоя силна натура, не можа да преодолее нещастието. Оттогава духът му беше смутен и угнетен; в своето вцепенение той допусна някои грешки в търговията, така че фирмата „Касторп и син“ претърпя значителни загуби; през втората пролет при посещението на един хамбар на ветровитото пристанище той хвана пневмония и тъй като покъртеното му сърце не можа да издържи високата температура, той, въпреки всичките грижи, които д-р Хайдекинд положи, умря за пет дни и при голямо стечение на съгражданите си последва жена си в Касторповата семейна гробница, която имаше хубаво местоположение в гробището „Света Катерина“ с изглед към ботаническата градина. Баща му, сенаторът, го надживя, макар и за съвсем кратко време, и през това време, докато и той умря — между впрочем също така от пневмония, и то след големи борби и мъчения, защото, за разлика от сина си, Ханс Лоренц Касторп бе трудна за поваляне личност, която здраво се бе вкоренила в живота, — та през това време, само година и половина, осиротелият Ханс Касторп прекара в къщата на дядо си, която бе построена на Еспланадата в началото на миналия век на тясно място по вкуса на северния класицизъм; къщата бе боядисана в мрачна, издържаща на атмосферните влияния боя и имаше полуколони от двете страни на входната врата, до която се стигаше по пет стъпала; имаше още два етажа над високия партер, където прозорците стигаха до пода и бяха препречени от железни решетки, леярска изработка.

Тук се намираха само представителни помещения, включително и светлата трапезария с гипсови украшения, чиито три прозореца с виненочервени завеси гледаха към задната градинка и където дядото и внукът в течение на осемнадесет месеца всеки ден в четири часа обядваха сами; прислужваше им старият Фите, който имаше обеци и сребърни копчета на фрака си и носеше към този фрак съвсем същата батистена вратовръзка като господаря му и по съвсем същия начин криеше избръснатата си брадичка в нея; дядото му говореше на ти и на долнонемски диалект; не за да се шегува — той нямаше чувство за хумор, — а напълно де делово, както изобщо говореше с хора от народа, работници в хамбарите, пощенски куриери, файтонджии и прислужници. Ханс Касторп обичаше да слуша това наречие особено когато Фите при сервирането отляво се навеждаше чак до дясното ухо на господаря си и му отговаряше; сенаторът чуваше значително по-добре с дясното ухо, отколкото с лявото. Старецът разбираше, кимаше и продължаваше да яде, изпънат между високото облегало на стола от махагон и масата, като почти не се навеждаше над чинията, а внукът, седнал насреща му, наблюдаваше мълчаливо, с дълбоко и несъзнателно внимание, пестеливите отмерени движения, с които хубавите, бели, сухи, остарели ръце на дядото с издутите, заострени нокти и зеления герб на пръстена на десния показалец наслагваха върху вилицата хапка от месо, зеленчук и картофи и с леко насрещно навеждане на главата я докарваха до устата. Ханс Касторп поглеждаше своите собствени, още непохватни ръце и чувстваше, че в тях се крие възможността някога и той да държи и поднася като дядо си ножа и вилицата.

Друг въпрос беше дали той някога ще стигне дотам да крие брадичката си в такава вратовръзка, която изпълваше доста голямото свободно пространство, оставено от коравата яка с остри краища, които докосваха чак бузите. Понеже за това трябваше да бъде стар като дядо си, а днес освен него и стария Фите надлъж и нашир никой не носеше вече такива връзки и яки. Това бе жалко, защото на малкия Ханс Касторп много се харесваше как дядото подпира брадичката си върху високата снежнобяла връзка; в спомените му, когато вече бе порасъл, това продължаваше извънредно да му харесва: имаше нещо в него, което цялото му същество издъно одобряваше.

След като се наядяха и сгъваха, навиваха и натикваха в сребърните халки салфетките си — една работа, с която Ханс Касторп тогава трудно се справяше, защото салфетките бяха големи колкото малки покривки за маса, — сенаторът ставаше от стола си, който Фите издърпваше зад него, и с провлечени крачки се упътваше към „кабинета“ отсреща, за да си вземе пура, а понякога и внукът отиваше с него. Този „кабинет“ се бе получил, защото бяха направили трапезарията с три прозореца, които заемаха цялата ширина на къщата, поради което не бе останало място за три салона, колкото обикновено имаха този тип къщи, а само за два; единият от тях обаче, който бе разположен отдясно на трапезарията и имаше само един прозорец към улицата, би се получил несъразмерно дълбок. За да намалят дълбочината му, бяха отделили около четвъртина част от дължината му — именно „кабинета“, едно тясно помещение с горно осветление, мрачно и обзаведено само с малко вещи — една етажерка, върху която стоеше ковчежето с пурите на сенатора, една игрална маса, чието чекмедже бе пълно с разни привлекателни неща; карти за игра на вист, жетони, малки плочици за маркиране със сгъваеми краища, една плоча с калеми за писане, книжни цигарлъци за пури и други подобни; накрай един стъклен шкаф от палисандрово дърво в ъгъла, зад чиито стъкла бяха опънати завески от жълта коприна.

— Дядо — престрашаваше се малкият Ханс Касторп да каже в кабинета, като се вдигаше на пръсти, за да стигне по-близо до ухото на дядо си, — покажи ми, моля ти се, кръщелната купа.

И дядото, който и без това вече запретваше полата на дългия, мек сюртук и изтегляше връзката ключове от джоба си, отключваше стъкления шкаф, от който се носеше едно особено приятно и странно за момчето ухание. Вътре се пазеха различни неупотребяеми и затова толкова привлекателни неща: два тумбести сребърни свещника, един строшен барометър с фигурна дърворезба, албум с дагеротипии, касетка за ликьори от кедрово дърво, един малък турчин, корав на пипане под пъстрите копринени дрехи, с часовников механизъм, който някога го е карал да се разхожда по масата, но отдавна бе повреден, старинен корабен модел, а най-отдолу дори и капан за плъхове. Старецът обаче взимаше от средния рафт една много потъмняла сребърна купа, която стоеше върху също така сребърна табла, и показваше на момчето двете, като ги отделяше една от друга и ги обръщаше в ръцете си с обяснения, които често преди това бе давал.

Купата и таблата отначало не са били комплект, както можеше да се види и както малкият отново научаваше; обаче, казваше дядото, от стотина години насам, именно след купуването на купата, те се употребявали заедно. Купата беше красива, с проста и благородна форма, както е отговаряло на строгия вкус през първите години на миналия век. Гладка и солидна, тя почиваше на кръгла основа, а отвътре бе позлатена, но златото бе вече избледняло от времето и просветваше в жълтеникав цвят. Като единствено украшение венец от рози и назъбени листенца обикаляше горния й край. Що се отнася до таблата, нейната далеко по-почтена възраст можеше да се разчете от вътрешната й страна. „Хиляда шестстотин и петдесет“ беше написано там с преплетени цифри и най-различни претрупани гравировки, изпълнени в „модерния“ за него време маниер, окръжаваха цифрата с произволни, пищни извивки, гербове и арабески, които представляваха ту звезди, ту цветя. На гърба обаче се намираха пунктирани с различни почерци имената на главите на семействата, които в течение на времето са били собственици на таблата: имаше вече седем, придружени от датата на наследяването, и старецът с бялата вратовръзка един по един ги сочеше с показалеца, на който бе пръстенът му. Тук бе името на бащата, на дядото и на прадядото, а после сричката „пра“ се удвояваше, утрояваше, учетворяваше в устата на разказвача и момчето с понаведена встрани глава, със замислени или само замечтано втренчени очи и благоговейно отпусната уста се ослушваше в това пра-пра-пра-пра — този тъмен гробовен звук, който напомняше за тлението на времето, но едновременно с това бе израз на благочестиво съхранената връзка между настоящето, неговия собствен живот и дълбоката отколешност и упражняваше съвсем особено влияние върху него, което се отпечатваше и върху лицето му. Струваше му се, че при този звук вдъхва хладен, плесенясал въздух, въздуха на черквата „Света Катерина“ или на Михаиловата крипта, усеща дъха на места, където човек, свалил шапка, със страхопочитание пристъпва леко приведен напред, без да докосва с токовете си земята, струваше му се, че чува уединената, умиротворена тишина на тези кънтящи помещения; при звука на тази неясна сричка църковни възприятия се смесваха с възприятията от смъртта и разказа и всичко това имаше някакво благотворно въздействие върху момчето; може би тъкмо заради тази сричка, за да я чуе и преповтаря, то бе помолило да му разрешат пак да поразгледа кръщелната купа.

После дядото поставяше съда върху таблата и накарваше малкия да погледне в изгладения, тънко позлатен отвор, който блестеше под горното осветление на стаята.

— Скоро ще станат осем години — казваше той, — откак те държахме отгоре и водата, с която те кръщаваха, се събираше вътре… Клисарят Ласен от „Свети Яков“ наливаше водата в шепата на нашия мил пастор Бугенхаген, която от твоя перчем се стичаше тук в купата. Ние я бяхме стоплили, за да не се стреснеш и разплачеш, но ти не плака, а напротив: преди това бе се разкряскал, та Бугенхаген едва можа да каже словото си, но като дойде ред на водата, ти притихна и то, нека се надяваме, бе от уважение към светото тайнство. Тия дни ще станат четиридесет и четири години, откакто покойният ти баща бе кръщелник и водата се стичаше от главата му тук вътре. Това бе тук, в тая къща, дома на родителите му, оттатък в салона, пред средния прозорец, а го кръсти старият пастор Йезекиил, същият, когото на млади години французите насмалко щели да разстрелят, защото държал проповеди против техните грабежи и палежи; и той отдавна, отдавна вече е на небето. А преди седемдесет и пет години са кръстили мене, също така в салона, и са държали главата ми над купата, която сега виждаш на таблата, и свещеникът е произнасял същите думи, както при тебе и при баща ти и също така топлата бистра водица се е стичала в златната купа от косата ми (тя не е била повече тогава, отколкото сега).

Малкият вдигаше поглед към тясното старческо лице на дядо си, което отново бе сведено към купата, сякаш към оня отколе отлетял миг, за който ставаше дума; той усети да го овладява едно и по-преди вече изпитвано чувство: странното, ту унасящо, ту тревожно усещане за нещо, което притегля без само да помръдва от мястото си, което постоянно се мени и връща отново към своята страхотна еднообразност — едно усещане, което му бе познато от предишни случаи и което очакваше и желаеше да долови; отчасти и затова пожелаваше да му покажат купата, която се предаваше по наследство.

Когато по-късно младият човек се самоизследваше, той намираше, че образът на дядо му се бе отпечатал у него много по-дълбоко, по-ясно и по-отчетливо, отколкото образите на родителите му; това може би почиваше на симпатия и особено физическо сродство, тъй като внукът приличаше на дядото, доколкото, разбира се, едно момче, което мирише на мляко, може да си прилича с един избледнял и схванат седемдесетгодишен старец. Във всеки случай за стареца беше отличително това, че той без съмнение бе характерният образ, колоритната личност в семейството.

Погледнато от обществена гледна точка, времето за същността и волеизявленията на Ханс Лоренц Касторп бе отминало дълго преди кончината му. Той бе господар християнин, член на реформираната община, с дълбоко чувство за традиционното, толкова упорито държащ за аристократичното стесняване на обществените кръгове, които участват в управлението, че можеше да живее през четиринадесетия век, когато занаятчиите почваха да си завоюват места и гласове в градския съвет въпреки упоритата съпротива на старите свободни патриции; с новото той мъчно се примиряваше. Неговата дейност бе съвпаднала с десетилетия на бурен възход и най-различни промени, десетилетия на напредък с бързи крачки, които често поставяха високи изисквания към обществената пожертвователност и смелост. Той обаче, старият Касторп, види бог, с нищо не бе допринесъл за общоизвестните блестящи победи на духа на новото време. Той бе държал много повече на старите институции и на бащините обичаи, отколкото на главоломните разширения на пристанището и на безбожните шарлатански приказки за големия град, бе възпирал и потушавал навсякъде, където му се бе удавало, и ако зависеше от него, и днес управлението би изглеждало идилично и в старофранконски стил, както по негово време в собствената му кантора.

Такъв бе в очите на гражданите образът на стария, приживе и по-късно, и макар че малкият Ханс Касторп нищо не разбираше от държавните работи, неговите безмълвно наблюдаващи и затова безкритични детски очи правеха в общи черти същите наблюдения — живи наблюдения, които впрочем и по-късно, като осъзнати образи в спомените, бяха запазили напълно своя враждебен към думи и анализи чисто положителен характер. Както вече казахме, тук играеше роля и симпатията, тази тясна връзка и душевно сродство, което прескача през едно поколение и не представлява никаква рядкост. Децата и внуците наблюдават, за да се възхищават, а възхищават се, за да усвоят и усъвършенстват това, което по наследство предварително е вложено у тях.

Сенаторът Касторп бе сух и висок. Годините бяха попревили гърба и врата му, но той се стремеше да уравновеси прегърбеността си с излъчване, при което устата му, чиито устни вече не почиваха върху зъби, а направо върху голите венци (протезата той слагаше само когато се хранеше), с мъчително достойнство се придърпваше надолу и именно затова, както и като средство против появилата се несигурност; на главата, бе стигнал до изпълнения с достойнство стегнат стоеж с подпряна върху връзката брадичка, който толкова се нравеше на малкия Ханс Касторп.

Той обичаше и си служеше с кутията си за енфие — една продълговата кутия от черупка на костенурка, отвътре позлатена — и поради това употребяваше червени носни кърпи, краищата на които обикновено висяха от задния джоб на сюртука му. Ако това беше една малко смешна слабост във външния му вид, тя създаваше впечатление на някаква старческа свобода, на небрежност, каквато възрастта допуска или съзнателно и с лека ирония, или в достопочтена несъзнателност; всеки случай тя бе единствената слабост, която детският изострен поглед на Ханс Касторп бе забелязал във външността на дядото. За седемгодишното момче, а и после, когато порасна, в спомените му, всекидневният образ на неговия дядо не бе същинският му и истинският. В действителност той изглеждаше много по-добре и по-истински от обикновено — такъв, какъвто си беше на един портрет в естествена големина, който по-рано висеше в приемната на родителите му, а после заедно с малкия Ханс Касторп се бе преселил на Еспланадата, където бе заел място над канапето от червена коприна в салона.

Той показваше Ханс Лоренц Касторп в неговото официално облекло като член на градския съвет — това сериозно и дори благочестиво одеяние от един отзвучал век, което първенците на една община, изпълнени същевременно с тежест и дързост, бяха пренесли през годините и запазили и в тържествени случаи обличаха, за да свържат церемониално миналото с настоящето и настоящето с миналото и да изтъкнат вечната взаимозависимост на нещата и достопочтената сигурност на начина на действията си. Там сенаторът Касторп бе представен в пълен ръст, стъпил върху червеникава настилка пред колони и готически арки. Той беше с прибрана брадичка и отпусната уста, а сините, замислени очи с торбички отдолу гледаха в далечината; облечен бе в черна мантия, която стигаше до под коленете и приличаше на расо, отпред отворена, а по яката и краищата, богато обточена с кожички. Изпод широките, високо бухнали и галонирани ръкави, се подаваха други по-тесни, от просто сукно и дантелени маншети, които покриваха ръцете до кокалчетата на пръстите. Тънките старчески крака бяха обути в черни копринени чорапи и обувки със сребърни токи. Около врата му имаше широка колосана и много накъдрена яка, отпред прилегнала, а от страните вдигната нагоре; под нея пак върху жилетката висеше плисирано батистено жабо. Под мишница той държеше старовремска островърха и широкопола шапка.

Портретът бе превъзходен, нарисуван от бележит художник в стила на старите майстори, както го изискваше и моделът, и събуждаше у зрителя различни испански, холандски и средновековни представи. Малкият Ханс Касторп често го бе разглеждал, естествено не с очите на познавач, но с някакво по-широко и дори проникновено разбиране; и макар че бе видял дядо си така, както го представяше портретът, само веднъж, и то съвсем бегло — когато тръгваше за някакво тържество в градския съвет, — той не можеше, както вече казахме, да не чувства този картинен образ като истински, същински, затова другият, ежедневният дядо, му се струваше, тъй да се каже, някакъв дядо заместител, набърже и доста несъвършено нагласен. Защото отклоненията и странностите в неговия всекидневен образ очевидно се дължаха на някаква несъвършена, дори може би несръчна нагласа, която не бе успяла да прикрие съвсем някои остатъци и загатвания за неговата неподправена и истинска личност. Така високата колосана яка и огромната бяла вратовръзка бяха старомодни, но невъзможно бе да се приложи това определение за онова достойно за удивление нещо — испанската накъдрена яка, на което те можеха да бъдат само заместители. Същото бе с необичайния заоблен цилиндър, който дядо му носеше на улицата, все пак той повече отговаряше на широкополата шапка от портрета, и с дългия сюртук с надиплените поли, чийто първообраз според малкия Ханс Касторп в действителност бе обшитото с кожички расо.

Ето защо той от сърце бе съгласен, че дядо му трябва да блести в своя истински и съвършен образ, когато един ден дойде време да се сбогува с него. Това стана в трапезарията, дето толкова често бяха седели на масата един срещу друг; по средата, върху отрупаната от всички страни с венци катафалка, лежеше в обкован със сребро ковчег Ханс Лоренц Касторп. Той бе изкарал една битка с пневмонията, бе се борил дълго и упорито, макар че, както изглежда, само временно себе приспособил към земния живот, а сега лежеше в своето парадно ложе, не се знаеше дали като победител или като победен, но всеки случай със строго успокоено, силно изменено и изострено от борбата лице; долната част на тялото му бе завита с покривка, върху която лежеше палмово клонче; главата му бе повдигната от копринената възглавничка, та брадичката му хубаво почиваше върху извитата част на почетната накъдрена яка; бяха втикнали един кръст от слонова кост в ръцете му, наполовина закрити от дантелените маншети, чиито пръсти, въпреки изкусното, уж естествено нагласяне, говореха за студ и безжизненост; изглеждаше, като че със спуснати клепачи се е вгледал в кръста.

В началото на последното боледуване на дядото Ханс Касторп го бе виждал много пъти, но после, към края, му спестиха гледката на борбата, която се водеше главно нощем. Боледуването той усети само косвено, от потиснатата атмосфера в къщи, от зачервените очи на Фите и от идването и отиването на доктопитец резултатът обаче, пред който се намери изправен в трапезарията, можеше да се обобщи така: дядото заместител сега бе тържествено въздигнат, за да приеме своя истински и подобаващ му образ — един резултат, който си струваше да бъде одобрен, макар че старият Фите плачеше и непрекъснато клатеше глава, макар че и сам Ханс Касторп плачеше, както бе плакал за своята внезапно починала майка и за своя баща, който също така бе лежал безмълвен и чужд.

Защото за трети път вече в толкова кратко време и на толкова ранни години смъртта въздействаше върху духа и чувствата — особено върху чувствата — на младия Ханс Касторп; гледката и впечатленията не му бяха нови, а отдавна добре познати, и както при първите два пъти, така и сега, а и дори в по-голяма степен, то имаше напълно спокойно и сигурно държание, ако и с естествената покрусеност. Незапознат с практическото значение на събитията за неговия живот, а и по детски равнодушен към тях, с доверие, че, така или иначе, околните ще се погрижат за него, той се бе държал пред ковчезите също по детски студено, а третия път и с особеното хладнокръвно внимание на дете, изпреварило годините си, което вече има опита на чувствата и познанието; той плачеше по-скоро покъртен и заразен от другите, а не поради някакъв себепонятен вътрешен отклик. През трите или четирите месеца, откак се бе поминал баща му, той бе забравил смъртта; сега си бе спомнил за нея и всичките впечатления оттогава ясно, едновременно и проникновено отново се възстановиха със своята несравнима особеност.

Ако анализираме и изкажем с думи тия впечатления, те биха изглеждали приблизително така. В смъртта имаше нещо благочестиво, чувствено и тъжно красиво, това ще рече, нещо религиозно, а същевременно и нещо друго, напълно противоположно, нещо твърде физическо, твърде материално, което не би могло да мине нито като красиво, нито като чувствено, нито като благочестиво, нито дори като тъжно. Тържествено религиозното впечатление се утвърждаваше от разкошната катафалка, от изобилието на цветя и от палмовите клончета, които, както е известно, говорят за небесен мир; освен това, дори още по-ясно, го утвърждаваше кръстът между безжизнените пръсти на някогашния дядо, благославящият спасител от Торвалдсен, който стоеше до ковчега откъм главата, и високите свещници от двете страни, които в случая също така бяха придобили някакъв черковен характер. Всичките тези приготовления очевидно имаха своя точен и добър смисъл, подчертавайки, че сега дядото завинаги е приел своя същински и истински образ. Освен това, както малкият Ханс Касторп бе забелязал, макар и да не си го признаваше с думи, всичко това, а особено изобилието на цветята, и то главно на туберози, имаше още един смисъл и една напълно земна цел: да разхубави, да накара да се забрави или изобщо да не се усети другият облик на смъртта, който не бе нито красив, нито печален, а по-скоро почти неприличен, някакъв груб физически образ.

Всичко това правеше мъртвия дядо да изглежда толкова чужд, той дори не приличаше на истинския му дядо, а на голяма восъчна кукла, с която смъртта го бе подменила и около която се разиграваха сега всичките тези набожни и почетни церемонии. Този, който лежеше тук или по-точно: това, което лежеше тук, не бе, значи, дядото, а само една обвивка, която, както Ханс Касторп знаеше, не бе от восък, а от някаква своя собствена материя, само от материя; това именно бе неприлично и почти вече не печално — печално само дотолкова, доколкото могат да бъдат печални нещата, които имат нещо общо с тялото, и то само с него. Малкият Ханс Касторп разглеждаше жълтата като восък, гладка и твърда като сирене материя, от която се състоеше смъртният образ в естествен ръст — лицето и ръцете на някогашния дядо. Една муха се бе спуснала върху неподвижното чело и почна да движи насам-натам хоботчето си. Старият Фите внимателно я прогони, като гледаше да не докосне челото; лицето му се бе помрачило от уважение, сякаш не бива и не желае да знае какво прави — с един израз на благопристойност, който очевидно се дължеше на факта, че дядото е само тяло и нищо повече, но мухата направи един-единствен широк кръг и отново кацна на пръстите на дядото, близо до кръста от слонова кост. Докато това ставаше, на Ханс Касторп се стори, че долавя по-ясно от преди онази позната му и от по-рано тънка, но съвсем особена упорита миризма, която за негов срам му напомняше за съученик, който страдаше от някаква неприятна болест, та всички го отбягваха; явно бе, че предназначението на туберозите бе с уханието си да сподавят онази миризма, но това, въпреки тяхното изобилие и подреденост, не бе им се отдало.

Той на няколко пъти застана пред трупа: един път сам със стария Фите, втори път с брата на баба си търговеца на вина Тинапел и с двамата си чичовци Джеймс и Петер, и третия път, когато група празнично облечени пристанищни работници бяха застанали за малко пред отворения ковчег, за да се простят с бившия шеф на фирмата „Касторп и син“. Сетне се състоя погребението, при което трапезарията бе изпълнена с хора и пастор Бугенхаген от черквата „Свети Михаил“, същият, който бе кръстил Ханс Касторп, с испанска накъдрена яка около врата, държа надгробното си слово; после в първия файтон зад погребалната кола, след който следваха много, много други, той води един твърде любезен разговор с малкия Ханс Касторп, а после и този период от живота му завърши и Ханс Касторп смени дома и околната среда — това му бе за втори път в неговия млад живот.