Томас Ман
Вълшебната планина (27)

„Боже мой, виждам!“

Измина цяла седмица, докато повикаха чрез старшата сестра Милендонк Ханс Касторп в рентгеновата лаборатория. Той не искаше да бъде настойчив. Хората в санаториума „Бергхоф“ бяха заети, очевидно и лекари, и служители бяха отрупани с работа. През последните дни бяха дошли нови гости: двама руски студенти с гъсти коси и затворени черни рубашки, под които не се провиждаше никакво бельо; съпружеска двойка холандци, които настаниха на масата на Сетембрини; един гърбав мексиканец, чиито страшни пристъпи на задух ужасяваха сътрапезниците му: в такива случаи той се вкопчваше в съседа си — все едно дали бе мъж или жена — и желязната хватка на дългите му ръце го стягаше като в менгеме, всявайки страх и ужас у викащия за помощ, който напразно се съпротивляваше. С една дума, трапезарията бе почти напълно заета, макар че зимният сезон почваше едва през октомври. А случаят на Ханс Касторп не бе от най-тежките, неговата болест едва ли му даваше право да претендира за особено внимание. Колкото и глупава и проста да бе, госпожа Щьор например бе много по-сериозно болна от него, да не говорим за д-р Блуменкол. Човек би трябвало да не притежава никакво чувство за йерархия и дистанция, за да не проявява в случаи като Ханс Касторповия скромна сдържаност, още повече, че такова едно становище отговаряше на духа на заведението. Тук не обръщаха особено внимание на леко болните, това той често бе чувал при разговор. Говореха с пренебрежение за тях — такива бяха тукашните мащаби, — гледаха ги отвисоко; такова бе отношението не само на по-тежко или най-тежко болните, а и на тези, които бяха „леки“. При това те естествено се отнасяха пренебрежително и към самите себе си, но спасяваха самоуважението си, като се подчиняваха на мащаба. Това е човешко. „А, онзи ли! — можеха те да казват един за друг. — Нищо му няма на него, той надали има и право да стои тук. Даже и каверна няма…“ Такъв беше духът — своего рода аристократичен, и Ханс Касторп му отдаваше чест с вроденото си уважение към всеки закон и всяка наредба. Казват: каквато страната, такива обичаите. Пътешествениците, които се подсмиват на обичаите и мащабите на далия им гостоприемство народ, са слабокултурни: много и различни са свойствата, които предизвикват уважение. Даже и към Йоахим Ханс проявяваше известно уважение и внимание — не само защото братовчед му бе по-отдавнашен и му служеше като наставник и водач в тукашния свят, но и защото той безспорно представляваше „по-тежък“ случай. И тъй както стояха работите, ставаше ясно защо всеки бе склонен да извлече възможно повече от собствения си случай, да го надуе, за да се причисли към аристокрацията или да се приближи до нея. И Ханс Касторп, когато го запитваха на масата, казваше някое и друго деление в повече от действително измерената температура и не можеше да не се почувства поласкан, когато го заплашваха с пръст, сякаш бе някой изпечен хитрец. Но дори и когато преувеличаваше малко, той всъщност все пак си оставаше лице от по-ниска степен, затова подобаващото му държане сигурно трябваше да се отличава с търпение и въздържаност.

Той отново бе възприел програмата на първите три седмици, този вече познат му монотонен и точно разпределен живот рамо до рамо с Йоахим и още от първия ден всичко тръгна като по вода, сякаш никакво прекъсване не бе имало. И действително прекъсването ясно заличено; той още при първата си поява на масата ясно усети това. Вярно, Йоахим, който особено и старателно спазваше по-забележителните дати, се бе погрижил да украси с няколко цветя мястото на братовчед си. Но поздравът на сътрапезниците му не бе тържествен, малко се различаваше от друг път, когато раздялата не бе траяла цели три седмици, а само три часа: не толкова от равнодушие към неговата несложна и симпатична личност, не и защото тези хора бяха прекалено заети със себе си и със своята интересна физика, колкото затова, че нямаха усет за протеклото време. И Ханс Касторп без труд се приспособи към тях, тъй като сам седеше на мястото си между учителката и мис Робинсън, сякаш едва вчера бе станал от него.

Щом като човек на собствената си маса не можеше да направи впечатление с факта, че е турил край на уединението си, какво повече би могъл да очаква от просторната трапезария? Там буквално никой не му обърна внимание — с изключение на Сетембрини, който след края на обеда пристъпи към него, за да го поздрави шеговито и приятелски. Ханс Касторп естествено би могъл да изтъкне още едно изключение, което ние трябва да поставим под въпрос. Той си внуши, че Клавдия Шоша е забелязала появата му — още при влизането си, както винаги със закъснение и затръшване на стъклената врата; тесните й очи се бяха спрели върху му и той ги посрещна с погледа си, а едва бе седнала, когато още веднъж го погледна усмихната през рамо — усмихната както преди три седмици, преди той да отиде на преглед. И това бе неприкрит и безцеремонен жест — безцеремонен към него и всички останали сътрапезници, — че той не знаеше дали да се възхити, или да го сметне за израз на пренебрежение и да се разсърди. Всеки случай сърцето му се бе свило под този поглед, който по един в неговите очи възмутителен и опияняващ начин бе отрекъл и опровергал, факта, че те двамата не са официално запознати; то, сърцето му, болезнено се бе свило още когато стъклената врата издрънча, тъй като със затаен дъх бе очаквал този миг.

Нека допълнително споменем, че вътрешните връзки на Ханс Касторп с пациентката от „добрата руска маса“ бяха отбелязали голям напредък през времето на неговото уединение; средно високата личност с гъвкавата походка и киргизките очи изпълваше неговите чувства и неговия смирен дух — с една дума, той бе влюбен (нека употребим тази дума, макар че е дума „отдолу“, от равнината, която би могла да създаде впечатление, че песенчицата „Колко чудно ме обвява“ би могла тук някак си да намери приложение). Когато се събуждаше рано, той виждаше образа й да витае всред колебливо разбулващата се стая, а също и вечер, когато се вглеждаше в сгъстяващия се здрач (и в оня миг, когато Сетембрини влезе и стаята изведнъж светна, същият образ ясно се бе очертал насреща му и това бе причината, поради която се бе изчервил при вида на хуманиста); през часовете на разчленения ден той бе мислил за нейната уста, за нейните скули, за нейните очи, цветът, формата, разположението на които пронизваха душата му, за попревития й гръб, за начина, по който държеше главата си, за прешлена всред задната изрезка на блузата й, за проблясващите под тънкия газ мишници — и ако премълчахме, че това беше средството, благодарение на което часовете му толкова лесно преминаваха, то бе, защото със симпатия гледахме на неспокойната съвест, която се намесваше в ужасяващото щастие от тези картини и образи. Да, ужас и потрес бяха свързани с това — надежда, радост и безимен страх, които клоняха към неизвестност, безграничност и пълна авантюра и понякога толкова внезапно стягаха сърцето на младия човек — сърцето в същинския и физическия смисъл, — че той слагаше едната си ръка върху него, вдигаше другата към челото (като козирка над очите) и прошепваше:

— Боже мой!

Защото зад челото се криеха размисли и полуразмисли, които всъщност придаваха на картините и образите една безпределена сладост и които се отнасяха до небрежността и безцеремонността на мадам Шоша, до боледуването й, до изтъкването и подчертаването на ценното тяло поради болестта, до въплътяването на цялата й същност чрез болестта, същата болест, която Ханс Касторп — съгласно лекарската диагноза — споделяше с нея. Зад челото си той разбра авантюристичната свобода, с която госпожа Шоша не обръщаше внимание на факта, че не са запознати, а се оглеждаше и усмихваше, сякаш не принадлежат към обществото, сякаш не бе дори необходимо те двамата да си говорят… и именно това бе, което го стресна: по същия начин го бе стреснал и Йоахим, когато при лекарския преглед набърже бе прехвърлил изпитателния си поглед от голия му гръден кош към очите му — с разликата, че тогава причина за неговото стряскане бяха съчувствие и загриженост, сега обаче причините бяха съвсем други.

И тъй животът в „Бергхоф“ отново тръгна по своя равномерен ход. Този щедър и добре устроен живот върху тясна сцена; в очакване на рентгеновата снимка Ханс Касторп продължи да споделя с добряка Йоахим ежедневието, като всеки час правеше същото, каквото и той — и това съседство сигурно бе добро за младия мъж. Защото, макар и да бе само съседство на двама болни, в него имаше много военно благоприличие, което, разбира се, без да си дава сметка за това, бе на път да се задоволи със спазването на болничния режим, така че режимът взе да заменя изпълнението на дълга там долу, в равнината, и се яви като някаква подхвърлена му професия — Ханс Касторп не бе толкова глупав, че да не разбере положението. Но той добре чувстваше обуздаващото, задържащото въздействие на това съседство върху нрава му на цивилен човек — може би дори съседството, примерът и надзираването от страна на Йоахим му пречеха да предприеме нещо слепешката. Защото той добре виждаше как славният Йоахим страда от една връхлитаща върху му портокалова атмосфера, всред която имаше две кръгли кафяви очи, един малък рубин, някаква голяма, почти неоправдана охота за смях и едни външно добре оформени гърди — разумът и почтеността, с които Йоахим се държеше настрана от тази атмосфера и я отбягваше, обхванаха и Ханс Касторп, налагаха му известна дисциплина и ред и му пречеха, тъй да се каже, да „заеме един молив“ от теснооката — нещо, което по собствения си опит бе напълно готов да стори, ако не беше дисциплиниращото съседство, Йоахим никога не говореше за вечно засмяната Маруся, ето защо и Ханс Касторп не си позволи да говори с него за Клавдия Шоша. Това той си наваксваше, като потайно разговаряше с учителката от дясната му страна на масата, при което дразнеше старата мома с нейната слабост към гъвкавата рускиня, караше я да се черви, а през това време сам имитираше изпълненото с достойнство подпиране на брадата у стария Касторп. Освен това той я караше да разбере нещо ново и интересно за личния живот на мадам Шоша, за нейния произход, за мъжа й, за възрастта, за характера на болестта й. Искаше да знае дали има деца. Не, не, няма деца. Защо й са деца на жена като нея? Вероятно й бе строго забранено да ражда, а, от друга страна: какво щеше да излезе от тия деца? Ханс Касторп трябваше да се съгласи с това. В края на краищата и късно е вече за нея, предположи той с насилена деловитост. Понякога профилът на госпожа Шоша му се виждал почти вече малко изострен. Дали не е прехвърлила тридесетте? Госпожицата енергично се възпротиви. Клавдия на тридесет години? Най-много може да е на двадесет и осем. А за профила тя забрани на съседа си и дума да продума. Профилът на Клавдия бил деликатен, младежки, изпълнен със сладост, макар че бил интересен профил, а не като на някоя здрава гъска. И за наказание госпожица Енгелхард добави без пауза, че един мъж често посещава госпожа Шоша; идвал й на гости един неин съотечественик, който живеел в курорта: тя го приемала следобед в стаята си.

Ударът улучи. Лицето на Ханс Касторп се изкриви въпреки всичките му усилия, измъчени бяха и изразите като „не може да бъде“ и „виж ти, виж ти“, с които се опита да пресрещне новината. Неспособен да погледне през пръсти на съществуването на този съотечественик, както отначало искаше да покаже, той с разтреперани устни постоянно се връщаше на тази тема. Млад човек ли? Млад и представителен според това, което чула, отвърна учителката, защото собствени наблюдения нямала. Дали е болен? Най-много леко! Да се надяваме, каза Ханс Касторп подигравателно, че носи повече бельо, отколкото съотечествениците му на „лошата руска маса“ — нещо, което все още за наказание, госпожица Енгелхард каза, че гарантира. Тогава той призна, че случаят го интересува и сериозно й възложи да разбере какво представлява този интимен съотечественик. Но вместо да му донесе новини за него, тя след няколко дена му съобщи нещо съвсем ново.

Бе узнала, че рисуват портрета на Клавдия Шоша и запита Ханс Касторп дали и той е чул нещо подобно. Ако ли не, нека въпреки това бъде сигурен: тя го е научила от най-достоверен източник. От дълго време госпожа Шоша позирала някому за портрета си — и то кому? На придворния съветник! На придворния съветник Беренс, който по тази причина почти всеки ден се вижда с нея в своята частна квартира.

Тази новина засегна Ханс Касторп още повече от предишната. Той почна често да се шегува насила. Е да, известно е, че придворният съветник рисува с маслени бои — какво иска учителката, то не е забранено, тоест всекиму е разрешено. Значи, в квартирата на вдовеца Беренс? Дано поне госпожица фон Милендонк присъства на сеансите. Тя едва ли ще има време. „И Беренс няма повече време от нея“ — каза Ханс Касторп строго. Но макар че с това сякаш бе направено едно окончателно изявление по този въпрос, на Ханс Касторп и през ум не му мина да го приключи, а се впусна да разпитва за други подробности: за портрета, формата му и дали рисуват само главата, или правят портрет до коленете; също и за часа на сеансите — а пък госпожица Енгелхард не можеше да му предложи никакви подробности и бе принудена да го утеши с обещания за нови издирвания.

След научаването на тази новина Ханс Касторп си премери 37,7. Посетителите, които приемаше госпожа Шоша, много повече го тревожеха и му причиняваха по-голяма болка от посещенията, които тя правеше. Частният и личен живот на госпожа Шоша бе почнал да му причинява болка и безпокойство сам за себе си и независимо от неговото съдържание, а колко повече трябваше да се изостри всичко, след като до ушите му почнаха да достигат двусмислици върху това съдържание! Вярно, възможно бе, общо погледнато, отношенията между руснака и неговата съотечественичка да бяха от делови и безобиден характер; но от известно време насам Ханс Касторп бе склонен да смята деловитост и безобидност за празни приказки тъй както не можеше и да си наложи, не можеше да се убеди, че живописта представлява нещо по-друго и отношенията между един приказващ сопнато вдовец и една млада жена с тесни очи и тиха стъпка. Вкусът, който придворният съветник бе показал при избора на модела си, твърде много отговаряше на собствения му вкус, за да може Ханс Касторп да вярва на деловитост, при което съвсем малка подкрепа му носеше представата за сините бузи на д-р Беренс и изпъкналите му очи с червени жилки. Едно наблюдение, което той през тези дни сам и случайно направи, му подейства по друг начин, макар че повторно се касаеше до потвърждение на вкуса му. На масата на госпожа Заломон и лакомия ученик с очилата, която бе поставена напреки и вляво от масата на братовчедите до сами стъклената странична врата, имаше един болен, от Манхайм, както бе чул Ханс Касторп, тридесетинагодишен, с оредели коси, наядени зъби и плах говор — същият, който понякога вечер посвирваше на пиано, и то най-често „Сватбеният марш“ от „Сън в лятна нощ“. Казваха, че бил много набожен, нещо, което по понятни причини нерядко се срещаше тук горе. Всяка неделя посещавал черковната служба долу в „курорта“, а по време на режимното лежане четял религиозни книги, книги с изобразен потир или палмови клончета върху корицата. Та този приятел, както един ден Ханс Касторп забеляза, отправяше погледите си натам, дето и той сам гледаше — очите му следяха гъвкавата мадам Шоша, и то по един плах и същевременно натрапчив начин, в който имаше нещо почти кучешко. След като Ханс Касторп веднъж бе забелязал това, не можеше да не го установи повторно и многократно. Той виждаше младия човек вечер в стаята за игра между гостите, мрачен, погълнат от образа на грациозната, макар и болнава жена, която седеше на канапето в малкия салон и разговаряше с Тамара (така се казваше момичето с веселия нрав и гъстата като пълна коса), с д-р Блуменкол и господина с хлътналите гърди и увисналите рамене от нейната маса; виждаше го да се извръща, да се оттегля и отново бавно да поглежда през рамо към нея с извъртени встрани очни ябълки и жално придръпната горна устна. Той го виждаше да си пуска боята и да не вдига поглед, но после все пак да вдига очи и жадно да се взира към вратата, която се затръшваше, докато госпожа Шоша гъвкаво се придвижваше към мястото си. Освен това той често виждаше как горкичкият след ядене заставаше между изхода и „добрата руска маса“, та госпожа Шоша, която не му обръщаше внимание да мине край него, за да я погълне отблизо с очите си, които бяха препълнени с печал.

И това откритие, значи, немалко измъчваше Ханс Касторп, макар че горчивата жажда в погледа на манхаймеца не бе в състояние да го обезпокои така, както частните отношения на Клавдия Шоша с придворния съветник Беренс — един човек, който толкова го превъзхождаше по възраст, лични качества и обществено положение. Клавдия никак не се интересуваше от манхаймеца — ако имаше такова нещо, той, както бе вътрешно наострен, щеше да го долови, така че това, което се бе впило в душата му, не бе противният шип на ревността. Но той изпитваше всички усещания, които опиянението и страстта изпитват, когато забележат във външния свят също такива чувства, които представляват най-странната смесица от отвращение и сродство. Не е възможно всичко да обгледаме и анализираме, ако искаме да вървим напред. Във всеки случай много му се събра на горкия Ханс Касторп — трябваше да понесе и наблюденията върху манхаймеца.

Тъй преминаха осемте дена до рентгеновия преглед на Ханс Касторп. Той не знаеше, че ще трябва толкова да чака, но че те бяха вече преминали, разбра, когато една сутрин при първата закуска старшата сестра му поръча да дойде следобед в лабораторията (тя пак имаше ечемик, не можеше да бъде същият, очевидно това безобидно, но обезобразяващо страдание бе в природата й). Ханс Касторп трябваше да се яви заедно с братовчед си половин час преди чая; защото в случая щяха да правят снимка и на Йоахим — последната сигур вече се смяташе за стара. И така те днес съкратиха големия следобеден режим с тридесет минути и точно в три часа и половина слязоха по каменното стълбище в несъщинския сутерен и седнаха в малката чакалня, която разделяше рентгена от стаята за прегледи — Йоахим, комуто нищо ново не предстоеше, напълно спокоен, Ханс Касторп в известно трескаво очакване, защото никога още не бяха хвърляли поглед върху неговия вътрешен органичен живот. Те не бяха сами, когато влязоха, неколцина вече седяха там с оръфани илюстровани списания върху коленете и чакаха: един юначина швед, който седеше в трапезарията на масата на Сетембрини и за когото разправяха, че при пристигането му през април бил толкова болен, та едва се съгласили да го приемат; сега бил наддал 40 килограма и скоро щели да го изпишат като напълно здрав; после една жена от „лошата руска маса“, самата тя хилава, със своето още по-хилаво, дългоносо и грозно момче на име Саша. Тези хора, значи, чакаха по-отдавна от братовчедите; те очевидно имаха предимство в реда на повикването — в рентгена, изглежда, имаше някакво закъснение и сигурно чаят им щеше да изстине. В лабораторията работеха. Чуваше се гласът на придворния съветник, който даваше някакво нареждане. Бе три и половина часът или малко по-късно, когато вратата се отвори — един рентгенов лаборант, който работеше тук долу, я отвори, — и едва тогава пуснаха да влезе щастливият юначина швед: очевидно предшестващият бе излязъл от друга врата. Сега работата тръгна по-бързо. Само след десет минути чуха как напълно оздравяващият швед, тази жива реклама за курорта и заведението, с твърда стъпка се отдалечава по коридора; пуснаха да влезе руската майка със своя Саша. Отново, както вече при влизането на шведа, Ханс Касторп забеляза, че в рентгена цари полумрак, тоест изкуствена полусветлина — точно както в аналитичния кабинет на д-р Кроковски. Прозорците бяха закрити, пътят на дневната светлина бе препречен и само няколко електрически лампи горяха. Но докато влизаха Саша и майка му, докато Ханс Касторп ги следеше с поглед — в същия момент, значи, се отвори вратата откъм коридора и следният пациент пристъпи в чакалнята — подранил, защото рентгенът работеше със закъснение; това бе мадам Шоша.

Клавдия Шоша изведнъж се намери в стаичката; Ханс Касторп я позна с широко отворени очи, при което ясно усети как кръвта се отля от лицето му и долната му челюст увисна, та устата му всеки миг можеше да зейне. Клавдия бе влязла така между другото, така изневиделица — тя изведнъж се намери задно с братовчедите в тясното помещение, след като само преди миг нея я нямаше там. Йоахим бърже вдигна поглед към Ханс Касторп и после не само сведе очи, но и взе от масата илюстрования вестник, който току-що бе оставил, и скри лицето си зад него. Ханс Касторп не намери сили и решимост да стори същото. След като отначало пребледня, той се изчерви, а сърцето му биеше ли, биеше. Госпожа Шоша седна близо до вратата към лабораторията в едно ниско кръгло кресло с малки, сякаш закърнели облегалки за ръцете, облегна се, кръстоса леко крак върху крак и зарея поглед в пространството, при което нейните Пшибиславови очи изглеждаха малко кривогледи, защото нервно ги поотклоняваше, усетила, че я наблюдават. Тя бе облечена в бял пуловер и синя пола, а в ръката си държеше книга, както изглежда, заета от библиотеката, докато почукваше леко с крака си, който почиваше върху пода.

След минута и половина тя промени положението си, огледа се, стана с вид, сякаш не знае какво да прави и към кого да се обърне — и почна да говори. Тя попита нещо, отправи въпрос към Йоахим, макар че той изглеждаше потънал в илюстрования си вестник, докато Ханс Касторп седеше незает — учленяваше думи с устата си и издаваше глас из своето бяло гърло: не беше дълбокият, съдържащ малка острота, приятно пресипнал глас, който Ханс Касторп познаваше — отколе познаваше и дори един път бе чул съвсем отблизо: тогава, когато с този глас му бе казано, лично нему: „На драго сърце. Само че след часа непременно да ми го върнеш.“ Все пак тогава изговорът бе по-гладък и по-определен; сега думите излизаха малко провлечени и повалени, говорещата нямаше естествено право върху тях, тя само ги даваше заемообразно, както Ханс Касторп вече на няколко пъти я беше чувал да прави — с някакво чувство на превъзходство, което обаче бе обградено със смирено възхищение. Госпожа Шоша бе пъхнала едната ръка в джоба на жилетката си, а с другата придържаше косите си в тила; тя запита:

— Прощавайте, кой час ви е определен?

И Йоахим хвърли бърз поглед към братовчед си, прибра, както бе седнал, петите и отговори:

— Три и половина.

Тя продължи:

— На мен четири без четвърт. Какво става? Наближава четири часът. Май че току-що влезе някой?

— Да, двама души — отговори Йоахим. — Те бяха преди нас наред. Рентгенът има закъснение. Изглежда, всичко се измества с половин час назад.

— Неприятно — каза тя и нервно оправи косата си.

— Доста — отвърна Йоахим. — И ние чакаме вече половин час.

Ето те двамата се разговаряха и Ханс Касторп ги слушаше като насън. Това, че Йоахим говореше с госпожа Шоша, бе почти същото, сякаш сам той бе говорил с нея — но същевременно беше и нещо съвършено друго. Думата „доста“ бе обидила Ханс Касторп, тя му се стори дръзка или поне изненадващо равнодушна с оглед на обстоятелствата. Но в края на краищата Йоахим можеше да говори така, той изобщо можеше да говори с нея и може би малко му се надуваше с това свое предизвикателно „доста“ — горе-долу тъй, както той сам си бе дал важност пред Йоахим и Сетембрини, когато му бе зададен въпросът колко време смята да остане и той бе отговорил „три седмици“. Тя бе заприказвала Йоахим, макар че той бе вдигнал вестника пред лицето си — сигурно защото бе по-отдавна тук, защото по-отдавна го познаваше, но също и по друга причина: отношението помежду им бе благонравно, можеха да разговарят с членоразделна реч, помежду им не цареше нищо диво, дълбоко, страшно и тайнствено. Ако тука чакаше с тях една брюнетка с рубинов пръстен и портокалов парфюм, то думата щеше да има Ханс Касторп, той щеше да каже „доста“ — седнал независим и с чиста съвест насреща й. „Разбира се, доста неприятно, уважаема госпожице!“ — щеше да каже и може би щеше да измъкне със замах кърпата от вътрешния джоб на сакото си, за да се изсекне. „Моля, имайте търпение. И нашето положение не е по-добро.“ А Йоахим щеше да се чуди на лекото му сърце, но вероятно без сериозно да иска да бъде на негово място. Не, и Ханс Касторп не ревнуваше при създаденото положение, макар че Йоахим можа да се поразговори с госпожа Шоша. Той бе съгласен с това, че тя се бе обърнала към него; като постъпи така, тя се бе съобразила с обстоятелствата, показвайки, че си дава сметка за тях… Сърцето му биеше като чук. След нехайното отношение, което Йоахим показа към своята съпациентка и в което Ханс Касторп долови една лека враждебност към нея — враждебност, която мимо вълнението му го накара да се усмихне, — Клавдия се опита да се поразтъпче из стаята, но мястото беше тясно и тя също взе от масата едно илюстровано списание и се върна на креслото със закърнелите облегалки. Ханс Касторп седеше и я гледаше, подпрял брадата си като дядото, с което му заприлича поразително смешно. Тъй като госпожа Шоша отново бе преметнала крак върху крак, коляното й, че дори и цялата тънка линия на крака й се очертаваше под синята сукнена пола. Тя имаше само среден ръст — в очите на Ханс Касторп много приятен и правилен ръст, — но бе сравнително дългокрака, а в ханша беше широка. Тя не се бе облегнала, а седеше приведена със скръстени ръце върху преметнатия отгоре крак; гърбът и плещите й бяха извити напред, така че изпъкваха прешлените на врата й и под прилепналата дреха почти се очертаваше гръбнакът; гърдите й, не толкова високи и пищни като на Маруся, но малки и момински, сега бяха притиснати една о друга от двете страни. Изведнъж Ханс Касторп се сети, че тя чакаше да я видят на рентген. Придворният съветник я рисуваше, изобразяваше външния й лик с масло и бои върху платното. Сега обаче той щеше да отправи в полумрака към нея лъчи, които щяха да му открият вътрешностите на тялото й. И докато Ханс Касторп си мислеше това, лицето му целомъдрено помръкна и той отвърна глава в един порив на дискретност и благонравие, който смяташе за подходящ при тая своя представа.

Тримата не останаха дълго време в чакалнята. Изглежда, че вътре претупаха набърже Саша и майка му — сигурно бързаха да нагонят закъснението. Този път лаборантът в бяла престилка отвори вратата, Йоахим, ставайки, хвърли вестника върху масата и Ханс Касторп го последва към вратата макар и не без вътрешно колебание. Налегнаха го рицарски помисли и изкушението все пак да се обърне по учтив начин към госпожа Шоша и да й отстъпи реда си; може би дори и по френски, ако някак се наредеше така; той бърже затърси думи, опита се да образува изречение. Но не знаеше дали подобна учтивост бе уместна тук, дали определеният ред не стоеше над всяко рицарство. Йоахим сигурно знаеше какво трябва и не понечи да отстъпи реда си на дамата, колкото и развълнувано и настоятелно да го гледаше братовчед му; ето защо Ханс Касторп влезе след него в лабораторията, като мина покрай все още приведената госпожа Шоша, която само бегло вдигна глава.

Той бе твърде смутен от това, което остави зад себе си, от приключенията през последните десет минути, за да може веднага, още с влизането си в рентгена, вътрешно да превключи. В изкуствения полумрак не видя нищо или само някакви общи очертания. Той чуваше приятно сподавения глас на госпожа Шоша, с който бе казала: „Какво става?… Май че току-що влезе някой… Неприятно…“, и от тембъра на този глас сладостни тръпки пробягнаха по гърба му. Той видя коляното й да се очертава под сукнената пола, видя вратните й прешлени под късите червеникаворуси коси, които висяха свободно, защото не бяха хванати в плитките — и повторно го побиха тръпки. Видя придворния съветник Беренс, застанал с гръб към влизащите пред нещо като шкаф, може би вграден в стената, дето разглеждаше някаква възчерна плака, с ръка, протегната към матовата плафониера. Минавайки край него, братовчедите влязоха по-навътре в помещението, а лаборантът ги изпревари, за да подготви необходимото за техния преглед. Тук се долавяше една особена миризма. Сякаш застоял озон изпълваше атмосферата. Шкафът се издаваше между закритите с черни завеси прозорци и разделяше лабораторията на две нееднакви половини. Виждаха се физически апарати, вдлъбнати лещи, командни табла, изправени измерителни инструменти, нещо като голяма фотокамера на релси, стъклени диапозитиви, които бяха закачени един до друг по стените — човек не знаеше дали се намира в някакво фотографско ателие, в тъмна стаичка или в работилницата на някой изобретател и магьосник на техниката.

Йоахим веднага започна да се съблича до кръста. Лаборантът, млад, набит и червенобузест местен жител в бяла престилка, накара Ханс Касторп да стори същото. Прегледите не отнемали много време, ей сега щял да дойде и неговият ред… Докато Ханс Касторп си събличаше жилетката, Беренс дойде от малкото отделение, дето беше застанал, в по-голямото.

— Хало! — каза той. — Ето ги и нашите Диоскури! Касторп и Полукс… Моля болезнените стонове да се потискат! Почакайте, ей сега ще ви провидим и двамата. Струва ми се, Касторп, че се боите да ни покажете вътрешния си мир. Не се безпокойте, тук всичко става по правилата на естетиката. Ето, видяхте ли моята частна галерия?

И той дръпна за ръкава Ханс Касторп до пред редиците тъмни стъкла, зад които бе щракнал осветлението. Стъклата станаха светли; снимките излязоха наяве. Ханс Касторп видя човешки членове: ръце, крака, колянови капачки, бедра и пищяли, мишници и тазови части. Но закръглените живи форми на тези фрагменти бяха с призрачни и мъгляви очертания; като някаква мъгла е бледен зрак те обграждаха неопределено своето рязко, ясно до най-малките подробности ядро — скелета.

— Много интересно — каза Ханс Касторп.

— Вярно, че е интересно — отвърна придворният съветник. — Полезно нагледно обучение за млади хора. Рентгенова анатомия, разбирате ли, триумфът на новите времена. Това е женска мишница, ще познаете по грациозността. Ей с това нещо те прегръщат в любовни минути. — И той се засмя, при което горната му устна със засуканите мустачки се придръпва откъм едната страна.

Ханс Касторп се извърна встрани — натам, гдето приготвяха Йоахим за вътрешна снимка.

Това ставаше пред шкафа, гдето бе стоял отначало придворният съветник. Йоахим беше седнал на нещо като обущарско столче пред някаква плоча, към която бе притиснал гърдите си, а освен това я бе обгърнал с ръцете си; лаборантът оправяше положението му, сякаш месеше тесто: натисна още по-напред раменете на Йоахим и като масажист намести гърба му. След това отиде зад камерата, наведе се, широко разкрачен като фотограф, за да провери какво вижда, изрази задоволството си и като отстъпи, каза на Йоахим да поеме дълбоко въздух и да не го издишва, докато трае снимката. Извитият гръб на Йоахим се изду и остана в това положение. В този момент лаборантът бе сторил потребното на командното табло. В продължение на две секунди влязоха в действие страшни сили, които бяха необходими, за да проникнат през материята, ток с хиляди волта, стотици хиляди, Ханс Касторп горе-долу си спомняше. Едва укротени за поставената им задача, тия сили се опитаха да избият по странични пътища. Разредки изгърмяха като изстрели. Измерителният апарат изпращя в синьо. Дълги светкавици със съскане пробягнаха по стените. Отнякъде погледна тихо и заплашително една червена светлина, една стъкленица зад гърба на Йоахим сякаш се изпълни със зелена течност. После всичко се успокои, светлините изчезнаха и Йоахим с въздишка изпусна поетия въздух. Снимката бе направена.

— Следният подсъдим! — каза Беренс и мушна Ханс Касторп с лакътя си. — Само да не симулирате умора! Един екземпляр ще получите гратис, Касторп. Така ще можете да прожектирате на стената пред деца и внуци тайната на вашите гърди.

Йоахим бе отстъпил; техникът смени плаката. Придворният съветник Беренс лично упъти новака как да седне и какво да прави.

— Прегърнете! — каза той. — Прегърнете плочата. Ако искате, представете си, че прегръщате нещо друго. И здраво притискайте гърдите, сякаш изпитвате кой знае какво щастие при това. Точно така. Вдишване! Задръж! — изкомандва той. — Че усмихнете се де!

Ханс Касторп чакаше, премигвайки, дробът му бе пълен с въздух. Зад него избухна буря, тя изсъска, изтрака, прогърмя и отмина. Обективът бе погледнал вътре в него.

Той слезе от столчето объркан и зашеметен от това, което бе станало с него, макар с нищо да не бе усетил „проникването“.

— Смелчага — каза придворният съветник. — Сега пък сами да видим.

Йоахим, който си знаеше вече урока, бе отстъпил по-нататък и бе застанал близо до изходната врата пред някакъв статив; зад гърба му бе сложният апарат и едни до половина пълен с вода стъклен балон с изпарителна тръбичка; пред него, на височина до гърдите, висеше екран в рамка, който се движеше нагоре и надолу по шнурове на ролки. Вляво, посред командно табло и инструменти, имаше лампа с червен абажур. Придворният съветник, възседнал едно столче пред висящия екран, я запали. Плафониерата загасна, само рубиновата лампа осветяваше сцената. После Беренс се пресегна набърже, за да изгаси и нея, и пълен мрак забули помещението.

— Първо трябва да свикнат очите — чу се да говори придворният съветник в мрачината. — Трябва да ни се разширят зениците като на котките, за да видим това, което искаме да видим. Сигурно ще разберете, че не бихме могли да гледаме току-така с нашите обикновени дневни очи. За тая цел трябва най-напред да си избием от главата светлия ден с неговите веселички картини.

— От само себе си се разбира — каза Ханс Касторп; той стоеше зад плещите на придворния съветник и си затвори очите, защото бе съвсем безразлично дали да ги държи отворени, или не — толкова пълен бе мракът. — Първо трябва да си измием очите с малко тъмнина, за да видим тия неща, това ми е напълно ясно. Смятам дори, че добре и правилно постъпваме, като преди това се малко съсредоточим, тъй да се каже, в безмълвна молитва. Застанал съм със затворени очи и имам някакво приятно чувство, че ми се доспива. Но на какво мирише тук?

— На кислород — каза придворният съветник. — Кислород е това, което усещате във въздуха, атмосферен продукт на стайната буря, разбирате ли… Отворете си очите! — каза той. — Сега почва заклинанието. — Ханс Касторп бърже се подчини.

Чу се превключването на някаква ръчка. Един двигател бе пуснат в ход, той гневно засвири високо, но ръчката отново превключи и го обузда до по-спокойни обороти. Подът равномерно потрепваше. Една длъгнеста, отвесна червена светлинка погледна с безмълвна заплаха. Някъде изпращя светкавица. И бавно, като прозорец, който се изпълва с млечна светлина, изплува из мрачината бледият четириъгълен екран, пред който Беренс бе възседнал разкрачен своето обущарско столче — пестниците си бе опрял върху бедрата, а чипият му нос бе опрян о екрана, който позволяваше да се види органическият вътрешен мир на човека.

— Виждате ли, младежо? — запита той.

Ханс Касторп се наведе през рамото му, но преди това мигом вдигна глава натам, дето трябваше да бъдат очите на Йоахим, които сигурно гледаха хрисимо и унило, както тогава, при прегледа, и запита:

— Нали позволяваш?

— Моля-моля — отвърна Йоахим либерално от своята мрачина.

Подът потрепваше, отприщените сили пращяха и ръмжаха, а Ханс Касторп, наведен, се взираше в оголения скелет на Йоахим Цимсен. Гръдната кост се сливаше с гръбнака в някакъв тъмен възлест стълбец. Предните ребра се преплитаха със задните, които изглеждаха по-бледи. Горе се отклоняваха в две страни ключиците и в меката светлинна обвивка на плътта се открояваше остро скелетът на раменните кости и началото на мишечната кост. В гръдния кош бе светло, но все пак можеха да се различат жилки, тъмни петна — някаква възчерна плетеница.

— Ясна картина — каза придворният съветник. — Ето ви един прилично мършав милитаризиран младеж. Имал съм работа с шкембета — непроницаеми, почти нищо не може да се разпознае. Още не са открили лъчи, които да проникват през такъв пласт сланина… Това тук е чиста работа. Виждате ли диафрагмата? — каза той и посочи с пръст тъмната дъга, която се вдигаше и спускаше в долната част на прозореца. — Виждате ли гърбицата тук отляво, възвишенията? Това е плевритът, който е прекарал на петнадесет години. Дълбоко дишай! — изкомандва той. — По-дълбоко! Казвам дълбоко! — И диафрагмата на Йоахим затрепера, заиздига се колкото можеше, в горните части на дроба се забеляза просветване, но придворният съветник не бе доволен. — Недостатъчно — каза той. — Виждате ли хилусните жлези? Виждате ли срастванията? Виждате ли каверните тук? Ето отде идат отровите, които го замайват.

Но вниманието на Ханс Касторп бе привлечено от нещо торбовидно, нещо като безформено животинче, което тъмнееше зад средния стълбец, и то повече в дясната половина, гледана откъм зрителите — нещо, което равномерно се разпускаше и свиваше приблизително като медуза, която се движи.

— Виждате ли сърцето му? — попита придворният съветник, като още веднъж дигна от бедрото си огромната ръка и с показалеца посочи пулсиращия възел… Велики боже, това, което Ханс Касторп виждаше, бе сърцето, честното сърце на Йоахим!

— Виждам сърцето ти! — каза той със сподавен глас.

— Моля, моля — отвърна отново Йоахим и вероятно там горе в тъмнината примерно се усмихваше. Но придворният съветник им заповяда да мълчат и да не си разменят сантименталности. Той изследваше петната и линиите, черната плетеница в гръдния кош, но и неговият съпричастник в наблюдението не се уморяваше да разглежда Йоахим такъв, какъвто щеше да лежи в гроба, този гол скелет и това нямо предупреждение. Овладя го благоговение и ужас.

— Да-да, да-да, виждам — повтори той на няколко пъти. — Боже мой, виждам!

Бяха му разправяли за една жена, отдавна починала роднина по Тинапелова линия; тя била удостоена или наказана с едно тежко дарование, което понасяла със смирение; състояло се в това, че хората, които скоро щели да умрат, се явявали пред очите й като скелети. Сега Ханс Касторп виждаше така добряка Йоахим, макар и с помощта на уредите на физикооптическата наука, ето защо това не предвещаваше нищо и си бе в реда на нещата, пък и беше поискал изричното съгласие на Йоахим. Все пак той сега разбра тъжната съдба на лелята ясновидка. Силно развълнуван от всичко, което видя, или всъщност от обстоятелството, че го видя, той почувства да го жилят тайни съмнения дали всичко е в реда на нещата, съмнения за позволеността на едно такова взиране в мрака, изпълнен с толкова трептения; и разяждащото удоволствие от разбулването на тайнствеността се смеси в гърдите му с чувства на покъртеност и благочестие. Но няколко минути по-късно той сам застана на позорния стълб всред гръмотевиците, докато Йоахим, придобил отново плътския си образ, се обличаше. Придворният съветник пак се вгледа в млечния екран, този път във вътрешностите на Ханс Касторп, и от полугласните му забележки, откъслечни ругатни и други приказки изглеждаше, че находките отговаряха на очакванията му. След това той любезно разреши на пациента да разгледа собствената си ръка пред екрана, защото Ханс Касторп много настойчиво го бе помолил. И Ханс Касторп видя това, което трябваше да очаква да види, но което всъщност не е отредено да се види — а и той никога не бе си помислял, че ще му бъде отредено да види себе си в собствения си гроб. Това, което силите на разложението по-късно щяха да сторят, той видя изпреварено от силите на светлината — плътта, в която се движеше, бе разрушена, унищожена, превърната в някаква невзрачна мъгла, а всред нея се виждаше с всичките си подробности скелетът на дясната му ръка; чер и неплътно надянат върху първия прешлен на безименния пръст, личеше завещаният от дядото пръстен с печат — една твърде земна вещ, с която човек кичи плътта си, плътта, предопределена да изчезне и да освободи украшението, за да премине то върху друга плът и да я кичи известно време. С очите на лелята ясновидка, очи, проникващи и предвиждащи, той наблюдаваше една позната част на своето тяло и за първи път в живота си проумя, че ще умре. В това време лицето му придоби онзи израз, който вземаше, когато слуша музика — тъповат, унесен и набожен, с наклонена глава към рамото и полуотворена уста. Придворният съветник каза:

— Призрачно, нали? Да, не може да се отрече известна доза свръхестественост.

И после обузда силите. Подът престана да трепери, светлинните явления изчезнаха, магическият прозорец отново потъна в мрак. Плафониерата светна. И докато и Ханс Касторп си навличаше дрехите, Беренс даде на младите хора някои сведения за своите наблюдения, като държеше сметка за техните познания на неспециалисти. Що се отнася лично до Ханс Касторп, то оптическата находка бе потвърдила напълно акустичната — напълно тъй, както изискваше честта на науката. Виждали се и старите огнища, и новите, а от бронхите доста навътре в дроба се простирали „повесма“ — „повесма с възелчета“. Ханс Касторп сам можел да провери това на диапозитива, който скоро щели да му дадат, както вече бе казано. Значи, спокойствие, търпение, мъжество, да си мерят температурата, да ядат, да лежат, да изчакват и да пият чай. Те си тръгнаха. Ханс Касторп, който вървеше след Йоахим, на излизане погледна през рамо назад. Лаборантът бе отворил фугата врата и госпожа Шоша пристъпи в лабораторията.