Томас Ман
Вълшебната планина (48)

Великото затъпяване

Още един път чуваме гласа на придворния съветник Беренс — да се ослушаме добре! Може би за последен път го долавяме! Един път ще свърши дори тази история; тя трая прекалено дълго време; или по-скоро нейното съдържателно време така се е затъркаляло, че няма вече спиране, че нейното музикално време също върви към своя край и че може би няма да ни се представи вече случай да послушаме веселичкия тон в цветистото слово на красноречивия Радамант. Той каза на Ханс Касторп:

— Касторп, стари хитрецо, вие скучаете. Провесили сте нос, всеки ден виждам това, отегчението ви се е изписало върху челото. Вие сте един преситен хлапак, сензациите са ви разглезили и ако всеки ден не ви се предлага нещо първокласно, мърморите и се цупите на мъртвия сезон. Имам ли право, или нямам?

Ханс Касторп замълча и тъй като постъпи така, трябва наистина мрак да цареше в неговата душа.

— Имам право както винаги — сам си отговори Беренс. — И преди да ми разпространите тук в имперски мащаб отровата на отегчението, вие, недоволни гражданино, все пак ще видите, че ни най-малко не сте изоставен от бога и света, а че над вас, драги мой, бди окото, втренченото око на достопочтената управа, която неуморно се грижи за вашето забавление. Старият Беренс също е на поста си. Е добре, да оставим шегата настрана, момчето ми! Нещо ми е хрумнало за вашия случай през много безсънни нощи, види бог, измислих нещо за вас. Би могло да се говори за просветление — аз действително очаквам много от моята идея, тоест нищо повече и нищо по-малко от вашата дезинтоксикация и триумфалното ви завръщане дома в неподозирано близко време… Ококорихте си очите — продължи той след една театрална пауза, макар че Ханс Касторп ни най-малко не се бе ококорил, а го наблюдаваше доста сънливо и разсеяно — и си нямате никаква представа какво би могъл да ви каже старият Беренс. Аз обаче искам да ви кажа следното. У вас нещо куца, Касторп, това едва ли ще е убягнало на вашата уважаема аперцепция. Куца в тоя смисъл, че вашите интоксикационни прояви отдавна вече не отговарят на несъмнено много подобреното локално състояние — не от вчера умувам по този въпрос. Имаме тук най-новата ви снимка… дайте да вдигнем малко тая магия срещу светлината. Виждате, тук и най-закоравелият мърморко и черногледец, както винаги казва нашият господар кайзерът, няма на какво вече да се опре. Няколко огнища са напълно резорбирани, гнездото е намаляло и е с по-остри контури, което вие като учена особа знаете, че говори за излекуване. Тази находка не може да обясни напълно ненадеждността на вашия температурен баланс, момко; лекарят се вижда изправен пред необходимостта да дири нови причини.

Ханс Касторп помръдна глава, за да изрази горе-долу учтиво някакво любопитство.

— Сега ще си помислите, Касторп: дъртакът Беренс е принуден да признае, че е сбъркал терапията. Но така само ще направите един гаф и няма да се справите нито с фактическото положение, нито с дъртака Беренс. Вашата терапия не е била погрешна, тя само може би е била много едностранчиво насочена. Хрумна ми възможността, че още отначало не е трябвало да смятате вашите симптоми за дължащи се изключително на tuberculosis, и тази възможност извеждам от вероятността, че днес те изобщо не се дължат на нея. Трябва да съществува друго смущение. По мое мнение вие имате коки.

— Според моето най-дълбоко вътрешно убеждение — повтори с натъртване придворният съветник, след като изчака кимването, което трябваше да последва от страна на Ханс Касторп — вие имате стрептококи, от което между впрочем няма защо да се ужасявате.

(За ужасяване и дума не можеше да става. Физиономията на Ханс Касторп изразяваше по-скоро някакво иронично одобрение — било на проявената от придворния съветник проницателност, било на новото достолепие, с което той хипотетично я обличаше.)

— Няма причина за паника! — заувещава го в нова вариация Беренс. — Коки има всеки. Стрептококи има всяко магаре. Няма какво да си въобразявате. Ние едва отскоро знаем, че човек може да има стрептококи в кръвта си, без да ги отразява с що-годе значителни инфекционни прояви. Ние стоим пред още неизвестния на много колеги факт, че в кръвта може да се срещат и туберкули, без да предизвикват каквито и да са последствия. Вече само три крачки ни делят от схващането, че туберкулозата всъщност е една болест на кръвта.

Ханс Касторп намери това за твърде забележително.

— Ако, значи, казвам стрептококи — подхвана отново Беренс, — то вие естествено не бива да мислите за известната тежка картина на болестта. Дали тия мои мънички приятели изобщо са се заселили у вас, ще покаже бактериологичното изследване на кръвта. Дали обаче вашата фебрилност е предизвикана от тях при положение, че ги има налице, ще се разбере едва от въздействието на стрептоваксиновата терапия, към която в такъв случай ще трябва да прибегнем. Това е пътят, драги приятелю, и аз се надявам, както казах, на най-неочаквания резултат. Колкото и упорита да е туберкулозата, толкова по-скоро пък могат да се лекуват днес заболявания от този вид и ако изобщо реагирате на инжекциите, след шест седмици ще подскачате от здраве. Какво ще кажете, а? Бива ли си го дъртака Беренс, а?

— Та засега това е само една хипотеза — каза вяло Ханс Касторп.

— Една доказуема хипотеза! Една извънредно плодотворна хипотеза! — отвърна придворният съветник. — Ще я видите колко е плодотворна, когато върху нашите култури почнат да растат коките. Утре следобед ще ви пуснем кръв, Касторп; като селски бръснари, по всички правила на изкуството. Това е едно своеобразно забавление и може само по себе си да предизвика най-благотворен ефект за тялото и душата…

Ханс Касторп заяви, че е готов за забавлението и най-учтиво поблагодари за посветеното му внимание. Склонил глава към рамото си, той проследи с поглед отплуващия придворен съветник. Обръщението на шефа попадна точно в един критичен момент; Радамант беше доста правилно изтълкувал физиономията и настроението на пациента си и неговото ново начинание бе предназначено — изрично предназначено, това свое намерение той не бе скрил — да преодолее мъртвата точка, до която неотдавна тоя пациент бе стигнал, както можеше без друго да се заключи от мимиката му, която много ясно наподобяваше мимиката на покойния Йоахим, когато у него бяха назрели известни буйни и упорити решения.

Може повече да се каже. Не само той, Ханс Касторп, се виждаше стигнал до тази точка, но му се струваше, че и светът, всичко около него е изпаднало в същото положение или по-скоро той смяташе, че е трудно да се различи тук особеното от общото. След ексцентричния край на неговата връзка с една личност, след многообразното вълнение, което този край предизвика в санаториума; след новото самоотлъчване на Клавдия Шоша от обществото на тия тук горе, след прощаването, което — засенчено от трагиката на великата капитулация — бе минало между нея и преживелия побратим на господаря й в духа на почтително съобразяване; след този поврат на младия човек се стори, че светът и животът не са съвсем в ред; сякаш по някакъв особен начин те бяха почнали все повече и повече да се изкривяват, да вдъхват страх; сякаш някакъв демон бе заграбил властта, демон озлобен и обезумял, който наистина отдавна вече бе упражнявал значително влияние, но сега бе обявил своето господство тъй открито разюздано, че вдъхваше тайнствен ужас и помисли за бягство — тоя демон, чието име бе Затъпяване.

Ще отсъдите, че разказвачът много романтично шаржира, като поставя затъпявапето във връзка с демоничното и му приписва всяването на мистичен ужас. И все пак ние не съчиняваме, а се придържаме строго о личното преживяване на нашия простичък герой; опознали сме това преживяване по начин, който, разбира се, не се поддава на изследване, и то чисто и просто доказва, че при известни обстоятелства затъпяването може да добие такъв характер и да вдъхне такива чувства. Ханс Касторп се оглеждаше… Той виждаше само страшни, злокобни неща и знаеше какво вижда: живота без време, безгрижния и безнадеждния живот, живота като потискаща и дейна разпуснатост, мъртвия живот.

В тоя живот господстваше деловитост, занимания от всякакъв вид вирееха независими едно от друго, но от време на време някое от тях избиваше в модна необуздана ярост, на която всички фанатично се подчиняваха. Така открай време значителна роля в „Бергхоф“ бе играло фотолюбителството, но вече на два пъти — защото, който бе прекарал достатъчно дълго време тук, можеше да преживее периодичното възвръщане на такива епидемии — тая страст седмици и месеци наред бе подлудявала всички; нямаше човек, който да не щрака бляскавата бленда на опрения в стомашната ямка апарат, а циркулацията на копия по време на ядене нямаше край. Изведнъж стана въпрос на чест всеки сам да си проявява снимките. Намиращата се на разположение тъмна стаичка далече не стигаше за нуждите на любителите. Закриваха с черни завеси прозорците и балконските врати на стаите; и при червена светлина манипулираха с разни химически бани дотогава, докато избухна пожар и българският студент от „добрата руска маса“ на косъм щеше да се превърне в пепел, след което излезе съответна забрана от страна на администрацията. Скоро сметнаха обикновената фотография за безвкусна; излязоха на мода магнезиеви снимки и цветни фотографии по способа на Люмиер. Възхищаваха се на снимки, където, неочаквано хванати от магнезиевата светкавица, хора с бледи, втренчени лица гледаха опулени като трупове на убити, които някой е поставил един до друг с отворени очи. Ханс Касторп пък пазеше една обрамчена с картон стъклена плоча, която, вдигната срещу светлината, го показваше седнал с бронзово лице на някаква яркозелена горска полянка всред тенекиеножълти лютичета — едно от тях блестеше на бутониерата му, — а от двете страни бяха госпожа Щьор и госпожица Леви с лице като от слонова кост, първата в небесносин, втората в кървавочервен пуловер.

По всяко време имаше единични марколюбители, но понякога всички побесняваха да събират марки. Всеки лепеше, влизаше в пазарлъци, правеше размени. Пациентите се абонирваха за марколюбителски списания, кореспондираха със специализирани магазини в страната и чужбина, с марколюбителски дружества и отделни колекционери; удивителни суми за набавяне на редки екземпляри биваха разходвани дори от страна на хора, чиито домашни условия едва-едва позволяваха траещия месеци или години престой в луксозния санаториум.

Това продължи, докато излезе друга мода — събирането и непрекъснатата консумация на шоколад от най-различни сортове стана мерило за добрия тон. Устата на всички бяха кафяви, а най-вкусните постижения на кухнята в „Бергхоф“ бяха посрещани от кисели критици-гастрономи, тъй като стомасите бяха претъпкани и разстроени от Milka-Nut, Chocolat a la creme d’amandes, Marquis-Napolitains^[24] и „котешки езици“ със златни точици.

През една отдавна минала карнавална вечер от най-високо място бе въведено изкуството да се рисува със затворени очи прасе; оттогава то съвсем не остана занемарено и постепенно се изроди в геометрични упражнения на търпението, които ангажираха от време на време умствените сили на всички пациенти и дори последните мисли и прояви на енергия у морибундните. Седмици наред санаториумът се намираше под знака на една заплетена фигура, която се състоеше от осем големи и малки окръжности, ни повече, ни по-малко, и от много лежащи един в друг триъгълници. Задачата бе да се начертае на ръка без повдигане на молива това многообразие от плоскости; най-висшата цел обаче бе същото да се постигне със сигурно превързани очи — което в края на краищата, без да се държи сметка за дребни недостатъци, се удаде само на прокурора Параван, който бе и главният начинател на тази хитроумна безсмислица.

Ние знаем, че той се бе отдал на математиката, знаем това от самия придворен съветник, познаваме и благонравната вътрешна подбуда за това увлечение; чухме да се възхвалява неговото охлаждащо, притъпяващо въздействие върху стимула на плътта — ако това увлечение бе срещнало едно всеобщо подражание, вероятно някои мероприятия, които напоследък се бяха наложили, щяха да се окажат излишни. Те се състояха главно в затварянето на всички балконски прелези — тъй като разделящите прегради от млечно стъкло не стигаха чак до перилата, продължиха ги с вратички, които масажистът заключваше за през нощта, докато народът се подсмихваше. Оттогава много взеха да се търсят стаите на първия етаж над верандата, където човек можеше, без да го е грижа за новите вратички, да прескочи перилата и по издадения стъклен покрив да се добере до който иска апартамент. Но ако се касаеше до прокурора, това дисциплинарно нововъведение изобщо не щеше да бъде необходимо. Тежкият удар, който му бе нанесла появата на египетската принцеса, бе отдавна преодолян и това бе последният удар, разтревожил неговото плътско естество. Оттогава той с удвоен душевен жар се бе хвърлил в обятията на бистрооката богиня, за чиято успокояваща мощ придворният съветник умееше да разказва толкова високонравствени подробности; оттогава всичките му размисли денем и нощем бяха устремени към един проблем, нему той бе посветил сега цялата своя устойчивост, цялата оная своя спортна упоритост, с която бе изобличавал бедните грешници, преди да излезе в един отпуск, многократно вече продължаван и заплашващ да се превърне в уволнение — и тоя проблем не бе нищо друго освен квадратурата на кръга.

По пътя на своите проучвания дерайлиралият магистрат бе стигнал до твърдото убеждение, че доказателствата, с които науката е утвърдила невъзможността на това решение, са несъстоятелни и че планиращото провидение затова е извело от долния свят на живите него, Параван, и го е довело тука, защото го е предопределило да смъкне тая трансцендентна цел в обсега на едно точно, земно постигане. Такъв бе неговият случай. Навсякъде, ходейки или застанал на място, той мереше с пергел и пресмяташе, покриваше купищата хартия с фигури, букви, цифри, алгебрични символи и неговото загоряло лице, лицето на един привидно здрав като камък мъж, бе добило упорития израз на ясновидец-маниак. Неговият разговор засягаше изключително и с ужасно еднообразие показателя на съотношението „пи“, тази отчайваща дроб, която нищожният гений на име Цахариас Дазе веднъж бил изчислил наум до двеста десетични пункта — и то само за един лукс, защото и с две хиляди пункта възможностите да се приближим до непостижимата точност щели да бъдат толкова малко изчерпани, че спокойно бихме могли да ги обявим за ненамалени. Всички отбягваха измъчения мислител, защото този, когото успееше да сграбчи за гърдите, биваше обливан от горещите потоци на едно красноречие, предназначено да пробуди неговата хуманна чувствителност за позорното замърсяване на човешкия дух посредством отвратителната ирационалност на тази мистична пропорция. Безплодността на непрестанното умножение на диаметъра с „пи“ или повдигането на радиуса на квадрат — за да се намери обиколката или съдържанието на кръга, предизвикваше у прокурора пристъпи на съмнения дали пък човечеството само не си е усложнило от времето на Архимед решението на проблемата и дали това решение не е в действителност някаква детска и съвсем проста работа. Как, нима не може да се изправи линията на окръжността и нима не може да се извие в окръжност всяка права? На моменти Параван се смяташе близо до откровението. Често пъти го виждаха да се заседява до късно вечер в опустялата и зле осветена трапезария и да разполага внимателно върху непокрития плот на масата една връв във форма на окръжност, за да я изтегли после изведнъж, с една изненадваща хватка в права линия, след което, подпрял натежалата си глава, потъваше в горчиви размисли. Понякога придворният съветник му се явяваше в помощ при такива меланхолии пантомими и изобщо поощряваше неговата приумица. Веднъж страдалецът занима и Ханс Касторп със своята любима мъка — веднъж и повече пъти, защото срещна едно съчувствие за тайната на кръга. Той онагледи пред младия човек отчайващото „пи“, като му показа един изпипан, крайно точен чертеж, на който с неимоверна мъка и с човешки възможното приближение бе изтеглена една окръжност между два многоъгълника със съвсем дребни, безбройни страни — единият вписан, а другият описан. Остатъкът обаче, кривата, която по един ефирнодуховен начин се измъкваше от замислената посредством изчислимите многоъгълници рационализация — това, каза прокурорът с разтреперана долна челюст, било въпросното „пи“. Колкото и възприемчив да беше, Ханс Касторп се показа по-малко разлютен на това „пи“, отколкото неговият събеседник. Той окачестви цялата работа като лудория, посъветва господин Параван да не се пали толкова сериозно при тая гоненица и заговори за неразтегливите повратни точки, които съставят окръжността от нейното несъществуващо начало до нейния несъществуващ край, както и за разюзданата меланхолия, която се крие в движещата се сама в себе си и без времетраеща посока вечност — говори с толкова спокойна религиозност, че упражни за известно време едно благотворно влияние върху прокурора.

Между впрочем природата на добрия Ханс Касторп го предопределяше да става довереник и на други свои съжители, които бяха обхванати от някаква идея фикс и страдаха от това, че лекомисленото мнозинство не желаеше да ги изслуша. Един бивш скулптор, австриец от провинцията, вече доста възрастен мъж с бели мустаци, орлов нос и сини очи, бе съставил план из областта на финансовата политика и го бе нанесъл краснописно върху хартия, като бе подчертал по-важните места с четка, натопена в тъмнокафява водна боя; този план предвиждаше всеки абонат на вестници да събира ежедневно по 40 грама стара вестникарска хартия и на всяко първо число от месеца да я предава на определено място; това годишно би сторило около 14 000 грама, а за двадесет години не по-малко от 288 килограма, което, сметнато върху 20 пфенига килограма, би отговаряло на една сума от 57,60 германски марки. Пет милиона абонати, тъй продължаваше въпросният меморандум, биха събрали за двадесет години стари вестници за грандиозната сума 288 милиона марки; две трети от тия пари ще им се приспаднат от абонамента, който по този начин ще поевтинее, а остатъкът, една трета, ще послужи за хуманитарни нужди, за финансиране на противотуберкулозни народни болници, за подкрепа на изпаднали в затруднение таланти и тъй нататък. Планът бе изработен до графическото изображение в сантиметри, от което органът за събиране на стара хартия всеки месец би могъл да отчита стойността на събраното количество хартия, и до перфорираните формуляри, с които ще се потвърждават дължимите на абонатите суми. Той бе укрепен и обоснован от всички страни. Безразсъдното пилеене и унищожаване на вестникарската хартия, които непросветените хвърлят в канала или в огъня, било равнозначно с предателство към нашите гори, към нашата икономика. Щаденето, пестенето на хартия значело щадене и пестене на целулоза, на горски насаждения, на човешки материал, който се изразходва при производството на целулоза и хартия, именно човешки материал и капитал. Тъй като освен това старата вестникарска хартия лесно можела да учетвори стойността си благодарение на преработката й в опаковъчна хартия и картонаж, тя щяла да се яви като важен стопански фактор и обект на приходоносно държавно и общинско данъчно облагане, което пък щяло да облекчи читателите на вестници като данъкоплатци. С една дума, планът бе добър и всъщност неоспорим, ако в него проличаваше нещо злокобно-безсмислено и дори мрачно-смахнато, то се дължеше само на странния фанатизъм, с който някогашният скулптор преследваше и застъпваше една икономическа идея, и то единствено тази, която очевидно сам той вътрешно не смяташе за много сериозна, защото не бе направил и най-малкия опит за нейното осъществяване… Ханс Касторп го изслушваше, кимайки с косо наведена глава, докато трескаво окрилените слова пропагандираха пред него спасителната идея; при това той анализираше същината на презрението и отвращението, които го възпираха да вземе страната на откривателя срещу лекомисления свят.

Някои от обитателите на „Бергхоф“ се занимаваха с есперанто и се бяха понаучили да разговарят на трапезата на този изкуствен ломотещ език. Ханс Касторп мрачно ги поглеждаше, при което между впрочем си казваше, че те не са най-лошите. Отскоро имаше тук група англичани, които бяха въвели една „забавна“ игра, която не се състоеше в нищо друго освен в това, че един от наредените в кръг участници задаваше на съседа си въпроса: „Did you ever see the devil with a night-cap on?^[25]“ — а запитаният отговаряше: „Nol I never saw the devil with a night-cap on“^[26] — след което предаваше на другата страна въпроса — и така по целия кръг. Това бе ужасно. Но бедният Ханс Касторп се чувстваше още по-зле при вида на нареждащите пасианси, които човек можеше да наблюдава навсякъде в санаториума и по всяко време на деня. Защото страстта към това развлечение бе взела напоследък такива широки размери, че бе превърнала санаториума буквално във вертеп и Ханс Касторп имаше най-голямо основание да се чувства засегнат от тая напаст, тъй като сам за някое и друго време бе станал нейна жертва — и то може би най-увлечената. Особено го бе пленил пасиансът на единайсеторката: оная форма, при която нареждат картите за вист на три реда по три карти и покриват две карти, които заедно правят единайсет, както и три фигури, ако има такива разкрити, докато при благосклонно щастие играта излезе. Човек не би трябвало да смята за възможно, че една толкова проста процедура ще бъде в състояние да предизвика душевна възбуда, която довежда до омагьосване. Все пак Ханс Касторп, както и мнозина други, изпита тази възможност — изпита я със смръщени вежди, тъй като безпътството никога не е весело. Зависим от приумиците на скрития в картите таласъм, омаян от това фантастично променливо благоволение, което понякога с лека ръка му поднасяше щастие и трупаше купища от по две карти със сбор единайсет и комбинацията вале-дама-поп, така че играта излизаше още преди третото нареждане (един краткотраен триумф, който веднага подтикваше нервите към нови опити; отчаян в случаите, когато и деветата наредена карта не създаваше нито една възможност за покриване или когато уж вече сигурният успех отлиташе, неочаквано блокиран и последния момент — той нареждаше пасианси навсякъде и по всяко време на денонощието: нощем под звездите, сутрин само по пижама, на трапезата, а дори и насън. Ужас го обхващаше, но продължаваше. Тъй го свари при едно свое посещение и господин Сетембрини, „пречейки“ му, както от край време си му бе призванието.

— Accidente!^[27] — каза той. — На карти ли си гледате, инженере?

— Не точно това правя — отвърна Ханс Касторп. — Просто ги нареждам, боричкам се с абстрактната случайност. Интригуват ме нейните ветропоказателски хитрини, нейното угодничене, както и нейната невероятна опърничавост. Тая сутрин, веднага след ставане, пасиансът излезе напълно три пъти наред, и то веднъж с две нареждания, което е рекордно постижение. Ще повярвате ли, че сега го нареждам за трийсет и втори път и че нито веднъж не можах да стигна дори до средата на играта?

Господин Сетембрини го погледна, както толкова често вече през течение на годинките, със своите тъжни черни очи.

— Във всеки случай ви намирам презает — каза той. — Не изглежда, че тук ще намеря утеха за моите грижи и балсам за вътрешното раздвоение, което ме измъчва.

— Раздвоение? — повтори Ханс Касторп и продължи да нарежда.

— Световното положение ме обърква — въздъхна масонът. — Балканският съюз ще се сключи, инженере, всичките ми информации говорят за това. Русия трескаво работи за него и острието на комбинацията е насочено против австро-унгарската монархия, без чието разрушение не може да се осъществи нито една точка на руската програма. Схващате ли моите скрупули? Вие знаете, аз с всичките си сили ненавиждам Виена. Ала трябва ли затова да подкрепям душевно сарматския деспотизъм, който е на път да подпали нашия високоблагороден континент? От друга страна, едно дори само случайно дипломатическо сътрудничество на моята родина с Австрия би ме засегнало като опозоряване. Това са въпроси на съвестта, които…

— Седем и четири — каза Ханс Касторп. — Осем и три. Вале, дама, поп. Ето че тръгна. Вие ми носите щастие, господин Сетембрини.

Италианецът занемя. Ханс Касторп усети върху си черните му очи, изпълнени с дълбока печал, един поглед на разум и нравственост, но при все това продължи да нарежда картите; после, подпрял с ръка бузата си, вдигна с притворния, упорит и невинен израз на лошо дете поглед към застаналия насреща му ментор.

— Вашите очи — рече посетителят — съвсем напусто се стараят да прикрият, че знаете в какво положение сте изпаднали.

— Placet experiri — има безочието да отговори Ханс Касторп и господин Сетембрини го напусна; а той остана сам и дълго се заседя на масата всред бялата стая, без вече да нарежда картите — подпрял с ръка главата си, дълбоко замислен, ужасен до дъното на душата си от злокобно подозрителното състояние, в което виждаше скован света, от хиленето на демона, на маймунския бог, под чието безпомощно и разюздано господство бе попаднал същият този свят и чието име бе „Великото затъпяване“.

Проклето, апокалиптично име, напълно от естество да вдъхва таен уплах. Ханс Касторп седеше и си разтриваше с длани челото и сърдечната област. Той се боеше. Струваше му се, че „всичко това“ не може да излезе на добър край, че „то“ ще завърши с една катастрофа, с бунт на търпеливата природа, с гръмотевична буря и един разчистващ вихър, който ще освободи света от магията, ще изтика живота от „мъртвата точка“ и ще накара „мъртвия сезон“ да изпита ужаса на Страшния съд. Искаше му се да избяга, ние вече казахме това — но за щастие управата бе спряла върху него своя, също споменат вече, „вторачен поглед“, умееше да разчита мимиката му и бе поела грижата да го разтушава с нови, плодотворни хипотези!

С жаргона на корпорираните студенти тя, управата, бе заявила, че е тръгнала по дирите на истинските причини за ненадеждността на Ханс Касторповия температурен баланс, причини, които според нейното научно изказване лесно ще могат да се отстранят; изведнъж излекуването, редовното изписване и връщането в равнината, сякаш се бяха появили в близка перспектива. Сърцето на младия мъж силно заби, щурмувано от най-различни усещания, когато той протегна ръката си, за да му пуснат кръв. Премигвайки, леко пребледнял, той се любуваше на прекрасния рубиненочервен цвят на своя жизнен сок, който с изкачване пълнеше малкия прозрачен съд. Сам придворният съветник, асистиран от доктор Кроковски и една медицинска сестра, извърши малката операция, от която се очакваха важни последици. После се заредиха дни, когато Ханс Касторп бе завладян от въпроса как ще се прояви извън него и под очите на науката това, което бе дал от себе си.

Естествено нищо още не можело да се развие, каза в началото придворният съветник. За съжаление нищо още не искало да се развие, каза той по-късно. Но дойде едно утро, когато той пристъпи през време на закуската до Ханс Касторп, чието място по него време бе на „добрата руска маса“, на горния край, там, дето някога бе седял неговият велик побратим, и с поздравителни фрази му извести, че най-сетне в една от заложените култури без всяко съмнение установили верижни коки. Сега, значи, проблемата се свеждала до вероятностни изчисления дали интоксикационните прояви се дължат на наличната във всеки случай лека туберкулоза, или на стрептококите, чието количество също така било доста незначително. Той, Беренс, трябвало да се занимае по-обстойно и по-дълго време със случая. Културата още не била порасла напълно… В своето „лабо“ той му я показа: едно червено желе от кръв, в което се забелязваха сиви точици. Това бяха коките. (Коки обаче имаше всяко магаре, както и туберкули, и ако не бяха симптомите, тая находка нямаше да има никакво значение.)

Изтеклата от сърцето на Ханс Касторп кръв продължи да се проявява извън него под погледа на науката. Настъпи утрото, когато придворният съветник съобщи с пищни развълнувани слова: не само върху едната култура, но и върху всичките останали израснали допълнително още коки, и то в голямо количество. Не било сигурно дали всички са стрептококи; но повече от вероятно било, че оттам идват интоксикационните прояви — ако и естествено да не можело да се знае каква част от тях трябва да се мине за сметка на туберкулозата, която несъмнено била налице и още не била напълно преодоляна. Налагащото се заключение? Една стрептоваксинова терапия! Прогнозата? Извънредно благоприятна — още повече, че опитът не бил свързан с никакъв риск, в никой случай не можел да навреди. Тъй като серумът щял да бъде произведен от собствената кръв на Ханс Касторп, нямало с инжекцията да се вкара в организма някой болестнотворен агент, който не се намира още там. В най-лошия случай щяло да излезе безполезно, ефект, равен на нула — но след като пациентът и без това нямало накъде да бяга, не можело да се говори за лош случай!

Моля-моля, Ханс Касторп не пожела да се стига дотам. Той се подложи на терапията, макар че я смяташе смешна и непочтена. Това ваксиниране на самия него с него си му се струваше като някаква безрадостна до отвращение диверсия, като едно гадно кръвосмешение на едно „аз“ със същото „аз“, безплодно и безнадеждно в самата си същност. Тъй отсъди неговото ипохондрично невежество, което излезе право само относно безплодието — и то, разбира се, напълно. Диверсията продължи няколко седмици. Тя понякога, изглежда, нанасяше вреда — което почиваше върху заблуда, — понякога, изглежда, принасяше и полза, което скоро се установяваше също така като заблуда. Резултатът бе нула, без да го нарекат по име и без да го оповестяват изрично. Начинанието тъй си и заглъхна и Ханс Касторп продължи да нарежда пасианси — око срещу око с демона, на чието разюздано господство той по чувство предричаше ужасен край.