Дейвид Брин
Стълба към небето (17)

Ларк

Нещо ставаше.

Палубата се разтърси и завибрира. През гъбестите стени проникнаха приглушени кънтежи, които отначало го озадачиха.

После си спомни първия път, когато беше чул такива звуци — точно след като бяха заловили двама им с Линг, когато Шестте раси на Джиджо изненадващо атакуваха мъчителите си с примитивни ракети.

Ларк бе наблюдавал на монитора напълнените с експлозив дървесни дънери, пламтящи като призрачни отмъстители из небето над Склона, стотици ракети, направени от най-изкусните занаятчии на Шестте раси. Спомняше си, че тогава се молеше поне няколко от огнените копия да пронижат джофурския кораб… и да сложат край на живота му, наред с всички омразни нашественици на борда.

После се разнесе онзи приглушен тътен.

„Отбранителен огън“, беше го разпознала Линг. Една по една, гордите ракети на туземците се бяха изпарили на съвсем малко разстояние от целта си… и Ларк трябваше да се примири с това, че въпреки желанието си ще остане жив.

Този път екотите разтърсваха кораба десет пъти по-бързо.

„Звучи ми доста отчаяно. Чудя се с кого ли се бият сега мазните купчини.“

Уви, преследвачите не му дадоха време за мислене. Каквото и да ставаше в космоса, роботите продължаваха безпощадното си, системно претърсване из извитите коридори, спираха всичките му опити да се промъкне покрай тях и го насочваха все по на север по оста на огромния кораб.

Групи от по трима или повече съскащи джофури придружаваха бойните си машини. А на няколко пъти чу и човешки глас, който помагаше в преследването на представител на собствения му вид.

Ранн.

Ларк нямаше много възможности. Заради участието на предателя в гонитбата не смееше отново да си опита късмета с лилавия пръстен, който навярно вече щеше да е съвсем безполезен. Затова просто бягаше назад към мястото, където двамата с Линг бяха извършили краткия си опит за саботаж, хвърляйки смешно малка бомба в джофурския нервен център и триумфално измъквайки се сред облаци дим.

Разбира се, тогава не им се бе сторило много забавно. Но в сравнение със сегашното положение на Ларк, това му изглеждаше безгрижна игра. Лудория. Би дал всичко, за да върне това време. Дори когато пълзеше като полугол дивак из извънземния кораб, той бе щастлив, че е с Линг.

Откакто за последен път си беше почивал, трябва да имаше повече от ден. Храната се превръщаше в избледняващ спомен и вече нямаше време да проучва помещенията по пътя си — оставаше му само напрегнатата предпазливост на преследвано животно, което отчаяно се бореше да отложи неизбежното.

Загадъчните вибрации се усилиха, смесени с други звуци, които кънтяха или тихо пропукваха в далечината. Миризмите из джофурските коридори станаха още по-остри. Някои бяха прекалено странни или сложни, за да си ги преведе, но „страх“ и „отвращение“ бяха почти идентични с трекските версии, които познаваше от родния Джиджо.

Нещо силно бе разтревожило екипажа.

Леко гадене го предупреди за промяната в изкуствената гравитация на кораба. Подът сякаш се наклони, после за миг се отдели от краката му. Постоянният тътен на двигателите стана още по-висок и мощен. Ларк се изкушаваше да се вмъкне в недалечна зала и да се опита да активира някой екран, за да разбере какво става. Но докато преследвачите му бяха толкова близо, всяко помещение можеше да се превърне в капан.

Няколко дури по-късно усети, че по тила го полазват нервни тръпки, които го предупредиха за наближаващите роботи — странна чувствителност към техните издигащи полета, която вече неведнъж го беше спасявала. Миризмата на джофурските воини засили решението му.

„В обратната посока, бързо!“

Макар и изтощен, той ускори ход и се опита да стигне до една от рампите, водещи до другото равнище. Разбира се, с всяка крачка на север свободната му територия се стесняваше и му оставяше все по-малко възможности. Скоро щяха да го приклещят…

Ларк тичешком зави зад поредния ъгъл, после рязко спря и стъписано изпъшка от изненада.

Застанал само на няколко метра пред него, Ранн нададе вик.

— Пипнах го кучия син! — изкрещя към златната гривна на китката си високият даникски воин.

Ларк се завъртя и се втурна към единствения коридор, който изглежда не беше препречен от враговете. Зад себе си чу, че Ранн преминава на галдве — по-полезен при общуване с джофури, отколкото вулгарните англически ругатни.

— Към този местен насочете се бързо. Плячката, тя е наблизо!

Младият биолог си помисли дали да не спре. Можеше да се скрие зад някой ъгъл и да нападне от засада Ранн. По-добре да се изправи срещу предателя сам и с малко късмет може би да го нарани, отколкото да се сблъска с джофурите и техните роботи, които нямаше да са уязвими за юмруците му.

Но реши да запази свободата си, макар и само за кратко, и да продължи по единствения му останал път за бягство — тесен коридор, който навярно не водеше доникъде.

Естествено, отзад се разнесоха ликуващи възгласи и Ларк разбра, че това е краят, когато на не повече от четирийсет метра пред себе си видя задънения край на тунела.

Той спря пред затворена врата и с треперещи ръце приближи лилавия пръстен до ключалката. Съществото изстреля рядка мъгла, но или бе уморено, или джофурските командири си бяха научили урока. Вратата остана непреклонно затворена.

Ларк чу доволния вик на Ранн, когато даникът го забеляза от отсрещния ъгъл. Но той изчака другите — джофурите и техните машини, — да го настигнат. В продължение на няколко дури двамата просто се гледаха един друг с взаимна ненавист. После Ранн се усмихна, когато видя появилата се джофурска купчина, водеща със себе си два робота. Групата започна да се приближава.

Внезапно от другата страна на Ларк се разнесе нисък екот и лъхна усилваща се топлина. Той се завъртя и отстъпи от стената, която взе да се нажежава и огъва навън. Скоро се очерта овал, от чиито краища се стичаха стопени капки. Ларк вдигна ръце, за да скрие очите си и се задави от остра миризма, която си спомняше от посещенията си в лабораторията на Гилдията на сапьорите в Тарек — сероводороден газ.

Когато овалът хлътна навътре, той зърна за миг извит коридор, сияещ със зловеща светлина. Понечи да избяга, но вълна горещи пари го блъсна отзад и го събори на пода. Лактите му болезнено се удариха в твърдата повърхност и над главата му прелетя облак нагорещен въздух, който се понесе към Ранн и неговите спътници.

За миг сетивата на Ларк бяха толкова притъпени, че от външния свят не постъпваше някаква друга информация, освен болка… и усещането, че още е жив. Когато успя отново да отвори очи, той поразено запремигва.

Там, където допреди няколко секунди преследвачите му самоуверено се бяха приближавали, за да го хванат, сега зърна последния от тях, който отчаяно завиваше зад ъгъла. Ранн погледна назад. В светлите му очи се четеше ужас. На място останаха само двата робота, които заеха защитни пози, но без да стрелят — сякаш нямаха никакво желание да опитат.

Ларк знаеше, че би трябвало да се радва на всичко, обърнало в бягство враговете му. И все пак изпитваше неохота да се претърколи и да погледне назад. „Просто съм сигурен, че няма да ми хареса“, помисли си той.

Зловонната миризма на развалени яйца стана почти непреодолима и коридорът се изпълни със слабо сияние и тихо бръмчене, което идваше иззад него.

Събрал смелост, Ларк се приповдигна на обгорената си дясна ръка и се претърколи по гръб.

Само на няколко крачки от него, точно до пробитата в стената дупка, видя блестящо кълбо, приблизително три метра в диаметър и почти изпълващо коридора. Въпреки че имаше бронзов цвят, то като че ли се огъваше вълнообразно, докато бавно се плъзгаше напред, по-скоро като пълна с вода торба, отколкото като балон. Ларк си спомни живите клетки, които беше наблюдавал с любимия си микроскоп — когато той и другите мъдреци имаха време да се занимават с наука или поне с онова, което минаваше за наука на дивашкия Склон.

Клетка, многократно по-голяма от самия него. Жива.

И все пак Ларк незабавно разбра…

„Никога преди не съм виждал такава форма на живот.“

Докато се приближаваше към него, нещото издаваше пляскащи звуци. То се плъзна по краката му, после продължи нагоре и го обездвижи. Ларк усети вцепеняващ студ, който проникна в костите му.