Дейвид Брин
Стълба към небето (59)

Емерсън

Алармите като че ли изненадаха всички в контролния център на „Стрийкър“.

Другите толкова напрегнато следяха уголемяващата се, разярена звезда — и загадъчното поведение на недалечния игловиден портал, — че изглежда бяха забравили за опасността от старите им врагове.

Но не и той.

Емерсън и преди си беше имал работа с джофури и разбираше тяхната упоритост — целенасоченост, заложена в расата им от безотговорни наставници, които не бяха съзнавали принципните качества на умереността. Когато започна атаката, той бе готов.

Не можеше да чете проблясващите съобщения на мониторите или да проумее точно какво оръжие използват противниците им. Подробностите нямаха значение. Разбираше само, че трябва да е свързано с нагорещяването на кораба. Плочите на стените и пода вече излъчваха неприятна топлина. Прииждаха огромни количества енергия, въпреки че малкото слънце все още не беше готово да експлодира.

Сара стисна ръката му и той се почувства виновен, че трябва да се раздели с нея само с нежно докосване. Но Емерсън смяташе, че възможността да й спаси живота е по-важна от това да остане до нея, за да се изпекат заедно.

Докато тичаше по горещия коридор, той не преставаше да вика с надеждата, че автоматичната вътрешна уредба ще предаде простото му съобщение:

— Суеси!… Каркает!… Бързо, бързо, бързо!

Дали щяха да дойдат? Бяха положили толкова усилия да реализират идеята му и да приложат технология с двестагодишна давност към нови проблеми. И все пак се тревожеше. Може просто да го бяха заблуждавали, работейки заедно с него, за да се занимават с нещо, докато настъпи краят…

Емерсън се изкатери по тръбопровода и бързо стигна до малкото помещение, мястото на последния му, триумфален сблъсък със Старите. Той облекчено въздъхна, когато видя, че Ханес и двамата делфийски инженери вече са там и застанали около големия лазер, разговарят помежду си на прекрасния инженерски диалект. Емерсън вече не можеше да разбира бързите и точни изрази, но въпреки това речта им му звучеше като музика.

Изящната лирика на компетентността.

Суеси завъртя огледалния си купол, за да го попита нещо. Въпросът бе достатъчно прост, за да го възприемат оцелелите му речеви центрове.

— Да! — енергично кимна той. — Направи… го!

Ханес натисна един от бутоните и лазерът внезапно се раздвижи, съскайки и напрягайки се като някакво огромно животно.

Емерсън се премести до дебелата цев, любопитен да види накъде ще се излеят сега огромните количества енергия.

Не видя нищо друго, освен звезди.

Червената точка на недалечния екран представляваше джофурския кораб „Полкджхи“, който приближаваше от другата страна на „Стрийкър“.

Разбира се, той бе имал късмет със Старите. Но сега щеше да е невероятна случайност, ако джофурите влезеха в обхвата им. Така или иначе, защитните полета на крайцера можеха да отклонят дори толкова мощен лъч.

Емерсън сви рамене. Нямаше значение. Не бе нужно да унищожават врага, за да го победят.

По тялото му плъзна хлад и той потръпна. Скоро забеляза, че над дихателните отвори на делфините се образува мъгла като фонтанчета от скреж. Собственият му дъх също започна да се кондензира. След секунди в малката стая стана осезаемо по-студено и Ханес извика на всички да напуснат. Беше време да оставят машината сама да се справи със задачата си.

И все пак Емерсън се бавеше и се наслаждаваше на ледения въздух, който изтичаше по въздухопроводите към отдалечените кътчета на кораба. Представи си, че лазерният лъч играе ролята на огромна помпа, която изсмукваше топлината със същата бързина, с каквато други сили я привличаха, и после я изстрелваше в космоса. Усмихнат, той се радваше на начина, по който древната земянитска технология се бе справила с галактянските врагове — както и преди много време в горещата паст на друго слънце.

„Аз… все… още… го… мога…“, помисли си Емерсън и погледна надолу към ръцете си.

Когато зъбите му започнаха да тракат от студ, той най-после остави Ханес и делфините да го отведат обратно в заседателната зала.

Сара го очакваше.

Сега поне щяха да са заедно.

Докато звездата избухнеше.