Дейвид Брин
Стълба към небето (11)

Хари

Той конфигурира станцията така, че да прилича на нещо като марсиански арахнит — черно овално тяло върху тънки крака. Всичко това беше част от плана му да се справи с онези ужасни бананови кори.

След като обмисли въпроса и се консултира с архива на символите, реши, че абсурдните жълти неща трябва да са алафорични изображения на кратки времеви изкривявания, всяко от които усукано около самото себе си през няколко субпространствени измерения. Отначало те не оказваха съпротива, но после без предупреждение издигаха хлъзгаво поле, което мощно отхвърляше сблъскалия се с него обект към изходната му точка.

Ако тази теория беше вярна, той имаше късмет, че е оцелял след онзи пръв сблъсък с отвратителните неща. Втората погрешна стъпка можеше да е много по… енергична.

Тъй като в тази част от Е-пространството полетът изглеждаше меметически неиздържан, морфологията на паяка бе най-добрата идея, която успя да измисли Хари. Тя предлагаше изобретателен начин за заобикаляне на опасността с помощта на кокилести крака, които внимателно да избират стабилните участъци. Но щеше да е рисковано, затова в продължение на няколко дни той отлагаше опита с надеждата, че аномалният риф ще претърпи поредната фазова промяна. Досадните „кори“ всеки момент можеха просто да се изпарят или превърнат в не толкова опасен вид обида. Докато имаше възможност да наблюдава определения му район, му се струваше най-добре просто да изчака.

Разбира се, Хари знаеше защо на този пост е назначен нископоставен земянит. Уер'К'кинн беше казал, че резултатите от тестовете му показват идеални данни за цинизъм и оригиналност, които го правели подходящ за наблюдател в алафорното пространство. Но всъщност Е-пространството отблъскваше повечето дишащи кислород. Великите кланове на Цивилизацията на Петте галактики го смятаха в най-добрия случай за странно. За опасно и непредвидимо. За разлика от равнища А, В и С, то не предлагаше много преки пътища, избягващи огромните вакуумни пустини на нормалния космос. Всеки, който бързаше — или имаше силно развито чувство за самосъхранение, — избираше точки на прехвърляне, хипердвигател или квантов тунел, вместо да минава през царството на променливата субективност.

Разбира се, дишащите кислород представляваха само най-шумния и безумен от осемте класа живот. Хари си водеше бележки винаги, щом забележеше дишащи водород, квантали, мемоиди и други екзотични типове с тяхното странно безразличие към хода на времето. „Те не го възприемат като враг, както правим ние, дишащите кислород.“

Шефовете му от Института по навигация искаха информация за тези особени появи, макар че не можеше да проумее причината. Различните класове разум толкова рядко осъществяваха контакти, че все едно обитаваха различни вселени.

И все пак цялата тази странност можеше да скрие много неща — особеност, която понякога привличаше тук и дишащи кислород същества. От време на време някоя фракция или съюз се опитваше да прати боен флот през Е-пространството и понасяше несгодите му, за да изненада противниците си. Или пък се появяваха престъпници, които се надяваха да минат по таен път през този коварен район. Бяха обучавали Хари да внимава за преждевремци, генни пирати, синтак-крадци и други, опитващи се да нарушат строгите правила за миграция и ъплифтиране. Правила, които до този момент не бяха позволили на познатия космос да потъне в хаос и разрушение.

Той не хранеше илюзии за статуса си. Знаеше, че работата му е просто опасно и досадно задължение, с което великите институти натоварват нископоставени клиенти на слаби кланове. И въпреки това приемаше сериозно клетвата си, положена пред Уер'К'кинн и Института по навигация. Възнамеряваше да покаже на всички неверници на какво са способни неошимите.

Тази решимост беше поставена на изпитание, когато се събуди от следващия си сън и надникна през щорите, за да запремигва от изненада към новопоявилите се безкрайни назъбени зелени хребети. Извиващи се наоколо, те приличаха на полупотънало, покрито с шипове тяло на ленив гигантски морски змей, който сякаш стигаше до хоризонта и в двете посоки и скриваше от погледа му лилавата равнина.

Движеше се толкова бавно, че навярно щяха да минат няколко псевдодни преди Хари отново да може спокойно да наблюдава района си. Известно време той погледа бавното надигане и спускане на чудовището, зачуден какво съчетание от реалността и собствените му мисловни процеси би могло да предизвика появата на такова нещо. Ако бе мемоид — поредната самостоятелна, жива абстракция, — той беше достатъчно огромен, за да погълне повечето от по-скромните живи идеи, които пасяха наоколо.

„Когато концепцията стане достатъчно голяма, превръща ли се в част от пейзажа? Ще се слее ли с основите на Е-пространството? Дали тази „идея“ ще участва в мотивирането на целия космос?“

Едно беше сигурно: това нещо му пречеше да наблюдава определения му район!

За съжаление, проклетите бананови кори продължаваха да обсаждат станцията му със смъртоносно алафорично минно поле. Явно бе настъпил моментът да предприеме някакви действия.

Отначало станцията се олюля, когато се опита ръчно да управлява кокилестите крака. Очевидно високата кула нарушаваше границите на вертикалността в този район, в който местните физически закони забраняваха полета. Корабът се накланяше и на три пъти едва не падна, преди Хари да придобие нужния опит.

Уви, нямаше възможност да предаде управлението на компютъра. „Пилотният режим“ често ставаше безполезен в Е-пространството, където машините можеха да са глухи и слепи за алафори, лежащи точно пред тях.

— Е, тръгнахме — измърмори той и предпазливо насочи платформата напред, като повдигаше единия кокилест крак, неуверено го прекарваше покрай жълто-кафявите „бананови кори“ и го поставяше върху най-близкия участък открита земя. Като проверяваше устойчивостта на станцията, Хари преместваше центъра й на тежестта, прехвърляйки го напред, докато не се убедеше, че е безопасно да повтори процедурата със следващия крак.

Всичко това много напомняше на шахмат — трябваше да мислиш поне десетина хода напред, защото бе възможно да няма връщане назад. „Обратимост“ беше термин без какъвто и да е смисъл в този континуум, в който смъртта можеше да придобива особеностите на физическо същество, а ентропията бе просто поредната хищна концепция, бродеща из савана от идеи.

Придвижването вървеше бавно, напрегнато и изтощително. Банановите символи му станаха още по-отвратителни. Той използва омразата си, за да се съсредоточи, докато мъчително напредваше сред жълтите хлъзгави кори, знаейки, че всяка погрешна крачка може да превърне малкия разузнавателен кораб в развалини.

По някакъв начин корите усещаха омразата му. Под погледа му границите им като че ли леко се свиваха и повърхността им придобиваше плътност.

— За тази работа не ни трябват безпристрастни наблюдатели — беше му обяснил Уер'К'кинн, когато Хари постъпи в наблюдателния корпус в базата Каззкарк. — Можем да избираме от много други с по-дисциплиниран ум. По-сериозни, по-предпазливи и в много отношения по-интелигентни. Такива доброволци са нужни навсякъде другаде. Но в Е-пространството ни трябва някой като теб.

— Божичко, благодаря — отвърна Хари. — Значи казвате, че не искате да съм скептичен, когато започне мисията ми, така ли?

Напомнящият на червей командир на корпуса кимна с огромната си глава. Сегментните му плочки издадоха стържещи звуци, когато заговори на галактически пет:

— Само онези, които започват със скептицизъм, могат да се открият за истински приключения. Но има много видове скептицизъм. Твоят е смел и инстинктивен. Ти приемаш нещата лично, млади земянино, като че ли космосът се интересува точно от твоите неудобства. На много плоскости на реалността солипсистичната гордост е огромна грешка. Но в Е-пространството това е единственият подходящ начин да се справиш с космоса.

Този разговор изпълни Хари със странно смесени чувства — сякаш току-що му бяха отправили най-тежката обида и най-голямата похвала в живота му. В резултат решимостта му стана по-силна от всякога.

Навярно Уер'Ккинн целеше тъкмо това.

„Мразя ви“, помисли си, като гледаше към обидните жълти кори. На някакво равнище те можеха да са неутрални изкривявания на пространството, описани от безпристрастни уравнения. Но като че ли му се подиграваха и предизвикваха отвращение, което Хари превръщаше в преимущество. Той заобикаляше капаните така, сякаш всеки негов успех унижаваше истински враг.

Изпоти се и се разгорещи. С напредването на времето куполът постепенно се изпълваше с влажен мирис на пот.

Накрая подмина и последното препятствие. Дълбоко въздъхна. Чувстваше се изтощен, вмирисан и ликуващ. Навярно алафорният риф съзнаваше, че е загубил, защото в този момент „банановите кори“ започнаха да придобиват друга форма с извивки и шипове…

Хари не изчака да види в какво ще се превърнат и нареди на пилотната програма бързо да се отдалечи оттам.

Трябваше му известно време, но успя да преодолее зеленото „морско чудовище“, като мина през отвора между две от бавно нагъващите му се намотки. Хари беше нервен и постоянно гледаше нагоре към гигантското живо концептуално тяло. Но най-накрая бе свободен да се насочи към открито пространство. Лилавата равнина летеше покрай него, докато се приближаваше към най-обещаващия наблюдателен пост — стабилно наглед кафяво хълмче, прекалено голо и обикновено, за да привлича гладни мемоиди. Място, откъдето можеше спокойно да наблюдава определената му патрулна зона.

Хълмчето се намираше на известно разстояние — поне няколко субективни мидури път. Междувременно заобикалящото го плато изглеждаше безопасно. Няколкото алафорични същества, които забеляза, бързо се отдръпваха от пътя му. Повечето видове хищни мемоиди не обичаха простата миризма на метал и изобщо на твърда материя, натрапила се от други равнища на реалността.

Хари реши, че спокойно може да слезе долу и да вземе душ. После, докато решеше сплъстената си козина, си поръча нещо за ядене от автоготвача. Мислеше да подремне, но откри, че все още е прекалено възбуден. При такива обстоятелства сънят му нямаше да е спокоен. Така или иначе, навярно щеше да е по-разумно да остане буден, докато корабът е в движение. Не можеше да разчита на пилотния режим да забелязва всичко.

Решението му се оказа щастливо. Той се върна в кулата, за да открие, че вярната му станция вече е много по-близо до целта, отколкото очакваше. „Напредваме много бързо. Вече сме преполовили пътя до хълма — помисли си Хари, като проучваше околността през всички прозорци. — Той би трябвало да е отлично място за наблюдение.“

Няколко от уредите на пулта внезапно започнаха възбудено да бръмчат и писукат. Хари провери датчиците и видя, че оттатък хребета, точно пред тях, има нещо, изградено предимно от твърда материя. Като че ли не принадлежеше на който и да е от другите класове разум, но проявяваше всички подозрително познати признаци, които го бяха обучили да открива в корабите от Цивилизацията на Петте галактики.

„Дишащи кислород — разбра Хари. — Пипнах ви!“

Докато проверяваше оръжейните си системи, той усети, че трепери от възбуда. Точно в това се състоеше работата му. Срещи с представители на собствения му вид разумен живот, преминаващи през космически район, забранен за съществата от протоплазма. Перспективата да спре и инспектира кораб на някой надут клан, например сороски или тандуаски, го изпълваше с удоволствие. Те дори можеха да повърнат от позора, че ги е заловило обикновено шимпанзе от вълконския клан на Земята.

„Всъщност ти не си тук, за да се биеш“, напомни си Хари, докато оръжията на станцията докладваха, че са заредени и готови.

И все пак беше служител на закона, упълномощен да проверява дишащите кислород същества, които минаваха оттук. Така или иначе, тази предпазна мярка му се струваше разумна. Наблюдателите често изчезваха по време на мисии в Е-пространството. Да те нападне банда престъпници изглеждаше банално в сравнение с това да те погълне развилняла се, самовъзпроизвеждаща се идея… но резултатът бе същия.

„Обектът не се движи — с известна изненада забеляза Хари. — Просто си седи там, малко зад хребета на хълма. Навярно корабът се е повредил или е попаднал в беда. Или пък…“

Хрумна му тревожната мисъл за засада.

Всъщност обаче, сензорите му бяха специално предназначени за използване в Е-пространството, докато натрапниците, които и да бяха те, навярно разполагаха с обичайните уреди на космически кораб. Имаше голяма вероятност още да не знаят за присъствието му! „Мога да ги изненадам.“

И все пак, колкото повече дури изтичаха и колкото по-малко псевдоразстояние до целта оставаше, толкова повече се съмняваше, че идеята е добра. Този континуум правеше повечето дишащи кислород избухливи. Навярно готови да стрелят при най-малък повод. Може би надценяваше качествата на изненадата. Хари твърде късно си спомни, че станцията все още е конфигурирана като арахнит! С кокилести крака и ужасен вид. Тази форма му позволяваше отличен изглед към околността… и го излагаше на смъртоносен огън, ако се стигнеше до престрелка.

„Е, вече е прекалено късно да променям конфигурацията. Готови или не, жребият е хвърлен!“

Докато преваляше метафоричния хълм, Хари включи опознавателния транспондер и дръзко излъчи символни данни за официалния си чин, даден му от един от великите институти на галактическата култура.

Натрапникът се появи пред него и изпълни предния наблюдателен прозорец — плоска издължена фигура, напомняща на страшен брониран бръмбар с ужасни щипки, насочени към Хари. Над челото му като пипала се олюляваха дълги антени, които отправиха агресивни символни отговори на предизвикателството на шимпанзето. Тези гърчещи се петна материализиран смисъл бързо пробягаха смаляващото се разстояние между двата кораба. Когато се блъсна в предния прозорец на станцията, първото от тях издаде силен екот, размаза се и се превърна във вик, който изпълни малкото помещение:

— Предай се, земянино! Съпротивата е безсмислена! Капитулирай или ще умреш!

Хари запремигва и в продължение на две-три дури просто зяпаше напред с ръка, увиснала над оръжейния пулт, докато следващите заплахи в бърза последователност се блъскаха в прозореца.

— Спри и се предай! Приготви се да се срещнеш със създателя си! Признай се за победен! Капитулирай в името на закона!

Внезапно Хари тихо изпъшка.

„Трябва да е Засусазу… заместникът ми. Нима вече е време?“

Освен това кой друг би могъл да стои на открито в Е-пространството, освен поредният проклет глупак, примамен от Уер'К'кинн?

В стъклото продължаваха да се блъскат ужасни заплахи, които караха купола мъчително да вибрира, докато Хари от своя страна обсипваше Засусазу със залп след залп сочни земянитски ругатни, задоволяващи апетита на колегата му за колоритни вълконски обиди.

— Смей се, докато можеш, жаба такава! На ти, дългучест глупако! Мухлясало сирене! — Той се засмя, отчасти от облекчение и отчасти, защото манията на Засусазу изглеждаше толкова глупава.

„Е, всички, които работят при Уер'К'кинн, са си луди — помисли си Хари, като се опитваше да прояви снизхождение. — Засусазу не е толкова лош, колкото някои други. Поне обича по малко изненади от време на време.“

И все пак, дори след като докладва на заместника си за ситуацията и после го остави в царството на идеите, Хари се чудеше на реакцията си при появата му. В крайна сметка мисията беше изтощителна и той определено заслужаваше почивка. Но въпреки досадата, опасността и самотата в Е-пространството, краят на всяка мисия винаги го караше да се чувства малко потиснат. Може би проблемът се криеше в завръщането у дома.

Той се замисли над думата, сякаш бе концептуално създание, което се скиташе из лилавата равнина.

„Това не може да е Хорст, тъй като ми е омразна всяка прекарана там минута. Нито Земята, където прекарах само година, самотен и объркан.

Възможно ли е при липсата на друг, мой дом да е базата Каззкарк?

Дали Институтът по навигация изпълнява тази роля, след като му отдадох същата вярност, каквато други посвещават на род и родина?“

Хари съзнаваше, че всъщност не знае как да определи тази дума.

Откакто за пръв път потегли от Каззкарк се бяха променили всички повърхностни особености и отправни точки. И все пак главният път му беше познат. Никога не се страхуваше, че може да се загуби.

Не се изненада много, когато червено-синьото небе постепенно се спусна надолу, за да се срещне със „земята“ като огромна, наклонена стена. Той пое управлението от автопилота и предпазливо насочи станцията през подходяща дупка в небето.