Дейвид Брин
Стълба към небето (67)

Земята

Слънчевата система беше пълна с останки от продължилите повече от две години боеве — свидетелства за непоколебимата вълконска съпротива, жестоко изненадала нашествениците, които бяха очаквали безпроблемно да завладеят Земята. Разкази за тази жестока война бяха стигнали до екипажа на „Стрийкър“ дори в далечния Многоизмерен свят. Явно отбраната на зелената планета вече се бе превърнала в легенда.

Йонни облаци и парчета от разбити кораби очертаваха вътрешната периферия на бойните полета… превърнати в пара участъци от кометния леден пояс… все още димящи кратери на Тритон и Нереида… и няколко превърнати в астероиди камари от безформен метал, орбитиращи оттатък Уран.

„Трябва да е било страхотно представление. Жалко, че съм го пропуснала.“

Имаше и по-нови останки, резултат от Голямото разкъсване. Корабите, опитали се да извършат хиперпространствени маневри по време на причинностната буря, бяха извадили късмета да се върнат в нормалния космос с плътност, по-голяма от тази на ледена шушулка. Сега орбитата на Сатурн приличаше на блестящо сметище, което скоро щеше да се превърне в огромен пръстен около слънцето.

За съжаление дългообхватните сканирания показаха, че са останали повече от достатъчно големи кораби. Десетки огромни крайцери — няколко от които гиганти в сравнение с „Полкджхи“ — се бяха строили в бойни формирования по новата бойна линия, съвсем близо до синия диск на Земята.

Съдовете от предните постове спряха „Стрийкър“ далеч от орбитата на Церера — странно смесена ескадра, състояща се от тандуаски, сороски и горуфски корвети и фрегати.

Въпреки остатъчните хаотични вълни, екипажите им бяха нащрек. Когато „Стрийкър“ не отговори на предизвикателството им и бързо продължи към слънцето, най-близките кораби го последваха, за да открият огън със смъртоносна точност.

В космоса се понесоха огнени копия — само за да отскочат от преобразения корпус на „Стрийкър“. Топлинните лъчи бяха погълнати без каквито и да е видими въздействия, за да бъдат насочени към друго равнище на пространство-времето.

Даже тези неуспехи да обезкуражиха врага, той не го прояви открито. Няколко кораба още повече се приближиха и изстреляха залпове от мощни ракети, които с огромна скорост се понесоха към „Стрийкър“. Според Суеси това представляваше най-голяма заплаха. Преките енергийни оръжия не можеха да постигнат нищо срещу обвивката на трансцендентните. Но физическият удар беше в състояние да унищожи всичко, направено от материя, ако дойдеше достатъчно мощно и бързо, в добре премерена последователност от насочени взривове.

Сякаш осъзнал опасността, разумният външен пласт на „Стрийкър“ внезапно оживя. От него се протегнаха пипала, напомнящи псевдоподи на микроорганизъм. От техните размахващи се върхове излетяха рояци малки обекти, които се втурнаха да пресрещнат връхлитащите ракети. При изключително увеличение странните защитници приличаха на капсулки гърчеща се протоплазма, мастилено черна, но поразително жива.

— Материализирани концепции — благоговейно поясни безплътният глас на Ние. — Смъртоносни програми, способни да накарат която и да е машина да се самоунищожи. Дори няма нужда да проникват в компютрите като информация — могат да го постигнат и само с физически контакт.

— Говориш за самостоятелни меми! — възкликна Джилиън. — Мислех си, че без приемник не могат да съществуват в реалното пространство…

— Очевидно не си била права — наклони се фунията от въртящи се линии. — Не забравяй, че трансцендентните са единение на класовете живот. Самите те отчасти са меми.

Тя кимна, готова да приеме невероятното. Разширяващият се меморояк се сблъска с ракетите, но отначало без забележим резултат. На мостика на „Стрийкър“ се възцари нервно напрежение, докато през следващите няколко секунди оръжията продължаваха да се приближават…

… само за да се отклонят рязко от курса си и да експлодират с мощен пламък, който освети астероидния пояс.

Делфините нададоха ликуващи писукания, но Джилиън се овладя. Спомняше си предупреждението на трансцендентното същество, което я бе посетило в кабинета й.

„Не се заблуждавай с илюзии за неуязвимост. Дадохме ви някои преимущества. Но и те си имат граници.

Не забравяйте, че не сте богове.

Поне все още…“

Всъщност Джилиън не разчиташе на нищо. Скоро враговете щяха да разберат, че няма смисъл да изстрелват роботи срещу кораб, защитаван от глутници хищни идеи. Или просто щяха да използват численото си превъзходство.

„И все пак предполагам, че целта оправдава мемите“, с кратка иронична усмивка си помисли тя. Тази шега би харесала на Том.

В този момент, насред разгара на битката, той ужасно й липсваше, сякаш годините и килопарсеците не означаваха нищо и двамата се бяха разделили едва предишния ден.

 

Следващата линия кораби-унищожители и не постигна по-голям успех. Няколко от ракетите им се взривиха наблизо, но не в координирана последователност. Защитните пластове на „Стрийкър“ с лекота се справиха с тях.

Когато Акеакемай поиска разрешение да отвърне на огъня, Джилиън му забрани.

— Може да повредим някой и друг кораб — отвърна тя. — Но така ще разберат, че нападателната ни мощ е нищожна в сравнение с отбранителната. Предпочитам да ги оставим да ни мислят за страшен противник. Толкова страшен, че спокойно можем да си позволим да не им обръщаме внимание.

Разбира се, всичко това представляваше част от блъфа, който бе замислила. Най-големият от всички досега.

 

Пред тях се изправи нова сила — лъскави, могъщи крайцери. Междувременно гигантските кораби край Земята започнаха да променят строя си, за да пресрещнат „Стрийкър“. Високоговорители затътнаха на няколко официални езика и командирите на обединения флот излъчиха последно предупреждение:

„ИДЕНТИФИЦИРАЙТЕ СЕ, ИНАЧЕ ЩЕ БЪДЕТЕ УНИЩОЖЕНИ.“

Тя се зачуди.

„След цялото това време, докато ни преследвахте из всички далечни кътчета на Петте галактики, наистина ли сме се променили толкова много, че не можете да познаете своята жертва… дошла да ви предизвика в собственото ви леговище?“

Джилиън взе решение.

„Време е да сложим край на мълчанието си. И да отговорим на предизвикателството с предизвикателство.“

Тя натисна лоста, освобождаващ предварително записаното й съобщение. Беше го подготвяла още от онзи момент, в който „Стрийкър“ се хвърли в студения черен тунел, милисекунди преди юмрукът на свръхновата да нанесе смъртоносния си удар. До известна степен съдържанието му бе вдъхновено от разговора й с трансцендентното същество.

„И други са способни да си играят на илюзии“, помисли си Джилиън. От всички трикове на божествения й посетител най-малко я беше впечатлило постоянното му преобразявате.

„Миражите не струват пукната пара.“

Ако земянитите притежаваха някакво умение, равняващо се на най-модерната галактянска техника, това бе изкуството да манипулират оптични изображения.

Играта започна с една от най-старите й маскировки — която често използваше, за да заблуди откраднатия Библиотечен клон.

В холорезервоара внезапно се появи строг тенанински адмирал, който пристъпи напред, поправи шиповете на лактите и раменете си, наежи пищния гребен на главата си и с дълбоко покашляне прочисти гърлата си, преди да се обърне към обсаждащите Земята сили на тържествено официален галактически шест.

 

— Братя! Висши патрони на звездната цивилизация и потомци на великите Прародители! Изправям се пред вас в момент на съдбоносен избор. Вие, както и всичките ви клиенти, можете да извлечете печалба или да се подложите на страдания заради решения, взети по време на този възел от възможности.

Настъпи моментът да погледнете през мъглата на измамните вярвания. Присъствието ви тук (на което моят клан прояви огромната мъдрост да устои) е омразно за съдбата. То не ви носи нищо друго, освен безкрайна мъка, прииждаща от неизчерпаемия извор на изпитания, на които вселената усърдно подлага упоритите!

 

Това звучеше точно в тенанински стил — надуто и правдоподобно. Но въпросът тук не беше в правдоподобността.

Не, той се състоеше в самата безочливост на тази измама, която трябваше да ги унижи.

Нейният илюзорен адмирал продължи:

 

— Обмислете фактите, заблудени братя.

Първо.

Пред кого Прародителите разкриха останки с огромна стойност?

Пред вас ли? Или пред Старите, които почитате?

 

Докато изричаше тези думи, тенанинът започна да се топи, променя и преобразува по много по-пищен и обезпокоителен начин, отколкото трансцендентния. Намерението на божествения й посетител бе да съсредоточи мислите на Джилиън, докато в момента тя целеше да уплаши враговете си… и после да ги разяри.)

Едрият адмирал се превърна в съвсем друго същество, което заплува във въздуха, лъскаво и сиво, напомнящо на капитан Крейдейки в неговия най-красив и обаятелен вид, преди гладката му глава завинаги да бъде обезобразена.

 

— Не! Прародителите не споделиха тайните си с вас, нито с който и да е знатен клан или съюз!

Всъщност честта да види Призрачния флот имаше същество като това тук!

 

Образът на Крейдейки силно удари с опашка.

 

— Представител на най-младата раса клиент. Раса, заради чиито дарби всеки висш патрон с радост би я осиновил, но която гордо се нарича член на вълконския земянитски клан!

Помислете за още един факт. Начинът, по който земянитският кораб „Стрийкър“ избягна всичките ви преследвания и планове да го заловите! Дори когато подкупихте Великите институти, какво постигнахте с тази коварна измама?

 

Фигурата отново започна да се променя и продължи да говори с тих, дразнещ глас на галшест:

 

— (Кажете ми, братя. Досещате ли се какъв кораб в момента се приближава към вас и предизвикателно се присмива на прословутата ви мощ?

Искате ли още подсказвания? Ще ги имате!)

 

На мястото на Крейдейки се появи мъж. Отначало Джилиън беше използвала за модел Том, но това се бе оказало трудно. Затова в крайна сметка се спря на стария Джейк Демуа… което във всеки случай беше чудесна идея. Соросите незабавно щяха да го познаят, след като в продължение на два века бе осуетявал всичките им планове.

 

— Трето: въпреки огромното богатство и безбройните жертви, дадени за завладяването на земянитския роден свят, какво друго постигнахте тук, освен да разнесете легендата за тях из всички краища на Петте галактики? Дори в навечерието на очевиден успех, убедени ли сте, че това не е поредната измама? Номер, целящ да привлече резервите ви? За да направи неочаквания триумф на земянитите още по-величествен в очите на другите?

Даже да победите и до крак да изтребите човечеството, даже и последният делфин и шимпанзе да бъдат осиновени от някой мрачен клан, ще издържите ли на яростта на другите, които ще ви отмъстят заради мъченицата Земя?

Задайте си този въпрос. Дали тези вълкони няма да се надигнат от смъртта по-мощни от всякога? Или буквално, или с притока на нови идеи? Идеи, които ще изпълнят настъпващата Нова ера и ще насочат галактянската култура по невъобразими за вас пътища?

 

Корпусът се разтърси. Лампите замъждукаха. На други екрани Джилиън зърна кратка едностранна битка. Флотилията от крайцери започна да обстрелва „Стрийкър“ с ракети, някои от които експлодираха съвсем близо.

Суеси вдигна палци нагоре, за да покаже, че взривовете не са насочени достатъчно точно. Но това бяха границите на защитните им сили.

„Врагът обаче не го знае. Нека поне още известно време си мислят, че сме неуязвими.“

Образът на Джейк Демуа в холорезервоара избледня и придоби друга форма — на представител на старите раси, с които „Стрийкър“ се беше срещнал в огромната ледена структура, наречена Многоизмерен свят. Мрачната фигура без каквато и да е пауза продължи монолога си:

 

— Или да вземем четвърти факт. Някой от вас предвиди ли Голямото разкъсване? Всички вие бяхте прекалено консервативни, прекалено се доверявахте на собствените си старейшини и нямахте представа, че Старите са манипулирали Великата библиотека и другите институти! Че поради лични цели са държали Цивилизацията на Петте галактики в неведение. И бяхме неподготвени, защото не знаехме, че преди също е имало толкова мощно пространствено-времево разкъсване!

И все пак предупреждение имаше! Макар и подложени на обсада, земянитите изпълниха гражданския си дълг и излъчиха съобщение, основаващо се на тяхната алтернативна математика.

Съвпадение ли е, че най-тежки щети понесоха онези, които пренебрегнаха предупреждението? Онези, които бяха заслепени от презрението си към вълконската наука и предпочетоха упоритата идеология пред прагматизма?

 

(Досетихте ли се вече, братя? Разбрахте ли кой се носи към вас? Нахално. Без да ви оказва онази почит, която вие смятате, че ви дължи? Можете ли да подушите/усетите/почувствате/грокирате обекта на собствените ви въжделения… и тайни страхове?)

 

Зад „Стрийкър“ се появиха нови крайцери, които отсякоха пътя му за отстъпление. Обединената армада от огромни кораби пред него изостави обсадата, за да посрещне това предизвикателство и се разгърна, за да стегне наглия новодошъл в непробиваема мрежа от огън.

— Те разговарят помежду си — съобщи Ние. — Водят се много повече спорове, отколкото би трябвало да се очаква, дали бойните кораби да влязат в сражение. Дискусиите са шифровани, но е ясно, че са доста разгорещени.

Възможно ли е да не са разбрали подсказванията ти, доктор Баскин? Навярно си била прекалено скромна. Да им кажа ли кои сме?

Тя поклати глава.

— Спокойно. Сигурно просто се карат как най-добре да ни унищожат.

„Стрийкър“ имаше надежда. Този боен строй означаваше, че враговете трябва да съсредоточат канонадата си в съвсем ограничена зона, иначе рискуваха да се унищожат едни други. Ако земянитският кораб успееше да им внуши неувереност за точната си позиция, това можеше да доведе до насочена експлозия, която да бъде взривена на достатъчно разстояние, за да не преодолее трансцендентната им обвивка. „Стрийкър“ щеше да се възползва от последвалия смут и да избяга! С малко късмет това удивително избавление щеше да вцепени врага за достатъчно време, за да им даде добра преднина… преди целият флот да се втурне подире им.

Целта бе проста: да спечелят време, да дадат на Земята кратък отдих — възможност за бързо превъоръжаване на лунните бази — и навярно да позволят на някои майки и деца да избягат преди края.

— Готвят с-с-се за с-с-стрелба! — съобщи един от делфините на мостика и изписука предупреждение на първичен делфийски: — Идват акули!

Джилиън потръпна, когато неколкостотин скоростни ракети изскочиха от дулата на вражеските оръдия и се самонасочиха към „Стрийкър“. От това разстояние много от тях сигурно носеха пси и вероятностни бойни глави, както и унищожителни заряди.

Трансцендентната защитна обвивка изстреля към тях рояци от меми, но този път силите явно нямаше да са равностойни.

— Знаеш какво да правиш — каза на Акеакемай тя, поверявайки живота си на неговото умение. Това не беше работа за пилот, а за талантлив инженер, специалист по геометродинамика.

Тъй като нямаше какво друго да прави, докато чака гибелта си, Джилиън отново се завъртя към сцената, разиграваща се в холорезервоара — същото съобщение се наблюдаваше на командните палуби на всички бойни кораби.

Последният от илюзорните Стари започна да се разтваря във въздуха. И все пак (имитирайки номерата, които бе научила от трансцендентния) гласът продължаваше да говори — преднамерено вбесяващо, покровителствено и спокойно самоуверено.

 

— Виждате ли символа на носа на този кораб? Дали е познатата ви емблема с пет спирални лъча? Или нейното място е заело нещо друго? Разбирате ли характера на нашата нова обвивка?

Но скенерите ви вече са показали отдолу обикновения древен корпус. Земянитските фигури на нашия екипаж.

Е? Решихте ли тази загадка? Това противоречие? Имате ли обяснение?

 

Образът в холорезервоара най-после се преобрази и възприе форма, която Джилиън беше записала по време на разговора си с трансцендентния. Форма, която със сигурност щеше да порази врага.

Щом дори само беглото зърване на Хърби — милиардогодишната мумия — беше накарало половината фанатици в Петте галактики да обезумеят, какво щеше да постигне възстановеният му вид? Симулирано с очевидно жива плът, амфибийно-хуманоидното същество загадъчно се усмихваше и излъчваше жестоко съпреживяване.

— Хайде, глупави младежи. Сигурно ще можете да извлечете някои заключения от онова, което е точно пред…

 

— Удар с-с-след деветдесет с-с-секунди! — изписука Акеакемай. — Да го направим!

Джилиън премигна, когато двигателите на „Стрийкър“ нададоха изтощен вой и прехвърлиха кораба извън нормалния космос.

„Жалко — помисли си тя. — Толкова ми се искаше поне веднъж да догледам представлението докрай.“

 

На теория можеш да избягаш от враговете си, като се прехвърлиш в хиперпространството.

За съжаление тази идея е по-стара от много звезди. Военното изкуство отдавна се беше приспособило към подобна тактика. Когато „Стрийкър“ извърши скока, глутницата връхлитащи ракети го последва.

Акеакемай ловко маневрираше с двигателите на стария им изследователски кораб тип „Снарк“ и го караше буквално да подскача из известните пластове, които все още покриваха Галактика втора.

За разлика от положението в Галактика четвърта, различните равнища на хиперпространството все още бяха достъпни, макар и много по-трудно, отколкото преди. Джилиън разчиташе на тази промяна, за да наруши времевия разчет на вражеските ракети. С малко късмет можеше да има и хаотични вълни — вторични трусове от Голямото разкъсване, — които да нагънат пространството и да объркат смъртоносните машини.

Уви, не й трябваше много време, за да разбере, че е допуснала най-сериозната грешка на всеки командир. Бе решила, че враговете й са глупави.

В B-пространството, където всички звезди се превърнаха в малки дъги, дежурният наблюдател стъписано извика:

— Мини! Напълнили с-с-са равнището с-с-с…

Акеакемай незабавно извърши нов скок, но едва след като няколко от мините избухнаха и подхвърлиха „Стрийкър“ с ударните си вълни, докато корабът се прехвърляше в А-иространството.

Странно познатите усещания на това царство на скоростта изпълниха Джилиън, сякаш накъдето и да се обърнеше, виждаше тунел, който предлагаше пряк път отвъд някакъв далечен хоризонт. Във всеки от тези проходи сияеше дискът на величествено въртящо се слънце.

— Петдесет секунди — като че ли на себе си измърмори Ханес Суеси.

— Още мини! — разнесе се тревожен вик… съвсем излишно, тъй като корабът се разтърси от мощни взривове, които напрегнаха до крайност поглъщащата енергията нова обвивка на „Стрийкър“. Температурата рязко се повиши и Джилиън се обля в пот.

„Без трансцендентната броня вече щяхме да сме пара“, помисли си тя, докато се прехвърляха в Б-пространството. Ужасно място за търсене на пряк път. Всичко изглеждаше далечно, сякаш гледаш през обратния край на телескоп.

За съжаление Б-пространството беше обитавано от представителите на квантовия клас живот — блестящи полуформи, чиито очертания ставаха все по-неясни, колкото по-внимателно се вглеждаш в тях. В момента, в който „Стрийкър“ се появи, отгоре му се нахвърли множество от тези аморфни същества.

— Враговете ни трябва да са наели местни съюзници, които да охраняват този заден изход. — Гласът на Ние звучеше озадачено от тази невероятна предвидливост.

Джилиън видя, че парчета от трансцендентната им обвивка се изпаряват под новата атака.

— Махни ни от…

Предусетил желанието й, Акеакемай за пореден път прехвърли „Стрийкър“… в момента, в който ракетите нанесоха удара си.