Дейвид Брин
Стълба към небето (46)

Ларк

Дълбоко в недрата на джофурския боен кораб нещата отново се бяха променили.

Последния път, когато Ларк бе влизал в жизнения център на „Полкджхи“, мястото напомняше на гъста, но подредена гора — триизмерна ферма, — с тучна зеленина и пълзящи по метални скели растения, които пречистваха въздуха и водата на огромния кораб и служеха на джофурския екипаж като всяка друга ефикасна машина.

Сега представляваше непроходима джунгла, в която растения и автотрофи от безброй светове се бяха отскубнали от определените им места, пълзяха около разпадащата се решетка и безумно се оплитаха помежду си.

Сред буйната зеленина виждаше плашливи малки същества — животни от различни видове, които преди определено не бе забелязвал тук. Дали бяха избягали от някоя корабна лаборатория, опустошена в разгара на битката? Или наблюдаващите ги компютри нарочно ги бяха размразили и освободили в някакво безплодно усилие да възвърнат контрола си над миниатюрната екосистема, която с всяка изтекла мидура ставаше все по-сложна и дива? Когато навлезе по-навътре, Ларк дори зърна малки организми, напомнящи на отделни джофурски пръстени, които се гърчеха и пълзяха по клоните в търсене на гнила органична материя. Светлата им повърхност изразяваше невинност и простота. Очевидно нито един от тях не се стремеше към усъвършенстване или постигане на разумност чрез комбиниране в купчини.

Ларк хареса новия вид на жизнения център. Той произхождаше от свят, на който природата сама намираше равновесие — сложен баланс, неизбежно хаотичен, но функциониращ по-добре от който и да е план. Даже когато много представители на планетната биосфера бяха врагове и се изяждаха помежду си, крайният резултат бе сътрудничество и всяко същество, всеки вид имаше отделна роля, с която помагаше на цялата система да процъфтява.

„Нещо като нашата малка група от странни съюзници — каза си Ларк, замислен за експедицията им до сърцето на джофурския кораб. — Може и да не си вярваме, но нямаме друг избор, освен да си помагаме.“

Докато си пробиваше път през буйната растителност, той спря край натежала от пълзящи праскови лиана, много разпространена на безброй кислородни светове. Откъсна един от плодовете и го поднесе към устата си, но първо трябваше да изчака пулсиращите пластове на мембраната да се отдръпнат настрани. Ларк отхапа с наслада и по брадичката му се стече червен сок. После лакомо изяде още няколко праскови. Това беше първата му истинска храна от няколко дни насам.

Спътникът му — видоизменена зангска сфера, обгърнала тялото му като неудобна втора кожа, — очевидно усети мислите му. Пред лявото му око се надигна пипало и вътре се образува вакуола. Появиха се мънички представители, които изиграха миниатюрна сцена.

Ларк поклати глава.

— Не, не съм неблагодарен. Разбирам, че си ме хранил от собствената си телесна маса, за да можем да стигнем дотук. Но те моля да ми простиш, ако предпочитам нещо, което не смърди на развалени яйца!

Бе съвсем сигурен, че самите му думи — звукови вибрации във въздуха, — нямат никакъв смисъл за извънземния. Абстрактен и структуриран, този вид език беше също толкова чужд за тези същества, колкото и идеята за придвижване с помощта на крайници, сковавани от твърди кости. Ларк предполагаше, че съществото следи движенията на очите му и някак го разбираше според това към коя точица или симулиран балон подсъзнателно избира да погледне и в какъв ред. Резултатът представляваше примитивна форма на телепатия, за каквато нито бе чувал, нито беше чел.

Малките представители отново започнаха да се гърчат във вакуолата.

— Да, добре — отвърна той. — Зная. Трябва да продължим напред. Нямаме много време.

В този момент от гъсталака пред него се разнесе шумолене. Ларк предпазливо протегна ръце към единственото си оръжие, лилавият пръстен, който по негова заповед отделяше химически вещества, предаващи различна информация и понякога преодоляващи джофурските пазачи или техните бойни роботи. Макар че вече не действаше толкова ефикасно, малкият торус все още ги спасяваше от постоянни сблъсъци и им позволяваше да напредват дълбоко зад вражеските линии.

От джунглата се появи едра фигура. Широка в основата и със заострен връх, тя зловещо приличаше на джофур.

„Или на трек“, приклекнал в сенките, си напомни Ларк. Не бе сигурен коя е точната дума, дори когато купчината се приближи. Съставното същество, което някога беше Аскс, любим трекски мъдрец, после се бе превърнало в надменния джофур Еуаскс. Сега не отговаряше и на двете имена. По восъчната пирамида от мазни торуси пробягваха тръпки, докато отделните сегменти спореха помежду си. Очевидно господарският пръстен вече нямаше пълен контрол.

Въпросът всеки момент можеше да се реши в полза на верността към капитан-водача на „Полкджхи“, което означаваше, че екипажът на кораба ще научи за присъствието на Ларк. Но все още не. Междувременно продължаваше странното, колебливо сътрудничество между занг, човек и купчина пръстени. Несигурен съюз на съставни същества. Ларк реши да нарича обърканото създание „X“ — поне докато окончателно не установеше какво е.

По коничното тяло пробягаха вълни от сенки и цветове и купчината прошепна на галактически шест от речевия си връх:

— аз/ние/Аз успяхме да постигнем целта — проникнахме в терминала на местния агроном. Моята/нашата задача да научим новини — тя се оказа възможна.

— Да? — пристъпи напред Ларк. — Разбра ли къде държат Линг?

Беше се надявал да я открият в жизнения център, близр до гнездото, където двамата бяха изпитали щастие… макар и съвсем за кратко.

Съставното същество потръпна. По надиплената му, восъчна плът пълзяха десетки малки, тъмночервени пръстени, които се хранеха от секретите му. За екипажа на „Полкджхи“ тези безвредни наглед тороиди бяха преносители на зараза, по-ужасна от зангската.

— За останалите човеци — Линг и Ранн, — няма никакви нови съобщения. Що се отнася до последното им известно местонахождение, аз/ние го локализирахме до един от квадрантите на кораба… онзи, който преди двайсет мидури беше завладян от нови, подобни на занги същества, очевидно проникнали през корпуса.

Новината за дишащи водород подкрепления не подейства на спътника на Ларк както би трябвало да се очаква. Сферата потръпна, с което изрази силно желание да избягва контакт с новодошлите.

„Така значи — помисли си младият биолог. — Сред дишащите водород също има фракции, нации, раси… или поне техни аналози. И те като нас най-много се страхуват от собствените си роднини. Предполагам, че това не би трябвало да ме изненадва.“

По време на дългото си пътуване от яслите тримата странни съюзници бяха спирали при различни терминални екрани, за да видят какво става навън. Докато X се опитваше да опише звезда от тип бяло джудже и да обясни какво е известно за трансцендентния живот, зангът изглеждаше разтревожен. Безпокояха го постоянно увеличаващите се доказателства, че класовете на дишащите водород и кислород накрая се сливат сред гравитационните вълни. Спътникът на Ларк очевидно не харесваше много тази перспектива.

„Също като мен и ти не можеш съвсем да го проумееш, нали?“ — бе попитал той занга. Трябваше да направи няколко опита, докато успее ясно да изрази въпроса си — все още продължаваше да се учи на този странен начин на общуване. Но накрая, след като известно време силно трепереше, съществото се успокои и отговори утвърдително.

Дори дишащите водород явно имаха проблеми със своите богове. Изглежда това беше природен закон.

— Но знаеш последните координати на Линг, нали? — обърна се към биологът.

— Така е. Би трябвало да е възможно да се приближим до този сектор… ако посмеем.

Ларк кимна. Някак трябваше да убеди спътниците си, че рискът си струва.

— Ами другият въпрос, който трябваше да провериш? По купчината мазни пръстени пробяга поредица от сенки — израз на съжаление, което изглеждаше толкова типично джиджоско, че създанието повече от всякога приличаше на Аскс.

— Уви — отвърна на гал-седем X, — новината е ужасна за теб… и навярно за нас/мен. По време на дългото пътуване на този кораб — от злощастния дом на оттеглилите се до това обиталище на трансцендентни раси, — „Полкджхи“ на няколко пъти регистрирал местни звездни групи и след като установявал позицията си, успявал да изстреля съобщителни капсули. Има голяма вероятност поне три от тях да са стигнали до избрани точки в Цивилизацията на Петте галактики.

С други думи, джофурите са успели да докладват на родния си клан всичко за Джиджо.

Всичко за нещастните г'кеки.

За трекските бегълци, които толкова време са живели без господарски пръстени.

И за човеците и другите раси, готови за незаконни експерименти/манипулации.

Ларк мрачно отпусна рамене. Почувства сърцето си толкова натежало, че зангският му спътник се разтревожи за метаболичното му състояние.

„Джиджо е загубен“, осъзна младият биолог.

Разбира се, това беше предсказано отдавна. Но след затрудненията на „Полкджхи“ изглеждаше възможно огромният боен кораб да бъде сполетян от ужасен край, преди да успее да докладва за откритията си в Галактика четвърта. Поради тази причина двамата с Линг бяха напуснали сигурното си малко гнездо с надеждата да всеят смут в сърцето на врага.

„Може би трябваше да останем тук, да се любим и да се храним с плодове, докато ни открият или докато не настъпи краят на света.“

Сега не му оставаше нищо друго, освен копнежът да освободи Линг, за да са заедно през оставащото им време… И да нанася удари на врага, ако е възможно.

За щастие имаше оръжие. Подарък от умелия стар трек-, ски мъдрец Аскс.

„Червеният пръстен. Онзи, който Линг скри в яслите, преди да я заловят. Аскс трябва да го е програмирал като хищник, възпроизвеждащ се в инкубатор след инкубатор. Когато сраженията със зангските нашественици принуждават джофурските воини да искат резервни части, те получават негови потомци.

Мутирала форма на господарски пръстен с незабележими промени, които би могъл да измисли само мъдър стар аптекар-мъдрец, приложил уроци, усвоени от треките през двете хилядолетия на изгнание. Номера, с които джофурите никога не са се сблъсквали по звездните пътища.“

Скоро везните на войната отново се наклониха на другата страна. Вместо да отблъснат дишащите водород, джофурските сили продължаваха да губят територии. Много от войниците като че ли бяха поразени от странна епидемия. Онези, които преди бяха егоистично самоуверени, сега страдаха от пристъпи на самосъмнение или трекско съставно мислене. Някои купчини се разпадаха на съставните си пръстени, които се разбягваха във всички посоки. Други ставаха замислени, вцепеняваха се или започваха да викат и изпускат остри пари.

Имаше и такива, които бяха сполетени от нови и необичайни идеи.

„Само да бяхме разпространили заразата близо до командния им център, преди да успеят да реагират.“

Но джофурите бяха бързи, умни и енергични. Като отстъпиха и установиха карантинни зони, те успяха да запазят контрола над основните корабни системи.

Само че твърде нестабилно. По-голямата част от „Полкджхи“ се намираше в пълен хаос. Отслабени от сраженията, воюващите страни очевидно не бяха способни да направят нещо повече от това да запазят превзетите територии, докато навсякъде другаде се разпространяваше анархия.

— Заслужава си да обсъдим още един въпрос — продължи X. — аз/ние научихме нещо ново, като подслушахме командния канал. Докладите показват, че на мостика цари дълбока загриженост. Капитан-водачът и купчината-жрец разискват значението на наскоро получено съобщение.

— Съобщение ли?

— Предупреждение, което неотдавна е било излъчено из целите Пет галактики. Ако е вярно, то предвещава злини за невероятно много раси и кланове, но най-вече за този кораб и всички на борда.

— Кой е пратил това предупреждение? — попита Ларк.

— Родният свят на собствената ти раса, Ларк Куулън. Обсадената Земя.

Чувствайки, че няма какво да губи, съветът Терагенс очевидно неотдавна е излъчил еретична теория, която обяснява катаклизмите, разтърсващи Петте галактики. Хипотеза, развита от техни мъдреци след тайно комбиниране на вълконски математически заклинания с галактянската наука. Тази концепция е толкова дръзка — толкова тревожни и страшни са нейните обвинения, — че великите институти са били принудени да разпространят отчаяни опровержения. Всъщност толкова отчаяни, че мнозина са повярвали на земянитите!

Реакцията е била толкова сериозна, че сега някои кланове пращат армади да помогнат на Земята да разкъса обсадата, докато други се обединяват и замислят жесток геноцид! Бойните флоти край родната ти планета са били десетократно подсилени.

Ларк слушаше, отначало неспособен да направи каквото и да е друго, освен да премигва — поне десетина пъти, — от изненада.

— Но… какво… — Той поклати глава, което предизвика нервната реакция на зангския му спътник. — Но какво е това предупреждение?

Съществото, което наричаше X, изрази тревожно благоговение като джиджоски трек.

— Те твърдят, че великите институти са скривали ужасна опасност. Че повечето от връзките, обединяващи нашите Пет галактики, скоро могат да се разпаднат и неподготвените да бъдат сполетени от жестока гибел. Че последвалият хаос може да погуби много велики постижения.

Нещо повече, ако земянитите са прави и това не е измама, ние на борда на „Полкджхи“ сме в най-голяма опасност. Тук, на това свято място, където трансцендентните същества се стремят към просветление в Прегръдката на вълните.