Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Zauberberg, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Тодор Берберов, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Образователен роман
- Психологически роман
- Съвременен роман (XX век)
- Философски роман
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Томас Ман. Вълшебната планина
Редактор: Недялка Попова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова
Издателство „Народна култура“, София, 1972
Aufbau—Verlag, Berlin, 1953
История
- — Добавяне
- — Разпределяне на бележките по абзаци
- — Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)
Статия
По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Вълшебната планина | |
Der Zauberberg | |
Автор | Томас Ман |
---|---|
Създаване | 1924 г. Германска империя, Германия |
Първо издание | 1924 г. Германия |
Оригинален език | немски |
Жанр | роман |
Издателство в България | Народна култура |
Преводач | Тодор Берберов |
Начало | Ein einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen. |
Вълшебната планина в Общомедия |
„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]
Сюжет
През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.
Героят като tabula rasa
Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.
Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.
Ханс Касторп или За възпитанието
Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.
Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.
Одисея на духа
Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.
Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.
Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.
Критика на културата
След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.
Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият „Вилхелм Майстер“.
В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.
-
„Вълшебната планина“ от Кристиан Тонис, 1987 г.
Вижте също
Бележки
- ↑ Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
- „Вълшебната планина“ на сайта „Моята библиотека“
- ((en)) Немски филм по романа (1982)
|
Пораждащ се страх за двамата дядовци и за разходката с лодка в здрача
Времето бе от лошо по-лошо — в това отношение Ханс Касторп няма щастие през своя кратък престой по тези места. Не че валеше сняг, но дни наред се лееше един тежък, отвратителен дъжд, гъсти мъгли изпълваха долината, а като смешна придавка — защото и без това бе толкова студено, че отоплиха трапезарията — мълнии току се разреждаха със сложен повтарящ се кънтеж.
— Жалко — каза Йоахим. — Аз все мислех, че някой път ще си вземем закуската и ще се качим на Шацалп или другаде. Но изглежда, че няма да го бъде. Дано последната ти седмица излезе по-добра.
Но Ханс Касторп отговори:
— Остави. Съвсем не съм запален за нови начинания. Първото не ми понесе много. Най-добре си почивам, когато живея от ден за ден без много разнообразие. Разнообразието е за дългосрочните. Защо ми е разнообразие на мене с моите три седмици.
Така беше, той се чувстваше достатъчно изпълнен и зает тук. Ако хранеше надежда, то изпълнението и разочарованието го очакваха тук, а не на някаква си Шатцалп. Не скука го измъчваше, напротив, той почна да се плаши, че много бързо наближава краят на престоя му. Втората седмица напредваше, две трети от неговия престой скоро се навършваха, а почнеше ли третата, трябваше вече да се мисли за куфара. Първото освежаване на Ханс Касторповото чувство за време бе отдавна преминало; дните бяха почнали неусетно да отлитат, и то въпреки че едно винаги подновяващо се очакване разтегляше всеки един от тях, въпреки че те набъбваха от потайни, премълчани преживявания… Да, времето е загадъчно нещо, неговата същност трудно може да се обясни!
Ще бъде ли необходимо по-точно да определим онези потайни преживявания, които едновременно и обременяваха, и окриляха дните на Ханс Касторп? Но всеки ги познава, те бяха напълно обикновени в своята сантиментална дребнавост, а и в някой по-разумен и по-надежден случай, на който би отговаряла безвкусната песенчица „колко чудно ме увлича“, те едва ли биха могли другояче да се развият.
Не бе възможно мадам Шоша да не бе забелязала, че някакви мрежи се плетяха на една маса и прехвърляха към нейната, а необузданите намерения на Ханс Касторп бяха именно такива — тя трябваше да разбере възможно по-добре това. Наричаме ги необуздани, защото неразумността на цялата работа бе напълно ясна за Ханс Касторп. Но когато човек стигне дотам, докъдето бе стигнал или бе на път да стигне Ханс Касторп, нека му се и другата страна да е осведомена за състоянието му, колкото и безсмислено и неразумно да е това. Такъв е човекът.
След като, значи, госпожа Шоша се бе извърнала към въпросната маса два-три пъти през време на яденето, случайно или под магнетично въздействие, и всеки път бе срещала очите на Ханс Касторп, тя за четвърти път погледна преднамерено нататък и отново срещна очите му. При петия път тя не можа да го улови непосредствено; той тъкмо тогава не бе на пост. Но той веднага усети, че го гледат и толкова бърже вдигна погледа си към нея, че тя усмихнато се извърна. Тази усмивка го изпълни с недоверие и възхищение. Ако тя го смяташе за дете, лъжеше се. Нуждата му от изтънченост бе голяма. При шестия път, когато долови, усети, вътрешно се убеди, че тя гледа към него, той се загледа с натрапчиво недоволство в една дама с пъпчиво лице, която бе дошла до масата им, за да се поразговори с пралелята, издържа здраво цели две или три минути и не отстъпи, докато не бе сигурен, че киргизките очи са го оставили — едно особено актьорство, което госпожа Шоша можеше, не, трябваше да прозре, за да се позамисли върху голямата изтънченост и самообладанието на Ханс Касторп… Случи се и друго. В една пауза между яденето госпожа Шоша се обърна нехайно и взе да разглежда салона. Ханс Касторп бдеше: погледите им се срещнаха. Докато се гледат един друг — болната с неопределен взор и подигравателно, Ханс Касторп с възбудена твърдост (той дори си стискаше зъбите, докато издържаше на погледа й), — салфетката й е на път да падне, да се плъзне от полата й върху пода. Като трепва нервно, тя посяга да я хване, но и той не остава спокоен, надига се наполовина от стола и слепешката понечва да се хвърли на помощ, да преодолее осемте метра разстояние и една междинна маса, сякаш би настъпила катастрофа, ако салфетката стигне до земята… В последния момент тя успява да я хване досами пода. Но още наведена, хванала салфетката за единия край, намръщена и ядосана от глупавата малка паника, която я бе обзела и за която, изглежда, обвинява него — тя още веднъж вдига поглед насреща му, забелязва го, че е застанал като за скок, вижда вдигнатите му вежди и с усмивка извръща лицето си.
Тая случка предизвика у Ханс Касторп неудържим триумф. Но реакцията не закъсня, тъй като цели два дни, значи, при десет слизания в трапезарията, госпожа Шоша не се оглеждаше наникъде, тя дори не се „представяше“ на публиката на влизане, както й беше обичаят. Това бе тежко. Но тъй като тези пропуски без съмнение се отнасяха до него, връзка все пак имаше, макар и в негативна форма; и това му стигаше.
Той видя, че Йоахим бе напълно прав със своята забележка, че никак не е лесно да се сключват познанства тук освен със сътрапезниците. Защото наистина имаше един кратък час след вечерята, който често не траеше и двайсет минути, когато всички се събираха на приказки долу, но тогава мадам Шоша седеше, без изключение, и дъното на малкия салон, който, изглежда, бе отреден за „добрата руска маса“ — седеше всред своето обкръжение: господина с хлътналите гърди, смешника с вълнестата коса, тихия д-р Блуменкол и младежа с увисналите рамене. Пък и Йоахим винаги го караше да си тръгват, за да не съкратяват вечерния режим на лежане, както казваше, а може би и по други диетични съображения, които не упоменаваше, но които Ханс Касторп предполагаше и уважаваше. Ние го обвинихме в необузданост, но накъдето и да бяха насочени желанията му, той не се стремеше да се запознае с госпожа Шоша и всъщност бе съгласен с обстоятелствата, които пречеха на това. Неопределените напрегнати връзки, които неговите погледи и неговото държание бяха създали между него и рускинята, се развиваха извън обществото, те към нищо не задължаваха и не биваше да задължават. Характерът на тези връзки бе такъв, че не следваше те да бъдат отхвърлени от неговата гледна точка за обществото; обстоятелството, че той свързваше сърцебиенето си с мислите за Клавдия, далече не бе достатъчно да разклати у внука на Ханс Лоренц Касторп убеждението, че той не може да има в действителност други връзки освен тези, потайните, с една чужденка, която прекарва живота си по разни курорти, разделена от своя мъж и без венчален пръстен на ръката си, която няма безукорно държание, тръшка врати, прави топчета от хляб и безсъмнено си гризе ноктите; дълбока пропаст разделяше нейното съществование от неговото, той не би могъл да я защити от никоя критика, която сам би смятал за уместна. Естествено Ханс Касторп бе лишен от лично високомерие, но едно унаследено високомерие от по-общ вид стоеше написано върху челото му и около малко сънливо гледащите му очи; оттук произхождаше чувството му за превъзходство, от което той нито можеше, нито искаше да се отърси, когато наблюдаваше битието и съществото на госпожа Шоша. Странното беше, че той усети особено живо и може би изобщо за първи път това сложно чувство за превъзходство, когато един ден чу госпожа Шоша да говори немски — тя стоеше с ръце в джобовете на дрехата си след един обед в трапезарията и се измъчваше, между другото по прелестен начин, с немския език, както Ханс Касторп на минаване забеляза; тя се разговаряше с една друга пациентка, вероятно позната от терасата за лежане; с внезапна и непозната дотогава гордост Ханс Касторп слушаше матерния си език, макар че бе наклонен да пожертва тази гордост пред възхищението, с което нейните чаровни грешки и повалености го изпълваха.
С една дума: в негласната връзка с една нехайна представителка на тия тук горе Ханс Касторп виждаше само едно ваканционно приключение, което не можеше да има каквито и да са претенции за одобрение пред трибунала на разума, пред неговата собствена разумна съвест — главно затова, защото госпожа Шоша бе болна, отпусната, дигаше температура и вътрешно бе разядена, обстоятелства, които бяха в тясна връзка със съмнителността на цялото й съществуване и даваха своето отражение върху чувството за предпазливост и дистанция у Ханс Касторп… Не, дори и на ум не му идваше да търси истинско познанство с нея, а що се отнася до останалото, то зле или добре щеше да свърши без последствия, когато след седмица и половина той ще постъпи на практика у „Тундер & Вилмс“.
Засега обаче работите така се бяха докарали, че той бе почнал да намира в емоциите, напреженията, успехите и разочарованията, които възникваха вследствие на сантименталната му връзка с пациентката, истинския смисъл и съдържание на ваканционния си престой; вживял се бе в тях и настроението му зависеше от тяхното развитие. Обстоятелствата бяха крайно благоприятни за това, защото хората живееха тук при установена и задължителна за всички дневна програма, на ограничена площ, макар че госпожа Шоша бе настанена на друг етаж — първия, и макар че, както му каза учителката, почиваше на общата тераса за лежане върху покрива (същата, където неотдавна капитан Миклозич бе загасил лампите), срещите винаги бяха възможни и дори неизбежни — не само поради петте слизания дневно до трапезарията, но и иначе, на всяка стъпка, от сутрин до вечер. Ханс Касторп намираше забележително всичко това, а и никакви грижи и мъки не закриваха перспективата, макар че имаше нещо потискащо, дето бе затворен заедно с благоприятните случайности.
Той взе и да им помага малко, впрегна и мозъка си, за да коригира щастието. Тъй като госпожа Шоша обикновено закъсняваше за трапезата, той така докарваше работите, че също закъсняваше, за да може пътем да я срещне. Той забавяше тоалета си, не бе готов, когато Йоахим влизаше да го вземе, пращаше братовчед си да върви и казваше, че ей сега ще го настигне. Съветван от инстинкта и състоянието си, той изчакваше до момента, който му се струваше най-подходящ, и изтичваше до първия етаж, като не продължаваше по същото стълбище, по което бе слязъл, а тръгваше по коридора, към чийто край се намираше една отдавна позната му врата — вратата на стая № 7. Този път по коридора от едното стълбище до другото му предлагаше, така да се каже, на всяка крачка една сгода, тъй като всеки миг въпросната врата можеше да се отвори — и това често се случваше: тя шумно се затръшваше зад госпожа Шоша, която безшумно бе излязла и безшумно, гъвкаво се придвижваше по стълбището… Тя минаваше пред него и си оправяше косата с ръка или пък Ханс Касторп минаваше пред нея и усещаше погледа й в гърба си, при което крайниците му изтръпваха, а по гърба му полазваха мравки, в желанието си да поважничи обаче той се преструваше, че не иска да знае за нея и че си води свой собствен живот в горда независимост — пъхаше си ръцете в джобовете на сакото, съвсем без нужда развръщаше раменете си или енергично се окашлюваше, като дори си потупваше гърдите с пестник — само и само за да й изтъкне колко непринудено се държи.
На два пъти той се показа още по-ловък. След като вече бе седнал на трапезата, той изненадано и сърдито каза: „Виж ти, забравил съм си носната кърпа. Ще трябва сега пак да се качвам горе.“ И той се върна, за да се срещне с Клавдия, което бе нещо по-друго, по-опасно и далече по-привлекателно, отколкото да я знае, че върви след него. Когато първия път направи тази маневра, тя от известно разстояние го измери с очи, и то много безцеремонно и без стеснение, от горе до долу, но като се приближи, отвърна равнодушно лицето си и отмина, така че резултатът от тая среща не бе кой знае колко голям. При втория път обаче тя го погледна и не само отдалече, а през цялото време го гледаше, твърдо и малко мрачно го гледаше право в лицето и дори като отмина, извърна главата си към него — горкият Ханс Касторп изтръпна до мозъка на костите. Всъщност не би трябвало да го съжаляваме, защото той сам искаше това и сам си го бе докарал до главата. Но срещата му направи много силно впечатление не само докато трая, но и после, защото чак след като премина, той разбра ясно и отчетливо как бе било. Никога още не бе имал лицето на госпожа Шоша толкова близо пред себе си, никога досега не бе го виждал с всичките му подробности: той можа да различи късите косици, които се отделяха от плитките с метално-червен отблясък, навити около главата, и само една педя разстояние имаше между неговото лице и нейното, това лице със странна, отдавна позната му форма, което му се нравеше повече от всичко на света; форма чуждоземна и характерна (защото само чуждото ни се струва характерно), изпълнена със северна екзотика и тайни, която подканя към вникване, след като нейните отличителни белези и съотношения не могат лесно да се определят. Решително значение имаха високите издадени скули: те притискаха необикновено плитките, необикновено раздалечените очи и дори ги изкривяваха малко, като същевременно бяха причина за леката вдлъбнатост на бузите, които от своя страна подчертаваха разкошните леко извити устни. И после очите, тези тесни и (така ги виждаше Ханс Касторп) просто вълшебно изрязани киргизки очи, които имаха сиво-синия или синьо-сивия цвят на далечни планини и които понякога при страничен поглед, който не служеше за гледане, се преливаха и прибулваха до пълен нощен мрак — това бяха очите на Клавдия, които безцеремонно и съвсем отблизо го разглеждаха и по разположение, цвят и израз толкова особено и страшно приличаха на очите на Пшибислав Хипе. „Приличаха“ не бе точната дума — те бяха същите очи, а и ширината на горната половина на лицето, сплеснатият нос, всичко, с изключение на зачервената бяла кожа и здравия цвят на бузите, който показваше у госпожа Шоша само едно измамно здраве и както у всички останали тук не бе повече от един повърхностен резултат от лежането на чист въздух — всичко това бе също като у Пшибислав и също така го бе поглеждал той, когато се разминаваха в училищния двор.
Това бе вълнуващо във всяко отношение; Ханс Касторп бе възхитен от срещата, а същевременно усети да се надига у него страх, същото притеснение, което предизвикваше у него обстоятелството, че бе затворен в тясно пространство заедно с благоприятните случайности, а това, че отдавна забравеният Пшибислав го срещна тук горе като госпожа Шоша и го изгледа с киргизките си очи, му създаде чувството, че е затворен заедно с Неизменното и Неизбежното, което едновременно го ощастливи и обезпокои. Неизбежното бе и обнадеждаващо, и злокобно, заплашително; младият Ханс Касторп усети остра нужда от помощ — у него се извършваха неопределени и инстинктивни процеси, които се изразяваха в едно отглеждане, опипване и търсене на помощ, съвет и подкрепа, той се сети за редица хора, за които имаше смисъл да помисли в случая.
Между тях беше Йоахим, добрият, почтеният Йоахим, чиито очи бяха добили през тези месеци един толкова печален израз и който понякога толкова пренебрежително свиваше рамене, както никога не бе правил в миналото — Йоахим със „Синия Хайнрих“ в джоба, както госпожа Щьор имаше навик да нарича шишенцето: е едно толкова нахално и безсрамно лице, че всеки път възмущаваше Ханс Касторп до дън душа… Честният Йоахим, който измъчваше и тормозеше придворния съветник Беренс да го пусне да си върви „долу“ или „в равнината“, както тук с лек, но ясно изразен акцент на подценяване наричаха света на здравите; да го пусне, за да постъпи на съкровено желаната служба. За да може по-скоро да стигне дотам и за да печели време, което тук толкова лесно разхищаваха, той спазваше най-съвестно режима — правеше го заради по-скорошното си оздравяване безсъмнено, ала, както понякога се струваше на Ханс Касторп, и заради самия режим, който в края на краищата бе служба като всяка друга служба и дългът си беше дълг. Така Йоахим всяка вечер, минал не минал четвърт час след вечерята, го караше да лягат и то бе добре, защото неговата войнишка изпълнителност оправяше малко цивилните навици на Ханс Касторп, който иначе, макар и да бе безсмислено и безнадеждно, би останал по-дълго време долу с очи, обърнати към малкия салон с русите. Това, че Йоахим толкова настояваше да вървят горе, си имаше и друга, потайна причина, която бе станала напълно ясна за Ханс Касторп, откак бе разбрал защо Йоахим пребледнява на петна и защо в известни моменти устата му се изкривява по толкова жалък начин. Защото и Маруся, вечно засмяната Маруся с малкия рубин на хубавия си пръст, с портокаловия парфюм и високите, проядени гърди, най-често оставаше долу след вечеря и Ханс Касторп разбираше, че това обстоятелство прогонва Йоахим, тъй като страшно много го привличаше. И Йоахим ли беше „затворен“ — по-угнетяващо и по-притеснено от самия Ханс Касторп, тъй като Маруся на всичко отгоре сядаше по пет пъти на ден със своята портокалена кърпичка на трапезата заедно с тях? Във всеки случай Йоахим беше зает премного със себе си, за да може неговото съществование да принесе вътрешна полза на Ханс Касторп. Неговото постоянно бягство от събиранията след вечеря му правеше чест, но едва ли можеше да действа успокоително на Ханс Касторп; понякога му се струваше, че в Йоахимовия пример за спазването на режима и в съветите, които му даваше в тая насока, има нещо съмнително.
Ханс Касторп не бе изкарал и две седмици тук, но времето му се струваше по-дълго; дневната програма на тези тук горе, която Йоахим толкова съвестно спазваше, бе почнала да добива в очите му един свещен, себепонятен и ненарушим облик, така че животът долу в равнината, погледнат оттук, му се струваше почти странен и ненормален. Той вече бе свикнал да се оправя много сръчно с двете одеяла, с които при студено време се увиваше за режимното лежане като правилен пакет, да се превръща на истинска мумия; малко му трябваше още, за да достигне Йоахим в майсторлъка и изкуството да се омотава съвсем по правилата с тях, и доста се учудваше при мисълта, че долу в равнината нямат и понятие за това изкуство и предписание. Да, то бе чудно, но същевременно Ханс Касторп се удивляваше и на това, че го намира чудно, и у него се надигна отново онова безпокойство, което го караше вътрешно да се оглежда за съвет и подкрепа.
Той си помисли за придворния съветник Беренс и за неговия даден sine pecunia съвет да живее съвсем като пациентите и дори да си мери температурата, сети се и за Сетембрини, който си бе умрял от смях за този съвет и после бе процитирал нещо от „Вълшебната флейта“. Да, за тия двамата си помисли той за опит, за да види дали ще се почувства по-добре. Та придворният съветник Беренс бе беловлас мъж, можеше да бъде баща на Ханс Касторп. При това беше шеф на заведението, висш авторитет — а неспокойното сърце на Ханс Касторп чувстваше именно нужда от бащински авторитет. И все пак не му се удаваше да помисли за придворния съветник със синовно доверие. Той бе погребал тук жена си — страдание, което за известно време бе го направило чудак, а после бе останал в курорта, защото бе свързан с гроба, освен това и защото болестта и него бе закачила. Минало ли му беше? Здрав ли беше, имаше ли недвусмисленото желание да оздрави хората, за да могат час по-скоро да се върнат долу в равнината и да си гледат службата? Бузите му бяха постоянно синкави, той всъщност изглеждаше, сякаш дига температура. Но човек можеше да се мами, можеше само въздухът да е причина за този цвят на лицето: Ханс Касторп сам усещаше тук от сутрин до вечер някаква суха жар, без да има температура, доколкото можеше да прецени без термометър. Но когато човек чуеше придворния съветник да приказва, можеше пак да мисли, че има повишена температура; начинът на говоренето му не беше съвсем в ред: приказките му бяха бодри, весели и непринудени, но в тях имаше нещо странно, нещо екзалтирано, особено като се имат пред вид синкавите му бузи и сълзящите му очи, които изглеждаха, като че все още оплаква жена си. Ханс Касторп си спомни за всичко, Което Сетембрини бе казал относно „меланхолията“ и „порочността“ на придворния съветник и как бе го нарекъл „хаотична душа“. Може би го правеше от проклетия и вятърничавост, но той въпреки това намери, че мисълта за придворния съветник Беренс не му носи особена подкрепа.
Оставаше естествено Сетембрини, опозиционерът, фанфаронът и „homo humanus“, както сам се наричаше, който с много настръхнали думи го бе предупредил да не счита болест, съчетана с глупост, за противоречие и дилема на човешките чувства. Какво представляваше той? И имаше ли смисъл да мисли за него? Ханс Касторп добре си спомняше своите крайно оживени сънища, които изпълваха тук горе нощите му, когато, скандализиран от тънката, суха усмивка на италианеца под хубавата извивка на мустаците му, го бе наричал шарманкаджия и бе се мъчил да го отмахне от себе си, защото пречи. Но това бе насън, а будният Ханс Касторп бе друг, по-малко свободен от спящия. Буден, той сам искаше да бъде друг — може би добре беше, че правеше опит вътрешно да възприеме особения характер на Сетембрини, неговата непримиримост и критика, макар че беше сълзлива и бъбрива. Той сам се бе нарекъл педагог; очевидно искаше да влияе върху хората, а младият Ханс Касторп от сърце желаеше да му влияят — разбира се, не дотам, че да се остави на Сетембрини да му нарежда да опакова куфара си и да замине преди срока, както неотдавна напълно сериозно му бе предложил.
„Placet experiri“, помисли той усмихнат, тъй като толкова латински разбираше още, без да има право да се нарича homo humanus. И така той бе хвърлил едно око на Сетембрини и охотно, но не без критично внимание слушаше това, което италианецът разправяше при случайните срещи било при разходките до скамейката на склона, било при слизането до курорта, било при други случаи, например когато Сетембрини пръв свършваше яденето и със своите карирани панталони и клечка за зъби в устата се понасяше из салона със седемте маси противно на всички добри маниери, за да иде до масата на братовчедите. Той заставаше там в грациозна поза, кръстосал крака, и разговаряше, жестикулирайки с клечката за зъби. Или пък си придръпваше стол и сядаше на ъгъла между Ханс Касторп и учителката или на другата страна, между Ханс Касторп и мис Робинсън, и гледаше как деветте сътрапезници изяждат десерта си, от който той, изглежда, се беше отказал.
— Моля да бъда допуснат в този благороден кръжок — казваше той, като се ръкуваше с братовчедите и поздравяваше с поклон останалите. — Този пивовар там… да не говорим за отчайващия вид на пивоварката. Но този господин Магнус току-що изнесе цяла лекция върху психологията на народите. Искате ли да чуете? „Нашата мила Германия е една голяма казарма, вярно. Но тя крие у себе си много кадърност и аз не сменям нашата солидност срещу учтивостта на другите. Каква полза от всичката учтивост, ако отляво и отдясно ме мамят.“ В този стил. Нямам вече сили. Срещу мен седи едно клето създание с надгробни рози върху бузите, една стара мома, която без прекъсване говори за зет си, човек, за когото никой нищо не знае, нито пък иска да знае. С една дума, не мога вече, обрах си крушите.
— Побягнахте, грабвайки знамето — каза госпожа Щьор, — мога да си представя.
— Точно така! — извика Сетембрини. — Знаменито! Виждам, тук вее друг вятър — няма съмнение, попаднах, където трябва. Побягнах и грабнах… Как само умеете да се изразявате!… Мога ли да се осведомя за състоянието на вашето здраве, госпожа Щьор?
Ужасно беше как госпожа Щьор се превземаше.
— Велики боже — каза тя, — то е все същото, господинът сигурно сам знае. Правим две крачки напред и три назад; изкара ли човек пет месеца, пристига Стария и притуря половин година. Ах, истински Танталови мъки[11]. Човек тика ли, тика и мисли, че е стигнал догоре…
— О, колко хубаво от ваша страна! Разрешавате на бедния Тантал малко разнообразие. Сменяте го в търкалянето на прочутия мрамор. Това наричам аз истинско добросърдечие. Но как стои другият въпрос? Тайнствени работи ставали с вас, мадам. Истории за двойници, астрални тела… Досега не им вярвах, но това, което става с вас, ме обърква…
— Изглежда, че господинът иска да му служа за развлечение.
— Съвсем не! Не съм и помислял дори! Успокоете ме първо върху известни тъмни страни на вашето съществование, пък после ще говорим за развлечения. Разхождам се снощи между девет и половина и десет в парка, поглеждам към балконите, електрическата лампа на вашия балкон свети в мрачината. Значи, сте лежали там съгласно режима, разума и правилника. „Ето я, че лежи нашата болна хубавица — казвам си аз — и спазва точно режима, за да се върне час по-скоро дома в обятията на господин Щьор.“ А какво чувам преди няколко минути? Че по същото време са ви видели в чинематографо (господин Сетембрини произнесе думата по италиански с ударение върху четвъртата сричка), в чинематографо под аркадите на казиното, а после и в сладкарницата пред десертно вино и някакви целувки, и то…
Госпожа Щьор кършеше рамене, хилеше се зад салфетката, мушкаше лакти в ребрата на Йоахим Цимсен и тихия д-р Блуменкол и по всякакъв начин проявяваше своето тъпо самодоволство. Тя имаше обичай да оставя лампата да свети за заблуда на балкона, тайно да се измъква и да отива долу в Английския квартал да се забавлява. Мъжът й я очакваше в Канщат. Между впрочем тя не бе единствената пациентка, която имаше този навик.
— … и то — продължи Сетембрини — тези целувки сте вкусили в чия компания? В компанията на капитан Миклозич от Букурещ! Уверяват ме, че носел корсет, но, боже мой, какво значение има това тук! Заклевам ви, мадам, къде бяхте? Вие сте двойна! Във всеки случай сте били заспали и докато земният дял на вашето същество е лежал сам-саменичък, духовният дял се е забавлявал в компанията на капитан Миклозич и неговите целувки…
Госпожа Щьор се извиваше и дърпаше, сякаш я гъделичкаха.
— Човек не знае дали да ви пожелае обратното — каза Сетембрини. — Да бяхте изяли целувките сама, а за лежането да бяхте с капитан Миклозич…
— Хи, хи, хи…
— А знаете ли онзиденшната история? — каза италианецът ненадейно. — Откараха някого — дяволът го откара или всъщност госпожа майка му, една енергична дама, много ми се хареса. Става дума за младия Шнерман, Антон Шнерман, който седеше там отпред, на масата на госпожица Клефелд — виждате, че мястото му е празно. То скоро пак ще бъде заето, не ме е грижа за това, но Антон го отнесе бурята, докато се усети, и замина. Дошъл бе на шестнадесет години тук, а прекарал бе година и половина; тъкмо бяха му трупнали още шест месеца. И какво става? Не знам кой, но някой подшушнал нещичко на мадам Шнерман и тя подразбрала, че синчето й служи на Бакхус и тъй нататък. Явява се без предупреждение на сцената — истинска матрона, три глави по-висока от мене, беловласа, разярена, — без да приказва, удря няколко плесника на господин Антон, хваща го за яката и го настанява във влака. „Ако ще пропада, казва тя, може и долу да пропадане.“ И се прибират у дома.
Наоколо всички, които можеха да го чуят, се смееха, защото господин Сетембрини говореше много забавно. Той бе в течение на последните новини, макар че имаше критично-подигравателно отношение към общия живот на онези тук горе. Той знаеше всичко. Знаеше имената и подробности от живота на новопристигналите; съобщаваше, че вчера на еди-кой си или еди-коя си направили резекция на ребрата и от най-достоверен източник знаеше, че от есента нататък няма да приемат болни с температура над 38,5 градуса. През миналата нощ, разправяше той, кученцето на мадам Капацулиас от Митилин седнало върху бутона на електрическия светлинен сигнал върху нощната лампичка на господарката си, което предизвикало голяма олелия и тупурдия, особено защото не заварили мадам Капацулиас сама, а в компанията на стажанта Дюстмунд от Фридрихсхаген. Даже и д-р Блуменкол бе принуден да се усмихне на тази история, хубавата Маруся щеше да се задуши в портокалената си кърпичка, а госпожа Щьор пищеше пронизително, като с двете ръце си притискаше лявата гърда.
Но с братовчедите Лодовико Сетембрини говореше както за себе си, тъй и за произхода си, било по време на разходките или вечерните събирания, било след обяда, когато повечето пациенти бяха напуснали салона и тримата господа оставаха за малко на масата, докато момичетата разтребваха, а Ханс Касторп си пушеше своята „Мария Манчини“, чийто аромат през третата седмица отново бе почнал да му харесва. Внимателно изпитващ, недоумяващ, но готов да се остави да му влияят, той слушаше разказите на италианеца, които му разкриваха един странен, съвсем нов свят.
Сетембрини разправяше за дядо си, който бил адвокат в Милано, но на първо място голям патриот и представлявал нещо като политически агитатор, оратор и сътрудник на списания — и той опозиционер като внука, но всичко у него било в по-голям, по-смел стил. Защото, докато Лодовико, както сам с горчивина забеляза, бе изпаднал дотам, че се занимаваше с живота и събитията в интернационалния санаториум „Бергхоф“, подлагаше го на иронична критика и го отричаше в името на красивата и жизнена човещина, дядото бе създавал грижи на цели правителства, бе конспирирал срещу Австрия и Свещения съюз, които тогава държали в затъпяващо робство неговото разпокъсано отечество, и бил деен член на някои разпространени в Италия тайни общества — бил „карбонаро“, както обясни Сетембрини с ненадейно сподавен глас, сякаш и днес още бе опасно да се говори за това. Според разказите на внука този Джузепе Сетембрини се представи пред двамата слушатели, с една дума, като някакво тъмно, страстно и бунтовно съществование, като един водач на съзаклятници и заговорник, и при всичката почит, към която те учтиво се стремяха, не им се удаде да прогонят от лицата си израза на недоверчива затвореност и дори на отвращение. Вярно, че работата беше малко по-особена: всичко, за което слушаха, бе станало отколе, почти преди сто години, то бе история, а от историята, и то от старата, те познаваха на теория същността на това, за което сега им се разправяше — отчаяното свободолюбие и непоклатимата ненавист към тиранията, — ако и никога да не бяха помисляли, че така непосредствено ще се докоснат до тия неща. Със заговорничеството и бунтовничеството на този дядо била свързана, както чуха, и голямата му любов към отечеството, за единството и свободата на което се борел; неговата бунтовна дейност била плод и резултат на тая именно достойна за уважение любов; двамата братовчеди бяха свикнали да смятат за равнозначни родолюбието и запазването на обществения ред, но колкото и странна да им се виждаше и на двамата смесицата от бунтарство и патриотизъм, те трябваше вътрешно да признаят, че по него време според условията там бунтарството е било равнозначно на гражданска добродетел, а верноподаничеството — на тъпо равнодушие към обществените въпроси.
Но не само италиански патриот бил дядо Сетембрини, а съгражданин и съратник на всички жадуващи за свобода народи. След провалянето на един известен опит за държавен преврат в Торино, където словом и делом бил замесен, той на косъм успял да се изтръгне от полицейските агенти на княз Метерних и използвал времето на своето емигрантство, за да се бори и пролива кръвта си — в Испания за конституцията и в Гърция за независимостта на елинския народ. Тук се родил бащата на Сетембрини — затова сигурно станал такъв голям хуманист и любител на класическата древност; родил се от майка с немска кръв, защото Джузепе се оженил за едно момиче в Швейцария и го повел със себе си от приключение към приключение. По-късно, след десетгодишно емигрантство, можал да се върне в отечеството си и работел в Милано като адвокат, но в никой случай не се отказвал, посредством слово и писмо, в стихове и в проза, да призовава нацията към свобода и към прогласяване на единна република, да нахвърля със страстен диктаторски устрем главоломни реформаторски програми и да проповядва на разбираем стил обединяването на всички освободени народи за изграждане на Всеобщото щастие. Една подробност, която внукът Сетембрини спомена, направи особено впечатление на младия Ханс Касторп: дядото Джузепе Сетембрини през целия си живот се явявал пред своите съграждани само в черни траурни дрехи — бил опечален, казвал той, заради Италия, отечеството му, което изтлявало в мизерия и робство. При тази подробност Ханс Касторп се сети за собствения си дядо, който също така, откак го помнеше внукът му, не бе свалял черните дрехи; той и преди това бе сравнявал двамата дядовци; разбира се, причината тук бе съвсем друга: със своето старомодно облекло Ханс Лоренц Касторп бе едно същество от минали времена, което криво-ляво се бе приспособило към настоящето, подчертавайки, че не принадлежи към него; той едва при смъртта тържествено бе приел своя истински и подходящ му вид (с накъдрената яка). Колко очебийно различни са били тези двама дядовци! Ханс Касторп се замисли, докато очите му се премрежиха, и той предпазливо поклати глава, което можеше да се сметне и за възхищение, и за недоумение и отрицание. Но той искрено се пазеше да не осъжда чуждоземното, а предпочиташе да прави сравнения и констатации. Той виждаше тясната глава на стария Ханс Лоренц Касторп да се навежда замислено в залата над позлатената кръгла кръщелна купа, тази постоянно предавана по наследство вещ; устата му се отваряше, защото устните му образуваха представката „пра“, тази глуха и благородна представка, която напомняше за места, където хората пристъпват със страхопочитание, леко приведени напред. И той видя Джузепе Сетембрини с трикольор в ръка и извадена сабя, отправил към небето тъмен взор, в който гори обреченост, да щурмува заедно със своята чета борци за свобода фалангата на деспотизма. И едното, и другото са си имали своята красота и чест, мислеше той, мъчейки се да бъде справедлив, защото се чувстваше изцяло или наполовина пристрастен. Дядо Сетембрини се бе борил за политически права, а неговият дядо или поне прадедите му са имали от край време всички права, които в течение на четири века простолюдието им бе измъкнало насила и чрез празни приказки… И двамата бяха ходили облечени в черно — дядото на север и дядото на юг, — и двамата с цел да поставят разстояние между себе си и лошото настояще. Но единият бе вършил това от благочестие, в памет на миналото и смъртта, към които принадлежеше, другият, напротив, от бунтарство в чест на един враждебен на благочестието напредък. „Да, това бяха два мирогледа, две посоки на света“ — мислеше Ханс Касторп и тъй, както стоеше между тях, докато господин Сетембрини разказваше, а той поглеждаше изпитателно ту към едната, ту към другата страна, сети се, че и друг път нещо подобно му се е случвало. Той си спомни за едно самотно пътуване с лодка всред вечерната дрезгавина по едно холщайнско езеро към края на лятото преди няколко години. Часът бе седем, слънцето бе слязло, а на изток, над гористите брегове, бе изгряла вече почти пълната луна. Тогава в продължение на десет минути, докато Ханс Касторп гребеше по тихите води, бе владяла една объркваща и приказна констелация. На запад бе светил ден, една изцъклена, безцветна, несъмнена дневна светлина, но извърнеше ли глава, той виждаше една също така подчертана, вълшебна лунна нощ, в която бяха втъкани влажни мъгли. Странното съвпадение бе траяло почти четвърт час, преди да надделее нощта и луната, а заслепените и смутени очи на Ханс Касторп с радостно учудване прескачаха от едното осветление към другото, от единия пейзаж към другия — от деня към нощта и от нощта към деня. За това се сети той сега.
„Този адвокат Сетембрини, мислеше той, едва ли е могъл да бъде голям правник и учен, като се имат пред вид неговият живот и разните му скитания.“ Но общият принцип на правото, така уверяваше внукът му, го въодушевлявал от детска възраст до края на живота му, а Ханс Касторп, макар и да не бе с много бистра глава и макар че обедът от шест блюда му тежеше, се мъчеше да разбере какво иска да каже Сетембрини, когато наричаше този принцип „източник на свободата и прогреса“. Под прогрес Ханс Касторп досега бе разбирал нещо като развитието на подемната техника през деветнадесетия век; и той намери, че господин Сетембрини съвсем не подценява такива неща, което очевидно не бе правил и дядо му. Италианецът отдаде дълбока почит на отечеството на двамата свои слушатели за това, че там бил изнамерен барутът, който превърнал бронята на феодализма във вехтория, а и печатарската преса; тя пък създала възможност за демократично разпространение на идеите, тоест за разпространение на демократическите идеи. В този смисъл той похвали Германия, а също и заради миналото й, макар че смяташе за справедливо да връчи палмата на първенството на своята родина, тъй като тя първа развяла знамето на просвещението, образованието и свободата, докато други народи още дремели в суеверия и робство. Ако обаче се прекланяше пред техниката и съобщенията, както бе сторил още при първата си среща с братовчедите при скамейката на склона, това не бе заради самите две сили, а заради тяхното значение за моралното усъвършенстване на хората — той радостно обясни, че именно такова значение им придава. След като техниката, каза той, все повече и повече подчинява природата, след като чрез връзките, които тя създава, чрез строежа на пътищата и телеграфите побеждава климатичните различия, тя се оказва най-надеждното средство за сближение между народите, за насърчаване взаимното им опознаване, за създаване на човечно равновесие помежду им, за превъзмогване техните предразсъдъци и накрая за постигането на всеобщото им обединение. Човешкият род идва от мрака, страха и омразата, но се движи по един светъл път към крайното състояние на симпатия, на вътрешно просветление, на доброта и щастие, а по този път техниката е най-доброто превозно средство, каза той. Но като говореше така, той на един дъх съчетаваше категории, които Ханс Касторп досега бе свикнал да си представя само далече разделени една от друга. Техника и нравственост — каза той. А после заговори дори за Спасителя на християнството, който пръв обявил принципа на равенството и единството, след което печатарската преса могъщо спомогнала за разпространението на този принцип, докато Великата френска революция го въздигнала в закон. По неопределими причини, но по най-определен начин това смути младия Ханс Касторп, макар че господин Сетембрини си служеше с толкова ясни и добре очертани слова. Един път, каза той, един-единствен път в живота си, и то когато навлизал в най-добрите си години, дядо му се почувствал щастлив от сърце — това било по време на Юлската революция в Париж. Тогава той ясно и открито заявил, че ще дойде време, когато всички хора ще турят тия три дни в Париж наравно с шестте дни на миросъзданието. Тук Ханс Касторп не можа да се въздържи и удари с ръка върху масата, учуден до дъното на душата си. Прекалено му се видя да се сравняват трите летни дни от 1830 година, през които парижаните постановили нова конституция, с шестте дни, в които господ-бог разделил земята от водата и създал вечните небесни светила, както и цветята, дърветата, птиците, рибите и целия живот; после, когато бе насаме с братовчед си Йоахим, той се поразговори с него и изрично подчерта, че намира това за свръхпрекалено и дори скандално.
Но той доброволно се съгласяваше да му влияят, в смисъл, че му бе приятно да прави опити, и затова обузда протеста, който неговото благочестие и неговият вкус вдигнаха срещу поддържания от Сетембрини ред на нещата, като реши, че може да отдаде на смелостта онова, което му се струваше богохулно, и на великодушието и благородния порив онова, което му се струваше безвкусно — поне там и тогава сигурно е било така: например когато дядо Сетембрини е наричал барикадите „трон за народа“ и когато е обяснявал, че е дошло време „да се освети копието на гражданина пред олтара на човечеството“.
Ханс Касторп знаеше защо слуша господин Сетембрини, не точно защо, но все пак знаеше. Тук имаше нещо като чувство за дълг освен онази ваканционна безотговорност на пътника и госта, която не се затваря пред никое впечатление и която приема нещата със съзнанието, че утре или другиден отново ще разпери криле и ще се завърне при обичайния си ред — някакво предписание на съвестта, и то, за да бъдем точни, предписание и назидание на една малко нечиста съвест, го караше да изслушва италианеца, било, като си пушеше своята „Мария Манчини“, кръстосал крак въз крак, било когато тримата се изкачваха от Английския квартал към „Бергхоф“.
Според определенията, представите и изложението на Сетембрини два принципа се бореха за света: силата и правото, тиранията и свободата, суеверието и знанието, принципът на инертността и принципът на кипящото движение, на напредъка. Единият принцип можел да се нарече азиатски, а другият — европейски, защото Европа била отечеството на бунта, на критиката, на преобразяващата дейност, докато източният континент олицетворявал неподвижността, бездейния покой. Нямало съмнение коя от двете сили ще спечели крайната победа — това бе просвещението, съобразеното с разума усъвършенстване. Защото човечността увличала по своя светъл път все повече нови народи, завоювала все повече територия в Европа и дори почнала да напредва в Азия. Но още много не достигало за нейната пълна победа и благонамерените люде, тези, които били получили светлината, трябвало да направят големи и благородни усилия, докато настъпи денят, когато рухнат монархиите и религиите и в ония страни на нашия континент, които всъщност не са преживели нито един осемнадесети век, нито една 1789 година. Но този ден ще дойде, каза Сетембрини и леко се усмихна под мустак, той ще дойде ако не върху гълъбови крака, то с орлови криле, и ще изгрее като утринна зора на всеобщото побратимяване на народите под знака на разума, науката и правото; той ще доведе до Свещения съюз на буржоазната демокрация, светлата противоположност на онзи трижди проклет съюз на владетелите и кабинетите, личен враг на който бил дядо Джузепе — с една дума, до световната република. За тази цел било необходимо преди всичко да се порази азиатският, робският принцип на инертността в средището и жизненото огнище на неговата съпротива — във Виена. Първо, трябвало Австрия да се удари по главата и да се разбие, за да се отмъсти за миналото и, второ, за да се отвори пътят за господството на правото и щастието на земята.
Този последен обрат и това умозаключение на сладкодумните излияния на Сетембрини не интересуваха вече никак Ханс Касторп, те не му се нравеха и дори неприятно го засегнаха със своето често повтарящо се лично или национално озлобление — да не говорим за Йоахим Цимсен, който, щом италианецът навлезеше в тия води, свъсен отвръщаше глава и преставаше да слуша или се сещаше за режима и гледаше да отклони разговора. И Ханс Касторп не се чувстваше задължен да обръща внимание на такива заблуди — очевидно те лежаха извън границите на това, чието влияние съвестта му предписваше да възприеме, предписваше толкова ясно, че той сам, когато Сетембрини седнеше до тях или ги намереше навън, го подканваше да им разправи за идеите си.
Тези идеи, идеали и изяви на волята, забеляза Сетембрини, били семейна традиция в техния дом. Защото и тримата й били посветили живота и духовните си сили — и дядото, и бащата, и внукът — всеки по свой начин: бащата не по-малко от дядото, макар че не бил като него политически агитатор и борец за свобода, а тих и деликатен учен, един кабинетен хуманист. Но какво бил хуманизмът? Любов към човека, нищо повече, и затова той бил и политика, бил и бунт против всичко, което унижава и омърсява идеята за човека. Обвинявали го, че прекалено държи на формата, но той държел на красивата форма само заради достойнството на човека — като светла противоположност на Средновековието, което било потънало не само в човеконенавистничество и суеверия, но и в позорна безформеност; от край време той, хуманизмът, е защитавал каузата на човека, неговите земни интереси, свободата на мисълта и жизнерадостта, поддържайки, че небето трябва без друго да се предостави на врабците. Прометей! Той бил първият хуманист и бил идентичен с оня сатана, за когото Кардучи бил написал своя химн… Ах, боже мой, ако братовчедите биха могли да чуят как старият болонски враг на църквата е нападал и иронизирал християнската чувствителност на романтиците! И Свещените песни на Мандзони! И изпълнената със сенки и лунна светлина поезия на „романтичизмо“, която е сравнявал с „бледната небесна монахиня — луната“. Само Бакхус знаел каква наслада е било това! Да би знали само как той, Кардучи, тълкувал Данте — чествал го като гражданин на голям град, който бранил от аскетизма и светоотрицанието оная дейност, която коренно преустройва и подобрява света. Защото не болнавата и мистагогична сянка на Беатриче бил удостоил поетът с прозвището „donna gentile е pietosa“.[12], тъй наричал той всъщност жена си, която олицетворявала в стихотворенията му принципа на земното познание, на практическата дейност в живота…
Но Ханс Касторп бе чувал това-онова за Данте, и то от най-меродавен източник. Като имаше пред вид фанфаронството на италианеца, той не се довери напълно на неговите сведения; все пак интересно беше да се чуе, че Данте е бил един събуден жител на голям град. А след това продължи да слуша как Сетембрини заговори за себе си и обясни, че у него, внука Лодовико, се били съчетали тежненията на непосредствените му предшественици — държавническото на дядо му и хуманитарното на баща му, тъй като той станал литератор, свободен писател. Защото литературата не била нищо друго освен тъкмо това: съчетание на хуманизъм и политика, което се осъществява съвсем непринудено, след като самият хуманизъм вече е политика, а политиката — хуманизъм… Тук Ханс Касторп се ослуша и се помъчи добре да разбере казаното, защото се надяваше сега да му стане ясна цялата простотия на пивоваря Магнусен и да разбере защо литературата е нещо по-друго, а не само „красиви характери“. Сетембрини запита двамата си слушатели дали са чували нещо за господин Брунето, Брунето Латини, градски писар на Флоренция към 1250 година, който бил написал един книга върху добродетелите и пороците. Този майстор пръв бил придал изисканост на флорентинците и ги научил как да говорят, а също как да управляват изкусно републиката по правилата на политиката. „Това е то, господа! — извика Сетембрини. — Това е то!“ И той заговори за „словото“, за култа към словото, за красноречието, което той нарече триумф на човечността. Тъй като словото било честта на човека и само то правело живота достоен за човека. Не само хуманизмът, а изобщо човещината, прастарото човешко достойнство, уважението към човека и човешкото самоуважение били неразделни от словото, тоест от литературата („Виждаш ли — каза по-късно Ханс Касторп на братовчед си, виждаш ли, че в литературата от значение са красивите думи? Знаех си аз.“), така и политиката била свързана с нея или по-скоро тя произлизала от съюза, единството на човещината и литературата, защото красивото слово създава красиви дела.
— Преди двеста години — каза Сетембрини — имахте в страната си един поет, един чудесен стар сладкодумник, който отдаваше голямо значение на красивия почерк, защото смяташе, че той води до красив стил. Трябвало е само да иде малко по-нататък и да каже, че красивият стил води до красиви действия.
Да пишеш красиво, почти значело да мислиш красиво, а оттук до хубавите действия не било вече много далече. Всяко благонравие и нравствено усъвършенстване произхождало от духа на литературата, този дух на човешката чест, който бил едновременно и дух на човещината и политиката. Да, всичко това било едно цяло, било една и съща сила и идея и могло да се изрази в едно име. Кое било това име? Е, това име било съставено от добре известни срички, смисълът и величието на които братовчедите, сигурно не са разбрали досега както трябва — това име било: цивилизация! И докато устните на Сетембрини произнасяха това име, малката му десница се изхвърли нагоре, като на някой, който вдига тост.
Всичко това младият Ханс Касторп намираше за достопаметно — без ангажимент и повече за опит, но във всеки случай го намираше за достопаметно — и в този смисъл се изказа пред братовчед си, който тъкмо тогава бе пъхнал термометъра в устата си и можа само да избърбори нещо неясно, а после бе зает да отчете температурата и да я нанесе в таблицата, та не можа да вземе становище по гледищата на Сетембрини. Ханс Касторп, както казахме, драговолно си взе бележка от тях и се разтвори, за да ги приеме и подложи на изпитание; оттук става преди всичко ясно с какви предимства се отличава бодърстващият човек от този, който сънува глупави сънища, какъвто бе случаят с Ханс Касторп, който много пъти насън бе ругал господин Сетембрини в лицето като шарманкаджия и с всички сили се бе старал да го изтика нанякъде, защото „пречел тук“. Буден, той учтиво и внимателно го слушаше и с най-добро желание се стараеше да уравновеси и обуздае съпротивата, която се надигаше у него против предписанията и обясненията на ментора. Защото не бива да отречем, че в душата му се обаждаха известни противоречия: имаше такива, които от по-рано, открай време и винаги се намираха там, както и други, които се бяха появили във връзка със сега създаденото положение от неговите преживявания тук горе, които отчасти бяха за пред хората, отчасти бяха потайни.
Какво е човекът, колко лесно се мами съвестта му! Как тя умее да долови в гласа на дълга позволението за страстта! От чувство за дълг, заради справедливостта, заради равновесието Ханс Касторп изслушваше господин Сетембрини и благосклонно проверяваше неговите гледища върху разума, републиката и красивия стил, готов да се остави да му повлияят. Толкова по-допустимо му се стори след това да даде воля на размислите и мечтите си, но в друга, в противоположна посока — за да изкажем докрай нашите съмнения или цялото наше прозрение, той бе слушал господин Сетембрини само с цел да получи свободен пропуск от съвестта си, какъвто тя отначало не искаше да му издаде. Но какво или кой се намираше на онази, противоположната страна на патриотизма, на човешкото достойнство и на изящната литература, накъдето Ханс Касторп вярваше, че може отново да насочи мислите и действията си? Там се намираше… Клавдия Шоша, отпусната, разядена от червея на болестта, с киргизки очи; когато Ханс Касторп мислеше за нея (между впрочем „мислеше“ е един твърде въздържан израз за начина, по който вътрешно се занимаваше с нея), струваше му се, че отново се вози в лодката по онова холщайнско езеро и със смутени, заслепени очи поглежда ту стъклената дневна светлина над западния бряг, ту изтъканата от мъгла лунна нощ на източното небе.