Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven’s Reach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (04.04.2010)
Допълнителна корекция
NomaD (04.04.2010)

Издание:

Дейвид Брин. Стълба към небето

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1999

История

  1. — Добавяне

Хари

Нещо в този район от Е-пространството му се струваше ужасно познато, още откакто бе погледнал към прерията от усукани, мъгляви растения и тесните върхове, които се издигаха, за да достигнат до огромна, надвиснала плоскост. Постоянно усещаше гъделичкане по тила — еквивалентът на déjà vu при неошимпанзетата.

Сега наблюдаваше същия пейзаж под друг шеметен ъгъл, докато разузнавателният му кораб висеше залепен за гигантската отвесна скала. По гладката вертикална повърхност симетрично се повтаряха безброй червеникави петнисти мотиви като стъпки, оставени от армия чудовища с криви крака.

— Е — с предрезгавял от изненада глас отбеляза той, — никога преди не съм правил това. Кой би си помислил, че законите тук ще позволят на толкова голяма машина да се изкатери право нагоре като паяк по сте…

Хари замълча и зяпна с отворена уста. „Не може да бъде!“

Той се втренчи в симетричните петна по скалата, после към далечните, едва различими сред мъглата върхове. Мислената промяна на мащаба изясняваше всичко.

„Аз… щях да го схвана по-рано, ако не беше мъглявата видимост на това безумно място.“

Чувстваше се невероятно тъп. Хари високо изпъшка.

— В името на брадата на Чита и хернията на Тарзан… това е стая. Стая в нечия проклета къща!

Въображението му помогна да компенсира замъглените сетива.

Прерията с кактусовидни растения ли?

„Килим!“

Ами високите тесни върхове?

„Крака на мебели. А онази огромна плоскост отгоре трябва да е маса.“

Петнистите мотиви по тази „скала“ навярно бяха тапети или някакъв безвкусен заместител. От толкова близо нямаше представа дали мотивите са земянитски или извънземни.

„в тази зона от Е-пространството има толкова малко посетители, че когато пристигнах, навярно е била в непроявено състояние. Цялата сложна картина може да се е образувала около някакъв образ от собственото ми подсъзнание!“

Беше си мислил за формата на станцията — за останалите й от предишната мисия дълги крака, които й придаваха вид на паяк. Навярно това бе спомогнало за образуването на този зловещо личен субкосмос.

„Освен ако всъщност не сънувам всичко. Възможно е още в мига на пристигането ми станцията да се е разбила и да ме е затрупала с останките си.“

И в двата случая това показваше защо повечето наблюдатели смятат тази част от Е-пространството за особено опасна.

Навярно насекомите виждаха нещата в къщите по същия начин — като в мъгла. Хари се зачуди дали по стените има картини, купа с плодове на масата и огромно котенце, мъркащо на някой диван точно оттатък Пътя.

Може би беше по-добре да не знае, иначе щеше да принуди Е-пространството да се материализира прекалено много.

Само едно нещо нарушаваше впечатлението за странна гигантска дневна — Пътят, дълга, извиваща се тръба, която изплуваше от мъглявата далечина, лъкатушеше по пода и после изчезваше в стената под Хари. Място, наречено „Реалност“, доминирано от материята и строгите физически закони.

— Усещам приближаване на вибрации — съобщи станцията. — От входящата точка.

Иначе казано от мишата дупка, през която Пътят преминаваше в друга зона на Е-пространството. Тримата нарушители бяха минали по този път и бяха оставили характерни следи. Първо малък съд, преди около година… после неговият преследвач, нехайно взривил по-широк отвор. И двата принадлежаха на дишащи кислород. Но преди да влезе в тясната дупка, третият, последен съд, бе оставил смесени следи.

Сега нещо се приближаваше по обратния път.

Хари провери оръжейния пулт на станцията и откри, че няколко панела светят… което означаваше, че са в състояние да функционират тук, макар че все още предстоеше да види по какъв начин.

— Хайде да проверим дали пак можем да направим онзи номер — измърмори той.

Поел ръчния контрол, той закачи реалностната котва за съседната стена с ясно доловимо тупване. После нервно отлепи кокилестите крака и корабът увисна високо над земята.

— Спускай! — нареди Хари и въжето се опъна. Сега станцията беше само на две корабни дължини над килима. Пътят се намираше съвсем малко наляво.

„Каквото и да излиза… не може да е много по-голямо от станцията. И повечето кораби, които посещават Е-пространството, не са предназначени за него. Имам преимущества. Включително изненадата.“

Струваше му се логично. Почти успя да се убеди.

Но логиката бе изменчив приятел, дори в родната му вселена. А в Е-пространството тя представляваше само една от многобройните игри, на които можеш да си играеш със символите и идеите.

Един от многобройните начини да се самоизмамиш.

— Появява се! — съобщи пилотният режим, когато нещо започна да излиза от мрачния тунел.

 

Изглеждаше смешно — абсурдно дълго и дебело, точно колкото с усилие да се измъкне от тунела. Нарушителят се състоеше от верижни сегменти, носени от сковани, многосъставни крака. Той бързо излезе от тъмната дупка, после се отдръпна настрани и приклекна край стената, докато по частите на тялото му пробягваха тръпки. На Хари му се стори, че е ранен и уплашен, свил се тук, за да си поеме дъх.

Нямаше нужда да включва наблюдателния режим, за да разбере незабавно, че това създание е машина. Скованите му движения веднага го издаваха. По-важен обаче беше фактът, че не се променяше лесно. При навлизането в нов район от Е-пространството, формите на живот от който и да е клас бързо претърпяваха някакво преобразяване, за да настроят към новата среда концепцията за самите себе си.

И все пак по самата си природа машините представляваха висша проява на приложението на физическите закони. В Реалността силата им се криеше в устойчивостта. Но тук тя имаше отрицателен ефект. За да настрои формата си, машината трябваше внимателно да анализира новите обстоятелства, да разработи модел и после да изпълни всяка промяна според предварителен план.

Хари ръчно фокусира телескопа и видя, че около тялото на механоорганизма се роят по-малки подвижни обекти — ремонтни и поддържащи роботи, — които полагаха отчаяни усилия да променят формата и функцията му чрез отрязване и преместване на отделни парчета реална материя. В процеса постоянно се отчупваха малки късчета, които падаха или се разтваряха в нишките на килима. Атомният сензор на станцията отчете отделяне на реален облак от частици… останки, които скоро щяха да започнат да привличат хищни меми.

Очевидно това същество представляваше космическо устройство, обитател на дълбокия вакуум и мрак. Беше удивително, че машината изобщо е в състояние да се адаптира към тази среда.

По дисплея на един от сензорите запроблясваха предупредителни съобщения за регистриране на аномално явление. Част от отделяната материя се състоеше от кислород, азот и сложни органични компоненти — сигурни признаци за съвсем различен клас живот.

„Я почакай.“

Хари вече бе изпитвал известни подозрения. Но сега беше сигурен.

Това бе третият кораб, който търсеше.

— Трябва да се е натъкнал на нещо, което не му е харесало — предположи той. — Нещо достатъчно страшно, за да го накара да избяга.

Скоро пилотният режим потвърди:

— Засичам още същества, които бързо приближават от отсрещната страна на входящата точка.

Хари ограничи източника на аномалния газ до издутина, намираща се приблизително по средата на напомнящата на гъсеница машина. Жилищен отсек. Контейнер с атмосфера и животоподдържащи системи. Забеляза отделни проблясъци, които можеха да са отражения от стъклени прозорци, но вътрешността беше прекалено тъмна, за да види каквото и да е.

Очевидно механизмът знаеше, че не разполага с време. Работата по преобразяването му се ускори, но малките роботи се повреждаха от бясното темпо, прегряваха и падаха по килима, който започна да се размърдва и да проявява обезпокоителни признаци на глад. В Е-пространството рядко се срещаха атоми и не можеха да съществуват продължително време. Простите меми използваха частичките материя като хранителни вещества, които придаваха на живите абстракции известна реалност.

— Трийсет дури до появата на новодошлите — съобщи пилотният режим.

Въпреки че не бе завършил трансформацията си, гъсеничният механоорганизъм реши, че няма повече време и бързо започна да се отдалечава покрай сияещия Път.

„Чудя се защо не опита да се вмъкне обратно в нормалното пространство, като скочи на Пътя. Естествено, това може да го отведе почти навсякъде и ще му трябват векове, за да стигне до подходящ хиперпространствен канал, но нима машините нямат достатъчно време?“

Сещаше се за няколко възможности.

„Навярно създанието е прекалено повредено.

Или пък органичният му товар не може толкова дълго да обикаля из пространството.“

Тромавият механизъм имаше ужасни проблеми. Металните му крака взеха да замръзват или да се отчупват. Приличаше на ранено животно, което с последни сили се бори за оцеляването си.

Хари се завъртя, за да види преследвачите му. Взрив светлина предизвести появата им от тунела. Нишките на килима реагираха с потръпване. После се появи първото същество.

Напомняше на брониран червей с лъскава, покрита с блестящи плочки глава. Звяр от тъмните дупки и безвъздушните глъбини. Но това бързо се промени и създанието се адаптира към различните условия със светкавична метаморфоза. По горната му повърхност се появиха зрителни органи, докато отдолу започнаха да израстват псевдоподи и накрая то изящно застана на безброй деликатни пипала като стоножка.

Само един вид създания бяха способни толкова бързо да се приспособяват към Е-пространството. Местните обитатели. Сложните мемохищници. Самата идея за хищността.

Докато първото същество се преобразяваше в съответствие с действащите закони на гигантската стая, зад него изпълзяха още няколко — ловна глутница, изгаряща от нетърпение да се нахвърли върху безпомощната си жертва.

„Това не е моя работа — с нервно подръпване на палци си помисли Хари. — Основната ми задача е да събера уредите на Уер'К'кинн. Второто ми задължение е да преследвам и задържам нарушители… ала мемите сами ще се погрижат за този.“

Но колебанията на Хари се засилиха, когато внезапно си спомни за проповедта на скианото от самоделната му трибуна под бавно въртящата се холограма на разпнатата Земя. Едновременно със светлина и звук евангелистът бе заявил, че всеки разумен индивид трябва да се стреми към спасение на душата си.

— Макар че нашата секта съвсем наскоро се появи по булевардите и уличките на Петте галактики, старите религии вече ни смятат за опасни. Те се опитват да ограничат разпространението на посланието ни чрез забрани и юридически гонения и използват безскрупулни мерки, за да пречат на нашите пратеници. И най-вече твърдят, че проповядваме егоизъм.

Ако абдикаторите, очакващите, трансцендентистите и другите традиционни изповедания са съгласни за нещо, то е, че спасението трябва да се постига от видове и кланове, които се усъвършенстват, за да последват благословените Прародители в Прегръдката на вълните. Всяко поколение трябвало всеотдайно да работи, за да помогне на потомците си да се придвижват крачка по крачка напред. Какъв ужас тогава, ако трилионите и квадрилионите индивиди започнат да мислят за самите себе си! Ами ако всяко разумно същество е в състояние да постигне изкупление чрез вяра в Господ, който е над всички известни равнища на универсалната реалност?

Ами ако Прегръдката на вълните може да се заобиколи чрез постигане на живот в рая, описан в свещените книги на Земята? Няма ли всички да престанат да се стремят към расов прогрес? И да изоставят бъдещите поколения в полза на незабавна духовна награда?

Долният чифт очи на скианото проблесна.

— Ето го отговорът. Отговорът на Буда, Мойсей, Иисус и другите велики пророци, които разнасяли учението си по време на славната самота на Земята. Техният отговор — нашият отговор, — е, че най-мощното средство за спасение винаги е било състраданието.

Дори дни по-късно мислите на Хари продължаваха да се въртят около невероятната, многостранна противоречивост на посланието на скианото.

Той прехапа устни и се обърна към висящото във въздуха „П“.

— Колко са преследвачите?

— Мемоидите са пет — отвърна пилотният режим. — Два от тях вече напълно се трансформираха и възобновиха преследването на механичния нарушител. Други два продължават да се променят. Един остава в тунела и чака своя ред.

Хари видя първата двойка мемохищници, които ускоряваха ход по псевдокилима, като се движеха на милиони гънещи се пипала и бързо настигаха грохналата машина. Втора двойка завършваха метаморфозата си пред погледа му. Той нервно закрачи насам-натам. Искаше му се изобщо да не бе присъствал на проповедта на скианото.

Всъщност, не можеше да е сигурен какво е мотивирало решението му да предприеме действия. Отчасти можеше да е от състрадание. Но Хари предпочиташе да си мисли, че е заради нещо друго.

Любопитство.

„Ако тази тромава машина бъде изядена от глутница хищни идеи, никога няма да разбера какъв е бил товарът й.“

Петият мемоид се появи навън и започна да се преобразява.

Хари нададе решителен вик и натисна един от бутоните на пулта, с което освободи реалностната котва и спусна станцията право надолу, протегнал като лапи осемте й крака.

 

Първият му противник падна най-лесно.

Докато преобразуват концептуалната си рамка в съответствие с новата среда, мемоидите са напълно беззащитни. „Те се парафразират в друг фразеологизъм“, беше му обяснил Уер'К'кинн. През това време тяхната вътрешна свързаност се колебаеше и ги правеше уязвими за външни гледни точки.

Този мемохищник бързо реагира, когато падащата станция прониза гърба му на няколко места и вкара в него някои критични идеи.

РАЗЦЕПЛЕНИЕ

КОЛЕБАНИЕ

СЪМНЕНИЕ

 

В Е-пространството концепциите могат да съществуват и без да се съдържат в нечий мозък. Но само ако са достатъчно силни, за да вярват в самите себе си. За такива самостоятелни идеи неувереността е по-страшна от отрова, особено ако се вкара на съответното място и в съответния момент. Неспособен да се справи, този сложен мем започна да се колебае и бързо се изпари, а съставните му части бяха погълнати от заобикалящия го килим. Това даде възможност на Хари да последва другите.

„Действай като паяк“, помисли си той и приготви оръжейния пулт за действие. Сега негови преимущества бяха незабележимостта и бързината… както и фактът, че целият този субрегион от Е-пространството трябва да се бе образувал около образ от собствения му ум — навярно детски спомен за нечия гигантска дневна.

Приближил другите два мема изотзад, той реши да ги залови с оплитащ лъч. Това оръжие изглеждаше идеално за нападение в Е-пространството. То изстрелваше фино изтъкани поредици от силогизми — логични твърдения, събрани от сборници във Великата галактическа библиотека, датиращи от милиард години.

„Е, да започваме.“

Хари се прицели и стреля.

Оръжието беше условно, което означаваше, че видът и формата му варираха в зависимост от местната обстановка. В други зони на Е-пространството го бе виждал да изстрелва лъчи отровна светлина или блестящи опровержения като огнени залпове. Тук от станцията сякаш изригнаха струи дестилирани твърдения като паяжини от лепкава коприна, които се понесоха към мемохищниците.

Единият от тях мигновено залитна и оплете безбройните си крака в лепкави въжета от древна убедителност. Тялото му провисна сред нишки от свадливи доводи, сви се на кълбо и бързо се превърна в пара.

Партньорът му имаше повече късмет. Макар и заобиколен от паяжини, хищникът успя да спре точно навреме. Всеки път, щом някое въже от отровни аргументи се допреше до него и го изгореше, от раната потичаха страстни антитела от опровержения.

Съществото обърна метафоричния си поглед и продължи да плюе отрова. Към станцията потекоха категорични обяснения, целящи да убедят станцията да прекрати съществуването си. Хари можеше да се опита да стреля по тях, да ги размаже или дори да приеме атаката им. Но вече бе избрал друга тактика. Като се възползва от познанията си за местната зона, той накара кораба да подвие осемте си крака и после да прескочи отровните убеждения, както и пленените алафори.

Полетът му продължи няколко безкрайни секунди. Огромният килим се плъзгаше като море под него… струваше му се, че е ужасно нависоко и започна да се страхува за падането, особено защото се намираше в опасна близост с блестящия Път.

„Не съм готов за връщане в нормалното пространство!“ Нямаше голяма вероятност да оцелее след случаен сблъсък.

За щастие, като накара станцията да се извие настрани, той успя да мине точно покрай сияещата тръба. В резултат обаче равновесието му се наруши и кацна с тежко тупване. Хари се блъсна в най-близката преграда и болезнено удари дясното си рамо. В кабината се разнесе звук от счупване. Завиха аларми и започнаха да премигват червени светлини.

Той потръпна и се върна пред командния пулт, където разбра, че при падането са счупени два от краката, а трети е силно огънат. Верният му кораб тежко закуцука, когато се изправи, за да посрещне новите предизвикателства.

И все пак Хари пламтеше от прилив на адреналин, оголваше зъби и издаваше диво маймунско ръмжене.

„Дотук се справих с трима. Остават още двама“, с надежда си помисли той.

За съжаление следващият сблъсък нямаше да е толкова лесен.

Един от останалите хищници се намираше точно пред него и вече се нахвърляше върху безпомощната си жертва, като късаше парчета метал от гигантската машина в самодоволна забрава. Другият мемоид се завъртя към Хари. Напълно подготвен, той вече окончателно беше приспособил формата си към този район — приличаше точно на такова насекомо, каквото най-много би мразил да откриеш под мебелите си, нещо многокрако и жилещо. От него се излъчваше яростна радост, сякаш представляваше въплъщение на агресивността.

В устата му закипя язвителна пяна и после полетя към Хари.

Този път не можеше да скочи, затова се опита да се отдръпне наляво и след това надясно. Но въпреки отчаяното лъкатушене, един от залповете улучи предния му прозорец и го покри с лъскава слуз.

Хари извърна очи, но не и преди да го залеят вълни на съмнения.

„Какво правя тук, по дяволите? Бих могъл да съм на топло в леглото. Ако бях останал на Земята, може би сега щях да съм в компанията на любовници или приятели, вместо да извървя целия този път, само за да загина…“

Съжаленията предизвикваха остри болки, макар да знаеше, че се дължат на атаката на мемоида. За щастие, емоциите бяха слаби и прекалено общи. Мемоорганизмът не знаеше какво същество е Хари, затова мислените му отрови не бяха конкретни. Засега. Уви, хищниците с такава сложност притежаваха забележителна чувствителност и бързо се приспособяваха към слабостите на жертвите си.

Хари нямаше намерение да се остави в ръцете на случайността. Той изстреля нов оплитащ лъч и станцията му за пореден път блъвна паяжини от лепкави убеждения. Сега обаче целта му ловко избягна клопката — навярно като възприе някакви уникални и несвързани аксиоми. Няколкото нишки, които я докоснаха, се плъзнаха по тялото на мемоида, без да успеят да подложат на съмнение странните формулировки. Създанието се приготви за скок и нападна — потече към Хари толкова бързо, че той нямаше как да го избегне.

Пастта му зейна, но вместо зъби, вътре блестяха редове от остри, спирални витла, които вихрено се въртяха. Гледката бе ужасна и обезкуражаваща.

„Мемът ще проникне в станцията!“

Хари протегна ръка към оръжейния пулт и натисна бутон с надпис „РАЗСЕЙВАЩИ РАКЕТИ“. Бяха му спасявали кожата и при други мисии, като изстрелваха зашеметяващи въртопи от информация, например облаци ирония, които му бяха позволявали да избяга и от още по-големи чудовища.

Само че този път ефектът беше разочароващ. Пред нападащия хищник изригнаха мъгливи валма, но това не забави приближаването му.

„Когато се съмняваш, използвай физически средства“, помисли си той и активира миникартечницата. Разнесе се тракане и към нападателя се понесоха високоскоростни куршуми. Мемоидът отстъпи, изрева и размаха пипала във въздуха. Но надеждите на Хари скоро угаснаха, когато осъзна, че оръжието му няма сериозно въздействие. Съществото като че ли по-скоро улавяше куршумите и включваше материята им в информационната си матрица! Въртящите се витла промениха цвета си от симулирано пастелносиньо в металическосиво.

Хари прекъсна стрелбата и изруга. Току-що бе увеличил шансовете на врага да го победи.

Когато мемоидът се изкатери отгоре й, станцията само потръпна. Сложните езотерични идеи имаха малко тегло и инерция. Но можеха да те разкъсат и тази правеше точно това, като откъсваше парчета с въртящите се витла и пробиваше корпуса на станцията.

Хари опита други бутони и лостове, но не постигна нищо. Всички оръжия бяха неизползваеми или действаха по начин, с който адаптивният мемоид лесно се справяше.

В Е-пространството обект, изграден само от атоми, не бе в състояние да издържи дълго срещу живи концепции.

По стените се появиха няколко вдлъбнатини… които изригнаха навътре под коничните перки. Секунди по-късно витлата започнаха да променят формата си и се превърнаха в малки същества. „Червейчета“, помисли си Хари. Знаеше, че дори по малките насекоми и паяци има паразити. Хищникът беше измислил отличен номер, за да използва логиката на този субрегион срещу него. Неошимът натисна последния бутон, предназначен за отчаяни ситуации като тази.

Контролното помещение мигновено се изпълни с холографски изображения — навалица от същества, които имитираха различни класове живот. Някои пълзяха. Други вървяха, търкаляха се или се тътрузеха. Картината напомняше на пангалактично, мултитемпорално, омниреалностно тържество.

Десетина от червейчетата се плъзнаха наоколо в търсене на концептуалното ядро на станцията — самият Хари. Отвратителните гадинки щракаха с ужасяващи щипки, докато душеха из тълпата от холосъщества. Една от тях реши да нападне занг и се хвърли върху висящото във въздуха жълто петно, което потръпна от сблъсъка. Холограмата незабавно се сви навътре около червея и го обгърна в смазващ пласт антимеми. Всичко свърши с взрив светлина, последван от едва забележимо посипване на прах по палубата.

„Съдържат малко реална материя — осъзна Хари. — Тези създания са ужасно опасни!“

Ако някое го ухапеше, можеше да нарани не само ума му. Щеше да откъсне и парче от истинското му тяло.

Бяха унищожени още два червея, нападнали погрешни мишени. Но Хари виждаше, че съществата започват да стават все по-предпазливи. Накрая разбраха, че трябва да избягват дишащите водород и механоорганизмите и се насочиха само към дишащи кислород.

„Трябва да ги изпреваря. Но как? Какво да направя, за да се измъкна от тази каша?“

Ако изобщо успееше да се върне в базата, щеше да предложи някои неща на техниците, които поддържаха оръжейните системи. Но сега имаше само една надежда… да се отскубне от големия мемоид и да не му позволи да контролира червеите. Това означаваше, че ще трябва да запуши дупките по корпуса. Но всяко нещо с времето си.

Не смееше да поеме ръчното управление, защото така щеше да се издаде. Затова повика пилотния режим.

— Да, Хърман? — реагира курсивното „П“.

— Не се приближавай до мен! — изскърца със зъби Хари. — Стой на разстояние и слушай. Искам да разтърсиш станцията… с безразборни движения… опитай се да събориш от корпуса тоя проклет от Ифни извънземен!

— Това ще наруши параметрите за сигурност.

— Няма значение! — изръмжа той. — Извънредна ситуация. Действай!

Разузнавателната платформа се раздвижи. Макар и с два счупени крака, тя не бе обременена от големия мемоид, чиято реална маса навярно се равняваше само на неколкостотин грама, дори и след поглъщането на куршумите. Куцането дори усилваше олюляването, когато станцията се насочи наляво, надясно, напред и после се завъртя като пияна по огромния килим.

Въпреки ниската си инерциална маса, мемоорганизмът явно не остана доволен. В крайна сметка движението беше вид информация. Хари чу слаб хленч, докато съществото се мъчеше да се хване по-здраво, за да не прекъсне контакта си с червеите.

За съжаление клатещата се платформа подхвърляше насам-натам и самия Хари. Холограмите автоматично имитираха движенията му, но той знаеше, че скоро ще бъде разкрит.

През един от прозорците зърна мъглявите очертания на механичното същество, големият нарушител, който бе преследвал по-рано и който нямаше работа в царството на мисълта.

Последният хищник вече го беше разкъсал на няколко части и в момента пробиваше жилищния отсек…

Следващото разтърсване откъсна Хари от тъжната гледка и го отхвърли към друг прозорец. Онзи, който все още бе покрит с разтвор от съжаления.

„О, добре де, съжалявам.

Съжалявам, че не дойдох тук, въоръжен с някакви истински мемооръжия! Действителни вълконски мозъчни отрови. Отвратително сладки идеи, които хипнотизират милиони, като им представят само един аспект от реалността и правят гъвкавия ум твърд като камък.“

Хари беше сигурен в това. Даже тези местни хищници — ловки и опитни в абстрактното пространство — щяха да станат концептуално слаби, ако бъдеха изложени на съблазнителните убеждения на Платон, Маркс и Айн Ранд… Фройд или Тома Аквински… Гьобелс или Хъб…

Станцията се закова на място със силно разтърсване, прекъсна мислите му и го запрати към един от шкафовете. Неошимът се завъртя точно навреме, за да види, че няколко от червеите също са полетели във въздуха — тласкани от онези свои части, които притежаваха реална маса. Две от гадинките се сблъскаха с холограми и мигновено бяха унищожени.

Но други две оцеляха и се удариха в стената до Хари. Когато си възвърна равновесието, той усети, че се обръщат към него.

„А сега де!“

Бяха го приклещили в ъгъла с гръб, притиснат към чекмеджетата. Когато станцията възобнови бесните си движения, създанията започнаха да се приближават от двете му страни, като тракаха с челюсти и размахваха скорпионските си опашки.

Хари се опита да проясни мислите си. Предполагаше се, че ако си наложиш мисловна дисциплина, можеш да направиш ума си недосегаем за отровни идеи.

За съжаление съществата, способни на това, не ставаха за наблюдатели в Е-пространството. Бяха го назначили заради развинтеното му въображение — особеност, която тези паразити със сигурност щяха да използват, за да го унищожат.

— Хм… мога ли да ви заинтригувам, като ви предложа една-две идеи? — бързо и задъхано заговори той. — Какво ще кажете за тази: това изречение е лъжа!

Те реагираха с развеселено изщракване с щипки.

— Добре тогава… откъде знаете, че съществувате?

Пълно пренебрежение.

Пфу, това помагаше само в старите телевизионни предавания.

Разбира се, сложните меми се справяха с такива клишета като със стрели с кремъчни върхове, отскачащи от здрава броня. Но ако се сблъскаха с непозната им концепция?

— Хм, чували ли сте за нещо, наречено „състрадание“? Някои смятат, че това е най-Сигурният път към спасе…

Червеите се приготвиха за скок.

Станцията отново взе да се върти.

Внезапно през прозореца срещу Хари проникна ярка светлина и изпълни контролното помещение със снопове звездни лъчи.

Той въздъхна.

— Уф, проклет да съм…

Преди да успее да довърши изречението, едновременни се случиха няколко неща. Двата паразита скочиха.

Вкопчилият се в корпуса голям мемохищник стъписано изкряска.

Диво въртящата се станция се блъсна в Пътя и огромният мемоид се оказа притиснат между нея и блестящия тунел, усещайки вкуса на реалностния континуум.

Мозъкът на Хари се изпълни с мъчителен вой, когато хищникът се пръсна на части и разпиля сложната си концептуална рамка с експлозивна агония.

Лишен от родителя си, единият червей избухна точно преди да достигне гърлото му. Но другият запази вътрешната си свързаност достатъчно дълго, за да го удари изотзад.

Беше ред на Хари да изкрещи, когато усети, че в тялото му се влива нещо. Ужасна болка прониза цялото му рационално мислене, плъзна по задника и гърба му, после обхвана цялата му кожа като огън. Междувременно дълбоко в него опасения и съмнения атакуваха всички вярвания и разбирания, които му бяха скъпи.

Около него се извисиха слънца и галактики, докато станцията се накланяше към Пътя и се притискаше към мембранната му обвивка, заплашвайки да осъществи обратен преход в реалното пространство.

Корабът започна да вие и се присъедини към отчаяния му рев.

Всички меми и холограми бяха изчезнали. Въздухът изтичаше навън през десетина дупчици. Но Хари не забелязваше нищо. Докато се олюляваше между царствата на живите идеи и на суровите универсални закони, той се мъчеше да се вкопчи в нещо. В самото си същество. В усещането си за самоличност.

В самия себе си.