Дейвид Брин
Стълба към небето (55)

Ларк

Трансцендентните портали изглежда бяха свършили миграцията си и се издигаха нагоре от повърхността на бялото джудже. Сега всички огромни игловидни структури блестяха в много по-висока орбита над рояка на кандидатите.

Под тях вреше котел от огън и смут, докато милиони гигантски космически кораби отчаяно се бореха за оцеляването си. Вече разбъркани от вълните на хаос, всички стройни спирални редици сега бяха напълно разпокъсани и се разделяха на безброй ужасни въртопи. Пресичаха се двигателни резонанси и предизвикваха притеглящи полета, които рязко сблъскваха съдовете един в друг.

Експлозиите като че ли проблясваха нагоре-надолу по плътно наблъсканата с кораби фуния и превръщаха онова, което преди бе жива материя, в бял плазмен огън.

Сякаш, за да направят положението още по-ужасно, по време на краткото си пътуване всичките гигантски игли изстрелваха яростни лъчи, за да заловят по няколко десетки, явно избрани случайно космически съдове и да ги повлекат след себе си като със светлинни ласа.

Онези, които случайно се допираха до пипалата, мигновено се изпаряваха в космоса.

„Защо? — поразен от гледката, попита Ларк. — Защо го направиха?“

Разчиташе Линг да му обясни, тъй като преди тя беше принадлежала към звездна раса и бе прекарала повече време в проучване на трансцендентната инфомрежа. Но любимата му изглеждаше също толкова ужасена.

„Аз… нямам представа… Освен ако вече не са попълнили квотата си от кандидати и са решили, че нямат нужда от повече… А може би хаотичните вълни са станали силни и те са били принудени да прекратят с изпращането на други в следващото равнище.“

Той поклати глава и изтръска един от симбионтите, който неотдавна се бе настанил там и поглъщаше последните фоликули в коренчетата на космите му.

„Но това не обяснява ужасното равнодушие към живота! Онова там са разумни същества! Квадрилиони! И всяко едно от тях е принадлежало към някоя древна раса, която усърдно се е усъвършенствала векове наред, само за да дойде тук…“

Линг хвана ръката му и го погали, като се притисна към него.

„Въпреки това, Ларк, в сравнение с трансцендентните, те са като обикновени животни. Могат да бъдат жертвани. Особено ако гибелта им изпълнява някаква по-висша цел.“

Той запремигва.

„По-висша цел ли? Каква цел би могла да оправдае…“

Ларк млъкна, когато осъзна ново присъствие, което се протягаше към тях по мисловните пътеки на мрежата. Скоро разпозна своя някогашен учител… после враг… а сега просто приятел.

„X“, преобразеният трек, който беше правил самостоятелни проучвания и искаше да сподели откритията си.

„Джофурите са се отказали от надеждата някога да се завърнат при клана си и успешно да завършат мисията си. Нещо повече, те съзнават, че не им остава много време. Скоро макросъществото, от което в момента сме част — онова, което вие наричате „Майка“, — окончателно ще завладее „Полкджхи“, като проникне в машинното отделение, последната крепост на джофурския екипаж. И тогава ще престанат да бъдат джофури — поне според собственото им тесногръдо определение.

Затова са решили да предприемат драматичен курс на действие. Краен акт на отмъщение.“

Ларк насочи мисълта си напред и си представи някога могъщия боен кораб. Дали случайно, или заради умението на безстрашните пилоти, „Полкджхи“ очевидно бе успял да избяга от рояка на кандидатите. Само няколко съда оставаха между тях и дълбокия космос. Пътят изглеждаше открит и ги мамеше към безкрайните простори. Но оцелелите членове на екипажа знаеха, че няма да се спасят. Майка щеше да ги погълне много преди да достигнат първата точка на прехвърляне. Ако се предположеше, че още не се е затворила.

Ревът на двигателите проникваше в течната среда, просмукан от нотки на категорична решимост. Ларк усети траекторията на „Полкджхи“… и осъзна, че е насочена почти право към една от блестящите игли-портали!

„Въпреки целия този хаос, джофурите упорито продължават към първоначалната си цел. И не изпускат от поглед земянитския кораб.

Той е точно пред нас, оплетен от трансцендентните в паяжина от светлина.“

Насочил мисълта си напред, Ларк се убеди, че сега всички огромни игли са заобиколени от групи пленени кораби, увити като безброй пластове блестящи спирали. В инфомрежата нямаше и намек за причината или целта на това странно поведение, но Ларк скоро забеляза, че от един от съдовете като че ли отеква слаб резонанс.

Нещо познато.

Линг се присъедини към усилията му и двамата фокусираха погледа си още по-близо, докато нещо изщрака и веригите внезапно се изпълниха с накъсани звукови модели.

Човешки глас, мрачен, но решителен.

„… повтаряме. Това не е съдбата, която сами сме избрали. Ние не сме законни членове на рояка от кандидати. Нито сме представители на класа на оттеглилите се. Нямаме работа в Прегръдката на вълните и засега не желаем каквато и да е форма на трансцендентност.

Дългът ни зове обратно към Галактика втора. Пуснете ни, моля ви! Смирено ви приканваме да ни оставите да избягаме от това обречено място, докато все още има време.

Повтаряме. Това не е съдбата, която сами сме избрали…“

Ларк усети мисловното докосване на трека, споделящ мисли, които сякаш се плъзгаха като поточета течен восък.

„Много интересно. Земянитите очевидно са били избрани да изпълнят някаква важна задача. Задължение, което най-висшите свръхразуми смятат за достойно. И все пак молят да бъдат освободени, за да се върнат към окаяното си положение в света на опасности и скърби!

Междувременно оцелелите джофури насочват „Полкджхи“ напред с една-единствена мисъл — да лишат земянитите от трансцендентността, която не са заслужили!

Предстои сблъсък. Стълкновение, което сигурно ще е интересно да наблюдаваме.“

Ларк оцени безпристрастието на трека, въпреки че „Полкджхи“ най-вероятно щеше да бъде смачкан — изпарен, — като досаден комар от невъобразимо по-могъщи сили.

Той се замисли как биха могли да избягнат този нежелан край.

„Чудя се дали не е възможно да се свържем по мрежата със„Стрийкър“?“

Линг кимна.

„Не виждам защо не. Макар и само за няколко мига.“

Трекският им приятел също се съгласи.

„Аз/ние имаме причини да го желаем. Хайде да го направим заедно и да се опитаме да осъществим тази връзка.“