Томас Ман
Вълшебната планина (26)

Вечната супа и внезапно просветление

Тук предстои едно явление, на което разказвачът сам с облекчение ще се позачуди, за да не се чуди прекалено много на свой ред читателят. Докато нашият отчет за първите три седмици от престоя на Ханс Касторп при онези тук горе (двадесет и един летни дни, колкото трябваше да престои тук по човешки предвиждания) погълна пространство и време, чиито размери напълно отговарят на нашите полупризнати очаквания, то преодоляването на следните три седмици от неговия престой на това място едва ли ще изисква толкова редове, думи и моменти, колкото коли, часове и цели надници отнеха първите: както ще видим, тези три седмици светкавично ще отминат и ще бъдат погребани.

Това би могло да ни зачуди; и все пак то е в реда на нещата и съответства на законите за разказването и слушането. Защото, съгласно този ред и тези закони, за нас времето ще бъде точно толкова дълго или кратко, нашето преживяване ще се разпростре или съкрати точно толкова, колкото за героя на нашия разказ Ханс Касторп, който по такъв неочакван начин бе засегнат от съдбата; освен това ще бъде полезно, с оглед на тайната на времето, да подготвим читателя и за съвсем други чудеса и феномени, отколкото току-що споменатите — феномени, с които ще се срещнем в неговата компания. Засега е достатъчно всеки да си спомни колко бързо отминава една поредица от дни, дори от „дълги“ дни, които човек прекарва като болен в леглото си: денят, който се повтаря, е все един и същ; но тъй като е все един и същ, в действителност не е много правилно да говорим за „повтаряне“, би трябвало да става дума за еднообразие, за едно спряло на място настояще или за вечността; на обед ти донасят супата, както вчера са ти я донесли и утре ще ти я донесат. И в същия миг нещо те обвява — ти не знаеш как и откъде; завива ти се свят, като гледаш донесената ти супа, формите на времената се премрежват, преливат една в друга, а това, което ти се открива като истинска форма на битието, е едно застинало настояще, през което вечно ти носят супа. Би било твърде парадоксално да говорим за скука във връзка с вечността; а парадокси искаме да отбягваме, особено в съвместния живот с този герой.

Ханс Касторп, значи, бе на легло от събота следобед насам, защото така бе наредил придворният съветник Беренс, върховен авторитет в света, който ни обгражда. Облечен в нощница е монограм върху горното джобче, скръстил ръце зад главата си, той лежеше в своето чисто бяло легло — смъртното ложе на американката, а вероятно и на много други хора — и гледаше със своите обикновени, помътени от хремата сини очи към потона на стаята, размишлявайки за особеното положение, в което бе изпаднал. При това не бива да предполагаме, че очите му, ако я нямаше хремата, щяха да виждат ясно, чисто и определено, защото у него, вътре, колкото и просто да бе всичко, съвсем не изглеждаше така — там всичко в действителност бе помътено, объркано, неясно, полуискрено и съмнително. Докато си лежеше, той ту усещаше да се надига в гърдите му един бесен триумфиращ смях, а сърцето му запираше и се свиваше от някаква досега непозната болка на необуздана радост и надежда, ту пребледняваше от уплах и страх и не сърцето му, а сякаш сама съвестта му се блъскаше о ребрата му в бързолетен такт.

През първия ден Йоахим го бе оставил съвсем на мира и отбягваше всякакви забележки. Той влиза внимателно на няколко пъти в стаята, кимваше на братовчед си и от учтивост го питаше дали има нужда от нещо. Между впрочем той с облекчение забеляза неохотата на Ханс Касторп да разговаря, неохота, която и той споделяше и дори смяташе, че в случая неговото положение е още по-неприятно.

Но в неделя преди обед, на връщане от утринната разходка, която както по-преди бе направил сам, той не отложи повече разговора с братовчед си относно непосредствено най-необходимото. Изправи се до леглото му и каза с въздишка:

— М-да, няма какво да се прави, трябва да предприемем нещо. Нали те очакват в къщи.

— Не още — отговори Ханс Касторп.

— Не още, но през следните дни, в сряда или четвъртък.

— Е — каза Ханс Касторп, — те изобщо не ме очакват за някой определен ден. Имат си и друга работа, освен да чакат и да броят дните до връщането ми. Като пристигна, ще ме видят и чичо Тинапел ще каже: „Върна ли се?“, а чичо Джеймс ще каже: „Е, хубаво ли беше?“ Ако ли пък не пристигна, доста време ще мине, докато забележат отсъствието ми, в това можеш да бъдеш сигурен. След някое и друго време естествено ще трябва да ги уведомим…

— Не можеш да си представиш — каза Йоахим и отново въздъхна — колко неприятна ми е цялата работа. Какво ще стане сега? Аз, разбира се, се чувствам, така да се каже, отговорен. Идваш ми на гости, аз те въвеждам тук, а ето че заседна и никой не знае кога ще се отървеш, за да постъпиш на работа. Съгласи се, че това за мен е безкрайно мъчително.

— Чакай малко! — каза Ханс Касторп, без да отмахне ръцете от тила си. — Защо си се разтревожил толкова? Та това е безсмислица. Дойдох ли тук, за да те посетя? Да, но на първо място, за да си почина, както ми бе предписал Хайдекинд. Е, и сега излиза, че съм имал нужда от много по-дълга почивка, отколкото той, а и всички ние сме предполагали. Сигурно не съм първият, който е смятал да направи тук едно посещение на бърза ръка, но после е излязло другояче. Спомни си например за втория син на мадам „Tous-les-deux“ и колко по-тежък се е оказал неговият случай — аз не знам дали още е жив, може да са го изнесли някой път, докато сме били в трапезарията. Вярно, изненадан съм от това, че съм малко нещо болен — трябва първо да свикна да се чувствам като пациент и като един от вас всичките, а не да се смятам за гост както досега. Но, от друга страна, не съм чак толкова изненадан, защото всъщност никога не съм се радвал на особено прекрасно здраве, а като си помисля колко рано са починали родителите ми — отде би се намерило това прекрасно здраве у мен? Няма какво да се залъгваме, нали така, че и ти си малко по-засегнат, макар и да си почти оздравял, ето защо може да си имаме семейно предразположение, поне Беренс подхвърли нещо подобно. Във всеки случай аз си лежа тук от вчера и си премислям как винаги съм се чувствал и какво е било отношението ми към всичко, искам да кажа, към живота и неговите изисквания. Известна сериозност и известна антипатия към люде здравеняци и шумни от край време са си в природата ми — нали скоро си говорехме за това и как понякога ми се е искало да стана духовник — от интерес към опечаляващи и назидателни неща, знаеш, такава една черна плащеница със сребърен кръст отгоре или R. I. P… Requiscat in pace^[1]… това всъщност са най-хубавите думи, те ми са много по-симпатични от „Многая лета“, което в действителност е само едно надвикване. Всичко това, мисля, е само защото и аз съм засегнат, защото от край време съм някак свикнал с болестта — ето, сега то излиза наяве. Но щом като работите стоят така, мога да се смятам за щастлив, че дойдох тук горе и ме прегледаха; ти наистина няма за какво да се упрекваш. Нали и ти чу: ако бях продължил да карам така долу в равнината, може би на бърза ръка целият ми бял дроб щеше да отиде по дяволите.

— То не се знае! — каза Йоахим. — Там е работата, че това никак не може да се знае! Имал си по-рано огнища, на които никой не е обърнал внимание и които от само себе си са заздравели, така че днес са ти останали само няколко безобидни притъпления. Възможно е и сегашният ти възпален участък да бе преминал по същия начин, ако случайно не бе дошъл тук горе при мен, нищо не се знае!

— Точно така, нищо не се знае — отвърна Ханс Касторп. — И затова нямаме право да си представяме най-лошото, например във връзка с престоя ми за лечение тук. Ти казваш: никой не знае кога ще се откача оттук и кога ще постъпя в корабостроителницата, но ти го казваш в песимистичен смисъл, а това намирам за прибързано именно защото нищо още не се знае. Беренс не определи срок, той е положителен човек и не си играе на предсказания. Пък и още не са ме гледали на рентген, нито имаме снимки, едва след това ще се установи обективно истинското ми състояние; кой знае дали тогава ще излезе наяве нещо по-значително, дали още преди това няма да ми спадне температурата и да ви кажа сбогом. Според мен не бива преждевременно да надуваме работите и да разправяме на нашите у дома някакви страхотни истории. Достатъчно е сега да напишем — аз мога сам да пиша ей с тая автоматична писалка, ако малко поседна, — че имам силна простуда и температура, че съм на легло и за момента не мога да пътувам. Останалото само ще се нареди.

— Добре, нека засега постъпим така. А за другите неща — можем и да почакаме.

— Какви други неща?

— Не бъди толкоз разсеян! С твоето каютно куфарче можеш да изкараш само три седмици. Ти имаш нужда от бельо, горно и долно, от зимни дрехи, от други обувки. Пък и пари трябва да ти пратят.

— Ако — каза Ханс Касторп, — ако ми стане нужда от всичко това.

— Добре, нека изчакаме. Но ние би трябвало — каза Йоахим и взе да се разхожда из стаята, — ние би трябвало да не се поддаваме на илюзии! Доста отдавна съм тук, та всичко ми е ясно. Щом Беренс казва, че има изострено дишане и хрипове… Но естествено нека видим какво ще стане.

Така се разбраха засега и на първо време встъпиха в правата си седмичните и двуседмичните промени на обикновения ден — и в настоящото си състояние Ханс Касторп получаваше своя дял от тях, ако не чрез непосредствено участие, то чрез това, което му докладваше Йоахим, когато го посещаваше и присядаше за четвърт час на кревата му.

Таблата, върху която в неделя сутринта му донесоха закуската, бе украсена с цветя в една вазичка, а и не бяха забравили да му изпратят от сладкишите, които днес сервираха в трапезарията. По-късно градината и терасата се оживиха — почнал бе с много „тра-ра“ и носови кларнетни извивки двуседмичният неделен концерт, който Йоахим дойде да слуша, при братовчед си: той седна вън на балкона, докато Ханс Касторп, полуседнал в леглото си, наклонил глава и зареял нанякъде своя нежно замечтан поглед, се вслушваше през отворената врата в долитащите отдолу съзвучия, спомняйки си с неволно повдигане на рамене за брътвежите на Сетембрини относно „политическата неблагонадеждност“ на музиката.

Освен това, както вече казахме, Йоахим му докладваше за случките и събитията през тези дни; Ханс Касторп го заразпитва дали неделята се е отличавала с празнични тоалети, дали е имало дантелени пеньоари или нещо подобно (но за дантелени пеньоари времето бе твърде студено), дали следобед е имало излети с коли (наистина имаше такива: дружеството „Половин дроб“ бе заминало in corpore^[2] за Клавадел), а в понеделник, когато Йоахим мина да го види след лекцията на д-р Кроковски и бързаше да иде да си легне, Ханс Касторп попита как е минала лекцията. На Йоахим не му се говореше и не му се искаше да разправя за лекцията — те и миналия път не бяха говорили за нея. Но Ханс Касторп настоя да научи подробности.

— Лежа и плащам пълна такса — каза той. — И аз искам да се ползвам от това, което се предлага тук. — Той си спомни за понеделника преди две седмици, за разходката, която бе направил на своя глава и която му бе подействала толкова зле, и изказа твърдото предположение, че именно тая разходка е революционизирала физиката му и е накарала да избухне дремещата болест. — Но как само говорят хората тук — извика той, — хората от народа! С достойнство и тържествено, звучи почти като поезия. „Е, жив и здрав да си и благодаря ти!“ повтори той, като наподобяваше изговора на дърваря. — Чух това в гората и няма да го забравя до края на живота си. Такива неща по-късно се свързват с други впечатления или възпоминания, знаеш, и ти звучат в ушите, докато си жив… А Краковски пак ли говори за „любов“? — попита той и при тази дума направи гримаса.

— Естествено — каза Йоахим. — За какво друго. Нали това му е темата.

— А какво разправи днес той?

— А, нищо особено. Нали от миналия път знаеш как се изразява.

— Но какво ново ви каза?

— Нищо ново… Днес ни сервира чиста химия — неохотно се съгласи Йоахим да поразкаже това-онова. Д-р Кроковски им казал, че при „любовта“ ставало някакво отравяне — едно самоотравяне на организма. Едно още непознато вещество, находящо се в тялото, се разпадало и продуктите на това разпадане действали упоително върху центровете на гръбначния мозък, ставало нещо подобно както при редовното вкарване на външни отровни вещества като морфин или кокаин.

— И тогава бузките поруменяват! — каза Ханс Касторп. — Я виж ти, ами че това е интересно. Какво ли не знае този човек… Здравата се е натъпкал с наука. Почакай само, току ще го видиш някой ден, че е открил това непознато вещество, което се намира в организма, и ето го, че почва да произвежда разтворимите отрови, които действат упоително върху центровете, тогава ще може да упойва хората по съвсем особен начин. Може би някога то да е било познато. Като го слуша човек, ще си помисли, че има нещо вярно в приказките за любовно биле и други такива неща, за които става дума в легендите… Отиваш ли си вече?

— Да — каза Йоахим, — трябва непременно да полежа малко. От вчера имам възходяща крива. Твоята работа май че ми повлия.

Така мина неделята, понеделникът. След вечерта и сутринта настъпи третия ден на Ханс Касторп в „леговището“, един вторник — ден без забележителности. Ала това бе денят на неговото пристигане тук горе. Вече три седмици Ханс Касторп бе в санаториума и той се видя принуден да напише писмо до дома, за да уведоми чичовците си бегло за положението на работите в момента. Напъхал зад гърба си пуховицата, той написа на бланка от санаториума, че въпреки намеренията му отпътуването оттук ще се забави. Той е на легло поради простуда с температура, а придворният съветник Беренс, какъвто си е крайно съвестен, очевидни не е погледнал през пръсти на заболяването, което смята, че е във връзка с неговото общо състояние. Защото го още при първата им среща главният лекар го е намерил крайно анемичен — изглежда, че в края на краищата специалистите не смятат за достатъчен срока, който той, Ханс Касторп, си беше дал за почивка. За останалото щял да пише следния път. „Така е добре — помисли Ханс Касторп. — Няма нито една излишна дума, а на всеки случай ще послужи за известно време“. Писмото бе предадено на портиера, който не го пусна в кутията, а направо го изпрати с първия редовен влак.

След това нашият приключенец сметна работите за поуредени и заживя от ден за ден с успокоено сърце, макар и измъчван от кашлицата и задушаван от хремата: обикновеният муден бе винаги един и същ — нито забавен, нито скучен поради това, че бе накъсан многократно на дребни части и имаше някаква установена монотонност. Сутрин след енергично почукване влизаше масажистът, един як индивид на име Турнхер, със запретнати ръкави на ризата, жилести ръце и гъргорещ, силно заекващ говор; той назоваваше Ханс Касторп, както и останалите пациенти, с номера на стаята и го изтриваше със спирт. Скоро след неговото излизане се появяваше готов и облечен Йоахим, за да каже добро утро, да попита братовчед си за температурата му от седем часа и да съобщи своята. Докато той закусваше долу, Ханс Касторп, опрян на пуховицата си, правеше същото с апетит, какъвто човек придобива при ново стечение на обстоятелствата, без да се смущава много от припряно деловития пристъп на лекарите, които по това време бяха вече минали през трапезарията и тръгваха да обикалят в бърз ход стаите на лежащо болните и умиращите. С уста, пълна с конфитюр, той оповестяваше, че е спал „хубаво“, поглеждаше над ръба на чашата си към придворния съветник, който облягаше пестници върху масата в средата и бързо преглеждаше лежащата там температурна таблица; после с безразлично протяжен тон казваше довиждане на излизащите лекари и запалваше цигара, а додето се сети, че Йоахим бе излязъл, ето че и той се връщаше вече от сутрешната си разходка. После пак се разговаряха за това онова и времето до втората закуска (Йоахим отиваше да полежи) бе толкова кратко, че не би доскучало дори на истински празноглавец и скудоумец, камо ли на Ханс Касторп, който имаше да предъвква сума впечатления от първите три седмици тук, да премисля своето сегашно положение и какво ли ще стане занапред — подвързаните в два дебели тома списания от библиотеката на санаториума, които лежаха на нощната му маса, така и не му дотрябваха.

Също така минаваше и времето, през което Йоахим за втори път излизаше до курорта Давос — един нищо и никакъв час. После той пак се обаждаше на Ханс Касторп и му разправяше това-онова, което бе му направило впечатление по време на разходката, заставаше до леглото или присядаше за момент, след което се оттегляше за режима на лежането. А колко траеше той — пак само един нищожен час! Докато си скръстиш ръцете зад главата, докато се позагледаш в потона и попремислиш нещо, ето че прокънтява гонгът, който призовава да се приготвят за обеда всички, които не са лежащо-болни или умиращи.

Йоахим отиваше, а пристигаше „обедната супа“ — какво ограничено и символично наименование за това, което пристигаше! Защото на Ханс Касторп не бе предписана диетична храна — а и защо да му предписват такава? Диетична храна, малко храна съвсем не бе подходяща за неговото състояние. Той лежеше и плащаше пълна такса и това, което му донасяха през тоя замръзнал във вечността час, не бе никаква „обедна супа“, а истинският обед на „Бергхоф“ с шестте му блюда без каквито и да са съкращения и с всичките му подробности: в делник — изобилен, в неделя — някакво тържествено парадно гала-угощение, приготвено от европейския майстор-готвач в една кухня като на луксозен хотел. Прислужницата, на която бе възложено да сервира на лежащо-болните, му донасяше обеда под никелирани похлупаци и в апетитни тиганчета; тя избутваше над леглото плота на болничната маса, която му бяха дали — същинско еднокрако чудо на уравновесена конструкция — и Ханс Касторп се хранеше на нея като сина на шивача от „вълшебната масичка“.

Едва се нахранваше, и вече Йоахим се връщаше; докато той се прибереше на своя балкон и тишината на главния режим прилегнеше над санаториума, ставаше два и половина. Не точно, може би ставаше само два и четвърт. Но такива излишни четвъртинки не влизат в сметката, закръглените часове ги поглъщат между другото — така става при пътешествия, при продължително пътуване с влак, а също и когато човек се намира в пусто състояние на очакване, когато всеки негов стремеж, целият му живот се съсредоточава в убиването и отхвърлянето на времето. Дето е два и четвърт, там е и два и половина, защо пък, боже мой, да не е и три, ето я къде е тройката. Тридесетте минути са само едно встъпление към кръглия час от три до четири и набърже се стопяват: тъй се постъпва при такива случаи. И ето че времетраенето на главния режим също се съкратяваше на един час, който към своя край биваше смален, подрязан и сякаш апострофиран. Апострофът бе д-р Кроковски.

Да, при своята самостоятелна следобедна обиколка д-р Кроковски не описваше вече дъга около Ханс Касторп, който бе влязъл вече в разписанието, не беше вече само някакъв интервал или хиатус, станал бе пациент, търсеха го, не го отминаваха — нещо, което от край време бе го изпълвало с потайна и лека, ала ежедневно изпитвана досада. За първи път д-р Кроковски се появи в стаята в понеделник — казваме „появи се“, защото това е точната дума за странното и малко страшно впечатление, което Ханс Касторп тогава не можа да преодолее. Той бе потънал в някаква полудрямка, когато стреснат забеляза, че асистентът се намира в стаята, без да бе влязъл през вратата — дошъл бе през отворената балконска врата. Той обикновено не минаваше по коридора, а по външните лоджии и така бе предизвикал представата, че е дошъл по въздуха. Във всеки случай той се бе изправил до леглото на Ханс Касторп — черен и бледен, широкоплещест и набит, — той, апострофът на часа, а зъбите му се жлътнаха в мъжествена усмивка посред разчесаната му брада.

— Вие, струва ми се, сте изненадан, че ме виждате, господин Касторп — каза той с баритонална мекота, провлечено, сигурно малко превзето и с едно екзотично небно „р“, което не търкаляше, а произвеждаше само с еднократно допиране на езика досами предните горни зъби, — но аз изпълнявам само един приятен дълг, когато идвам да видя как сте. Вашето отношение към нас навлезе в нова фаза, изведнъж от гост станахте другар… (Думата „другар“ малко изплаши Ханс Касторп.) — Кой би помислил това — дружески се усмихна д-р Кроковски, — кой би помислил това оная вечер, когато за първи път имах удоволствието да ви поздравя, а вие отвърнахте на моето погрешно становище — тогава то бе погрешно, — че сте напълно здрав. Помня, че тогава изразих нещо като съмнение, но уверявам ви, че не това исках да кажа. Не желая да се представям за по-прозорлив, отколкото съм, тогава не мислех за възпален участък, друго исках да река — в по-общ, философски смисъл, аз тогава само дадох израз на съмнението си, че думите „човек“ и „пълно здраве“ могат изобщо да се покриват. И днес още, дори след като минахте на преглед, аз не мога, за разлика от уважаемия ми шеф — такъв съм си, — не мога да смятам този възпален участък за нещо от първостепенен интерес. — И той леко докосна рамото на Ханс Касторп с върха на пръста си. — Той за мен е от второстепенно значение… Органичното винаги е второстепенно…

Ханс Касторп трепна.

— Така че в моите очи вашият катар е само едно третостепенно явление — съвсем небрежно додаде д-р Кроковски. — Как е той? Режимът на легло сигурно скоро ще допринесе за минаването му. Колко премерихте днес?

От този момент посещението на асистента доби характера на безобидна контролна визитация, неизменно такова беше то и през следващите дни и седмици: д-р Кроковски идваше през балкона в четири часа без четвърт или малко по-рано, мъжествено весело поздравяваше болния, поставяше най-обикновените лекарски въпроси, повеждаше кратък разговор с повече лични отсенки, дружески се шегуваше — и макар че всичко това предизвикваше известно двоумене, човек най-сетне свиква и на двоуменето, щом като то не надхвърля определени граници; така Ханс Касторп скоро нямаше вече никакви възражения против редовната поява на д-р Кроковски, която явно принадлежеше към установения нормален ден и апострофираше часа на най-дългото режимно лежане.

Часът биваше, значи, четири, когато асистентът отново излизаше на балкона — вече настъпваше късният следобед! Изведнъж, додето се обърне човек, следобедът преваляше и без преход накланяше към привечер: докато долу в трапезарията и горе в стая 34 изпият чая си, наближаваше 5 часът, а докато Йоахим се върнеше от третата си предписана разходка и се обадеше на братовчед си, ето че вече клонеше към 6 часа, така че лежането до вечерята, ако закръгляме при пресмятането, нямаше да продължи повече от час — един противник, който лесно може да се надвие, ако човек има в главата си мисли, а освен това върху нощното си шкафче цял orbis pictus.^[3]

Йоахим казваше довиждане и слизаше да вечеря. Донасяха яденето. Долината се изпълваше със сенки, а докато Ханс Касторп ядеше, в бялата стая чувствително притъмняваше. Когато свършеше, той се облягаше на пуховицата пред своята вълшебна масичка с вече празните блюда и се вглеждаше в бързо припадащия здрач — един здрач, който трудно можеше да се различи от вчерашния, завчерашния или от здрача през миналата седмица. Настъпваше вечерта, след като току-що бе било утрин. Раздробеният ден, който изкуствено бе направен нескучен, буквално се трошеше и разпиляваше в ръцете му, както с весело учудване или най-много с малко замисляне забелязваше; на неговите години човек не се ужасяваше от такива работи. Струваше му се само, че „все още“ наблюдава.

Трябва да бяха минали десет или дванадесет дни, откак Ханс Касторп бе на легло, когато по това време някой почука на вратата му — по времето, когато Йоахим не беше се още върнал от вечерята и следвечерното събиране; Ханс Касторп с въпросителен тон извика „влез!“ и на прага се появи Лодовико Сетембрини, при което стаята мигом се изпълни с ослепителна светлина. Защото първото нещо, което още преди да затвори вратата, направи посетителят, бе да запали потонното осветление на стаята, което — отразено от белоснежния потон и мебелите — изведнъж преизпълни стаята с трептяща яснота.

Италианецът беше единственият от гостите на санаториума, за когото Ханс Касторп през тия дни изрично и поименно бе запитвал Йоахим. Йоахим и без това го осведомяваше по десет пъти на ден — всякога, когато присядаше за десетина минути на леглото или се изправяше пред братовчед си — за дребните случки и колебания в ежедневния живот на заведението и доколкото Ханс Касторп задаваше въпроси, те бяха от общ и безличен характер. Любопитството на изолирания се ограничаваше в това да знае дали са пристигнали нови гости и дали някой от познатите му по лице си е заминал; при това изглежда, че оставаше доволен, дето имаше само новопристигнали. Бе дошъл един „нов“ — млад човек със зеленикаво и хлътнало лице; поставили го бяха на масата вдясно от тяхната, където седяха госпожица Леви с лицето от слонова кост и госпожица Илтис. Е, Ханс Касторп ще има време да го поразгледа. Значи, никой не бе заминал? Йоахим лаконично казваше „не“, като свеждаше поглед. Но той бе принуден многократно да отговаря на същия въпрос, всъщност през ден. Въпреки че в края на краищата беше опитал, с известно нетърпение в гласа си, веднъж за винаги да отговори и бе казал, че доколкото знае, никой няма скоро да отпътува — оттук изобщо не се заминава така лесно.

Що се отнася до Сетембрини, Ханс Касторп бе питал лично за него и бе искал да узнае какво е „казал за цялата история“. За коя история? „За това, дето съм на легло и са ме изкарали болен.“ Сетембрини действително бе казал нещо, макар и съвсем накратко. Още в деня, когато Ханс Касторп изчезна, той бе запитал Йоахим какво става с братовчед му, при което явно бе очаквал да чуе, че Ханс Касторп е заминал. На обясненията на Йоахим той бе отвърнал само с две италиански думи — първо бе казал: „ecco“, а после „poveretto“, тоест „втасахме я“ и „клетичкият“ — не бе необходимо да знае човек повече италиански от двамата братовчеди, за да разбере смисъла на двата израза. „Как така «poveretto»? — бе запитал Ханс Касторп. — И той е заседнал тук горе със своята литература, която се състои от хуманизъм и политика, и едва ли може да бъде полезен на живота и земните работи. Няма защо да ме съжалява толкова снизходително, аз все пак ще се върна преди него в равнината.“ И тъй, сега господин Сетембрини застана посред блесналата в миг стая — Ханс Касторп, който се бе опрял на лакът и се бе извърнал към вратата, замижа и се изчерви, като го позна. Както винаги Сетембрини бе облечен в своето дебело сако с големите ревери, с пооръфана яка и карираните панталони. Понеже идваше от ядене, той стискаше по обичая си клечка за зъби между устните. Крайчецът на устата му под красивата извивка на мустака беше изпънат в познатата тънка, прозаична и критична усмивка.

— Добър вечер, инженере! Може ли да ви види човек? Ако да, за тая цел е необходима светлина, простете моето своеволие — каза той, като със замах изнесе малката си ръка нагоре към лампата на потона. — Вие размишлявахте, не исках да ви безпокоя, боже упази! Напълно разбирам една наклонност към размисъл във вашия случай, а за разговори и без това имате братовчед си. Както виждате, напълно си давам сметка, че съм излишен. Въпреки това, нали живеем толкова близо един до друг, човек се привързва към човека — духовно, сърдечно… Цяла седмица вече не се вестявате. Бях почнал наистина да смятам, че сте заминали, когато видях мястото ви в магерницата празно. От лейтенанта разбрах, че не е така, хм, разбрах, че се касае до нещо по-малко добро, ако това не звучи неучтиво… С една дума, как сте? Какво правите? Как се чувствате? Надявам се, че не сте много покрусен?

— Вие ли сте, господин Сетембрини! Много мило. Ха, ха, „магерница“, а? Ето че пак измислихте нова шега. Вземете стола, моля. Никак не ме безпокоите. Аз си лежах и размишлявах, не, „размишлявах“ е много силно казано. Просто ме мързеше да запаля лампата. Много благодаря, субективно съм добре, чувствам се горе-долу нормално. От лежането хремата ми почти изчезна, но, както ми казаха, тя била вторично явление. Но температурата все още не е както трябва, ту 37,5, ту 37,7, тук тези дни все още не е настъпила някаква промяна.

— Редовно ли си мерите температурата?

— Да, по шест пъти на ден, както всички вие тук горе. Ха, ха, прощавайте, но още ме е смях, дето нарекохте нашата трапезария „магерница“. Нали така викат по манастирите? Вярно, че тук има нещо общо — никога не съм виждал манастир, но така си го представям. А и „правилата“ зная вече наизуст и съвсем точно ги спазвам.

— Като истински монах. Може да се каже, че сте изкарали послушничеството и сте дали обет. Моите тържествени поздравления. Пък и вече казвате „нашата трапезария“. Между впрочем — без да искам да засегна мъжкото ви достойнство — вие май повече ми приличате на млада калугерица, отколкото на калугер — на една току-що подстригана, невинна Христова невеста с големи пожертвователни очи. На времето съм наблюдавал понякога такива агънца и винаги не без… не без известна сантименталност. Ах, да, да, вашият братовчед всичко ми разказа. Отидохте, значи, в последния момент на преглед…

— Тъй като имах температура. Моля ви се, господин Сетембрини, с такъв катар щях долу, в равнината, да се обърна към нашия лекар. А тук, дето, така да се каже, сме до извора, където имаме на разположение двама специалисти, би било просто смешно…

— Разбира се, разбира се. А температурата сте мерили, преди да ви накарат. Всъщност още от началото ви бяха препоръчали това. Сестрата Милендонк ли ви пробута термометъра?

— Пробута? Тъй като имах нужда, купих от нея един.

— Разбирам. Безупречна търговска сделка. А колко месеца ви трупна шефът?… Боже мой, та аз вече съм ви задавал този въпрос! Спомняте ли си? Току-що бяхте пристигнали. Тогава отговорихте толкова бодро…

— Естествено, че си спомням, господин Сетембрини. Много нови неща преживях оттогава, но това си спомням, сякаш е било днес. Още тогава се показахте толкова забавен и изкарахте придворния съветник Беренс цял архидявол… Радамес… Не, почакайте, то беше май нещо друго…

— Радамант? Може да съм го нарекъл между другото така. Не помня всичко, което от време на време ми ражда главата.

— Радамант, така беше! Минос и Радамант! И за Кардучи ни разправихте тогава…

— Ако обичате, драги приятелю, нека оставим него настрана. В този миг това име прави твърде странно впечатление във вашата уста.

— Добре, добре — засмя се Ханс Касторп. — И все пак чрез вас научих сума работи за него. Да, тогава нищо не подозирах и ви отговорих, че съм дошъл за три седмици, друго и не знаех. Току-що госпожица Клефелд ми бе подсвирнала със своя пневмоторакс за поздрав, затова бях малко объркан. Но още тогава усещах, че горя, защото въздухът тук не е от полза само против болестта, той е от полза и за болестта, понякога я кара да избухне и това в края на краищата е необходимо, ако искаме да настъпи оздравяване.

— Подкупваща хипотеза. А разказа ли ви придворният съветник Беренс за рускинята от немски произход, която бе за пет месеца тук миналата година, не, по-миналата година? Не? Би трябвало да стори това. Приятна дама, полунемкиня, полурускиня, омъжена, млада майка. Тя пристигна тук нейде от изтока, беше лимфатична и малокръвна, сигурно имаше и нещо по-сериозно. Добре, изкарва тя един месец тук и се оплаква, че не е добре. Само търпение! Минава втори месец и тя непрекъснато настоява, че не е по-добре, а по-зле. Уверяват я, че не тя, а единствено лекарят може да прецени как е, тя само може да каже как се чувства — а това има малко значение. От дроба й са доволни. Добре, тя мълчи, лекува се и всяка седмица губи от теглото си. На четвъртия месец припада при прегледа. Няма нищо, уверява Беренс; дробът й напълно го задоволява. Когато обаче на петия месец вече не може да ходи, тя пише на мъжа си и Беренс получава писмо от него, а върху плика с енергичен почерк написано „лично“ и „бързо“, аз сам го видях. Да, казва най-сетне Беренс и вдига рамене, както проличава, изглежда, че тукашният климат не й понася. Жената бе извън себе си. Трябвало по-рано да й каже — викаше тя, — още отначало усещала това, сега съвсем се била разболяла!… Да се надяваме, че се е съвзела при мъжа си там, на изток.

— Отлично! Вие разказвате толкова хубаво, господин Сетембрини, всяка ваша дума е направо пластична. Често съм се смял насаме на историята за онази госпожица, която се къпела в езерото и на която дали „нямата сестра“. Какви ли ги няма. Човек се учи, докато е жив. Впрочем моят случай е още съвсем неопределен. Придворният съветник казва, че бил открил у мене някаква дреболия — аз сам чух какъв звук издаваха при аускултацията старите места, дето съм бил болен по-рано, без да зная, а чувало се тук някъде и едно ново, прясно място — впрочем „прясно“ звучи малко странно за такива случаи. Но засега имаме само акустични констатации; действителна диагностична сигурност ще получим едва когато стана и ме прегледат и снемат на рентген. Тогава ще знаем със сигурност какво е положението.

— Така ли мислите? А знаете ли, че понякога фотоплаката показва петна, които се смятат за каверна, а всъщност са само сенки, докато понякога там, където има нещо, тя не показва никакви петна! Тук имаше един млад нумизматик, който дигаше температура; по тази причина видяха несъмнени каверни върху фотоплаката. Казваха, че дори ги били чули! Лекуваха го от туберкулоза, а той взе, че умря. Аутопсията показа, че дробът му е бил напълно здрав и че е умрял от някакви коки.

— Е, слушайте, господин Сетембрини, какво говорите за аутопсия! Смятам, че дотам не съм още стигнал.

— Инженере, вие сте шегобиец.

— А вие пък сте, право да ви кажа, един изпечен критик и циник! Не вярвате дори на точните науки. При вас плаката показа ли петна?

— Да, няколко.

— А действително ли сте малко болен?

— Да, за съжаление съм доста болен — отвърна Сетембрини и наведе глава.

Настъпи пауза, през която той се поокашля. Ханс Касторп погледна от леглото към накарания да млъкне гост. Стори му се, че с двата свои съвсем прости въпроса е опровергал и накарал да замлъкне всичко, дори и републиката, и красивия стил. От своя страна той нищо не предприе, за да съживи разговора.

След някое и друго време Сетембрини, усмихнат, отново се изправи.

— Е, разкажете, инженере — каза той, — как възприеха вашите близки новината?

— Коя новина? За отложеното ми връщане ли? Моите близки, знаете, се състоят от трима чичовци, един прачичо и двамата му синове, които чувствам по-скоро като братовчеди. Други близки нямам, много рано съм останал кръгъл сирак. Как са я възприели те? Те почти нищо не знаят още, нищо повече от това, което знам аз. Отначало, когато се залежах, им писах, че имам силна простуда и не мога да пътувам. А вчера, когато работата взе да се проточва, пак им писах и им казах, че придворният съветник Беренс покрай катара е обърнал внимание на гърдите ми и настоява да продължа престоя си, докато положението се уясни. Тая новина те са посрещнали съвсем спокойно.

— А вашата служба? Нали казвахте, че имате намерение да постъпите на практика някъде?

— Да, като стажант. Помолих нашите да ме извинят в корабостроителницата. Не смятайте, че там са изпаднали в отчаяние поради тази причина. Те сума време могат да карат и без стажант.

— Много добре! От тая страна, значи, всичко е наред. Флегматичност по цялата линия. Във вашия край хората изобщо са флегматични, нали? Но също и енергични!

— О, да, също и енергични, да-да, много енергични — каза Ханс Касторп. Сега, от далечината, той изпитателно погледна към живота в родния край и намери, че събеседникът му правилно го е охарактеризирал. Флегматични и енергични, май че са си такива.

— Е — продължи Сетембрини, — ако останете по-дълго, сигурно ще ни се удаде случай да се запознаем тук горе с вашия чичо — искам да кажа, с вашия прачичо. Той непременно ще прескочи насам, за да ви навести.

— Изключено! — викна Ханс Касторп. — За нищо на света! И десет коня не могат да го изтеглят дотук. Чичо ми е апоплектичен тип, знаете, той почти няма врат. Не, той се нуждае от прилично атмосферно налягане, тук ще пострада повече и от вашата дама от източните страни, всичките дяволи ще го прихванат.

— Разочарован съм. Апоплектичен, значи? Каква полза от флегматичността и енергията… Вашият чичо трябва да е богат? И вие ли сте богат? Хората във вашия край богати ли са?

Ханс Касторп се усмихна на писателското обобщение, а после отново, както бе полегнал, се взря в далечината, към родната сфера, от която се бе откъснал. Той си припомни това-онова, опита се да прецени нещата неутрално, което му се и отдаде, защото разстоянието го окуражаваше. Той отговори:

— Някои са богати, някои — не. Толкова по-зле за тях. Аз ли? Аз не съм милионер, но това, което имам, е сигурно, прави ме независим, стига ми да живея. Мен оставете настрана. Ако бяхте казали „там хората трябва да са богати“, щях веднага да ви потвърдя това. Защото нека приемем, че някой не е богат или е престанал да бъде богат… Тежко и горко му тогава! „Оня ли? Има ли оня още пари?“ — питат… Дословно така и с точно такъв израз на лицето; често пъти съм слушал това и забелязвам, че добре съм го запомнил. Трябва, значи, да ми се е виждало странно, макар че бях свикнал да го чувам — иначе нямаше да го запомня така добре. На вас как ви се струва? Аз например не вярвам, че вие, като homo humanus, бихте се чувствали добре у нас; дори аз, който съм роден там, съм намирал, както сега забелязвам, много неща за безобразни, макар че не са засягали мене лично. Който не сервира най-добрите, най-скъпите вина на вечерите си, той гости няма вече да види, а дъщерите му ще останат стари моми. Такива са хората. Тъй както съм полегнал и наблюдавал отдалече нещата, те ми се струват безобразни. С какви изрази си послужихте вие? Флегматични? И енергични! Добре, но що значи това? Това значи твърди, студени. А що значи твърди и студени? Това значи жестоки. Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси.

Сетембрини го слушаше и кимаше. Той продължи да кима и след като Ханс Касторп бе изчерпал цялата си критика и престана да говори. После пое въздух и рече:

— Не искам да разкрасявам особените форми, чрез които се изявява естествената жестокост всред вашето общество. И все пак упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек. Вие там, на самото място, не бихте го направили от страх да не би да станете сам пред себе си смешен. Вие с право сте го предоставяли на дезертьорите от живота. Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото този, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде загубен за живота, за онази форма на живот, за която е бил роден. Знаете ли, инженере, какво значи да бъде човек „загубен за живота“. Аз знам, аз всеки ден виждам това тук. Най-късно след половин година младият човек, който идва тук (а които идват тук, са почти винаги млади хора), няма никаква друга мисъл в главата си освен флирт и температура. И най-късно след една година няма да може вече да разбира никого, а ще възприема всеки друг като „жесток“ или по-добре казано, като пълен с недостатъци невежа. Вие обичате истории — моля, заповядайте. Бих могъл да ви разправя за един син и съпруг, който прекара тук единадесет месеца и когото познавах. Той, струва ми се, беше малко по-възрастен от вас, дори доста по-възрастен. За опит го изписаха с подобрение и той се върна дома в обятията на близките си; там нямаше чичовци, имаше само майка и съпруга. По цял ден лежал с термометър в уста и само това знаел. „Това вие не можете да разберете — казвал той. — Трябва човек да е поживял там горе, за да знае какво трябва. Тук долу ви липсват основните понятия.“ Карал така, докато майка му решила: „Върни се пак горе. От тебе вече нищо не става.“ И той се качи пак горе. Върна се у дома си; нали знаете, че хората, след като поживеят тук, почват да смятат санаториума за свой дом. Беше се съвсем отчуждил от младата си жена — липсвали й „основните понятия“ — и тя се отказа от него. Тя бе разбрала, че той ще намери у дома си другарка с хармониращи „основни понятия“ и ще остане там.

Ханс Касторп бе слушал само с едното ухо. Погледът му се бе рейнал нанейде под ярката светлина на бялата стая, сякаш гледаше в далнината. Той се засмя със закъснение и каза:

— „Дом“ ли нарече той санаториума? Това е наистина малко сантиментално, както и вие казвате. А истории знаете безчет. Аз току-що се бях позамислил върху това, което си говорихме за твърдостта и жестокостта, напоследък тия неща често ми са минавали през главата. Вижте, човек трябва да притежава доста дебела кожа, за да може по природа да е напълно съгласен с начина на мислене на хората там долу в равнината, с въпроси като: „Има ли оня още пари?“ и физиономията, която правят при този израз. Това никога не ми се е струвало естествено, макар че не съм някакъв homo humanus — сега забелязвам, че то винаги ми е правило впечатление. Може би не ми се е виждало естествено, защото тогава още, несъзнателно, съм бил предразположен към болести — старите места сам чух, а Беренс май че намери някаква нова дреболия у мене. Вярно, изненадах се, но всъщност не се учудих извънредно много. Никога не съм се чувствал здрав като камък, а и родителите ми са умрели много рано — аз от дете съм кръгъл сирак, знаете ли…

Господин Сетембрини описа с глава, рамене и ръце една обща мимика, която весело и учтиво онагледи въпроса: „Е, та? Какво по-нататък?“

— Нали сте писател — каза Ханс Касторп, — литератор, трябва да ви са ясни тези неща и да се съгласите, че при такива обстоятелства човек не може да има закоравял характер и да намира за съвсем естествена жестокостта на хората — на обикновените хора, знаете, тези, които ходят насам-натам, печелят пари и тъпчат търбусите си… Не знам дали правилно съм…

Сетембрини се поклони.

— Искате да кажете — поясни той, — че ранният и многократен допир със смъртта предизвиква една основна насоченост на характера, която прави човека раздразнителен и чувствителен към коравосърдечието и суровостта на лекомисления светски живот, нека кажем: към неговия цинизъм.

— Точно така! — извика Ханс Касторп с искрен възторг. — Безупречно изразено до кратката върху „и“ — то, господин Сетембрини! Със смъртта… Аз си знаех, че вие като литератор…

Сетембрини протегна ръка към него, като същевременно наклони глава встрани и затвори очи — една много красива и деликатна мимика на възпиране и молба да го дослушат. Той застина няколко секунди в това положение — дори и след като Ханс Касторп отдавна бе замълчал и с известно смущение очакваше да види какво ще последва. Най-сетне той отново отвори черните си очи — очи на латернаджия — и заговори:

— Позволете. Позволете ми, инженере, да ви кажа и убедя, че единственият здрав, благороден и — изрично искам да прибавя и това — единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота, а не да я делим духовно от него, не да я поставяме в противоречие с него, нито пък по най-отвратителен начин да я използваме срещу него — това би било тъкмо обратното на здраво, благородно, разумно и религиозно отношение. В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи — древната религиозност често е смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса и дори нещо още по-лошо. Защото смъртта като самостоятелна духовна сила е една крайно безплътна сила, чието развратяващо могъщество без съмнение е твърде голямо, но също така несъмнено е това, че симпатиите към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух.

Тук Сетембрини замълча. Той спря при този общ израз и най-категорично завърши. Той бе съвсем сериозен; не бе говорил, за да се забавлява, не благоволил да даде на събеседника си възможност за продължаване или за противоречие, а към края на изложението понижи гласа си и постави точка. Той седеше със затворена уста, със скръстени ръце в скута, кръстосал обутите в карирани панталони нозе и лекичко полюляваше във въздуха единия си крак, като строго го наблюдаваше.

Ето защо и Ханс Касторп замълча. Облегнат върху пуховицата си, той извърна глава към стената и леко почукваше с върховете на пръстите си върху одеялото. Той имаше чувството, че са го поучавали, посмъмрили и дори че са му се скарали; в мълчанието му се криеше голяма доза детско упорство. Паузата трая доста дълго.

Накрай господин Сетембрини отново вдигна глава и усмихнат каза:

— Сигурно си спомняте, инженере, че вече сме водили един подобен диспут, може дори да се каже — същия? Разговаряхме тогава — струва ми се, по време на една разходка — върху болест и глупост, съчетанието на които вие смятахте за парадокс, и то от уважение към болестта. Аз нарекох това уважение мрачна приумица, която принизява човешките размисли, и за мое удоволствие вие сякаш бяхте доста склонен да обърнете малко внимание на протеста ми. Ние говорихме също за неутралността и за духовната безпътица на младежта, за свободата й да избира, за наклонността й да подлага на проверка различните гледища; стана дума и за това, че не бива и не трябва още да смятаме тези опити за окончателна и сериозна система от възгледи за живота. Искате ли — и господин Сетембрини усмихнат се наведе напред върху стола си, краката му бяха стъпили един до друг върху пода, ръцете му бяха притиснати между коленете, главата му също бе малко косо издадена напред, — искате ли да ми разрешите — додаде той и гласът му издаваше леко вълнение — и занапред да ви помагам малко при вашите упражнения и експерименти и да ви поправям, ако ви заплаши опасност от гибелен застой?

— Но разбира се, господин Сетембрини! — Ханс Касторп побърза да се откаже от своето смутено и малко вироглаво отречение, да прекрати почукването върху одеялото и да се извърне към госта си с припряна приветливост. — Това е даже извънредно любезно от ваша страна. Аз наистина се питам дали… Искам да кажа, дали заслужавам…

— Съвсем sine pecunia — процитира господин Сетембрини, като стана. — Няма да се оставим да ни скубят.

Те се разсмяха. Някой отвори външната двойна врата, а в следния миг щракна бравата и на втората. Беше Йоахим, който се връщаше от вечерната забава. Като видя италианеца, и той се изчерви, както се бе изчервил по-рано Ханс Касторп: загорялата мургавост на лицето му потъмня с един нюанс.

— А, ти имаш гост — каза той. — Колко приятно за тебе. Мене ме задържаха. Насилиха ме да изиграя една партия бридж — бридж наричат това за пред хората — додаде той и поклати глава, — а всъщност беше съвсем друго нещо. Спечелих пет марки…

— Дано само не се поддадеш на този порок — каза Ханс Касторп. — Хм, хм. В това време господин Сетембрини много хубаво ме разсея… не, не това исках да кажа. Така може да се говори за вашия фалшив бридж, а господин Сетембрини истински ми запълни времето… Като почтен човек би трябвало с ръце и нозе да драскам, за да се измъкна оттук — особено след като почнахте да играете и фалшив бридж. Но почти бих пожелал температурата ми безкрайно дълго време да не спадне и да се залежа тук, за да слушам още много пъти господин Сетембрини и да черпя помощ от разговорите с него… Накрай ще ми дадат една „няма сестра“, за да не хитрувам.

— Повтарям, инженере, че сте шегобиец — каза италианецът. Той се прости с най-приятна церемониалност. Като остана сам с братовчед си, Ханс Касторп дълбоко пое дъх.

— Какъв педагог! — каза той. — Педагог-хуманист, трябва да признаем това. Постоянно ти въздейства и те насочва ту с истории, ту в абстрактни форми. А и за какви ли не работи влиза в разговор с него човек — никога не съм и помислял, че бих могъл да говоря за тях, камо ли пък да ги разбирам. Ако ли пък го бях срещнал долу, в равнината, също не бих могъл да ги разбера — добави той.

По това време Йоахим оставаше за малко при него; той жертваше половин, три четвърти час от вечерния режим. Понякога играеха шах върху масичката за ядене — Йоахим беше донесъл една игра отдолу. После той излизаше с целия си багаж и термометър в уста на балкона си, а и Ханс Касторп си премерваше температурата за последен път, докато по-близка или по-далечна лека музика се носеше откъм притъмнялата долина. В десет часа режимът приключваше; чуваше се Йоахим, чуваше се двойката от „лошата руска маса“. И Ханс Касторп се обръщаше настрана в очакване на съня.

Нощта бе по-трудната половина на деня, тъй като Ханс Касторп често се будеше и нерядко лежеше по цели часове буден било защото го разсънваше не съвсем нормалната температура на кръвта му, било защото неговият понастоящем напълно хоризонтален начин на живот потискаше у него желанието и предразположението за сън. Затова пък часовете на дрямка се оживяваха от разнообразни и пълни с живот сънища, на които той можеше да се отдава после — докато лежеше буден. Ако многократното разчленяване и разделяне на деня допринасяше той да не е скучен, през нощта разводнената монотонност на редящите се едни след друг часове действаше в същата насока. А когато утрото наближеше, забавно бе да се наблюдава постепенното разсъмване и открояването на стаята, напъкването и разбулването на вещите, да се гледа как денят вънка се разпалва в мрачно тлееща или весела жарава; и докато се усети, ето че отново настъпваше моментът, когато енергичното почукване на масажиста обявяваше началото на дневната програма.

Ханс Касторп не бе взел календар за из пътя и за това не винаги бе сигурен в датата. От време на време той се осведомяваше от братовчед си, който сам не бе уверен всякога в числото на месеца. Все пак неделите, особено втората, тази с концерта през всеки четиринадесет дни, даваха известни опорни точки и едно бе положително; в края на краищата септември бе напреднал, стигнал бе до средата. Откакто бяха турили Ханс Касторп на легло, вън в долината мрачното и студено време, което дотогава преобладаваше, бе отстъпило пред неизброима поредица, цяла серия летни дни, така че Йоахим всяка сутрин се явяваше в бели панталони при братовчед си, който не можеше да потисне едно оправдано съжаление — съжаляваше душата му, съжаляваха младите му мускули, — задето губи такова прекрасно време. Той даже един път тихичко нарече „цяло безобразие“ това, че изпуска по този начин хубавото време, но после за свое успокоение добави, че и свободен да беше, пак не би могъл да го използва повече от сега, тъй като от опит знаеше, че зле понася по-големите разходки. Пък и широко отворената балконска врата му даваше възможност да се поогрее и той на яркия светлик там вънка.

Но към края на наложеното му уединение времето отново се промени. Изведнъж падна мъгла и застудя, долината се забули в суграшица, а стаята се изпълни от сухото дихание на парното отопление. Така беше и през деня, когато при утринната визитация на лекарите Ханс Касторп напомни на придворния съветник, че лежи вече три седмици и помоли за разрешение да стане.

— Хайде де, нима изминаха? — каза Беренс. — Я да видим; действително вярно е. Боже мой, как текат дните ни. Но междувременно няма около вас някоя особена промяна. Какво, вчера сте имали нормална температура? Да, до меренето в шест часа следобед. Е, Касторп, тогава и аз няма да бъда такъв и ще ви върна на човешкото общество. Станете и се разхождайте, човече! Естествено с мярка и граници. Тия дни ще ви снемем на портрет; отвътре. Отбележете си! — каза той на излизане на д-р Кроковски, като насочи през рамо грамадния си палец към Ханс Касторп и погледна бледния асистент със своите кървясали, сълзящи очи… И Ханс Касторп излезе от „бърлогата“.

Вдигнал яката на палтото си, нахлузил галоши, той за първи път отново придружи братовчед си до пейката край улея и обратно, а по пътя подхвърли въпроса колко ли време още щеше да го остави на легло придворният съветник, ако не беше му обадил, че срокът е изтекъл. А Йоахим го погледна унило, отвори уста сякаш за едно безнадеждно „ах“ и направи един жест на необозримост.