Серия
Дюн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 37 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2007)

Издание:

ФРАНК ХЪРБЪРТ

ДЕЦАТА НА ДЮН

ИК „БАРД“ ООД, 2004

 

Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.

 

Frank Herbert

Children of Dune

1976


ПЪРВА ЧАСТ

„Учението на Муад’Диб се превърна в терен за игри и забавления на схоластици, суеверници и фалшификатори. Той преподаваше науката за балансирания начин на живот — философия, с помощта на която човек може да отговори на предизвикателствата, възникващи от непрестанно променящия се свят. Той казваше, че човечеството продължава да се развива и усъвършенства в един безкраен процес. Казваше още, че тази еволюция се движи от принципи, познати само на вечността. Възможно ли е обаче поквареният разсъдък да взаимодейства със субстанция от такова естество?“

 

Думи на ментата[1] Дънкан Айдахо

Петно от светлина се появи върху тъмночервения килим, покриващ грубия каменен под на пещерата. Светлината бе сякаш без източник и осветяваше единствено повърхността на червената тъкан, изработена от нишките на подправката(*). Опипващото кръгче с диаметър около два сантиметра се движеше хаотично: ту издължено, ту приемащо овална форма. Когато се натъкна на оцветената в тъмнозелено страна на леглото, то отскочи нагоре, раздипляйки се по неговата повърхност. Под зелената завивка лежеше дете с коса в ръждив цвят, все още младенчески закръглено лице и широко очертана уста; от фигурата му не се долавяше традиционната суховатост на свободните(*), но не бе и обилно напоена с вода, като на някой от външния свят. Когато петното докосна затворените клепачи, фигурката се размърда. Светлината примигна и угасна.

Доловим остана единствено звукът от равномерното дишане, а съвсем слабо зад него се чуваше успокоителното и вдъхващо увереност „кап-кап-кап“ на водата, която се събираше в басейн от ветрокапана(*), заложен високо над пещерата.

Петното отново се появи в спалнята — малко по-широко и с няколко лумена по-силно. Но този път нещо загатваше за неговия източник и движение — една закачулена фигура изпълваше сводестата врата в ъгъла, а светлината идваше тъкмо оттам. Тя отново се разходи из стаята опипом, продължавайки да търси. В това имаше нещо заплашително, някакво неспокойно недоволство. Лъчът избягна спящото дете, спря се на зарешетения вентилационен отвор в един от горните ъгли и изследва издутината на обшитите със зелени и златни нишки драперии, които омекотяваха скалната стена.

Светлината отново примигна и угасна. Закачулената фигура се придвижи с издаващото я шумолене на изкуствена материя и застана до сводестия входен отвор. Всеки запознат с установения ред в Сийч Табър би следвало веднага да предположи, че това е Стилгар — наиб(*) на сийча(*) и пазач на осиротелите близнаци, които един ден щяха да поемат мантията на своя баща Пол Муад’Диб. Нощем Стилгар често посещаваше покоите на близнаците, започвайки винаги от стаята на Ганима(*), за да премине в съседната, където със задоволство се убеждаваше, че нищо не заплашва Лито.

Какъв стар глупак съм — помисли той. Докосна с пръст студената повърхност на прожекторното приспособление, преди да го окачи на гайката на широкия платнен колан. Прожекторът винаги го дразнеше, дори когато му бе абсолютно необходим. Тази вещ бе едно от хитроумните приспособления на Империята — средство за откриване на обемисти туловища, изпълнени с живот. Но сега бе показал само присъствието на двете деца в царските спални помещения.

Стилгар знаеше, че неговите чувства и мисли са също като светлината. Не съумяваше да успокои вълнението на един непрестанно конкретизиращ се образ в своя вътрешен свят. Някаква по-голяма сила регулираше това движение. Бе го запратила в настоящия момент, където долавяше струпващата се опасност. Точно тук бе заложен магнитът на бляновете за величие в цялата позната част от вселената. Тук лежаха преходните мирски богатства, дълготрайната светска власт и най-мощният от всички мистични талисмани — божествената автентичност на религиозното завещание на Муад’Диб. В тези близнаци — Лито и сестра му Ганима — се бе съсредоточила страховита мощ. Докато дишаха, Муад’Диб живееше чрез тях, макар и мъртъв.

Те бяха не само деветгодишни деца; представляваха природна сила, достойна за страхопочитание и благоговение. Те бяха децата на Пол Атреидски, който бе станал Муад’Диб — махди(*) на свободните. Муад’Диб бе предизвикал взрив на човечност; свободните бяха тръгнали на джихад(*) от тази планета, пренасяйки своя пламък през цялата човешка вселена като истинска вълна на властнически религиозен плам, чийто обхват и повсеместен авторитет бяха оставили следи по всички светове.

И все пак тези деца на Муад’Диб са от плът и кръв — помисли Стилгар. — Само с два удара моят нож би усмирил завинаги сърцата им. Тяхната вода ще бъде върната на племето.

Тази мисъл предизвика същинска буря в неговия разсъдък.

Да убие децата на Муад’Диб!

С годините той бе помъдрял по отношение на самонаблюденията си. Знаеше първоизточника на такава ужасна мисъл. Тя идваше от лявата ръка — на грешниците, а не от дясната — на благословените праведници. Айатът(*) и бурханът(*) на живота криеха малко загадки за него. Някога бе горд от мисълта за себе си като свободен, от идеята за пустинята като приятел и от решението си да нарича мислено своята планета Дюн, а не Аракис(*), както тя бе отбелязана във всички звездни карти на Империята.

Колко прости бяха нещата, когато нашият месия бе само мечта — помисли той. — Намирайки махди, ние родихме из широкия свят безброй месиански мечти. Всеки народ, покорен по време на джихада, сега мечтае за такъв водач.

Стилгар се загледа в тъмната спалня.

Ако ножът ми освободи всички тези хора, биха ли ме превърнали те в месия?

Дочу се неспокойното потрепване на Лито в леглото.

Стилгар въздъхна. Той не познаваше дядото Атреидски, чието име бе взело това дете. Мнозина обаче твърдяха, че моралната сила на Муад’Диб е почерпана от същия източник. Дали тази безкрайно впечатляваща характерна черта на правота беше прескочила и в следващото поколение? Стилгар стигна до убеждението, че не може да отговори на подобен въпрос.

Сийч Табър е мой — каза си. — Аз управлявам тук. Наиб съм на свободните. Без мене нямаше да има никакъв Муад’Диб. А сега, в тези близнаци… дошли благодарение на Чани, която е тяхна майка и моя сродница, тече и от собствената ми кръв. Аз съм в тях заедно с Муад’Диб и всички останали. Какво сторихме с нашия свят?

Не бе в състояние да си обясни защо такива мисли го бяха споходили и защо те го караха да се чувства виновен. Приклекна в своята широка горна дреха с качулка. Реалността беше напълно различна от мечтата. Приятелската пустиня, простирала се някога от единия до другия полюс, сега бе смалена до половината от предишните си размери. Митичният рай на настъпващата отвсякъде зеленина го изпълваше със страх. Всичко беше много различно от бленуваното. И той разбираше, че промяната на планетата бе променила и него — беше се превърнал в много по-изтънчена личност в сравнение с някогашния главатар на сийча. Сега знаеше много повече за умението да се управлява, както и за дълбоките последствия, оставяни и от най-маловажни наглед решения. Въпреки всичко той чувстваше, че новите му познания и изтънченост са само тънко покритие върху желязната сърцевина на една по-проста и твърдо осъзната непоколебимост. И тази сърцевина го зовеше и умоляваше за връщането му към исконните ценности.

Утринните звуци на сийча постепенно нахълтваха в неговите мисли. Хората се раздвижваха из голямата пещера. Долови лек повей по бузите си — някои от свободните излизаха през уплътнителните отвори в предутринния мрак. А ветрецът бе свидетелство за безгрижие и обща промяна. Тукашните обитатели вече не поддържаха строгата дисциплина по отношение на водата. И защо да го правят, след като на планетата бяха падали валежи, облаците бяха отдавна познати и даже осем от свободните загинаха във внезапно пуснатата вода от един бент? Преди това нещастие думата удавен липсваше в езика на Дюн. Не, това вече не бе Дюн; това бе Аракис… и сега идваше утрото на един изпълнен със събития ден.

Джесика, майката на Муад’Диб и баба на двамата царствени близнаци, се връща днес на нашата планета — помисли той. — Защо ли напусна мекия климат и сигурността на Каладън(*) в замяна на опасностите на Аракис?

Имаше и други причини за безпокойство. Долавяше ли тя съмненията и опасенията на Стилгар? Бе възпитаница на бин-джезъритската(*) школа, преминала най-пълния тренировъчен курс на Сестринството(*) и самата тя — света майка(*). Такива жени бяха проницателни и много опасни. Дали би му заповядала да се надене на собствения си нож, както бе наредила на умма-протектора Лайът-Кайнс?

Дали бих се подчинил? — запита се той.

Не успя да си отговора на този въпрос, а се замисли за Лайът-Кайнс. Този планетолог беше първият мечтател за преобразяване на пустинята, покриваща цялата Дюн, в благоприятна за живот зелена планета, което всъщност бе вече започнало. Лайът-Кайнс беше и бащата на Чани. Без него нямаше да има нито мечта, нито Чани, нито царствени близнаци. Устройството на тази крехка логическа верига направо смая Стилгар.

Как ли сме се срещнали на такова място? — учуди се той. — Как сме съумели да съчетаем действията си? И с каква цел? Мое ли е задължението да приключа с всичко, да срутя това величествено съчетание?

Призна открито ужасяващия подтик, който бе почувствал в себе си. Беше в състояние да направи този избор, да се отрече от обичта и семейството си, за да стори онова, което един наиб е длъжен да извърши в случай на нужда — да вземе смъртоносно решение за доброто на племето. От друга страна, такова убийство бе върховно предателство и отвратително зверство. Да убиеш деца! И все пак те не бяха обикновени деца. Бяха яли от мелинджа(*), бяха участвали в оргията в сийча, бяха търсили в пустинята пясъчни твари и играли всички останали игри на децата на свободните… Но и бяха седели на местата си в царския съвет. Невръстни деца, но достатъчно мъдри, за да участват в заседанията на съвета. Може плътта им да е детска, ала бяха възрастни по своя опит — родени с целокупна генетична памет и с изумяващ усет за възприемане и осъзнаване, които отделяха леля им Алая и самите тях от всички останали хора.

Много пъти и през много нощи Стилгар бе откривал как мислите му се въртят около тази разлика, присъща на близнаците и тяхната леля; много пъти се бе събуждал с мъчителни мисли и бе идвал в спалните им с недовършените си сънища. Сега съмненията му бяха фокусирани. Липсата на взето решение бе решение само по себе си. Той знаеше това. Близнаците и тяхната леля се бяха разбудили в майчината си утроба, научавайки запаметеното от своите предшественици. Пристрастяването към подправката бе истинската причина — пристрастяването на лейди Джесика и Чани. Лейди Джесика бе родила Пол Муад’Диб преди да се пристрасти към подправката. Алая бе дошла след пристрастяването. Всичко бе ясно в ретроспективен план. Безбройните поколения, създавани и отглеждани чрез подбор от бин-джезъритската школа, бяха довели до Муад’Диб, но в плановете на Сестринството никъде не бе предвиден мелинджът. О, те знаеха за подобна възможност, но се бояха от нея и я наричаха абоминация[2]. Това бе най-смайващият факт. Абоминация или изчадие. Несъмнено имаха аргументи за такова окончателно решение. И ако казваха, че Алая бе Изчадието, това трябваше да бъде отнесено с пълна сила и към близнаците, тъй като Чани също беше пристрастена, тялото й бе наситено с подправка, а гените й така или иначе бяха допълнили тези на Муад’Диб.

Мислите на Стилгар буквално кипнаха. Нямаше никакво място за съмнение, че тези близнаци щяха да надминат постигнатото от техния баща. Но в каква посока все пак? Момчето показваше способност да бъде като баща си и дори бе го доказало. Макар и невръстно дете, Лито вече си спомняше неща, които само Муад’Диб би следвало да знае. Дали имаше и други предшественици, очакващи реда си в този широк обхват от възпоминания, чиито убеждения и навици криеха неописуеми опасности за живите?

Абоминации или изчадия, казваха светите магьосници от „Бин Джезърит“. И въпреки това всички от Сестринството ламтяха за генната съставка на тези деца. На магьосниците им бе необходима семенната течност и яйцето, но без обезпокояващата плът, която ги съдържаше в себе си. Дали затуй лейди Джесика пристигаше точно сега? Тя беше скъсала със Сестринството, за да подкрепи своя другар дука, но според слуховете отново се бе върнала към порядките на бин-джезъритската школа.

Бих могъл да приключа с тези мечти и сънища — помисли Стилгар. — Колко просто би било.

И не преставаше да се удивлява сам на себе си, че изобщо е в състояние да обмисля подобен избор. Носеха ли близнаците на Муад’Диб отговорност за действителността, в която изчезваха сънищата и мечтите на другите? Не! Те бяха само лещите, през които се разсейваше светлината, за да разкрие нови образи на света. Измъченото му съзнание се върна към вярванията на първичните свободни и той си каза: Божията повеля идва, така че не се стреми да я изпревариш. Бог е този, който посочва пътя; някои обаче кривват от него.

Именно култът към Муад’Диб бе причина за най-голямото безпокойство на Стилгар. Защо превърнаха Муад’Диб в Бог? Защо бе обожествен човек, за когото се знаеше, че е от плът? Златният Еликсир на Живота на Муад’Диб бе създал едно бюрократично чудовище, възседнало проблемите и делата на хората. Управлението и религията се обединиха, а нарушаването на закона се превърна в грях. Смрадта на богохулството се издигна като зловонен дим около всеки въпрос, оспорващ указите на правителството. Обвинението в бунтарство бе съпроводено с призив за действие към пламъците на ада, както и с фарисейски присъди. И все пак хора създаваха тези правителствени укази. Стилгар поклати тъжно глава, без да забележи прислужниците, влезли в преддверието на царските покои, за да изпълнят утринните си задължения.

Той опипа кристалния нож(*) на кръста си, с мисъл за отминалото време, което символизираше; припомни си, че много пъти бе изпитвал симпатии към размирниците, чиито безплодни бунтове бяха смазвани по негова лична заповед. Объркване и смут заляха съзнанието му; може би искаше да узнае как да заличи всичко това, връщайки се към онези съвсем прости неща, представител на които бе ножът. Но вселената не можеше да се завърти обратно. Върху сивата пустош на небитието бе проектиран образът на огромен двигател. Ако неговият нож стане причина за смъртта на близнаците, звукът щеше просто да отекне в тази пустош, втъквайки ехото на нови криволици в човешката история, което пък щеше да доведе до нови приливи на хаоса, а те неминуемо биха подтикнали човечеството към непознати форми на реда и безредието.

Стилгар въздъхна, долавяйки движенията около себе си. Да, тези служители бяха свидетелства за порядъка, създаден плътно около близнаците на Муад’Диб. Те преминаваха от един етап към друг, за да изпълнят всичко в съответствие с възникващите потребности. Най-добре е ревностно да им подражавам — каза на себе си. — най-добре е да действам според обстоятелствата, след като те възникнат.

Въпреки всичко, аз съм слуга — продължи хода на мислите си той. — Моят господар е Милостивият Бог, Състрадателният. — И внезапно си спомни: Наистина, Ние сложихме окови на вратовете им до брадата, така че главите им да са изправени; Ние поставихме пред тях преграда и зад тях преграда; Ние затулихме очите им, за да не виждат.

Така проповядваше вярата на древните свободни. Стилгар кимна сам на себе си.

Да виждаш, да прозираш в идващия миг, както Муад’Диб бе успял да стори със своите страховити проникновения в бъдещето, бе способност да прибавяш противодействаща сила в делата на хората. Създаваха се нови възможности за вземане на решения. Да паднат оковите — да, това би могло да послужи като добро указание за някакъв каприз на Бога. За сложна плетеница отвъд обхвата на обикновените хора.

Стилгар свали ръката си от ножа. Пръстите му още пареха от допира. Но острието, което някога бе просветвало в широко разтворената паст на пясъчен червей(*) остана в калъфката си. Той разбираше, че сега не би могъл да го измъкне, за да убие близнаците. Решението бе вече взето. По-добре да запази тая стара добродетел, която все още ценеше високо — лоялността. За предпочитане бяха плетениците, които човек смята, че познава донякъде, пред онези, които поставят преграда пред разума. По-добре е да си в настоящето, отколкото в бъдещето на един сън. Горчивият вкус в устата му напомни колко празни и отвратителни могат да бъдат някои съновидения.

Не! Отсега нататък без тях!

Бележки

[1] Виж речника в края на книгата.

[2] От лат. abominatio — отвращение, ненавист.