Дейвид Брин
Стълба към небето (12)

Сара

„Висшите мъдреци ни учат, че с примирението идва особен покой.

С отказа от битката за живот.

С края на надеждата.“

Сега за пръв път Сара разбираше това древно учение, докато наблюдаваше как Джилиън Баскин обмисля дали да живее, или да умре.

Никой не се съмняваше, че русокосата агентка на съвета Терагенс има правото, задължението и мъдростта да вземе това решение — и за самата себе си, и за всички други на борда. Нито делфийският екипаж, нито Ханес Суеси, нито Ние. Немият приятел на Сара, Емерсън, очевидно също беше съгласен — макар че тя се чудеше какво разбира бившият инженер от онези безумни светлинки на холодисплея, отчаяно блестящи край пламъците на Измунути.

Дори хлапетата от Ууфон — Алвин, Хък, Ур-ронн и Клещовръх, — приемаха властта на капитана. Ако Джилиън решеше, че е най-добре да насочи „Стрийкър“ към все още недооформената точка на прехвърляне — за да подмами врага и да се опита да спаси Джиджо, — никой на борда на този очукан кораб нямаше да й възрази. Това поне щеше да сложи край на безкрайните им премеждия.

„Ние бяхме примирени. Аз намерих покой, доктор Баскин също.

Само че сега нещата вече не са толкова прости. Тя вижда нова възможност… която е ужасно мъчителна.“

Сара намираше дейността на екипажа за объркваща — и на пълния с вода мостик, и в сухата заседателна зала, в която делфините използваха шестоногите си ходещи устройства.

Разбира се, нейната информация за галактянската техника бе придобита от остарелите с два века хартиени книги на Джиджо. Въпреки това, теоретичните й познания бяха удивително полезни, когато ставаше въпрос за условията в местното пространство-време. Но Сара остана поразена от начина, по който членовете на екипажа се справяха с практическите проблеми — предаване на доклади по свързани с мозъка кабели или пращане на инфопакети, състоящи се от малки късчета полуразумна светлина. Когато говореха на глас, делфините често използваха напрегнат жаргон от прещраквания и застъпващи се викове, нямащи нищо общо с който и да е стандартен галактянски език. И все пак нищо не смая Сара толкова много, колкото поканата на доктор Баскин да присъства на опита да измъкнат информация от пленения клон на Галактическата библиотека.

Големият куб лежеше в отделно помещение, обвит в ледена мъгла. Едната му страна бе украсена със спиралния знак, известен даже на дивашките племена на Джиджо. Между неговите дванайсет ръба и шест плоскости бяха събрани толкова много познания, че в сравнение с библоския архив приличаше на огромен океан на фона на една-единствена капка вода.

Джилиън Баскин се приближи до библиотечния клон, облечена в илюзорна призрачна мантия. Стройната й човешка фигура беше скрита зад компютърно генериран образ на чудовищно ципесто същество, наречено „тенанин“. Сара наблюдаваше от недалечните сенки и можеше само с благоговение да премигва, докато по-възрастната жена използваше тази опасна измама и с гърления диалект на галактически шест задаваше настойчиви въпроси за загадъчни същества, наречени „занги“.

Темата не срещна любезен прием.

— Пазете се от контактите между различните класове живот — затътна леденият глас на куба. Сара реши, че това е ритуално предупреждение. — Благоразумните контакти се постигат най-добре в дълбините на Величествената долина, където отделно родените могат безопасно да се срещат.

На това дълбоко място разликите се заличават и се ражда единство.

Но тук, в черния вакуум — където пространството е плоско и светлинните лъчи описват прави траектории, — младите раси не трябва без сериозни причини да общуват с други класове. В този външен район те се държат като отровни газове.

Впечатлена от оракулския глас на Библиотеката, Сара се замисли колко силно й напомня за Свещените свитъци този параболичен език. Същата мъглявост можеше да се открие и в много други религиозни текстове, които бе срещала в Библоския архив, наследени от дългия период на изолация на Земята. Макар и да се различаваха в много отношения, тези древни томове споделяха обща алегорична неяснота.

В науката — истинската наука — винаги имаше начин да поставиш даден въпрос така, че да не могат да му отговорят с увъртане. Природата можеше и да не дава ясни отговори незабавно, но винаги проличаваше кога някой се опитва да шикалкави. Мистичната двусмисленост обаче звучеше величествено и поразително — от нея те полазваха тръпки. Но накрая всичко се свеждаше до увъртане.

„О, но древните земянити — и първите джиджоски мъдреци, — са имали оправдание. Мъглявостта и параболите са съвсем естествени за хора, които не познават други начини. Просто не го очаквах от Галактическата библиотека.“

Сара от малка мечтаеше да се изправи пред такъв библиотечен клон и да го попита за всичките загадки, които я измъчваха, да се хвърли сред облаците от познания, събирани от великите мислители на милиони раси в продължение на милиард години. Сега се чувстваше като Дороти, предадена от измамник в двореца на Оз.

О, познанията трябва да бяха там, да — натъпкани в дълбоките ниши на този леден куб. Но Библиотеката не беше склонна да ги сподели, въпреки че доктор Баскин се бе дегизирала като военачалник на знатен клан.

— Гртутуф-маникхочеш, зангиш торгх мф — каза Джилиън, скрита под маската на тенанински адмирал. — Маникхофтуф, мф!

Слушалката в ухото на Сара преведе странния диалект: „Ние разбрахме, че по природа зангите не обичат изненадите. Кажи ми как реагират обикновено, когато силен шок е последван от още няколко.“

Този път Библиотеката бе малко по-отзивчива.

— Терминът „занги“ се отнася само до една подгрупа дишащи водород същества — вариантът, най-често срещан от дишащите кислород в открития космос. Огромното мнозинство от дишащите водород рядко напускат спокойствието на плътните циркулативни бури на тежките им светове…

Лекцията продължи, изпълнена с информация, която при други обстоятелства Сара би намерила за поразителна. Но сега нямаха време. След по-малко от мидура им предстоеше да вземат жизненоважно решение.

Трябваше ли „Стрийкър“ да продължи към съживената точка на прехвърляне? Спала в летаргия половин милион години — откакто бяха обявили Галактика четвърта за угарна, — тя навярно не беше готова за безопасно преминаване. И все пак странното й събуждане предлагаше на екипажа на „Стрийкър“ мрачна възможност.

„Решението на Самсон. Да срутим покрива върху враговете си и върху самите себе си.“

Само че сега съдбата им подхвърляше нов шанс. Все още нямаше ясно обяснение за присъствието на машините и зангските кораби. Събиращата водород армада изглеждаше слаба и хаотично пръсната пред неочакваните бури на Измунути. И все пак… „Може би някак си ще ни помогнат да победим джофурите, без да жертваме живота си?“

Заповедите на съвета Терагенс категорично посочваха върховната власт на Джилиън. Корабът носеше съкровище — останки от огромно значение, които можеха да дестабилизират Петте галактики, особено ако попаднеха в ръцете на някой фанатичен клан. Бедната малка Земя не можеше да си позволи да даде предимство на който и да е от враждуващите съюзи. Нямаше по-сигурна формула за гибелта на земянитите. Далеч по-добре беше двата кораба и товарът да загинат, отколкото някоя злонамерена група като джофурите да заграби съкровището. Особено ако наистина настъпваше обещаното от пророчествата Време на промени.

Ами ако „Стрийкър“ успееше някак да прехвърли товара си на съответните власти? В идеалния случай това щеше да принуди великите институти и „умерените“ кланове да престанат да се колебаят и да поемат отговорността. До този момент безпощадното преследване и пълното нарушаване на закона бе правило тази наглед проста стъпка невъзможна. Неутралните сили се бяха уплашили или не искаха да помогнат на „Стрийкър“. И все пак, ако действаха внимателно, успехът можеше да извоюва епохален триумф за Земята.

За съжаление, изтеклите дури не бяха помогнали на Джилиън да вземе решение. Заслушана в сухата реч на библиотеката, тя най-после я прекъсна.

— Няма нужда пак да ми повтаряш, че зангите мразят изненадите! Искам практичен съвет! Това означава ли, че веднага ще стрелят, ако се приближим до тях? Или ще ни дадат шанс да разговаряме? Трябва ми протокола за такива срещи!

Библиотечният клон все още изглеждаше склонен към двусмисленост или пък затрупваше Джилиън с безсмислени данни. Застанала така, че тенанинската маскировка да не й пречи, Сара виждаше, че Джилиън става все по-напрегната.

„Има и друг източник на информация — помисли си Сара. — На борда има и друг, който може би ще ни помогне със зангите.“

Досега се беше колебала да спомене за тази възможност. В крайна сметка, нейният „източник“ бе подозрителен. Паднали същества, чиито предци се бяха отказали от разума. Но времето изтичаше и Сара разбираше, че трябва да се намеси.

„Щом Великата библиотека не може да ни помогне, навярно трябва да се обърнем към една невероятна легенда.“