Дейвид Брин
Стълба към небето (5)

Хари

Алармите пеят различни мелодии.

Някои пищят, за да привлекат вниманието ти и те будят от дълбок сън. Други карат вените ти да пулсират от адреналин. На борда на който и да е космически кораб има сирени, които предупреждават за сблъсък, вакуумни утечки или безброй други видове надвиснала смърт.

Но алармата, която Хари Хармс чуваше, не беше такава. Тя ужасяващо стържеше по самите му нерви.

„Не е спешно — сякаш нашепваше тихият звук. — Мога да почакам.

Но дори не си и помисляй пак да заспиш.“

Хари се претърколи и примижа към пулта до възглавницата му. Оттам многозначително го мамеха светещи символи. Но онези части от мозъка му, които се занимаваха с четене, не бяха създадени съвършено. Трябваше им известно време, за да загреят.

— Хм… — измърмори той. — А?

Сънят теглеше тялото му, все още изтощено след поредното дълго, самотно дежурство. Колко дури бяха изтекли, откакто се хвърли на койката си и се закле да подаде оставка, след като свърши това пътуване?

Сънят бе дошъл бързо, но не и спокойно. Тук, в Е-пространството, Хари винаги сънуваше.

Всъщност сънищата бяха част от работата му.

Насън често посещаваше степите на Хорст и виждаше прашните хоризонти от детството си. Забравен от Бога свят, покрит с тежки облаци, които скъпернически пазеха влагата си и не я споделяха със сухата земя. Обикновено се будеше от такива сънища с пресъхнали устни и отчаяно закопнял за глътка вода.

Други сънища го отнасяха на Земята — шумен град-планета, пълен с високи човеци, — чиито небостъргачи и тучна зеленина се бяха отпечатали в паметта му след единственото му кратко посещение там. Струваше му се, че това бе станало преди векове, в някакъв друг живот.

После идваха кошмарите за кораби — огромни бойни машини и напомнящи на луни нашественически съдове, — които блестяха на звездната светлина или бяха потънали в мътния блясък на ужасните си полета. Призрачни фрегати, надвиснали по-зловещо и страшно, отколкото в действителния живот.

Това бяха по-нормалните сънища, които се промъкваха в нощите му, стига да не го преследваха далеч по-странни видения. Обикновено мислите на Хари бяха изпълнени с въртящи се, замайващи алафори, които се вълнуваха и шепнеха с ексцентричната полулогика на Е-пространството. Дори добре защитената му стая не беше непроницаема за пипалата на антиреалността, които проникваха през преградите и опипваха съня му. Нищо чудно, че се събуждаше дезориентиран, стреснат от стържещата аларма.

Хари погледна към светещите букви — всяка усукана като някакъв безумен жив йероглиф и жестикулираща с идеограматичния синтаксис на галактически език номер седем. Накрая успя да се съсредоточи и си преведе съобщението на англически.

— Страхотно — сухо отбеляза той.

Очевидно отново се приближаваше патрулен кораб.

— Е, какво да се прави.

Алармата ускори темпо. Хари скочи от леглото и стъпи с боси крака върху студените плочи, което го накара да се разтрепери.

— А само като си помисля… че според тях съм имал дарба за такъв вид работа.

С други думи, трябваше да си поне малко луд, за да си подходящ за това.

Като се отърси от сънливостта, той се покатери по стълбата до наблюдателната платформа над стаята му — шестоъгълно помещение с максимална широчина шест метра и пулт за управление по средата. Хари заопипва с ръка, за да изключи алармата и кой знае как успя да натисне верния ключ, без да задейства някое от оръжията или да изхвърли атмосферата на станцията в Е-пространството. Влудяващият звук рязко спря.

— Уф… — въздъхна той и едва отново не заспа, застанал зад мекото командно кресло.

Но пък… ако наистина заспеше, можеше пак да засънува.

„Докато не ме пратиха тук, изобщо не разбирах „Хамлет“. Но сега ми се струва, че Шекспир трябва да е видял Е-пространството, преди да напише онова: „Да бъдеш или не.

… Заспиваш и сънуваш може би?“^[1]

Да, старият Уили трябва да е знаел, че има и по-ужасни неща от смъртта.“

Като се почесваше по корема, Хари плъзна поглед по статусния пулт. Не светеха червени лампички. Станцията изглежда функционираше нормално. Не се забелязваха сериозни реалностни утечки. Той въздъхна и заобиколи креслото, за да седне.

— Мониторен режим. Докладвай състоянието на станцията.

Холодисплеят оживя и излъчи във въздуха синьо „М“. От бавно въртящата се буква се разнесе мелодичен глас:

— Мониторен режим. Целостта на станцията е номинална. В 4:48:52 часа вътрешно субективно време надзирателят на станцията Хари Хармс получи сигнал…

— Аз съм Хари Хармс. Защо не ми кажеш нещо, което не зная, като например какъв е тоя сигнал, ти, жалко оправдание за тупе на плеш… а… а…

Хари кихна и не успя да довърши. После избърса очи с опакото на косматата си китка.

— Сигналът означаваше прекъсване на патрулната ни обиколка на Е-равнището на хиперпространството — спокойно продължи мониторът. — Станцията очевидно е потънала в аномален район.

— Искаш да кажеш, че сме се натъкнали на риф. Това вече го разбрах. Но какъв… Е, няма значение. Сам ще отида да проверя.

Той се приближи до една от шестте вертикални щори, пъхна пръст между две от плоскостите и ги разтвори. Поколеба се, после се наведе, за да надзърне навън.

Поне станцията изглеждаше в обичайната си форма. Слава на Ифни, не приличаше на кит, медуза или аморфно петно. Понякога този континуум въздействаше върху физическите обекти по ужасно странен, дори фатален начин.

Контролната кула се издигаше като стъклен купол над бял сфероид и даваше възможност за наблюдение във всички посоки над огромни метафорични територии — несигурни, опасни, но рядко монотонни.

В далечината се очертаваха насечени черни планини, които напомняха абаносови айсберги, величествено извисяващи се над нещо като безкрайно море от лилава трева. „Небето“ бе с онази червено-синя окраска, която можеше да се види единствено в Е-равнището. По него имаше дупки.

Дотук добре.

Хари разтвори още по-широко плоскостите, за да погледне непосредственото обкръжение на станцията и изненадано запремигва. Тя се намираше върху блестяща, гладка, кафява повърхност. На около километър във всички посоки се простираха гигантски жълти морски звезди!

Поне такова беше първоначалното му впечатление. Той се втурна към другата щора и отново надзърна. От тази страна бе същото. Звездите бяха разположени достатъчно нагъсто, за да не може да се мине между тях.

— По дяволите!

От собствен опит знаеше, че е безполезно да се опитва да прелети над тези неща. Щом представляваха двуизмерни препятствия, трябваше да се преодоляват по двуизмерен начин. Ето как действаше алафоричната логика в тази зона на Е-пространството.

Хари се върна обратно при контролния пулт и докосна един от бутоните. Всички щори се отвориха и внезапно разкриха панорамна гледка. Планини и лилава трева в далечината. Кафяв блясък в непосредствена близост.

И да, звездите заобикаляха станцията от всички страни. Отвсякъде жълти морски звезди.

— Пфу — потръпна той. Повечето имагинерни чудовища имаха шест ръце, макар че понякога бяха с пет или седем. И като че ли не се движеха. Поне това беше някаква утеха. Хари мразеше подвижните алафори.

— Пилотен режим! — заповяда той.

С тихо пропукване висящото във въздуха „М“ се замени с весело, поставено в курсив „П“.

— Хей, здрасти, шефе. Сега накъде, Хенри?

— Казвам се Хари — изсумтя той. На англически използваният от пилотния режим наперен глас можеше и да е бодър и приятелски, но на галактически седем звучеше просто ужасно. И все пак единствената възможна алтернатива означаваше да инсталира говорен чип, програмиран на съскащо-прещракващия галактически две. Губруански диалект. Още не беше чак толкова отчаян.

— Приготви се за издигане по имагинерно плоска траектория под двеста и четирийсет градуса — нареди на програмата Хари. — Съвсем бавно.

— Както кажеш, шефе. Сега ще адаптирам параметрите на интерфейса.

Хари се върна до прозореца и проследи с поглед как от станцията израстват четири огромни колела с гигантски надуваеми гуми и дълбоки грайфери. Скоро започнаха да се въртят. През дебелите кристални стъкла проникна скърцащ вой, напомнящ на търкане на ръка по насапунисан кухненски плот.

Както се бе опасявал, гумите почти не осъществяваха триене с гладката кафява повърхност. И все пак засега се въздържа да отмени контрамерките, взети от пилота. Първо искаше да види какво ще се случи.

Постепенно набираха инерция. Станцията се приближаваше към най-близката морска звезда.

Започнаха да го обземат съмнения.

— Навярно първо трябваше да проверя тая работа. Може да пазят това изображение в архива.

Някога, когато постъпи като доброволец в изследователския отдел на Института по навигация — натъпкан с тренажорен опит и идеализъм, — Хари се консултираше с архивите всеки път, щом Е-пространството го предизвикаше с поредния странен символ. В крайна сметка галактическата цивилизация на дишащите кислород раси проучваше и каталогизираше този безумен континуум вече половин милиард години. Количеството информация, което се съдържаше дори в малкия му корабен клон на Библиотеката, надхвърляше всички човешки познания отпреди контакта с извънземните.

Внушително хранилище… и както се оказа, почти безполезно. Навярно той не беше много добър в преговорите със справочната личност на Библиотеката. Или пък проблемът се дължеше на факта, че произхожда от маймунски земен род. Така или иначе, по време на мисиите си в Е-пространството скоро започна да се доверява на собствения си инстинкт.

Уви, този подход имаше един недостатък. Когато всичко под краката ти се сгромоляса, можеш да обвиняваш само себе си.

Хари забеляза, че е прегърбил рамене. Той се изпъна и сключи ръце, за да не се чеше. Но нервната му енергия трябваше да се прояви по някакъв начин, затова започна да подръпва пръстите си. Веднъж негов познат тимбрим бе отбелязал, че мнозина представители на неговия вид имат този навик, навярно симптом от дългия, труден процес на ъплифтирането.

Предните гуми стигнаха до първата звезда. Нямаше начин да я заобиколят, нито нея, нито която и да е друга. Нямаха друг избор, освен да минат през тях.

Хари затаи дъх в очакване на сблъсъка. Но докосването до звездата не предизвика реакция. Препятствието просто продължи да си лежи — шест дълги, плоски ивици осеяна с кафяви петна жълта маса, изпъващи се от централен диск. Предните колела се плъзнаха и станцията се заиздига по жълтата лента, тласкана от задните.

Кулата леко се наклони. Хари нервно засумтя. Нещо го смущаваше. Може би „морска звезда“ не бе най-добрата аналогия за тези неща. И все пак му изглеждаха познати.

Наклонът се увеличи. Откъм въртящите се задни колела се носеше тревожен вой, докато накрая и те достигнаха жълтата маса.

— Не! — шокиран от най-после връхлетелия го спомен, извика той. — Заден! Това са бана…

Прекалено късно. Хлъзгавите жълти ленти изхвърчаха изпод платформата и я подхвърлиха, а триенето внезапно изчезна. Хари се блъсна в тавана, после се плъзна по отсрещната стена, докато разузнавателната платформа се търкаляше, пързаляше и отново се търкаляше… и накрая падна с последно, разтърсващо костите тупване. Ударил се в една от вътрешните прегради, той се вкопчи с пръстите на краката си в стенния парапет и изчака подскачането да спре.

— Ох… главата ми… — изпъшка Хари и се надигна.

Поне бяха застанали с краката надолу. Той се затътри обратно до пулта и провери главния дисплей. Слава на Ифни, нямаше сериозни повреди. Но щеше да му се наложи дълго да чисти. Цялата му козина беше покрита с топки прах. Започна да се отупва, като вдигаше във въздуха облаци и силно кихаше.

Щорите автоматично се бяха затворили в мига, в който всичко се обърка, за да защитят очите му от потенциално опасни алафори.

— Отвори щорите! — навъсено нареди Хари. Безумното движение можеше да е предизвикало локална фазова промяна и всички отвратителни препятствия да са изчезнали. И преди се бе случвало.

„Де такъв късмет!“ — осъзна той, когато щорите се отвориха. Същото червеникаво-синьо като швейцарско сирене небе покриваше бледоморавите пампаси. В далечината се издигаха отвратително черните планини. И хлъзгавото плато все още обграждаше разузнавателния кораб от всички страни с многоръки жълти фигури.

— Бананови кори — измърмори. — Гадни бананови кори.

Една от причините, поради които тези станции се управляваха само от един наблюдател… алафорите проявяваха склонност да стават още по-странни, когато едновременно ги възприемаха два мозъка. „Нещата“, които виждаше, представляваха образи, родени от собствения му ум и напластени върху трудно разбираема реалност. Реалност, която се променяше и преобразуваше под въздействието на неговите мисли и възприятия.

На теория всичко това беше чудесно. Вече трябваше да е свикнал. Но конкретно в банановата алафора го безпокоеше фактът, че изглежда безпричинно лична. Подобно на другите от вида му, Хари мразеше да попада в капана на стереотипи.

Той въздъхна и се почеса.

— Стабилни ли са всички системи?

— Всичко е стабилно, шефе Харълд — отвърна пилотът. — В момента сме заседнали, но изглежда сме в безопасност.

Хари се загледа към огромното открито пространство отвъд платото. Всъщност оттук видимостта беше отлична. Особено дупките в небето бяха съвсем ясни. Хрумна му нещо.

— Я кажи, трябва ли наистина още сега да се мъчим да се измъкнем? Можем да наблюдаваме всичките ни определени маршрути оттук, докато смяната ни не свърши, нали така?

— Изглежда ми правилно. За момента няма възможност да пропуснем какъвто и да е незаконен трафик.

— Хммф. Добре тогава… — прозя се той. — Просто пак ще си легна! Имам чувството, че трябва да разсея мислите си от всичко това.

— Много добре. Лека нощ, шефе Хармс. Приятни сънища.

— Сто процента — измърмори на англически Хари, докато напускаше наблюдателната палуба. — И затвори проклетите щори! Налага ли се да мисля за всичко, което ни заобикаля? Не отговаряй на този въпрос! Просто… няма значение.

Дори затворени, щорите нямаше да спрат всички утечки. Между плоскостите им се промъкваха мъждукащи архетипи, които сякаш нямаха търпение да се вмъкнат в съня му и да се залепят за сънищата му като малки паразити.

Нямаше какво да се прави. Когато Хари получи първото си повишение и го пратиха в Е-пространството, местният началник на патрулите в Института по навигация му каза, че податливостта на алафорични образи е основна част от, работата. Размахал тънката си, многоставна ръка, този галактянски служител призна изненадата си от качествата на Хари, като използваше галшест с нахалийски акцент:

— Скептични ние бяхме, когато съобщиха ни, че вашата раса притежава може би за нас полезни особености.

Нашите съмнения отхвърлихме, след като това постигнахте, наблюдател Хармс.

И сега пълен статус ви даваме. Пръв от вида си споходен сте от тази чест.

Хари въздъхна, когато отново се пъхна под завивките, изкушен от сладката глупост на самосъжалението.

„Каква чест само!“ — изсумтя той.

И все пак, ако трябваше да е искрен, не можеше да се оплаче. Бяха го предупредили. И тук не беше Хорст. Поне бе избягал от сухата монотонна пустош.

Така или иначе, единствено лудите живееха дълго с плюлите, създадени от космоса за тяхно удобство.

Разказваха се най-различни противоречиви истории за създателите на тази безумна вселена преди толкова много милиарди години. Но дори още преди да реши да се посвети на работа в Института — или да е чувал за Е-пространството, — Хари беше стигнал до едно заключение за метатеологията.

Въпреки цялата му мощ и величие, Творецът едва ли бе личност, притежаваща достатъчно здрав разум.

Поне не толкова, колкото неошимпанзетата.