Томас Ман
Вълшебната планина (17)

Разсъждение върху чувството за време

Когато отново се качиха горе след яденето, пакетът с одеялата вече лежеше на един стол в стаята на Ханс Касторп и той него ден за първи път си послужи с тях — опитният Йоахим го научи на изкуството да се опакова, тъй както всички тук горе правеха и както всеки новак трябваше да се научи. Разстлаха одеялата, първо едното и после другото, върху лежащия стол, така че голяма част от долния край остана върху пода. После Ханс Касторп легна и почна да се завива с вътрешното одеяло: първо по дължина до под мишниците, после отдолу върху краката, при което седнал трябваше да се наведе и да хване подгънатия долен край от едната и другата страна, да го прегъне внимателно одве и да го изтегли по дължина нагоре, за да се постигне възможната гладкост и равномерност. После по същия начин трябваше да постъпи с външното одеяло — тук манипулацията бе малко по-трудна и Ханс Касторп като начинаещ невежа доста пъшка, докато се навеждаше и пак изправяше, за да се упражни в хватките, на които го учеха. Само няколко стари кримки, каза Йоахим, можели с три сигурни движения да се омотаят едновременно в двете одеяла, но това било рядко и завидно изкуство, за което трябвало не само дългогодишен опит, но и вродена способност. При последните думи Ханс Касторп се разсмя и се отпусна назад, защото го бе заболял гърбът, а Йоахим, който не разбра веднага какво смешно има тук, несигурно го погледна, но после също се разсмя.

— Така — каза той, когато Ханс Касторп вече лежеше на стола, опакован като валяк, отпуснал тила си върху меката ролка за главата и изморен от цялата тази гимнастика, — и двадесет градуса студ да има, пак нищо не може да ти се случи. — И после отиде зад стъклената преградка, за да се опакова и той.

Това за двадесетте градуса се видя много съмнително на Ханс Касторп, защото положително му бе студено, многократно го побиваха тръпки, докато гледаше през дървените сводове ръменето на ситния дъжд вънка, който всеки момент можеше отново да се обърне на сняг. Между впрочем колко чудно, че въпреки тая влага бузите му пламтяха в сух огън, сякаш седеше в претоплена стая. А и се чувстваше жалък, изтощен от упражненията с одеялата — книгата „Ocean steamships“ действително му трепереше в ръцете, щом я вдигнеше пред очите си. Явно, не бе съвсем здрав — крайно анемичен, както бе казал придворният съветник Беренс, затова и така зъзнеше. Но неприятните усещания се притъпяваха от голямото удобство на положението му, от свойствата на лежащия стол, който трудно можеха да се анализират и бяха почти тайнствени, тия свойства Ханс Касторп още при първия опит бе одобрил напълно и те сега отново така щастливо се проявяваха. Дали бе от дебелината на дюшечето, дали от правилния наклон на облегалото, дали от височината и ширината на подпорните за ръцете или може би само от целесъобразната направа на ролката за главата, но едва ли имаше нещо по-хуманно устроено за почивката на уморени крайници от този превъзходен стол за лежане. И сърцето на Ханс Касторп се изпълни със задоволство от това, че му предстояха два празни и сигурно заградени часа, тези осветени от правилника часове на главната почивка, която той напълно одобряваше, макар че беше тук горе само като гостенин. Защото той беше търпелив по природа, дълго можеше да прекарва, без да се занимава с нещо, и обичаше, както си спомняме, свободното време, което увличащата дейност не хвърля в забвение, не разкъсва и не пропъжда. В четири часа следваше следобедният чай с кейкове и сладка; после малко раздвижване навън; след това пак почивка в лежащия стол; в седем часа вечерята; тя като всяко друго слизане в трапезарията бе придружена от известно напрежение и някои забележителности, които човек очакваше с удоволствие, накрай един-два погледа в стереоскопичната кутия, в калейдоскопа и в кинематографичния барабан… Ханс Касторп бе научил наизуст дневната програма, ако и да би било прекалено да се твърди, че, както има една дума, се бе „вживял“ в нея.

Всъщност има нещо особено в това вживяване на чуждо място, в това — нека и така да бъде — мъчително приспособяване и привикване, което човек си налага почти заради самото него, и то с твърдото намерение веднага или скоро след това пак да отвикне и да се върне към предишното си състояние. Такива прекъсвания се включват като интермедии в общия поток на живота с цел за „съвземане“, тоест за обновление и коренна промяна на организма, който е застрашен от изнежване, отпускане и затъпяване поради еднообразния начин на живот. На какво обаче се дължи това отпускане и затъпяване при прекалено дълго неотменяемо еднообразие? Дължи се не толкова на физическа и психическа умора и изхабяване от изискванията на живота (защото тук като лекарство би била достатъчна една обикновена почивка), касае се по-скоро до нещо психическо, до преживяването на времето, което при непрекъсната равномерност е застрашено чисто и просто да се загуби; това преживяване е толкова близко и тясно свързано с чувството за живот, че едното не може да бъде омаломощено, без другото да претърпи едно плачевно накърняване. За същината на скуката има голям брой погрешни представи. Обикновено смятат, че при интересно и ново съдържание времето „отлита“, тоест съкратява се, докато еднообразието и пустотата затрудняват и възпират хода му. Това не отговаря безусловно на истината. Вярно, пустотата и еднообразието могат да разтеглят и направят „скучни“ едни моменти или един час, но те скъсяват и дори унищожават големите и най-големите маси време. В замяна на това едно богато и интересно съдържание може да скъси и да окрили часа и дори деня, но когато времето е повече, то получава широта, тежест и солидност, така че пълните със събития години по-бавно минават от бедните, пусти и леки години, които вятърът издухва и разнася. Това, което наричаме скука, всъщност е по-скоро едно болезнено неусетно минаване на времето вследствие на еднообразието: големите периоди от време се смаляват по начин, който може да ужаси сърцето; ако един ден е като другия, то всичките дни са еднакви и при пълно еднообразие и най-дългият живот ще бъде преживян като съвсем кратък и незабелязано ще отлети. Навикът е приспиване или поне отслабване на чувството за време и ако младите години се преживеят по-бавно, а по-късният живот протича и отминава все по-бързо, това се дължи също на навика. Ние добре знаем, че включването на нови и различни навици в единственото средство да поддържаме живота си, да опресняваме чувството си за време, да постигнем подмладяване, укрепване, забавяне на чувството ни за време, а с това и да подновим чувството си за живот. Такава е целта на промяната на мястото и въздуха, на отиването на бани, на възобновяващата почивка, която ни дава промяната и приключението. Първите дни на някое ново място имат младежки, това ще рече, крепък и широк вървеж — те са между шест и осем. После, когато човек вземе да „привиква“, почва да се забелязва и постепенното скъсяване: който държи на живота или по-точно казано, който иска да се хване за живота, с ужас ще забележи как дните олекват и почват да отлитат; а последната седмица, ако, да речем, са били четири, се отличава със страхотна бързина и лекота. Освежаването на чувството за време естествено е налице и след включването отново в обикновения живот: първите дни в къщи се преживяват, след промяната, пак като нови, широки и младежки, но те са само няколко — човек по-лесно отново привиква към старото, отколкото отвиква от него; ако чувството за време е вече притъпено от възрастта или поради слаба жизненост никога не е било силно развито, то много бързо отново заглъхва; след двадесет и четири часа човек като че ли не е отсъствал и цялото пътуване му е само един нощен сън.

Тези забележки вмъкваме тук само затова, защото младият Ханс Касторп имаше нещо подобно на ум, когато след няколко дни каза на братовчед си (и го погледна със зачервени очи):

— Странно, наистина странно как времето на чуждо място отначало ти се струва дълго. Тоест… Естествено и дума не може да става, че скучая, напротив, мога да кажа, че чудесно се забавлявам. Но като се огледам, значи, ретроспективно, разбери ме правилно, струва ми се, че кой знае колко време вече съм тук горе, цяла вечност ми се вижда да е изтекла от момента, когато дойдох и не разбрах веднага, че съм пристигнал, а ти ми рече „хайде слизай“, помниш ли? То няма нищо общо с измерване или изобщо с разума, въпрос е само на чувство. Естествено глупаво би било да кажа: „Мисля, че вече от два месеца съм тук“ — това би било безсмислица. Мога всъщност само да кажа „много отдавна“.

— Да — отвърна Йоахим с термометър в уста, — и аз го усетих, мога до известна степен да се равнявам по тебе, откак си тука. — И Ханс Касторп се засмя, защото Йоахим бе казал това съвсем простичко, без обяснения.