Дейвид Брин
Стълба към небето (6)

Сара

Има една дума-глиф.

Тя означава място, на което съвпадат три състояния на материята — двете са течни и се вихрят около трето, твърдо като корал.

На такова място може да се образува нещо като пяна. Опасна, измамна пяна, разбивана от носещи гибел вълни.

Никой не влиза доброволно в такъв въртоп.

Но понякога силата, наречена „отчаяние“, тласка благоразумните моряци към ужасни плитчини.

Стройно тяло стремглаво се спуска през външните краища на огромна звезда. С гъсенични ребра и редици от напомнящи на хищни нокти изпъкналости, които се врязват в пространствовремето, корабът упорито си пробива път сред жестоките вихри.

Пламъци облизват покрития с белези корпус от древен керамометал и го покриват с нови пластове странни сажди. Пипала от плазмен огън опипват в търсене на отвор, спирани (засега) от трептящи полета.

След време обаче топлината ще намери откъде да проникне.

По средата на кораба се върти тясно колело като венчален пръстен, опасващ нервен пръст. Покрай него се виждат редици прозорци. Неосветени отвътре, повечето от тъмните стъкла само отразяват звездния огън.

И после пред погледа изплува правоъгълник, сияещ с изкуствени багри.

Прозорец за гледане в две посоки. Вселена без граници.

Загледана във въртопа, Сара мислеше на глас.

— За да стигнат до Джиджо, моите престъпни предци са минали с тайнокораба си през същия този ад… скривайки следите си под дъха на Великата Измунути.

Потънала в размисъл за силите, които бушуваха само на десетина сантиметра от нея, тя галеше с пръсти кристалната повърхност, не позволяваща на радиацията да преодолее нищожното разстояние. Онази нейна част, която беше отраснала с книги и математика, можеше да проумее физиката на звезда с радиус, по-голям от годишната орбита на родния й свят. Червен гигант в последната си фаза на издуване, ядрен кипеж от атоми, изстрелвани към черния космос.

Абстрактното познание бе нещо чудесно. Но в същото време по гърба й пълзяха суеверни тръпки, резултат от възпитанието й като преждевремска дивачка, родена на варварски свят. Земянитският кораб „Стрийкър“ може и да беше преследван беглец — отчаяно криещ се от огромен ловец, многократно по-голям от самия него, — но този управляван от делфини съд все още й изглеждаше божествен и я изпълваше с благоговение. Той носеше много повече маса, отколкото всички дървени сгради на Склона. Докато живееше в дървесната си къща край стенещата воденица, и в най-безумните си мечти не си бе представяла, че съдбата може да я отведе на такова пътуване през периферията на адска звезда.

Особено Измунути — самото й име вдъхваше ужас. За скритите в постоянен страх на Джиджо Шест раси тя означаваше път надолу. Врата, която се отваря само в една посока: към изгнанието.

В продължение на две хиляди години покрай гигантската звезда се бяха промъквали бегълци, търсещи подслон на Джиджо. Първо колесатата раса на г'кеките, отчаяно бягаща от геноцид. После бяха пристигнали треките — спокойни купчини от восъчни пръстени, които се криеха от собствените си тиранични братовчеди, — следвани от кхюини, хууни, урси и човеци. Всички те се бяха заселвали в тясната област между Ръбатите планини и океанския бряг. Всяка вълна новодошли беше потопявала кораба, компютрите и другите си модерни уреди в дълбокото бунище на забравата. Късайки с миналото си, и шестте клана бивши небесни господари се бяха отдали на селски живот и завинаги се бяха отказали от небето.

Докато Цивилизацията на Петте галактики най-после не се бе натъкнала на тази общност от несретници.

Рано или късно този ден трябваше да настъпи — така твърдяха Свещените свитъци. Никоя група от нарушители не можеше вечно да се крие. Не и в космос, изследван в продължение на милиард години, в който планети като Джиджо обикновено се обявяваха за угарни и се оставяха да се възстановят. И все пак мъдреците на Общностите на Джиджо се бяха надявали на повече време.

Време да се подготвят. Да се пречистят. Да потърсят изкупление. Да забравят галактическите ужаси, довели до това им бягство.

Свитъците предричаха, че ще пристигнат царствени магистрати от Галактическия институт по миграциите, за да съдят потомците на нарушителите. Но вместо това през тази съдбоносна година булото на Джиджо бяха разкъсали космически кораби, които носеха няколко вида престъпници. Първо генни пирати, после измамни убийци и накрая група земянитски бегълци, още по-злощастни от предците на Сара.

„Някога мечтаех да пътувам с космически кораб — загледана в плазмената буря навън, си помисли тя. — Но никога не съм си представяла такова нещо — да бягам заедно с делфини през огнена нощ, преследвана от боен кораб, пълен с яростни джофури.“

Напомнящи на риби братовчеди на човеците, гонени из космоса от егоистични братовчеди на треките.

Съвпадението надхвърляше въображението й.

Мислите й бяха прекъснати от англически думи, изречени от глас, който винаги дразнеше Сара със сардоничността си.

— Изчислих хиперпространствения тензор, о, висши мъдрец. Изглежда си била права в предишната си преценка. Тайнственият лъч, преди време излъчен от Джиджо, не само предизвика изригвания от тази гигантска звезда. Той доведе и до изменения в състоянието на един древен възел на измерения, който лежеше заспал само на половин миктаар оттук.

Сара мислено си преведе думите на езика от архаичните текстове, с който бе свикнала.

Половин миктаар. В плоското пространство това отговаряше приблизително на една двайсета от светлинна година.

Наистина близо.

— Значи лъчът е активирал стара точка на прехвърляне — кимна тя. — Знаех си.

— Твоята проницателност щеше да е още по-впечетляваща, ако разбирах методите ти. Човеците са известни със способността си да правят щастливи предположения.

Сара се извърна от огнената гледка навън. Кабинетът, който й бяха дали, приличаше на палат — той бе по-просторен от зала за приеми в кхюинска люпилня и имаше безброй устройства, които познаваше само от книги с двувековна давност. Преди апартаментът беше принадлежал на човек на име Игнасио Мец, специалист по генетично ъплифтиране на делфини, убит по време на един от предишните ужасни сблъсъци на „Стрийкър“, истински учен, а не дивак с академични претенции като нея.

И все пак тя бе тук — уплашена, ужасена… и в същото време горда, че е първият жител на Джиджо, завърнал се в космоса.

От пулта на бюрото към нея се приближи синьо петно — течна, вълнообразно движеща се форма, която й се струваше също толкова обидна, колкото и излъчваният от нея глас.

— Твоята така наречена вълконска математика не изглежда способна да предвижда такива сериозни въздействия върху континуума. Защо просто не признаеш, че си се доверила на интуицията си?

Сара прехапа устни. Нямаше да достави на Нис удоволствието да се ядоса.

— Покажи ми тензора — кратко нареди тя. — И схем… графика… която да включва и трите гравитационни кладенеца.

Холографското създание успя да изрази сарказъм с покорен поклон.

— Както желаеш.

Пред нея оживя кубичен дисплей, широк два метра и много по-жив от двуизмерните и неподвижни начертани на хартия диаграми, с които беше свикнала.

По средата му кипеше сияеща маса, която представляваше Измунути, огнено кълбо, излъчващо гневни багри. Пипалата на кървавата му корона се развяваха като коса на Медуза и се протягаха извън границите на която и да е нормална слънчева система. Но тези тънки нишки бързо потъваха в нов въртоп. През последните няколко мидури нещо беше довело звездата до невероятен пристъп на ярост. Неочаквани циклони изстрелваха нагоре струи гъста плазма, които се разтваряха като фунии на торнадо надалеч в космоса.

„И ние ще минем през някои от най-ужасните“, помисли си Сара.

Колко странно, че тези страшни катаклизми можеха да се дължат на пси-активен камък, потънал в земята на родния Джиджо. И все пак Сара бе убедена, че всичко това по някакъв начин е предизвикано от Светото яйце.

Вече полупотънала в тази буря, на дисплея се виждаше зелена точка, носеща се с отчаяна скорост към Измунути и насочена под ъгъл в хиперболична орбита, обозначена с линия, която описваше остър завой покрай гигантската звезда. В едната посока тънката черта водеше обратно към Джиджо, откъдето преди два изтощителни дни беше започнал опитът за бягство на „Стрийкър“ — сред камари древни останки, вдигнати от океанското дъно, събудени за последен величествен полет в космоса.

Една по една, всички тези примамки бяха загинали, изостанали или заловени от вражеските задържащи кутии. Накрая бе останал само „Стрийкър“, устремен към убежището на ураганната Измунути.

Що се отнасяше до другата посока… Данните от уредите бяха помогнали на Нис да изчисли вероятната им крайна точка. Очевидно Джилиън Баскин беше наредила да променят курса, за да се възползват от гравитационна прашка край звездата, която щеше да изстреля „Стрийкър“ по посока на галактическия североизток.

Сара мъчително преглътна. Това бе нейна идея. Но колкото повече време изтичаше, толкова по-неуверена се чувстваше.

— Новата точка на прехвърляне не изглежда много стабилна — отбеляза тя, след като проследи разчетената траектория на кораба до горния ляв ъгъл на холодисплея. Там се виждаше плътна мрежа от извити линии, минаващи през празен наглед участък от междузвездния космос.

Мониторът автоматично реагира и увеличи тази зона. Редове от светещи символи описваха местната хиперпространствена матрица.

Сара беше предвидила това — събуждането на нещо древно. Нещо вълшебно. За кратко това бе изглеждало тъкмо онова чудо, от което имаха нужда. Дар от Светото яйце. Път за бягство от ужасен капан.

Но когато проучи аналитичните профили, тя заключи, че в крайна сметка космосът не е чак толкова добронамерен.

— Наистина има нишки, които водят до други пространствено-времеви точки. Но те изглеждат доста… оскъдни.

— Е, какво може да се очаква от възел, който е само на няколко часа? Възел, съвсем наскоро събуден от сила, която никой от нас не е в състояние да проумее?

След кратко мълчание Нис продължи:

— Повечето от нишките, извеждащи от този възел, все още са в порядъка на Планкова ширина. Някои обещаващи маршрути като че ли се сливат и след няколко седмици навярно ще са безопасни за космически кораб. Разбира се, това не ни върши работа.

Сара кимна. Преследващият ги джофурски боен кораб едва ли щеше да даде на „Стрийкър“ толкова много време. Могъщият „Полкджхи“ вече беше изоставил наниза от заловени примамки, за да насочи цялото си внимание към действителната си цел и окъпваше земянитския съд със светлината на търсещите си лъчи.

— Тогава какво се надява да постигне Джилиън Баскин, като се насочва към безполезна…

Тя запремигва, сякаш я бяха ударили в гърдите.

— О, разбирам.

Сара отстъпи назад и дисплеят възвърна нормалния си мащаб. В отсрещния ъгъл, на два метра от нея, плътни заоблени линии обозначаваха пространствените модели на друга точка на прехвърляне. Познатата, надеждна точка, използвана през последните две хилядолетия от всички тайно-кораби. Единственият кратък път към или извън този район от Галактика четвърта.

Но не винаги. Някога, когато Джиджо е представлявал търговски център, трафикът е използвал два хиперизмерни възела. Бяха затворили единия половин милион години по-рано, след обявяването на планетата за угарна, по случайност скоро след заминаването на буюрите.

Сара и нейният наставник мъдрец Пурофски обаче подозираха, че това затваряне не е било случайно.

— Тогава мненията ни съвпадат — отвърна Ние. — Джилиън Баскин явно възнамерява да вкара джофурите в самоубийствен капан.

Сара потърси врага на големия дисплей. Откри го на няколко звездни радиуса зад Измунути — жълт блясък, изобразяващ ловеца, джофурски крайцер, чийто екипаж копнееше да завладее земянитския кораб и неговите тайни. Изоставил всички примамки, „Полкджхи“ се носеше към обичайната точка на прехвърляне, убеден, че ще пресече единствения път за бягство на „Стрийкър“.

Само че сега внезапното отваряне на нов изход трябва да беше объркало гигантските пръстени, които управляваха огромния боен кораб. Жълтата линия рязко зави и „Полкджхи“ отчаяно загуби набраната инерция в опит да последва „Стрийкър“ покрай пламъците на Измунути към новата врата в пространство-времето.

„Врата, която не е готова за използване“, помисли си Сара. Джофурите сигурно също имаха уреди за отчитане на вероятностните потоци. Те трябва да разбираха колко опасно ще е да скочат в новородена точка на прехвърляне.

И все пак командирите на „Полкджхи“ не можеха да си позволят да ги изпуснат, нали? „Стрийкър“ беше малък, маневрен и се управляваше от делфини, прочути като най-добрите пилоти и в петте галактики.

А и земянитите бяха отчаяни.

„Джофурите трябва да допуснат, че знаем нещо за тази точка на прехвърляне, което не им е известно. Навярно им изглежда така, сякаш сме я създали с едно махване на ръце — или перки. Ако скочим вътре, това ще е, защото знаем нишка, по която можем да минем безопасно.

Те са длъжни да ни последват, иначе рискуват да загубят «Стрийкър» завинаги.“

Сара кимна.

— Джилиън и делфините… те се жертват заради Джиджо.

Холограмата на Нис като че ли сви рамене в знак на съгласие.

— Това наистина изглежда най-добрият избор от всичките жалки възможности. Да предположим, че приемем битката. Единственият вероятен резултат е плен или смърт, което означава гибел за джиджоската цивилизация. След като изтръгнат тайните на „Стрийкър“, джофурите ще ги предадат на родния си клан, после спокойно ще организират систематична програма за Джиджо: първо ще изтребят всички г'кеки, след това ще превърнат планетата в своя размножителна колония и ще създадат нови видове човеци, треки и хууни, отговарящи на ужасните им стремежи. Като принуждава „Полкджхи“ да ни последва в новата точка на прехвърляне, доктор Баскин прави така, че Петте галактики да не бъдат известени за вашите Шест раси. Другите изгнаници ще могат да продължат да се въргалят в мизерията си и да мечтаят за изкупление.

Колко типично за Нис бе да превърне благородния жест в оправдание за обида. Сара поклати глава. Планът на Джилиън беше едновременно велик и ужасен.

Това също означаваше, че часовете на Сара са преброени.

— Каква загуба — въздъхна Ние. — Този кораб и екипажът му направиха откритието на века, а сега то може да бъде загубено.

След припряното заминаване от Джиджо всичко беше толкова трескаво, че Сара все още не разбираше причината за целия този кипеж. С какво екипажът на „Стрийкър“ бе предизвикал яростта на някои от най-великите сили в познатата вселена?

— Всичко започна, когато капитан Крейдейки отведе този кораб на невероятно място в търсене на останки или аномалии, пропуснати от Великата библиотека — поясни изкуственият интелект. — Това беше плитък глобуларен куп, без планети или ексцентричности. Крейдейки не каза причините за избора си. Но интуицията му се оправда, когато „Стрийкър“ се натъкна на огромна флота от древни кораби, носещи се в прелестна тишина из откритото пространство. Пробите и снимките, направени на тази загадъчна армада, като че ли загатваха за възможен отговор на най-древната тайна на нашата цивилизация.

Разбира се, находките ни трябваше да бъдат открито споделени с институтите на Цивилизацията на Петте галактики в името на всички дишащи кислород същества. Вашият крехък и онеправдан земянитски клан щеше да получи огромно влияние, както и моите тимбримски създатели. Но всички други раси и съюзи също щяха да се сдобият с познания за произхода на нашата древна култура.

Уви, няколко могъщи коалиции разтълкуваха първоначалното съобщение на „Стрийкър“ като изпълнение на ужасно пророчество. Те решиха, че новината предсказва настъпването на съдбовно време на смут и промени, през което всеки, присвоил си нашето откритие, ще има решително преимущество. „Стрийкър“ се върна от Плиткия куп, за да открие, че го причакват бойни флоти, готови да заграбят тайните ни, преди да стигнем на неутрална територия. На няколко пъти ни приклещваха в ъгъла и успявахме да избягаме единствено, защото фанатичните орди яростно се биеха помежду си за правото да ни заловят.

Уви, в сегашната ситуация изглежда няма такава възможност.

Нис подценяваше положението. Джофурите спокойно можеха да преследват „Стрийкър“, без да се страхуват от някаква намеса. За останалата част от цивилизацията този район беше празен и забранен.

— В някоя от онези космически битки ли е бил ранен бедният Емерсън?

Сара се тревожеше за приятеля си, мълчаливият звезден пътешественик, чиито загадъчни наранявания бе лекувала в дървесния си дом, преди да го отведе на епично пътуване, завършило със завръщането му при неговите другари.

— Не. Инженер Данайт беше заловен от представителите пи кастата на Оттеглилите се на място, което наричаме Многоизмерния свят. Това…

Синьото петно престана да се върти. То се поколеба в продължение на няколко секунди, после продължи:

— Свързочникът съобщава за нещо ново! Явление, до този момент скривано от пламъците на Измунути.

Дисплеят се развълнува. Внезапно сред нишките и бурните пипала на кипящата атмосфера запроблясваха рояци оранжеви точици.

Сара се наведе напред.

— Какво е това?

— Смалени обекти.

Изкуствени, движещи се в космоса тела.

С други думи, космически кораби.

Сара на два пъти отвори и затвори уста, преди да си възвърне дар слово.

— Ифни, трябва да са стотици! Как може да не сме ги забелязали досега?

— О, висши мъдрец — отбранително отговори Ние, — не е логично да пращаш лъчи през пламтящата корона на червен гигант в търсене на космически кораби. Вниманието ни беше отклонено в друга посока. Освен това тези съдове започнаха да използват гравитационни двигатели само преди секунди, прилагайки гравитемпорална сила, за да избягат от новите слънчеви бури.

Изпълнена с надежда, Сара смаяно зяпна.

— Тези кораби… могат ли да ни помогнат?

— Струва ми се съмнително, о, висши мъдрец. Едва ли се интересуват от нашите битки. Тези същества принадлежат към друг клас от пирамидата на живота, съвсем различен от твоя… макар да може да се каже, че са мои далечни братовчеди.

Отначало объркана, Сара поклати глава. После извика:

— Машини!

Дори падналите изгнаници на Джиджо можеха да изброят наизуст осемте класа живот. Дишащите кислород бяха само едни от най-буйните. Сред другите джиджоските свещени свитъци мрачно говореха за изкуствени създания, хладни и тайнствени, които се самовъзпроизвеждали в най-отдалечените космически глъбини и не се нуждаели нито от земя, за да стъпват, нито от въздух, за да дишат.

— Точно така. Присъствието им тук определено се отнася до въпроси, които не ни засягат. Най-вероятно механоидите ще избягнат контакт с нас от благоразумна предпазливост. Гласът замълча за миг.

— Постъпват нови данни. Изглежда, че флотилията има проблеми с бурите. Някои механоформи може би ще се нуждаят от помощ повече от нас.

Сара посочи към една от оранжевите точки.

— Покажи!

Като използваше информацията на дългообхватните скенери, дисплеят шеметно се понесе напред. Вихрещите се звездни влакна сякаш се омотаха около Сара, докато камерата летеше към избраното петънце — един от механоидните кораби, — което постепенно придобиваше форма на фона на бушуващите газове.

Надхвърлило границите на увеличение, мъглявото изображение представяше блестящ, почти огледален трапецоид, който отразяваше слънчевите огньове. Очертанията на механоида станаха по-ясни, когато се завъртя да избяга от струя горещи йони. Софтуерът на дисплея компенсираше перспективата с колони от цифри, посочващи точните размери на кораба — правоъгълник с километрични страни и смешно малка широчина.

Космосът точно под механоидния съд като че ли се вълнуваше. Макар и все още неопитна, Сара разпозна ефектите на изкривяване, характерни за гравитемпоралното поле. Съвсем скромно, според дисплея. Навярно достатъчно за междупланетни скорости, но не и за да избегне гибелта, когато лети срещу нея. Тя можеше само да наблюдава с безпомощно съчувствие безплодната съпротива на механоида.

Първата ударна вълна разцепи тънкия кораб на две… после на късчета, които се превърнаха в рояк ярки, бързо изчезващи ленти.

— Това не е единствената жертва. Виж, гибелта настига и други.

Дисплеят се върна към предишния си мащаб. Пред погледа на Сара носещите се все по-бързо вълни плътна плазма пометоха още няколко оранжеви точици. Други продължаваха да се издигат в опит да избягат от въртопа.

— Каквито и да са, надявам се да се спасят — промълви тя.

Колко странно, че механоидните съдове бяха по-неустойчиви от „Стрийкър“, чиито защитни полета, независимо от бурята, можеха да издържат на пълно потъване в хромосферата на червената звезда в продължение на няколко мидури.

„Щом не са в състояние да издържат на плазмените вълни, механоидите ще са безсилни срещу джофурските оръжия.“

След събудените за кратко надежди разочарованието бе още по-горчиво. Очевидно спасението нямаше да дойде от тази посока.

Сара откриваше определена последователност в изпитанията и приключенията си през последната година — беше измъкната от прашния си кабинет, за да се срещне с извънземни, да води битки, да язди легендарни коне, да се спусне на морското дъно и после да участва в безумно бягство на борда на космически кораб. Вселената като че ли бе решена да й разкрие чудеса, почти неподдаващи се на разбиране, извън обхвата на представите й — гигантски звезди, точки на прехвърляне, говорещи компютри, универсални библиотеки… а сега и друг клас живот. Загадъчна раса, съвсем различна от огромната Цивилизация на Петте галактики.

Такива чудеса далеч надхвърляха някогашния й живот на варварски учен, живеещ на затънтен свят.

И все пак космосът очевидно нямаше намерение да й позволи нещо повече от един поглед.

„Хайде, виж — сякаш казваше той. — Но не можеш да докоснеш нищо. Времето ти почти изтече.“

Натъжена, тя наблюдаваше оранжевите точици, които отчаяно бягаха пред фунии от звезден огън. Надигащата се буря помете още от бегълците и бледата им светлина помръкна като на изтлели въгленчета.

„Джилиън и делфините изглежда са убедени, че за кратко можем да издържим в този ад.“ Но угасналите светлинки разколебаха увереността на Сара. В края на краищата, нима машините не би трябвало да са по-силни от обикновената плът?

Тъкмо се канеше да зададе този въпрос на Ние, когато пред очите й образът на холодисплея внезапно отново се промени. Измунути премигна и когато картината се избистри, Сара видя нещо ново. Под отстъпващите оранжеви точки се появиха три искрящи фигури, които се издигаха с изящно спокойствие и блестяха в различни оттенъци на царствено пурпурно, докато изплуваха от пламъците и се понасяха към „Стрийкър“.

— Тези пък какви са? — попита тя. — Пак ли механоиди?

— Не — почти благоговейно отвърна Ние. — Изглежда са нещо съвсем различно. Струва ми се, че са… — Холограмата на компютъра се преобрази в назъбени фигури, които приличаха на нервни ледени шушулки. — Струва ми се, че са занги.

По гърба на Сара полазиха тръпки. Това име всяваше страх и се беше превърнало в легенда. На Джиджо винаги го споменаваха с шепот.

— Но… как… какво правят…

Преди да успее да довърши въпроса си, Нис отново заговори:

— Извинявай, че те прекъсвам, Сара. Временно изпълняващата длъжността капитан доктор Джилиън Баскин свиква спешно съвещание на корабния съвет за обсъждане на новото положение. Поканена си да присъстваш. Би ли желала да предам, че няма да можеш?

Сара вече бързаше към изхода.

— Само да си посмял! — извика през рамо тя, докато вратата се свиваше настрани.

Външният коридор се издигаше нагоре в двете посоки като сегмент от изкривено пространство-време и в далечината изглеждаше вертикален. Тази гледка всеки път я стряскаше. Въпреки това този път Сара се затича.