Дейвид Брин
Стълба към небето (34)

Дневникът на Алвин

„След време ще свикнете с такива неща.“

Тези думи на Джилиън Баскин като че ли все още отекват по кухия ми гръбнак, докато припряно записвам някои впечатления от последните ни мигове край Многоизмерния свят.

По-добре да побързам. Вече усещам, че налягането върху моите хуунски нерви се повишава, докато „Стрийкър“ пикира към напомнящите на нишки „териториални граници“, които се усукват в точката на прехвърляне. Скоро онази ужасна „морска“ болест няма да ми позволи да работя. Затова ще се опитам бързо да изложа страшните неща, които преживях напоследък.

Най-странен от всичко беше гласът на доктор Баскин, изпълнен с толкова дълбоко примирение, че повече приличаше на джиджойка, отколкото на звездна богиня. Също като на някой от нашите висши мъдреци, докато чете откъси от Свещените свитъци, предсказващи неизбежни изпитания. Тя някак караше невъзможното да звучи ужасяващо правдоподобно.

„След време ще свикнете с такива неща…“

Докато прехвърлящите полета ме обгръщат — докато по потръпващата ми кожа пълзи студ, — мога само да се надявам, че това никога няма да се случи.

 

Доктор Баскин каза тези думи преди по-малко от мидура, докато се взираше в нашето дело.

Постижение, към което никой от нас не се е стремил.

Катастрофа, настъпила заради самото ни присъствие.

 

Всъщност онези, които се намираха в заседателната зала, наблюдаваха две изображения на Многоизмерния свят, представени на гигантски екрани — и двете абсолютно различни и на теория „верни“.

Говорейки като джиджоски дивак — чиито впечатления за космическите полети произхождат от земянитски книги, датиращи от двайсет и втори век, още преди контакта, — аз се чувствам напълно объркан. Например в много от тези текстове се твърди, че не е възможно постигане на скорост, по-висока от светлинната. Или пък авторите на космически истории просто приемат свръхсветлинната скорост за даденост. И в двата случая изглежда просто. Нещата се случват тогава, когато се случват. Всяка причина има следствие и толкова.

Но на екрана от лявата ми страна времето течеше назад!

Моето пишещо устройство ми го обясни и се надявам, че съм го разбрал правилно. Изглежда, че всяка микросекунда, докато „Стрийкър“ се връщаше в нормалното пространство от С-равнището, в насочения назад телескоп на кораба се блъскаха фотони, осигуряващи картина на огромната „структура на Крисуел“, която ставаше все по-малка и неясна. Докато изпреварвахме последователни вълни светлина, образите „остаряваха“. Според обърканата логика на Айнщайн ние пътувахме назад във времето.

Смаяно гледах как гигантската сфера сякаш „оздравява“ пред очите ми. Пробитите участъци се запълваха. Ужасната рана се затваряше. Блестящи искрици представляваха бягащите допреди малко кораби, които очевидно се завръщаха у дома си.

Моите приятели възприемаха гледката с различни реакции.

Хък високо се смееше. Ур-ронн тъжно подсмърчаше, а Клещовръх не преставаше да повтаря „Божичко-чко-чко!“.

И нищо чудно. Онова, което ставаше пред очите ни, бе както мъчително жалко, така и смешно абсурдно.

От дясната ми страна Сара и Джилиън наблюдаваха други образи, улавяни от хипервълна всеки път, щом се прехвърлехме на С-равнище. Те оставяха впечатление за шеметна едновременност. Този екран като че ли показваше какво става в момента на Многоизмерния свят. Времето очевидно се движеше напред и представяше резултатите от бягството ни.

Следствията, които произтичат от всяка причина.

Разбира се, всичко всъщност е много по-сложно. Тази картина например постоянно трептеше като колеблив предварителен вариант на история, чийто автор все още не е сигурен какво да изложи на хартията.

Сара ми го обясни по следния начин:

— Фотоните предават бавните истини, Алвин, докато хипервълните пренасят вероятностите.

Така че този образ просто представяше най-вероятния сценарий, който се разиграваше зад нас. Макар и малка, все пак оставаше възможност да не е верен. Нещата можеха да, не се случат така.

За Бога, Ифни и Яйцето, продължавам да се моля за тази малка възможност.

Онова, което видяхме, въпреки постоянното трептене, беше ужасна история за бърза разруха.

Сега по крехката обвивка на огромната сфера имаше още няколко дупки. Те се разширяваха и пред погледа ни от тях бързо пълзяха пукнатини, през всяка от които струеше слънчева светлина с цвят на урска кръв.

Вече бяха отчупени стотици външни шипове, които се премятаха из космоса. Можех само да предполагам колко по-ужасно е положението вътре. Сигурно бяха разбити милиони големи колкото Джиджо прозорци, оставяйки беззащитните гори, степи и океани в лапите на жестокия вакуум.

Хипервълновото изображение се променяше неравномерно и понякога сякаш повтаряше или коригираше предишна сцена. Отделни детайли от опустошението внезапно се преместваха от едно място на друго. Нито една подробност не изглеждаше фиксирана или окончателно установена. Но тенденцията оставаше една и съща.

Усетих, че в гърба ми се забиват остри нокти, когато малката Хуфу и титлалът Калнокракия се покатериха на двете ми рамена и започнаха да се търкат в мен, молейки ме да разсея унилото настроение с песен. Отчасти заради шока, реагирах с нашия семеен вариант на „Реквием за незабелязаната смърт“ — умбла, толкова древна, че навярно идваше отпреди ъплифтирането на хууните, когато мозъците ни още не са били в състояние да осъзнаят целия потенциал на отчаянието.

Сепната от тихата мелодия, доктор Баскин се завъртя и погледна към моята вибрираща гръклянна торбичка. Казвали са ми, че пътуващите сред звездите човеци не обичат много хууните, но Сара Куулън й зашепна в ухото и Джилиън одобрително кимна.

Очевидно разбираше.

Когато няколко дури по-късно свърших, малката въртяща се холограма Ние се появи във въздуха близо до мен.

— Каа докладва, че сме на десетина минути от точката на прехвърляне.

Доктор Баскин кимна.

— Има ли някакви промени в антуража ни?

Нейният дигитален помощник сякаш небрежно се усука.

— Следва ни множество различни съдове — отвърна той. — Някои са роботи, повечето от които носят дишащи кислород бегълци. Те са обозначени с осигуряващи им безопасно преминаване емблеми на оттеглилия се клас живот. Разбира се, всички поддържат предпазлива дистанция от джофурския боен кораб.

Ние замълча за миг-два, после продължи:

— Абсолютно сигурна ли си, че искаш да се насочим към Танит?

Високата жена сви рамене.

— Все още приемам други предложения. Като че ли опитахме всичко останало, дори се скрихме в най-тъмното ъгълче на вселената… не се обиждай, Алвин.

— Не се обиждам — отвърнах аз, тъй като тя несъмнено описваше вярно родната ми планета. — Какво е „Танит“?

Отговори ми машината Нис:

— Това е планета, на която има секторно представителство на Библиотечния институт. Единственото близо до Земята. Капитан Крейдейки още отначало щеше да откара находките ни там, ако не бяхме попаднали на поредица от нападения и коварства. При отсъствието на други възможности, доктор Баскин смята, че сега трябва да се върнем към първоначалния си план.

— Но нали вече сте опитали да се предадете на институтите? На онова място Уакка…

— Оакка. Наистина, преди две години ние избягахме от преследващите ни безмилостни бойни флоти, за да направим онзи опит. Но безумието, заразява нашата цивилизация, ни беше изпреварило и там. Монасите от бюрократичните братства измениха на обетите си за неутралност и решиха да останат верни на някогашните си пристрастия. Отчасти заради древни вражди — или заради огромните богатства, които различни фанатични съюзи предлагаха за залавянето на „Стрийкър“, — те се опитаха да заловят нашия кораб и да го предадат на своите кръвни и кланови роднини.

— Значи не може да се вярва на институтите. Какво се е променило сега?

Доктор Баскин посочи към малък дисплей.

— Ето какво се е променило, Алвин.

На екрана се виждаше джофурдкият боен кораб — основният фактор, от който в момента зависеше животът ни. Огромният издължен съд ни следваше като лоша миризма, още откакто враговете не бяха успели да унищожат двигателите на „Стрийкър“. Въпреки умелото пилотиране на Каа, делфийският екипаж смяташе, че не е възможно да им избягаме. Казваха, че било по-лесно да се избавиш от сянката си в слънчев ден.

— Заповедите ни са ясни. При никакви обстоятелства не можем да позволим някоя фракция да завладее тайните ни.

— И затова ще се отправим към един от най-оживените космодруми в Галактика втора, така ли?

Гласът на Ние прозвуча недоверчиво, ако не и презрително. Но доктор Баскин не реагира на тона му.

— Остава ли ни по-добра възможност? Да се насочим към място с много трафик и може би също толкова големи кораби, колкото онзи крайцер ей там? Освен това има шанс Оакка да е била изключение. Навярно институтските представители на Танит не са забравили клетвите си.

Ние изрази съмнение с неучтив звук.

— Този шанс е невероятно малък. Или пък изненадата ще накара предпазливото мнозинство галактически кланове, които до този момент бяха вцепенени от нерешителност, да реагират?

— Нали през цялото време целта ни беше точно такава? И това е възможно, ако в района има достатъчно кораби на синтиани, парджи и техни съюзници. Защо да не се намесят, за да защитят традицията и закона?

— Твоят оптимизъм е едно от най-очарователните ти качества, доктор Баскин. Да си представяш, че умерените могат да бъдат предизвикани бързо да вземат каквото и да е решение, когато това може да ги изложи на смъртна опасност! Вече всички разбират, че настъпва Време на промени. Въпросът опира до оцеляването на расите. Никой няма да се занимава с някакви си вълкони.

Много по-вероятно е нашата неочаквана поява да доведе до всеобща битка над Танит, в сравнение с която Китръп ще е само обикновено сдърпване. Предполагам, разбираш, че армадите, които в момента обсаждат Земята, са само на два скока от Танит. За по-малко от един стандартен ден те ще се включат в…

— И ще отпуснат обръча около Земята? В такъв случай ще си струва.

— Отклоняваме се от основния проблем, доктор Баскин. Джофурите никога няма да ни позволят да стигнем до Танит. Можеш да бъдеш сигурна.

— А дали са в състояние да ни спрат? — за пръв път се обади Сара Куулън. — Веднъж вече опитаха и се провалиха.

— Уви, мъдрец Куулън, нашата привидна неуязвимост няма да е вечна. Джофурите бяха изненадани, но вече сигурно са проверили в корабната си база данни и са открили недостатъци в чудотворната ни броня.

Говореха за сияйната мантия, която обгръщаше корпуса на „Стрийкър“. Като невеж джоджоец, аз не знаех защо тази обвивка е толкова специална, макар че живо си спомнях страшния момент, в който рояци машинни същества ни запечатваха в нея — тъмни фигури, които загадъчно ни помагаха, без да си правят труда да искат съгласието на вълконите и преждевремците на борда.

В двата края на кораба бяха кацнали две групи гигантски ремонтни роботи. Онези на кърмата се опитваха да събират въглерод от корпуса, а другите преобразуваха звездните сажди в пласт, който искреше като Спектралния поток.

Между двете групи като че ли прелитаха мълнии. „Мемодирективни импулси“ — разпозна експлозиите Ние и ни посъветва да не гледаме, за да не заразят по някакъв начин мозъците ни. Спорът приключи няколко дури по-късно, без някоя от машините да получи физически повреди. Но едната група трябва неочаквано да беше „променила решението си“.

Внезапно обединили усилията си, роботите се хванаха на работа и успяха да завършат преобразяването на „Стрийкър“ точно навреме, преди първите унищожителни лъчи.

— Кой казва, че трябва да има недостатъци? — попита доктор Баскин. — Очевидно сме неуязвими, поне от далекообхватни лъчи.

Изглеждаше убедена, но си спомням колко шокирани бяха Джилиън, Сара, Тш'т и другите, че са оцелели в мига след началото на атаката. Само сакатият инженер Емерсън Данайт сумтеше и кимаше, сякаш през цялото време е очаквал нещо такова.

— Не съществуват съвършени защитни средства — възрази Нис. — Във Великата библиотека са архивирани всички видове оръжия. Ако някое изглежда изненадващо или чудотворно, това може да е защото много отдавна са се отказали от него поради някаква причина. Когато джофурите я открият, новият ни щит от преимущество ще се превърне в бреме.

Тази логика очевидно не се хареса на човеците и делфините. Не бих казал, че ми пукаше. Но навярно бе истина. Дори ние, преждевремците, знаем една от основните истини в Петте галактики…

Ако нещо не може да се открие в Библиотеката, то почти със сигурност не е възможно.

И все пак никога няма да забравя онзи момент, точно след като големите роботи свършиха задачата си и отлетяха, оставяйки нашият очукан кораб да сияе в космоса като диамант.

„Стрийкър“ се завъртя, за да мине през огромната дупка в обвивката на Многоизмерния свят и внезапно едновременно от няколко посоки го обсипаха гигантски светлинни копия! Започнаха да вият аларми и всеки лъч фокусирана енергия сякаш с невероятна сила ни блъсна навън.

Но не изгоряхме. Вместо това ни обгърна странен шум, като пъшкането на някой гигант от океанското дъно. Хък скри всичките си очи. Клещовръх сви и петте си крака, а Ур-ронн усука дългата си шия и нададе нисък урски вой.

Всички уреди сякаш полудяха… и все пак не изгоряхме!

Скоро повечето членове на екипажа се съгласиха с първоначалното предположение на Ханес Суеси, който смяташе, че лъчите трябва да са симулирани.

Ефектна демонстрация, предназначена да уплаши враговете ни и да ни позволи да избягаме. Като че ли нищо друго не обясняваше факта, че сме живи!

Поне докато малко по-късно джофурите не се втурнаха срещу нас и техните лъчи също изчезнаха с онзи тайнствен стон.

И тогава разбрахме.

Някой ни бе направил услуга… а дори не знаехме на кого да благодарим. И дали този късмет не предвещаваше нови нещастия?

По вътрешната уредба се разнесе глас:

— Достигаме точката на прехвърляне с-с-след… трийсет с-с-секунди.

Онези, които бяха в заседателната зала, се обърнаха към предния дисплей, показващ мрачна плетеница — първа от поредицата, която щеше да ни отведе далеч от Галактика четвърта… На места, за които ние с приятелите ми бяхме чували само от легендите и разказите за боговете. Но моята хуунска храносмилателна система вече предусещаше неминуемото гадене. Спомням си, че си помислих колко по-добре бих се чувствал на борда на бащиния ми отпадъчен кораб, теглейки въжетата и умблирайки заедно с щастливия екипаж, гален от топлия, солен вятър на Джиджо, пеещ в опънатите платна.

До хипервълновия дисплей открих още един човек, който не се интересуваше толкова къде отиваме, колкото от мястото, което напускахме. Емерсън, сакатият инженер, който носеше рюк върху очите си, ме поздрави с кривата си човешка усмивка. Отговорих му с олюляване на гръклянната си торбичка.

Мъгляв и трептящ, образът на Многоизмерния свят блестеше като яйце, голямо колкото слънчева система, от което се канеше да се излюпи нещо ново, огнено и ужасно. Червена слънчева светлина струеше през дупките и цепнатините, докато жестоки искри говореха за експлозии, достатъчно мощни, за да разлюляват цялата структура, пращайки вълни по опустошената й повърхност.

Емерсън въздъхна и ме изненада, като изрече няколко прости англически думи, изразяващи невероятна мисъл.

— Е… Бог дал… Бог взел.

Калнокракия цвъртеше на рамото ми, докато двигателите на „Стрийкър“ се напрягаха, за да преодолеят налягането на прехвърлянето. Но вниманието ни оставаше приковано към нещастния Многоизмерен свят.

Сферата внезапно се разцепи по всяка една от пукнатините си и се разпадна на безброй гигантски парчета, някои от които се запремятаха към открития космос, докато други се насочиха навътре, за да се слеят с червеното слънце.

Освободена след половин милиард години плен, малката звезда ярко засия, сякаш приветстваше всеки нов къс от структурата — извлечен от собствената й материя и сега отново завръщащ се у дома.

Отново получила свободата си, тя изстрелваше фойерверки към небесата.

Гръклянната ми торбичка се изду и аз започнах да умблирам жална песен… хуунски реквием за онези, които не са се завърнали от морето и чиито сърцепрешлени никога няма да бъдат открити.

Вледеняващите думи на Джилиън Баскин ме преследваха.

„След време ще свикнете с такива неща.“

Поклатих глава по човешки маниер.

Да свикна с това?

Ифни, какво ли вече трябва да бяха преживели земянитите, че такова нещо да им се струва ежедневно?

И като си помисля, че някога с копнеж се взирах в звездите и жадувах за приключения!

За пръв път разбрах един от главните уроци, проповядван от най-старите свитъци на Джиджо.

В тази вселена най-тежкото предизвикателство е оцеляването.