Дейвид Брин
Стълба към небето (52)

Ларк

Срещата бе странна, радостна и обезкуражителна.

Отдавна мечтал за този момент — да намери, любимата си, — сега Ларк гледаше към Линг, която стоеше от отсрещната страна на пропаст, далеч по-голяма от няколкото разделящи ги метра.

Тя се носеше сред плътен рояк от гърчещи се, пулсиращи неща, които плавно се движеха в огромна прозрачна мембрана, изпълваща по-голямата част от тази огромна зала и продължаваща през няколко люка в други отсеци на кораба.

Освен човешката фигура на Линг, той зърна поне една извиваща се кхюинска ларва, както и няколко животински вида от Джиджо и други светове. Ларк разпозна множество трекски пръстени, както и безброй гърчещи се зелени стъбла, които сигурно са били растения.

В гигантския мехур гъмжеше и от напомнящи на балони форми, които се огъваха като амеби или подскачаха като топки от желе. Макар да се различаваха по цвят от зангското създание, което носеше като дрехи на себе си, Ларк ясно виждаше, че са родствени.

Въпреки приликата обаче, когато забеляза тези свои „братовчеди“, неговият спътник се опита да го накара да избяга. Но Ларк беше непреклонен и наложи на вцепенените си крака да продължат напред към Линг.

Когато се приближи, той потърси очите й. Дали тази огромна клетка просто я бе погълнала с някаква груба биохимична цел, например като органела, за да изпълнява определена функция в полза на цялото? Или Линг запазваше същността си?

Спътникът му протегна псевдопод пред лявото му око и образува вакуола в зрителното му поле. В малкото пространство се появиха стотици „представители“, които имитираха различни форми и предложиха Ларк да се обърне и да се махне оттук!

— О, я стига си се оплаквал, страхливец такъв — презрително отвърна той. — На Джиджо сме се научили, че старите врагове могат да стават приятели. Пък и каква друга работа имаш в момента?

Значението на думите му някак си стигна до занга, който отдръпна представителите си и ги пое обратно в тялото си.

Наистина, не можеше да се върне в базата си точно от противоположната страна на бойния кораб. Между тях лежеше огромно опустошено пространство. Сега „Полкджхи“ бе пълен с неща, които пълзяха по коридорите, прегризваха стените и им придаваха гротескни форми. Основните корабни системи изглежда бяха пощадени. Те все още се намираха под контрола на оцелелия джофурски екипаж — който ставаше все по-отчаян, — но докога?

Ларк усети, че до него се приближава едро създание. Третият член на групата им.

— Ти си прав, Ларк — прошепна купчината лъскави пръстени, чиято пулсираща маса трепереше, докато отделните й части спореха помежду си. — Огромното макросъщество очевидно е решило да се разширява, докато изцяло не запълни „Полкджхи“. Можем да избягаме, но къде? Следата ни доведе тук. Нашата/моята/твоята/нашата съдба явно лежи вътре. Хайде да разберем какво иска. Какви са целите му. Защо е дошло тук.

Ларк забеляза признаци на промяна в желатиновата маса. Очите на Линг, които до този момент бяха ужасяващо пусти, сега като че ли се проясниха и постепенно се фокусираха към него.

В тях внезапно проблясна светлина! Беше го познала! Макар че устата й бе покрита от симбионт, тя очевидно се усмихна и протегна напред ръце.

— Е, погледни на нещата откъм хубавата им страна — отбеляза той, макар че зангският му спътник потръпваше от страхливо примирение. — Там вътре изглежда интересно. Може да научим много неща, а?

Гигантската мембрана не се опита да ги сграбчи, когато се приближиха. По-скоро леко се сви, после като че ли предпазливо ги подуши, сякаш благоволяваше да бъде ухажвана. Ларк протегна ръка и погали повърхността й. Беше ледена и в същото време ужасно приятна по начин, който не можеше да проумее.

Зангът потрепери, после като че ли промени мнението си. Ларк усети нещо като изненада. Това явно не бе смъртният враг, който спътникът му очакваше, а далечен роднина, по-голям и по-мил.

Огромната желатинова маса най-после взе решение. Пред тях се образува кухина с формата на тунел или врата.

Ларк не се поколеба. Той закрачи напред към любимата си.

Изглежда инстинктът не го беше излъгал. В това сливане имаше нещо дълбоко естествено.

На теория класовете на дишащите водород и кислород бяха несъвместими. Те използваха различни химични вещества и съществуваха при съвсем различни температури. Но животът има опит в решаването на всякакви проблеми. Симбиозата позволява на два или повече организма да обединяват способностите си и да постигат неща, които само единият от тях не би могъл да осъществи. Тъкмо това се бе случило, когато в земните океани се бяха слели първите клетки, за да образуват съюзи, по-жизнени от отделните части.

Скоро Ларк свикна с идеята, че същото може да се извършва на много по-сложно равнище, особено под напътствието на мъдър разум.

Така или иначе, докато гъмжащият рояк от други „органели“ го заобикаляше, той се интересуваше само от една от тях, чиито ласки го караха да се чувства на това странно място по-уютно, отколкото в леглото си на Джиджо.

„Радвам се, че сме запазили всичките си наистина важни функции“, отбеляза Ларк.

Линг плътно се притисна до тялото му, докато двамата се носеха в мембраната. Отговорът й не се разнесе като звук, а пряко, сякаш предаден от течната среда.

„Типичен мъжкар. Стига половите ви органи да са задоволени, за вас нищо друго не е от значение.“

Той запремигва.

„Твоят не беше ли?“

Тя отвърна с леко, очевидно задоволено стисване на ръката му. Кожата й все още трептеше от ритмите на напрегнатото им любене.

Част от Ларк — неуморният мислител — се зачуди за какво би могло да използва човешката сексуална страст макросъществото. Не че не беше благодарен за този нов етап от живота си. Но щом започнеха да текат, мислите му просто нямаха спиране.

„Какво се случи с Ранн?“ — попита той.

Единственият друг човек на борда, ужасният даникски воин, бе използвал дарбите си в полза на джофурите. Ларк не можеше да се отпусне, докато знаеше, че врагът му все още е някъде там.

„Не се тревожи за него. Повече няма да ни безпокои.“

Когато погледна към нея, Линг сви рамене и покрай ръцете й се завихриха мехурчета.

„И той беше погълнат. Майка сигурно не го е харесала на вкус. Но тя никога не изхвърля ценен материал, затова го използва по друг начин. Преди известно време видях две части от него — крак и бял дроб, струва ми се, — включени в някаква органела.“

Ларк потръпна. Бе благодарен, че „вкусът“ му е получил одобрението на макросъществото.

„Майка ли го наричаш?“

Линг кимна. Нямаше нужда да обяснява. Името беше съвсем подходящо. Макар че грижовното хранене очевидно представляваше само един от аспектите на природата му. Тя имаше и брутално прагматична страна.

Той усети съгласието на занга, неговият отдавнашен спътник, който сега съществуваше под формата на компактна, носеща се наблизо сфера. Единствената останала помежду им връзка бе тънката тръба и дори тя може би скоро щеше да се разпадне, когато усвояха самостоятелните си роли в този нов свят. Зангът все още се чувстваше дълбоко неуверен, макар че тази среда — в която плуваха безброй представители, изпълняващи пищни симулации — би трябвало да му е по-позната.

В мрачната далечина Ларк видя още едно същество, което успешно се приспособяваше. Купчината восъчни трекски пръстени — която някога беше представлявала Аскс, а после джофура на име Еуаскс — стоеше на пода, заобиколена от рояци мехурчета, мембрани и пълзящи симбионти. По пъстрите вълни, които пробягваха по страните му, Ларк виждаше, че съставното създание е на върха на щастието. Какво друго можеше да е по-важно за треките от това да станат част от нещо по-голямо и по-сложно, организация, в която участваше всеки пръстен, всяка частица.

Ларк все още се чудеше как е изградено всичко това. Дали съществуваше главен контролиращ разум — като джофурски господарски пръстен? Или право на глас имаше всяка съставна част? И двата модела симбиоза съществуваха в природата… й политиката.

Имаше чувството, че уточняването на тези подробности засега предстои. „Майка“ не бе завършила оформянето си.

„Ела — каза Линг и го хвана за ръка. — Искам да ти покажа нещо.“

Трябваше му известно време, за да свикне с придвижването в новата среда. Обикновено това изискваше нещо подобно на плуване, макар че на някои места плътността се променяше и те можеха да ходят по пода. Нямаше ясни преходи, както между море и бряг. По-скоро всичко се преплиташе и сливаше като мислите, които двамата с Линг споделяха.

Накрая тя посочи към огромно гнездо от извиващи се пипала. Много от тях бяха свързани с гърчещи се форми — Ларк видя още една кхюинска ларва, две трекски купчини… и нещо, което напомняше на кентавровиден урс, свит като зародиш и предпазван от ембрионна ципа. Не разпозна жълто-кафявата фигура, макар че урските „проби“ бяха взети от джофурите на Джиджо. Страните му бавно се надигаха, сякаш от спокойно дишане и Ларк видя разумна яснота в трите му очи.

Имаше и други дишащи кислород. Някои определи по илюстрациите от книжни учебници, които преди много време бе прехвърлял в библоския архив, докато други му бяха непознати. Всички бяха оплетени в симбионти, които ги свързваха с водородни сфери и други балоновидни неща. Най-зловещ му се стори фактът, че изглежда никой нямаше нищо против.

„Тук майка се свързва с информационната мрежа“, поясни Линг и посочи към мястото, откъдето излизаха пипалата. Той се втренчи в мрака и различи един от главните компютърни терминали на „Полкджхи“.

Линг протегна ръка, хвана три от пипалата и подаде по едно на Ларк и занга.

„Хайде да видим какво става наоколо.“

Това беше странен начин за получаване на информация. Донякъде невронен, както и визуален, той включваше и части от ума, които Ларк обикновено използваше за въображение, представяйки си някое събитие с онова колебливо „ами ако“, винаги съпътстващо мечтите.

Имаше логика. За всички дишащи водород същества мисленето представляваше симулативен процес — отделяне на малки части от самите тях и разиграване на определен сценарий до логичния му завършек. Благодарение на опита си със занга, Ларк скоро свикна и се научи как да си представя, че самият той е обект на собственото си внимание.

 

„Аз съм „Полкджхи“… преди горд боен кораб на могъщата джофурска раса.

Сега съм разделен… на много части. Моят джофурски екипаж — храбър, но объркан — беше изолиран от най-важните отсеци… машинно отделение, оръжейни и животоподдържащи системи.

Водени от целеустремените си господарски пръстени, воините са готови да се бият до смърт с омразните нашественици… и в същото време продължават да преследват ненавистната си жертва, независимо дали това ще ги отведе в ада или в самия рай.“

 

Ларк усети вълна на странна емоция — неохотно уважение към безстрашните джофури. Тяхната непреклонност пред лицето на ужасните катастрофи показваше защо видът им е постигнал могъщество и влияние сред великите дишащи кислород кланове. Фактът, че макар и временно, устояват пред сили, по-стари и велики от самите тях, беше внушително постижение.

Въпреки това се надяваше скоро да се провалят.

Линг насочи вниманието му навън от очукания корпус.

За миг Ларк се олюля от неочаквания образ, който напомняше на гигантско торнадо!

Заобикаляше ги невероятен циклон, вихрушка от огромни обекти, които искряха и проблясваха, докато се спускаха по спирала в стесняваща се фуния към мътнобелите пламъци на малка звезда.

Той бързо разбра, че познанията му вече не се ограничават до скромното му образование на джиджоски преждевремец — провинциален биолог, свикнал само с хартиени книги. Трябваше съвсем слабо усилие на волята, за да се прехвърли в ума на Линг и да възприема факти, връзки и хипотези, обясняващи сцената пред очите им. А имаше и други архиви — не толкова познати, но също толкова достъпни.

Внезапно Ларк насочи мисълта си към огромния циклон от спускащи се надолу космически кораби и се отъждестви с тях.

„Аз съм Роякът на кандидатите, миграция на избрани оттеглили се от цивилизациите на дишащите кислород и водород.

Най-после въздигнали се дотук.

Уморени от безсмислените битки и караници на плоския космос и реалното време.

Примамени от изкусителното очарование на Прегръдката на вълните.

Напълно съзнаващи опустошенията из Петте галактики.

Разбиращи опасностите, които ги очакват.

И въпреки това продължавам навътре. Сливам многобройните си части. Създавам уникална смес от онова, което е било просто обещаваща суровина. Събирам в едно най-добрите от двата класа.

Надявам се и се чудя какво идва после…“

Сега Ларк виждаше и контекста на онова, което бе сполетяло „Полкджхи“. То представляваше част от много по-мащабен процес! Същите сливания на форми на живот трябва да се извършваха и на всеки от милионите огромни съдове навън… само че навярно по-мирно, с по-малко съпротива от страна на екипажите, които бяха много по-добре подготвени от бедните джофури.

И все пак не можеше да не долови масовото отчаяние. Това величествено сборище на кандидати за трансцендентност трябваше да е спокойно и организирано. Но с всяка изтекла дура ставаше все по-хаотично. Искрите, които по-рано му се бяха сторили толкова весели, сега разкриваха огнени сблъсъци. Ужасна гибел пълзеше сред сливащите се кораби.

Линг отново посочи и умът му я последва. Вместо навън, общото им внимание се насочи надолу към източника на гравитация и светлина, където огромни, стройни структури орбитираха плътно около компактна звезда.

На пръв поглед игловидните домове също изпитваха ужасно налягане. Докато двамата с Линг ги наблюдаваха, от тях се отчупваха парчета, по-големи от планини, и се разпадаха под страшната сила на мощни вълни.

И все пак Ларк не изпитваше мъка, тревога или усещане за надвиснала опасност.

„И нищо чудно! — осъзна той. — Иглите изобщо не са домове! Това са портали за друго място!“

Линг кимна.

„Всъщност, ако се замислиш, изглежда логично.“

Ларк насочи ума си като връхлитащ сокол към една от бързо въртящите се игли, дълга и тънка като копие. Макар че се отчупваха части от обвивката й — откъснати от хаотични хипервълнови смущения, — той някак разбра, че те не са важни. Просто временни обиталища и поддържащи структури. Когато се отделяха, под тях се разкриваше блестящата сърцевина, сияеща и сякаш хлъзгава.

Мисълта му пристигна тъкмо когато един от „кандидатите“ — напълно преобразена сфера-кораб — завършваше дългото си спирално спускане и бързо наближаваше иглата, като се плъзгаше точно над плазмените огньове на бялото джудже. Огромният хибриден съд — вече хомогенна смес от водородната и кислородната цивилизация — шеметно се носеше към отворения портал, сякаш притеглян от мощно поле.

Корабът-сфера внезапно като че ли се плъзна странично през тесен прорез в пространство-времето.

Отворът изчезна само след мигове. Но това бе достатъчно за Ларк.

Първото му впечатление за отсрещната страна беше плътна, въртяща се чернота. Тъмна топка, по която проблясваха ярки светлинки. Някак можеше да усети усукването и извиването на вакуума, изкривяващо всички съзвездия отвъд.

 

„Това е неутронна звезда — отбеляза Линг. — Много отдавна е изразходвала или изхвърлила горивото си. Сега се е свила и е далеч по-малка от бяло джудже — диаметърът й няма и десет километра! Гравитационното налягане под повърхността е толкова високо, че атомните ядра се сливат със заобикалящите ги облаци от електрони и образуват „дегенерирала материя“.

Онези искри там са гама-лъчи, които трансцендентната мрежа за наше удобство предава във видимия спектър. Всеки проблясък представлява зрънце, голямо навярно колкото бактерия, което набира почти светлинна скорост, преди да се блъсне в повърхността.

Във всяка галактика има по половин милиард от тези плътни звезди… и на всеки трийсет години се ражда по една нова. Но само няколко неутронни слънца притежават особеностите, необходими на трансцендентния клас. Трябва да са спокойни. Да се въртят бързо, но да са със слаби магнитни полета.“

Ларк преодоля изненадата си.

„Разбирам какво става. Процесът продължава!

Нима усилващият се апетит за вълни може да се задоволи с обикновено бяло джудже? Разбира се, че те ще мигрират на място, където полетата са още по-силни.

Значи безбройните кандидати, които в момента заобикалят „Полкджхи“, само минават оттук! Използват бялото джудже като сборно място — където да се слеят и преобразят, за да се приготвят за следващата фаза.“

 

Когато отново се отвори тесен прорез, Ларк насочи мислите си през него, като яхна вълна на гигантска информационно-обработвателна система — като морска бълха, кацнала на върха на цунами, — за да разбере какъв живот водят трансцендентните същества на такова странно място.

Неутронната звезда сякаш бе обгърната от мъгла, стелеща се точно над повърхността.

„Жилища“, посочи Линг.

Ларк се опита да се вгледа по-внимателно, но му пречеха обектите, които с невероятна скорост профучаваха над гладката, черна повърхност. Всяка орбита отнемаше съвсем незначителна частица от секундата. Гравитацията беше толкова висока, че вълните биха разкъсали на парчета всеки физически обект с големина повече от няколко метра.

Макар че сетивата му бяха подсилени от Майка, способностите на органичния мозък си имаха граници.

„Но… — мислено заекна Ларк. — Когато дишащите кислород и водород се слеят, резултатът си остава органичен… и се основава на вода. Как биха могли да издържат там долу същества като нас?“

Сякаш въпросът му бе команда — фокусът на вниманието им се насочи навън към съседните райони от космоса, където сега можеха да различат огромен брой тъмни, вретеновидни обекти, строени в прави редици.

Ларк усети метални присъствия, всяко очакващо своя ред с търпеливо мълчание, което можеше да произхожда единствено от бездънните глъбини на междузвездния вакуум.

И тогава разбра.

„Машини!“

Беше пристигнал трети клас живот. В отговор на някакъв мощен зов, най-добрите и най-съвършените от техния вид се бяха събрали, за да участват в нов съюз.

В друг вид брак.

В космоса се появи тесен прорез, който позволяваше достъп към зоната на бялото джудже. В изкривеното небе проникна още една сфера-кораб, носеща товара си от обединени форми на живот.

Около нея се струпаха няколко десетки от очакващите машини, които образуваха пашкул от нишковидна светлина.

Нямаше съпротива. Ларк не усети нито ужас, нито примирение. Само готовност за преобразяване.

Биологът в него разпозна нещо изящно и естествено в този процес, макар че скоро подробностите станаха прекалено сложни и неясни, за да ги следва дори с подсилените си сетива.

Неочаквано с мощен взрив от светлина всичко се промени.

От проблясъка остана само дъжд от искри, който бързо се изсипа към прегръдката на гравитационните полета точно над неутронната звезда.

 

На Ларк му се зави свят от удивление. Той отдръпна мислите си и ги върна в реалния свят, като прикова поглед върху меките кафяви очи на Линг.

„Това ли било? Там ли свършва всичко? Дишащите кислород и водород се сливат с машините и после вечно орбитират около плътно черно слънце?“ Тя поклати глава.

„Дотам бях в състояние да проникна. Но е логично да не е така.

Помисли, Ларк. Сливат се три класа живот. Трите, които са известни като най-буйни. Най-способни да манипулират материята и енергията. Най-после знаем защо дишащите водород и кислород и машините толкова дълго са били в състояние да съществуват съвместно… тъй като имат обща съдба и никой не може да оцелее без другите.

Но има още класове. Още разумни същества! Кванталите и метамемите например. И се носят слухове за други, за които не се споменава във Великата библиотека. Простата логика — и естетика — ме кара да си мисля, че процесът продължава. Трябва да се присъединяват и други. На някакво равнище отвъд онова, което току-що видяхме.“

Ларк премигна.

„Някакво друго равнище ли? Но какво би могло да се крие отвъд…?“

После внезапно разбра.

Споделил просветлението му, малкият занг до него отдели зловонни мехурчета — равносилни на стъписан вик — и се сви навътре. Но Ларк само кимна.

„Говориш за черните дупки.“

В мислите му се заизлива неканен порой от информация, който разкриваше много различни типове „дупки“, известни на науката — места, където плътността на материята надхвърляше точката на невъзвратимост и гравитацията бе толкова висока, че не можеше да се измъкне каквато и да е светлина или данни. За описаната от Линг цел бяха подходящи само няколко от дълбоките ексцентричности. Предимно по-малките — само няколко десетки пъти по-големи от типично слънце. Бездънни бездни, чиито стръмни краища бяха обливани от най-мощните вълни… и където самото време беше почти неподвижно.

В тясното пространство точно извън събитийния хоризонт на черната дупка различията между материя и енергия се размиваха. Причинно-следствените връзки не се поддаваха на властта на Ифни. При съответните обстоятелства можеха да се слеят всички класове живот, за да образуват смес от чист разум. Разумът в дестилирания му вид.

Ако всичко бе както трябва.

 

„Ти си права, това е логично и естетично. Дори красиво по свой собствен начин.

Но имам един въпрос, Линг.

Къде е нашето място във великата схема на нещата?

Искам да кажа, къде сме ние с теб?

Всички същества на тези кораби и сфери, които ни заобикалят, може да са готови за такава съдба… ако предположим, че оцелеят в този хаос, за да стигнат до следващото равнище. В крайна сметка, те са прекарали векове в усъвършенстване на душите си и в подготовка за това преобразяване.

Ала ние с теб попаднахме тук случайно! Защото се оказахме на неподходящото място в неподходящ момент. Мястото ни не е тук!“

Линг плъзна ръка в неговата и той усети в ума си топлата й усмивка.

„Не ти ли харесва новото ни гнездо, обич моя?“

Той стисна дланта й.

„Знаеш, че ми харесва. Просто не горя от желание да направя следващата стъпка — да се „слея“ с някакви космически механоиди, после да се свия до размерите на грахово зърно и накрая…“

Тя го накара да замълчи с леко мисловно докосване, успокоителна милувка, която стопи паниката му.

„Всичко е наред, Ларк. Не се тревожи.

Много се съмнявам, че ще стигнем чак дотам.

Сигурна съм, че джофурите имат да кажат нещо по въпроса.“