Дейвид Брин
Стълба към небето (27)

Ларк

„Чудя се от колко време съм тук. Часове, дни… или може би месеци?

Щом телесната ми химия им е достатъчно добре позната, за да поддържат живота ми, тези същества биха могли да включват и изключват съзнанието ми като лампа. Могат да променят начина, по който възприемам хода на времето, просто като пренастройват метаболизма ми.“

Това също му подсказваше някои неща. Ларк копнееше да сравни наблюденията си с някого.

Както го бяха правили с Линг — отначало като предпазливи противници, после съюзници и накрая любовници. Тя ужасно му липсваше. Топлата й кожа и богатият й аромат, но най-вече живият й ум. По време на всичките им премеждия най-много го беше омайвал именно нейният непредсказуем интелект. Би дал всичко, само за да поговори с нея.

„Трябваше да открия начин да я спася от Ранн и джофурите. А сега мога само да си представям как Линг пробива онази отсрещна стена, облечена в космически костюм и с лазери в ръце, как ме измъква от този ужасен затвор и двамата отлитаме заедно с някаква открадната…“

Примамливата фантазия се изпари във въздуха, когато осъзна, че нещо се е променило. Тръпки го полазиха по гърба от усещането… че някой го наблюдава. Ларк завъртя глава… и инстинктивно потрепери.

До чувала му се носеше голямо обло… нещо, приблизително сферично, но с издатини и вълни, които ритмично пробягваха по повърхността му и някак си говореха за живот… и навярно дори за съсредоточеност. Покрай него плуваха валма от жълта мъгла, но то оставаше на мястото си с размахване на пипалца, многобройни като космите по краката на хуун.

„Реси“, помисли си Ларк, разпознал начин на движение, използван от организми, които можеха да се видят само под микроскоп. Никога не бе чувал за подобни органи при макросъщества с такива размери. Като биолог, това му се струваше извънредно странно.

Но любопитството му се превърна в удивление, когато създанието внезапно всмука всичките си пипала. Вдлъбнатините в двата му края станаха по-дълбоки и накрая се срещнаха по средата, образувайки куха тръба, която пулсираше по дължината си. От единия й край започнаха да изригват струи жълта течност и те бързо изтласкаха съществото до малката прозрачна килия на Ларк.

То направи три обиколки около него и Ларк остана с впечатлението, че го разглежда от всички ъгли.

„Това там не е нормален газ или пара — помисли си той. — Но не ми прилича и на течност.“

Имаше чувството, че средата може да е свързана по някакъв начин с гъвкавостта на създанието — с преминаването от пипала към реактивно движение.

„Там, където е еволюирало, средата трябва да е била много по-плътна от онези, за които съм чел в архивите. Разбира се… освен…“

Внезапно го осени и очите му се разшириха толкова силно, че притиснаха малките прозрачни капачета, които ги покриваха. До този момент изобщо не беше осъзнавал присъствието им, но когато от натиска покрай краищата им се промъкнаха няколко ужасни молекули, той плати с парещи сълзи и дълбоки, гърлени стонове.

Но дори това не прекъсна бързия поток на мислите му.

„Дишащи водород! Древните свитъци ги наричат един от великите класове живот. Те споделят Петте галактики с нас, но са съвсем различни от нашата цивилизация.“

Разбира се, това далеч не обясняваше нещата. Даже от малкото библоски текстове, в които се споменаваше за дишащите водород, ставаше ясно, че всяка среща между двете различни молекулярни наследства представлява потенциална опасност. До голяма степен задълженията на Института по миграция се състояха в ограничаване на такива контакти и те бяха създали законите си за наем отчасти, за да предпазват угарните светове, но също и, за да свеждат до минимум вероятността от случайни срещи.

„Джиджо се намира в Галактика четвърта. В момента из тези спирални ръкави не би трябвало да има други, освен официалните кораби на институтите. Това е една от причините, поради които планетата е толкова привлекателен кандидат за Преждевремския път.“

Макар че едното му око все още бе замъглено, той примижа с другото, когато съществото спря и отново възвърна приблизително сферичната си форма.

„Може би е нещо като техният еквивалент на полицай? Или митнически служител?“

Под повърхността на кълбото се образува куха наглед вакуола. От нея изплуваха мехурчета, които лъщяха от странно повърхностно налягане. Все едно, че някой пърдеше под вода. Но доколкото знаеше, това всъщност беше красноречива лекция по тънкостите на космическите закони.

„Може би ме пита какво правя тук. Иска паспорта и визата ми. Интересува се от оправданията ми… или пита дали искам да ми завържат очите.“

Кухото пространство в съществото продължаваше да се уголемява. Ларк различи във вакуолата няколко плуващи обекта — всеки отначало напомнящ на миниатюрен вариант на самото създание. Те заемаха различни положения, после започнаха да се променят по форма и цвят.

„Проклет да съм…“

Един от обектите стана син — малко по-тъмен от родното небе на Джиджо. Той престана да пулсира и като че ли придоби абсолютна твърдост, после се покри със симетрични издатини и мехури. Ларк дори видя миниатюрна емблема — лъчева спирала до върха на издължения сфероид. Това бе почти съвършено копие на джофурския боен кораб „Полкджхи“.

„Ясно. Общуване със знаци и образи. А онзи мехур пък… може би е корабът на дишащите водород?“

Предположението му скоро се потвърди, докато наблюдаваше сблъсъка между двете космически чудовища, разигран в пространство, не по-голямо от трекски върхов пръстен. Ларк гледаше като хипнотизиран как джофурският крайцер обстрелва жълтото кълбо. Отначало залповете му бяха пресрещани от рояци внезапно отделили се балончета. Но постепенно ракетите и огнените мълнии започнаха да стават все повече и безмилостно обсипваха напредващия враг, докато корабът на дишащите водород се пръсна на назъбени парчета, които заплющяха като дрипави знамена. И все пак шест от тях успяха да се залепят за твърдия метален корпус на „Полкджхи“.

„Ето как са превзели кораба.“ Нито беше чел, нито си бе представял такава битка.

Синята обвивка се уголеми пред очите му и Ларк видя, че боят продължава вътре. От шестте точки на проникване плъзнаха жълтеникави тела. Отначало напредваха бързо, но после бяха забавени от все по-упорита съпротива. Около мястото на сблъсъка пробягваха малки светлинки, навярно представляващи отделни джофури и техните яростни бойни роботи.

Понякога една-две от тези искрици попадаха в жълтото петно. Вместо да угаснат, те бяха всмуквани и събирани заедно в задната част на противника си.

„Военнопленници.“

Когато същото се случи с поредната светлинка, Ларк усети внезапно убождане в бедрото си. „Това съм аз!“

В същото време осъзна още нещо.

„Те не общуват с мен само с образи. Използват и химически средства! Част от информацията ми идва от тази демонстрация. Но трябва също да впръскват данни направо в кръвта ми по хранителната тръба.“

От този факт може би трябваше да му се пригади… само че чувстваше крайниците си странно отпуснати. Несъмнено поредният ефект от молекулярно въздействие. Като биолог, това го очароваше.

„Дишащите водород трябва да имат опит в контактите с нас, датиращ от милиард години. Което не означава непременно, че огромната бездна между класовете живот е лесно преодолима, иначе щяха направо да разговарят с мен с думи. Но съм сигурен, че знаят някои трикове.“

Това поставяше всичко в нова перспектива. Ларк бе прекарал целия си професионален живот в прехласнато изучаване на огромното разнообразие от няколко милиона дишащи кислород видове, преобладаваха в част от една-единствена планета. Сега разбираше, че има същества, за които разликите между джофурите и човеците трябва да изглеждат почти незначителни.

„Дали някога преди са виждали земянит? Струва ми се малко вероятно. И все пак могат да правят с мен каквото си поискат.“

Почувства се вцепенен… и си помисли дали това също не е реакция, предизвикана или подпомогната отвън.

„Няма значение. Важното е, че искат да науча какво се е случило. Явно имат интерес да запазят живота ми и да ме накарат да разбера.

Това е достатъчно, поне засега.“