Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven’s Reach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (04.04.2010)
Допълнителна корекция
NomaD (04.04.2010)

Издание:

Дейвид Брин. Стълба към небето

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1999

История

  1. — Добавяне

Хари

„Леле — помисли си той. — Играта ще загрубее.“

Хари изключи насочващия си компютър, за да предпази веригите му по време на прехвърлянето. Капаците на прозорците се затвориха, а той закопча ремъците си и се приготви за преместването в нов район на Е-пространството. Район, много отдавна обявен за „забранен“.

„Е, сам съм си виновен. Уер'К'кинн нарича това „специална задача“. Но на мен все повече ми заприличва на чисто самоубийство.“

Отначало като че ли не се случи нищо. Служебните му уреди бяха безполезни или несигурни, затова Хари наблюдаваше собствения си малък, самоделен вериметър. Той се състоеше от хартиен лебед, който трептеше, кацнал на върха на игличка от чист метал, извлечен от повърхността на неутронна звезда. Или поне така твърдеше продавачът, от когото я беше купил на каззкаркския пазар. Той нервно следеше парчето сгъната хартия, което потръпваше и се опъваше. Можеше само да си представя какво става навън, докато обективността плътно обгръщаше малкия му изследователски кораб.

Хари с треперещи ръце чешеше козината на шията и гърдите си. Лебедът потръпваше, сякаш се мъчеше да си спомни как да полети…

Внезапно усети, че пропада. Съдържанието на стомаха му подскочи нагоре. Последваха няколко резки разтърсвания, след това силно люлеене, като лодка, подхвърляна от бурни вълни. Той се вкопчи в страничните облегалки на креслото си. Ремъците болезнено се забиха в корема и раменете му.

Палубата под босите му крака завибрира — характерното бръмчене на автоматично спускаща се реалностна котва. Обезпокоителен звук, тъй като се разнасяше само когато обичайните мерки за безопасност не бяха достатъчни. Понякога котвата бе последното, което не позволяваше случайни причинни ветрове да отнесат кораба ти в плитчини на нереализирана вероятност… или да превърнат тялото ти в нещо, което би предпочел да не си.

Е… понякога се получаваше.

„Само да имаше начин да използвам камери и да виждам какво става.“

Уви, поради все още неустановени от галактянските учени причини, живите същества, които навлизаха в Е-пространството, можеха да наблюдават събитията само лично, при това с цената на значителен риск.

За щастие, точно когато Хари се страхуваше, че последната му храна ще се присъедини към съдовете и приборите на пода, разтърсванията започнаха да отслабват. Само след няколко секунди не усещаше нищо друго, освен леко люлеене.

Той отново погледна към импровизирания вериметър. Хартиеният лебед изглеждаше стабилен… макар че по крилете му като че ли имаше нови сложни гънки, каквито не си спомняше да е забелязал преди.

Хари предпазливо разкопча ремъците и се изправи. Като се движеше с широко разперени ръце, за да запази равновесие, той отиде в предната част на кораба и внимателно вдигна щорите.

После ахна и уплашено отскочи назад.

Разузнавателната платформа висеше — очевидно без каквато и да е опора — високо над огромни простори!

Хари мъчително преглътна и отново надзърна.

Погледът му бавно се плъзна наляво и после надясно, като на някой обесен, обхващайки безкрайни мъгляви земи с неизмерими разстояния и шеметни висоти. Отвъд обгръщащата го мъгла смътно различи гигантски, стръмни и симетрични върхове.

Той смаяно зяпаше, докато не се увери, че повърхността няма повече да се приближи. Не изпитваше усещане за падане. Очевидно нещо го задържаше на тази височина.

Бе време да разбере какво. Той обиколи наблюдателната палуба и през най-задния прозорец видя какво го е задържало.

Станцията висеше на тясна, блестяща ивица, излизаща от отвор в корпуса, който никога не беше виждал. Но познатият десен на сини райета предполагаше, че това трябва да е реалностната котва, този път проявяваща се по особено подходящ начин.

В другия си край високо нагоре котвата сякаш бе закачена за ръба на плоскост, която продължаваше хоризонтално надясно. Наляво се простираше още по-огромно парче открито небе. Имаше впечатление и за други линейни очертания, извисяващи се още по-нависоко.

Поне по време на прехвърлянето станцията не беше променила много физическия си облик. Под издължената сфера все още висяха метафорични кокилести крака, които бавно се олюляваха в пространството. Изглежда обаче, нещо бе станало със зрението му. Хари разтърка очи, но проблемът не беше в тях. Всичко зад прозорците му се струваше някак замъглено. Например, не можеше да разпознае гигантските колони, въпреки че му изглеждаха някак познати и го изпълваха с бледи спомени от детството.

Това място не приличаше на нищо друго, което бе преживял, откакто устройствата за анализ на личностен профил на Танит го бяха избрали да стане първото неошимпанзе наблюдател на Института по навигация. И знаеше, че няма смисъл да кара корабните програми да му помагат да разбере къде е попаднал.

— Онзи район от Е-пространството, към който се отправяш, рядко е посещаван с добри намерения — беше му казал Уер'К-кинн, преди да го прати на тази мисия. — Много от особеностите, които патроните оформят в своите клиенти чрез Ъплифт — за да им помогнат да станат стабилни, рационални и целеустремени звездни пътешественици, — се превръщат в недостатъци там, където изчезват всички идеи за предвидимост.

Спомнил си тези думи, Хари поклати глава.

— Е, не мога да кажа, че не са ме предупредили.

Той погледна наляво и нареди:

— Пилотен режим.

Познатото, въртящо се „П“ се появи във въздуха с тихо пропукване.

— На твоите услуги, Харви.

— Казвам се Хари — за кой ли път го поправи той и въздъхна. — Не страдам от агорафобия, така че спокойно можеш да отвориш щорите докрай.

Корабът се подчини и Хари внезапно потръпна от съчетанието на особени цветове, макар и приглушени от странната мъгла.

— Благодаря. А сега, моля те, сканирай това метафорично пространство, за да видиш дали ще ни позволи да летим.

Последва продължително мълчание. Полетът правеше придвижването много по-лесно, особено когато висиш на въже над километри привидно празно пространство. Той си представи, че чува щракането на машината, която недоловимо проверяваше двигателните устройства, за да установи кое работи в тази среда и кое е безполезно или даже опасно. Накрая въртящото се „П“ стигна до заключение.

— Изглежда някакъв тип полет е възможен, но не мога да определя какъв точно. Не може да се използва нито един от алафоричните методи, които са записани в паметта ми. Ще трябва да измислиш нещо оригинално.

Хари сви рамене. До голяма степен това беше причината да е тук.

— Определи ли наблюдателната ни зона?

— Недалеч от нас усещам тясна тръба нормално пространство. Би трябвало субективно да забелязваш „долу“ блестящ Път… някъде в четвъртия квадрант.

Хари се приближи до прозореца и впери поглед към мъглявите гигантски форми.

— Да-а-а, струва ми се, че го виждам. — Едва различаваше слабо сияеща линия. — Най-добре да се опитаме да се приближим.

— Ако приемем, че откриеш начин.

— Да — съгласи се той. — Това е проблемът.

Нервно прокара пръсти през козината на брадичката и скалпа си. Искаше му се да не е минало толкова много време, откакто го бяха пощили. На Хорст, където Хари и родителите му бяха единствените шимпанзета на цялата планета, винаги бе изглеждало въпрос на лична хигиена да почиства козината си от коварния прах. Едва по време на престоя си на Земята разбра каква наслада е някой друг да гали, реше и разчесва космите му, докато корените им сякаш запищят от удоволствие. Когато си мислеше за тези дни, топлият физически контакт на взаимното пощене му липсваше най-много от общуването с представители на собствения му вид.

Жалко, че партньорите му толкова много приказваха — от клюки до въпроси за всеки личен недостатък — за неща, които Хари никога не бе можел спокойно да обсъжда. Земните шими смятаха неловката му затвореност за дистанцираност и дори за надменност, докато той ги намираше за прекалено любопитни. Затова неизбежно си бе останал чужденец и никога не беше успял да постигне пълна близост в колежанските кръгове за пощене.

Хари знаеше, че само отлага, но не бе уверен с какво да започне.

— Значи си обезпокоен от слуховете за необичайни преминавания през хиперпространството и смущения в точките на прехвърляне — отговори му Уер'К'кинн, след като Хари се беше завърнал от последната си мисия. — Тези явления са извън твоите правомощия. Но сега изглежда се налага да ги споделя с теб.

— Чакайте да се сетя — каза Хари. — Смущенията са толкова тежки, че могат да се наблюдават даже в Е-пространството.

— Предположението ти е проницателно — потвърди Уер-К'кинн, като изщрака с клюна си акцентиращо одобрение на галдве. — Виждам, че назначаването ти не е било грешка, а по-скоро свидетелство за собствената ми дълбока прозорливост, което доказва ценността ми за Института и основателността на бързото ми израстване. Следващият ти патрул започва след едно цяло и три стандартни дни.

След като получи инструктажа си, имаше време само колкото да вземе вана и да се наспи. Беше се надявал на по-дълга почивка. На пазара имаше една форунска масажистка, която инстинктивно разбираше мускулно-скелетните системи на другите видове и опитно отпускаше стегнатите възли по гърба му… Уви.

Докато нервно чешеше брадичката си, изгризаният му нокът отскубна усукан косъм и накара Хари да подскочи. Той го повдигна пред очите си.

„Добре, че козината на шимпанзетата не е по-дълга, като по лицата на онези човешки мъже, които не се обезкосмяват.“ На Хорст бе виждал пробшърски шамани, чиито патриархални бради стигаха почти до краката им…

Хари премигна, осъзнал какво се опитва да направи подсъзнанието му. Бързо се завъртя и притисна лице към задния прозорец, вперил поглед в синия кабел. Ивицата се издигаше нагоре и като че ли почти изчезваше, още преди да достигне ръба на далечната хоризонтална плоскост.

— Пилот — каза той. — Искам да видя дали можем още да развием псевдодължината на реалностната ни котва.

— Вече е развита докрай — отговори корабът. Хари изруга. Бе му се сторило добра идея…

— Почакай малко — измърмори той. — Не бъди такъв буквалист. Опитай по друг начин. Добре, значи повече не можем да развием котвата. Но защо не погъделичкаш проклетото нещо? Навярно ще успеем да променим дължината му по друг начин. Например, като го опънем. Или като го накараме да порасне.

Знаеше, че говори неясно. Гъвкавото мислене понякога означаваше да използваш мъглявите очертания на идеите.

— Ще опитам и ще ти съобщя резултата — отвърна компютърът.

Последва тихо бръмчене, после внезапно разтърсване. Платформата запропада надолу, но само колкото да го уплаши. След миг отново се разтърси и Хари залитна към командното си кресло. Чувстваше стомаха си така, все едно че продължава да пада.

— Ъ-ъ-ъ… — заекна Хари. После опита отново: — Е, к-какво стана?

— Изглежда тук законите на топологията позволяват разнообразно профилно картиране. Това означава, че кабелът може да се обтяга и да приема каквато и да е дължина с почти всякаква скорост. Поздравления, командир Хармс. Очевидно си открил начин за маневриране в субективната вертикалност.

Хари не обърна внимание на саркастичната нотка, която може би само си въобразяваше. Поне се беше оказало по-лесно да избяга от този капан, отколкото от платото с банановите кори.

„И все пак мога да се чувствам в безопасност едва след като науча местните метафорични закони.“ За това, че в този район рядко влизаха патрулни кораби, си имаше основателни причини. Мнозина от онези, които бяха опитали, изобщо не се бяха завърнали.

— Тогава започни да ни спускаш — заповяда той. — Внимателно.

Плоската полуравнина над кораба взе да се отдалечава, докато бавно се спускаха към „земята“. Това му напомняше на нещо — или на неумолимата природа на съдбата… или на връхлитащ влак.

 

Докато беше в Каззкарк, намери време да разпита за обсадата на Земята.

Не би трябвало да го интересува. Предполагаше се, че щом е посветил живота си на монашеския Институт по навигация, Хари е длъжен да забрави верността си към род и патрони. Но малцина напълно успяваха да се отърсят от естествените си пристрастия. Служителите в института често тайно получаваха новини от „дома“.

Когато разбра, че разполага със свободен час между инструктажите, Хари отиде на пазара. Там търговец на клюки от Ле'4-ево прие щедрото му възнаграждение и му показа покрита с осмий стая със замаскиран библиотечен източник.

Не му трябваше много време, за да открие темата — която от последната му проверка се беше издигнала с още три равнища на значение — под заглавие „Важни новини — квазипоследни събития“. Новата информация от Галактика втора бе ужасна.

Земянитските сили и малцината им съюзници били принудени да се изтеглят от ханаанските колонии, които сега временно се управлявали от сороски адмирал.

Бил нападнат красивият, заселен с делфини свят Калафия. Една трета от покритата с вода планета била окупирана от смесена ескадра, командвана от една от фракциите на Братята на нощта, докато друга групировка от същата раса фанатични воини жестоко се сражавала, за да „освободи“ останалата част.

Самата Земя била обградена и слабите земянитски сили вече щели да са разгромени, ако не била помощта на тимбримите и тенанините… и постоянните вражди сред враговете. Въпреки това краят изглежда наближавал.

Една от бележките под линия съобщаваше, че малката земянитска колония на Хорст била завладяна… от ужасните тандуаси.

Полазиха го тръпки. Споменаваше се за евакуиране на местния персонал, така че Марко и Фелисити навярно бяха имали време да избягат, заедно с другите антрополози. Но Хари кой знае защо се съмняваше. Родителите му бяха побъркани. Щеше да е точно в техния стил да останат, предполагайки, че нашествениците никога не биха закачили двама цивилни учени.

Даже да бяха заминали всички техници и тераформатори, какво щяха да правят местните? Човешките племена, използвали „изпитателното“ си психическо състояние като възможност да избягат от жестокостта на модерното общество, за да експериментират с безброй различни социални форми — много от които имитираха един или друг тотемен вид. Някои групи нарочно бяха възприели матриархалните кошерни обществени структури на пчелите, докато други подражаваха на вълчи глутници или използваха брачни модели, които се срещаха само в странни романи отпреди контакта. Повечето от малките пробшърски племена не проявяваха интерес към техниката и галактополитиката.

И щяха да са безпомощни пред жестоки воини като тандуасите.

Тичешком напуснал шатрата на търговеца на клюки, Хари се помъчи да не мисли за новините. Скоро извънземните победители щяха да се нахвърлят върху останките от съкрушения земянитски клан. Неутралното управление в Петте галактики се корумпираше и Институтът по ъплифтиране лесно щеше да се остави да го убедят да обяви за осиновяване човеците, шимите и делфините. Трите раси щяха да бъдат разпределени като военни трофеи и всяка от тях щеше да получи нов „патрон“ за генетично-обществено ръководство през следващите сто хиляди години.

„Разбира се, ако „случайно“ не бъдем изтребени в хаоса.“ Беше се случвало и преди — почти всеки път, щом се появеше вълконска раса и заявеше, че е постигнала разумност без чужда помощ. Бе удивително, че земянитският клан е удържал толкова дълго.

„Е, поне горилите са в безопасност. Тенанините не са лоши господари… ако се приеме, че изобщо трябва да имаш господар.

Чудя се на кой ще дадат нас, шимите, като част от сделката?“

Хари оголи зъби.

„Може да се поозорят с нас.“

 

По време на следващия инструктаж той направо попита Уер'К'кинн:

— Всички тези хиперпространствени аномалии и смущения… на войната със Земята ли се дължат?

Вместо да укори Хари, че проявява интерес към стария си клан, висшият институтски служител благожелателно махна с пипало.

— Млади колега, не трябва да забравяш, че една от големите психически опасности на разумния живот е егоизмът — склонността да виждаш всички събития в контекста на собствения си живот или вид. Естествено е да ти се струва, че цялата вселена се върти около проблемите на бившия ти клан, колкото и да е малък и незначителен.

Признавам, че последните събития като че ли подкрепят твоето предположение. Съобщението за вероятни останки от Прародителите — открити на тайно място от злополучния делфийски кораб — доведе до открита война между най-агресивните дишащи кислород кланове. Търговията пострада, след като някои съюзи установиха контрол над местните точки на прехвърляне. Уверявам те обаче, че енергийните потоци, освободени до този момент от битките, са прекалено слаби, за да въздействат върху основните космически връзки.

— Ами съвпадението във времето?

— Бъркаш причината със следствието. Яростта, която сега бушува около вълконите, се е трупала векове преди човеците да се свържат с нашата култура. След инцидента при Футутуун успяваме да поддържаме несигурен мир, най-вече с помощта на страх, докато войнствените групи се въоръжават и подготвят за следващата фаза. Уви, твоят нещастен род не е улучил благоприятния момент да излезе по звездните пътища.

Хари премигва в продължение на няколко секунди, после кимна.

— Говорите за Времето на промени.

— Точно така. Ние от Института знаем почти от един милион години, че настъпва нова епоха на огромни опасности и опустошения. Признаци за това са повишената нестабилност в отношенията между класовете живот на дишащите кислород и водород… от време на време се наблюдава и усилено възпроизводство на машинния клас — нарушения, които изискват жестоки мерки. Дори сред клановете на собствената ни Цивилизация на Петте галактики се забелязва разгаряне на религиозните страсти.

Хари си спомни фанатиците, изпълващи главните улици на Каззкарк и проповядващи противоречиви и неясни тълкувания на древните пророчества.

— Суеверни глупости — измърмори той.

За негова изненада, Уер'К'кинн се съгласи с подчертано изщракване с клюн.

— Най-шумното не винаги е показателно — поясни началникът му. — Повечето видове и кланове предпочитат да живеят и да оставят другите да живеят, като проправят свои собствени пътища към мъдростта и не се опитват да пришпорват съдбата. Кого го интересува дали Прародителите ще се завърнат във физическа форма, като духовни въплъщения или като се проявят в генома на някоя невинна предразумна раса? Докато фанатичните съюзи жестоко се бият заради религиозни догми, единственото желание на повечето дишащи кислород е да се стремят към просветление. Всички въпроси ще получат отговори, когато расите отидат при своите оттеглили се патрони и предци… и после постигнат трансцендентност… привлечени от великата Прегръдка на вълните.

„Ето го пак“, помисли си тогава Хари. Предположението, което лежи в основата на почти всички галактянски религии. Че спасението се постига от видове, а не от отделни органични същества.

„Освен онзи скиански проповедник с папагала на рамото. Той излагаше съвсем различна идея. Истинска ерес!“

— И така, млади колега — заключи Уер'К'кинн. — Опитай се да си представиш колко са се уплашили и фанатиците, и умерените, когато твоите нещастни делфийски братовчеди излъчиха изображение, като че ли представящо кораби на Прародителите, които се носят из една от най-плоските части на галактическото пространство-време! Смисълът на този единствен образ изглежда заплашва основната вяра, споделяна от почти всички дишащи кислород…

Хари затаи дъх. Но в този момент в стаята се втурна един от помощниците на Уер'К'кинн, за да му съобщи, че се наблюдават смущения в поредната точка на прехвърляне, този път в сектор Горгол в Галактика пета. Началникът му нямаше повече време за абстрактни дискусии с младши подчинени. Последва оживена активност и Хари бе пратен в изследователския отдел, за да довършат инструктажа му. Нямаше възможност да попита старата змия какво означава интригуващата й забележка.

„Каква основна вяра? Защо откритието на „Стрийкър“ толкова е уплашило всички?“

 

Най-после платформата се спусна на „земята“.

Повърхността беше сравнително мека. Вретеновидните крака на кораба поеха тежестта му със съвсем лек отскок.

„Е, дотук добре. Земята не ме погълна. Още не ми се е нахвърлила глутница паразитни меми в опит да превземе ума ми или да ми продаде продукти, които не се използват от еони.“

Той предпазливо плъзна очи по обширната равнина; покрита с отпуснати, мъгляви цилиндри. Приличаха на увиснали тънкостеблени кактуси, които се издигаха на малко разстояние един от друг, докъдето му стигаше погледът. Хари премина на ръчно управление и използва един от кокилестите крака, за да побутне най-близките стъбла. Те лесно поддадоха и после бавно се изправиха.

— Можем ли вече да приберем реалностната котва? — попита пилота той.

— Не е нужно. Котвата се намира в обичайната си ниша.

— Тогава какво е онова? — попита Хари и посочи към синия кабел, все още издигащ се вертикално към небето.

— Въжеподобната метафора се превърна в полупостоянна структура. Ако искаш, можем да я оставим тук.

Като поглаждаше брадичка, Хари се втренчи нагоре към обтегнатото въже.

— Е, можем да я използваме, за да се измъкнем, ако се наложи да бягаме. Просто отбележи това място и давай напред.

Разузнавателната станция закрачи по равнината, покрита с мъгляви тръби. Междувременно Хари продължаваше да се прехвърля от прозорец на прозорец и нервно да наблюдава, като се чудеше как първо ще се прояви прословутата смъртоносност на този район.

Постепенно в далечината се извисиха поне десетина от тънките, невероятно високи кули. Някои от тях изглежда имаха квадратно сечение, докато други бяха правоъгълни или овални. Дори му се стори, че забелязва в разположението им строга система, сякаш образуваха решетка.

Скоро разбра, че странната неяснота не се дължи на каквато и да е „мъгла“. Явно в този участък от Е-пространството зрението беше слабо сетиво.

„Страхотно. Сега съм полусляп на място, където реалността буквално може да се промъкне до теб и да те захапе.“

Дотам, където бе видял Пътя, не трябваше да е много далеч. Отначало несръчно, Хари насочи станцията си през равнината с мъглявите цилиндри, извити и усукани един в друг. Тези „растения“ не се олюляваха на вятъра като острозъбата трева на Хорст. И все пак някак му напомняха за онази безкрайна степ, в която прашните небеса всяко утро проблясваха като факел и пареха очите. Преди векове земните му предци презрително бяха сумтели към подобни равнини, преди да се завърнат на дърветата. Те разумно бяха оставили парещото небе и острата трева на идиотските си братовчеди приматите, които не бяха притежавали дори здравомислието да бягат от обедното слънце и които по-късно се бяха превърнали в човеци.

Според Великата библиотека, някога Хорст бил приятен свят с богата и разнообразна екосистема. Но преди хилядолетия — още преди земянитите да построят космическите си кораби и да попаднат на галактянската култура — с няколко планети в сектор Танит се случило нещо ужасно. Според древния Кодекс на Прародителите, естествените екосистеми бяха свещени, но от време на време Цивилизацията на Петте галактики изпадаше в епоха на беззаконие. По време на футутуунския инцидент стотици светове били опустошени с недалновидно колонизиране, превърнало ги в гола пустош.

Както можело да се очаква, последвал рязък завой към маниакален фанатизъм. Различните фракции започнали да се обвиняват взаимно и призовавали за завръщане към истинския път на Прародителите.

Но кой истински път? Няколко милиарда години биха унищожили дори най-добре пазените документи. Мъглата на времето се сгъстявала и накрая не останало почти нищо от митичната раса, поставила началото на началата. Тълкувания замествали фактите, догми — доказателствата. Умерените се стремели да успокояват враждите между фанатичните съюзи, чиято реакция към футутуунския хаос сега обещавала съвсем друга катастрофа.

И в тази деликатна ситуация се появили земянитите, които в началото едновременно привличали вниманието и предлагали комично облекчение с вълконските си странности. Невежи и нецивилизовани, човеците и техните клиенти дразнели някои велики звездни кланове със самото си съществуване. Нещо повече, тъй като били ъплифтирали шимпанзетата и делфините преди контакта, човеците трябвало да бъдат обявени за „патрони“, имащи право да наемат колонии, с което изпреварвали много по-стари видове.

„Нека първо се докажат на опустошените планети“, гласяло решението. Ако земянитите проявели компетентност в съживяването на болни биосфери, по-късно можели да получат по-добри светове. Така че човеците и техните клиенти се захванали на работа на Атласт, Гарт и дори на бедния Хорст и заслужили неохотното уважение на другите.

Но на известна цена.

„Пустинният свят може да те промени“, помисли си Хари. Той си спомни за Хорст и кой знае защо внезапно изпита тъга. Слезе в камбуза, за да си вземе нещо за ядене и се върна обратно на наблюдателната палуба. После бавно започна да се храни, докато станцията напредваше сред безкрайните усукани тръби. Продължаваше да го преследва онова зловещо усещане за нещо познато.

Мислите му се върнаха към Каззкарк, където високият проповедник му изложи невероятната си ерес. Странното скиано с папагал на рамото, което говореше за Земята като за свещено място — свят, чиито страдания предлагали спасение на вселената.

— Не виждаш ли паралелите? Точно както е трябвало да се жертват Иисус, Али и преподобният Фен, за да бъдат спасени душите на човеците, така и греховете на дишащите кислород форми на живот могат да се изкупят единствено като жертваме нещо безценно, невинно и уникално. И то е твоят роден свят, мой скъпи братко шимпанзе!

Това му се стори съмнителна чест и Хари му го каза, докато се оглеждаше за възможни пътища за бягство сред тълпата. Но скианото изглеждаше безпощадно и протягаше напред преводното си устройство, като с всяко многозначително проблясване на изразителните си лъчи пращаше нов екот в лицето на Хари.

— Разумните същества прекалено отдавна са хипнотизирани от миналото — от легендата за Прародителите! — мит, който предлага избавление на видовете, ала не и на индивида! Всяка раса измерва прогреса си по стълбата на Ъплифта — от клиент към патрон и после през благородно оттегляне към нежната Прегръдка на вълните. Но през цялото това време са жертвани много трилиони животи. Всеки един от които уникален и безценен. Всеки един временна проява на безсмъртна душа!

Хари знаеше, че проблясъците в очите на съществото са естественият начин, по който говори неговата раса. Но те излъчваха зловеща страст всеки път, щом преводното устройство изтътнеше кънтящите си думи.

— Помисли за родния си свят, о, благородни братко шимпанзе! Човеците са вълкони, постигнали разумност без ъплифтиране. Това не е ли форма на непорочно зачатие? Въпреки скромния си произход, нима земянитите не се появиха на сцената сред бушуващи вълнения и страсти, виждайки неща, останали скрити? Казвайки неща, които до този момент никой не смееше да каже?

Нима сега вие, земянитите, не страдате заради своята уникалност? Заради посланието, което струи от този прелестен син свят, макар и изправен пред неминуемо разпване? Послание на надежда за всички живи същества?

Когато се събра тълпа от зяпачи, скианото издигна ръце към небето.

— Не се бой за любимите си, о, дете на Земята. Наистина, тях скоро ги очаква огън и гибел. Но жертвата им ще донесе ново начало на всички разумни — да, дори на онези от другите класове живот! Лъжливите идоли, издигнати в чест на митичните Прародители, ще бъдат разбити. Прегръдката на вълните ще бъде изобличена като измамна примамка. Всички сърца най-после ще се върнат към истинската вяра, която почита смирението. Към божествения рай — дом на единствения вечен и всемилостив Бог.

В отговор пъстрият папагал плесна с криле и изкряка:

— Амин!

Когато го чуха да нарича Прародителите „митични“, мнозина от зяпачите се намръщиха. Хари се почувства неудобно. Ако това продължеше, наистина можеше да има мъченици! Изглежда само почитта към расата на проповедника спираше тълпата.

За да успокои положението, Хари неохотно прие от скианото мисията да бъде вестоносец… в случай, че следващата му експедиция го свърже с някой ангел Господен.

 

Около час по-късно — субективно корабно време — вляво от него във въздуха се появи синьо „М“.

— Мониторен режим, капитан Хармс — съобщи малко превзетият глас. — С удоволствие ви съобщавам, че приближаваме Пътя. Можете да го видите през предния прозорец.

Хари се изправи.

— Къде? Не го…

После го видя и въздъхна. От странната мъгла изплуваше ивица, осеяна с точици светлина. Пътят се извиваше като гигантски змей, появяващ се от мрака наляво от него и изчезващ някъде надясно. В известен смисъл напомняше на Хари за „морското чудовище“ от първото му пътуване близо до платото с банановите кори. Само че онова беше просто мемоорганизъм — странна идея, въплътена концепция, — докато това тук бе нещо съвършено различно.

Пътят не се подчиняваше на алафоричните закони на Е-пространството.

Строго казано, той се състоеше от всичко онова, което не беше Е-пространство. Поради тази причина камерите можеха да го регистрират. Техниците от Института по навигация бяха натоварили кораба му със сензорни пакети, които трябваше да разположи на равни интервали по блестящата тръба и по-късно да прибере по обратния път до базата. В идеалния случай данните щяха да помогнат на хората на Уер'К'-кинн да предвиждат хиперпространствените промени по време на настоящата криза.

Хари натисна един от бутоните на контролния пулт и усети леко разтърсване. Първият пакет беше оставен.

А сега накъде трябваше да продължи? Наляво? Или надясно? Като че ли нямаше причини да се спре на една от двете посоки.

Е, той все още бе представител на закона. Другото му задължение беше да патрулира в Е-пространството и да внимава за престъпна дейност.

— Компютър, регистрираш ли признаци напоследък някой да е минавал през този район?

— В момента извършвам сканиране. За да стигнат до пресечна точка с Галактика четвърта, нарушителите би трябвало да се движат по Пътя. Всеки голям съд, влязъл в тръбата или дори само минал наблизо, би оставил вълнови следи, каквато и да е била по това време алафоричната му форма.

Платформата още повече се приближи до блестящата тръба. По време на патрулите си Хари много пъти я беше виждал, но никога толкова отблизо. Оттук изглеждаше съвсем тясна, само два пъти по-висока от самата станция. Тръбата сияеше от милиони искрици, пръснати сред абсолютен мрак.

Извиващото се пространство бе пълно със звезди… и много повече. В този лъкатушещ цилиндър лежеше цялата позната на Хари вселена — планети, слънца, петте свързани галактики.

Това беше топологична особеност, която навярно бе изглеждала за отдавна изчезналите си първи откриватели като чудесен начин да заобиколят законите на относителността. Трябваше да намериш само пресечна точка близо до планетната система, в която се намираш, и друга, близо до целта ти. Начинът на влизане и излизане от Е-пространството можеше да се открие във всеки клон на Великата библиотека.

Но Е-пространството беше свят на непредсказуемостта и метапсихологическата странност. Пътуването можеше да е дълго, можеше и да е кратко. Разстоянията постоянно се променяха.

Ако се приемеше, че открие безопасна изходна точка и правилно извърши прехвърлянето, пътникът можеше да стигне там, където иска. Разбира се, ако се окажеше, че изобщо е напуснал дома си! Една от особеностите на Е-пространството, която наблюдателите най-силно мразеха, бе изопаченият начин, по който действаше причинността. Ако не внимаваше, човек можеше да се самоунищожи. За наблюдателите като Хари беше досадно да се върнат от мисия, само за да научат, че вече не съществуват, ако изобщо някога са съществували.

Хари не харесваше много Е-пространството — нещо, което Институтът по навигация определено бе взел под внимание. И все пак сигурно са имали някакви основания да го назначат.

Платформата започна да лъкатуши покрай Пътя. От време на време спираше и се навеждаше на кокилестите си крака, за да оставя наблюдателните уреди. Хари търпеливо гледаше плъзгащите се покрай него странни мъглявини.

На черния, осеян с искрици фон до едната стена на тръбата се появи яркожълта звезда. Изглеждаше почти достатъчно близо, за да я докосне, докато бавно минаваше покрай нея. „Предполагам, че шансът това да е Слънцето и Земята да обикаля около него като бледа точица в космоса е минимален. Вероятността е само около един милиард към едно.“

Накрая станцията спря. Наклонената във въздуха буква като че ли се завъртя още по-бързо.

— Различавам три отделни следи. Първият кораб може би е минал оттук преди година, а вторият незабавно след него.

— Преследване? — Това събуди интереса му. Фактът, че следата е останала толкова време, свидетелстваше колко малко движение имаше в този район… и навярно колко отчаяни са били пътниците, за да минат през него. — Ами третият?

— Тази следа е по-скорошна. Навярно само отпреди няколко субективни дни. Има и още нещо.

Хари нервно пукаше с пръсти. — Да?

— Изглежда последният съд принадлежи на машинния клас живот.

Той се намръщи.

— Машина? В Е-пространството? Но как би могла да се движи тук? И дори само да вижда къде… — Хари поклати глава. — Накъде е отишла?

— Наляво… накъдето сме обърнати в момента й ние.

Хари закрачи насам-натам. Получените от Уер'К'кинн заповеди бяха ясни. Трябваше да остави камерите така, че да могат да наблюдават нормалните пространства от Е-равнището и да осигуряват на техниците от Института по навигация нова информация за придвижването на силите, вълнуващи Петте галактики. Но в същото време трябваше да следи за подозрителна дейност…

— Вашите заповеди, капитан Хармс?

— Проследи ги! — нареди той, още преди решението окончателно да се е оформило в главата му.

— Съжалявам. Не съм програмиран…

Хари изруга.

— Пилотен режим!

Той посочи с ръка, докато курсивното „П“ се появяваше във въздуха.

— Натам. Веднага! Ако побързаме, може би ще успеем да ги настигнем!

Платформата се разтърси и се наклони надясно.

— Слушам, Хувър. Тръгваме. Дий!

Този път Хари дори не сбърчи лице. Програмата бе досадна, но винаги ефикасна. Слава на Ифни, дори тимбримите обикновено разбираха, че не трябва да прекаляват с шегите. Корабът бързо се понесе напред на осемте си крака сред саваната от мъгляви кактусоподобни растения.

Отляво се плъзгаше Пътят — блестяща тръба, която обгръщаше всичко реално.