Дейвид Брин
Стълба към небето (60)

Джилиън

— Вие никога не сте питали за доброволци — обвинително каза тя на посетителя си.

Образувайки се от прашинки и въздушни частици, трансцендентният се беше завърнал в кабинета й, навярно за да продължат разговора си или за да поздрави Джилиън за хитрия номер на инженерите й — създали хладилен лазер, устройство за отвеждане на топлината от кораба.

Малцина галактяни някога се бяха нуждали от такъв груб вълконски уред. Той изглеждаше нелепо примитивен — като ракетите или витловите самолети. Но когато преди два века човеците бяха започнали да изследват дълбините на собственото си слънце — само от чисто любопитство, — номерът с лазерното охлаждане се бе оказал едновременно полезен и съдбоносен в няколко отношения.

Малко след повторната си поява посетителят й като че ли заплува във въздуха пред Джилиън, същество с лъскава сива кожа и къса, мощна опашка, която наистина вдигаше вятър и караше листовете хартия по бюрото й да шумолят. Трансцендентният стана още по-плътен и постепенно заприлича на най-скъпата делфийска приятелка на Джилиън, лейтенант Хикахи, една от онези, които бяха останали на Китръп заедно с Том и Чарлз Дарт.

Преди създанието да успее да отговори, Джилиън продължи с обвиненията си:

— Казваш, че се нуждаете от вълкони, за да ги използвате като съставен елемент за посланието си до други галактики. Някога идвало ли ви е наум да попитате? Аз познавам своите другари земянити. За такова пътуване щяхте да разполагате с хиляди, дори милиони доброволци! Макар и предварително да знаят, че това означава да се слеят с дишащи водород, машини и всякакви странни същества. Винаги е имало достатъчно чудаци и авантюристи. Хора, които биха дали всичко, само за да са първите, видели някакъв далечен хоризонт.

Илюзорният делфин се претърколи настрани, сякаш се наслаждаваше на новото изживяване.

— Ще с-с-си отбележим това — отговори й трансцендентният с глас, много наподобяващ този на Хикахи, което накара сърцето на Джилиън да се изпълни с чувство за самота. — Навярно ще последваме с-с-съвета ти… с-с-следващия път, когато с-с-се наложи.

Тя зяпна за миг, после тихо и сухо се засмя.

— Ясно. Когато настъпи ново разкъсване — след сто милиона години!

— Това не е чак толкова много време за онези от нас, които живеем близо до ексцентричности. За онези, които ти наричаш „с-с-страхливци“, защото не бързат да с-с-се хвърлят в неизвестността.

— Виж — вдигна ръка Джилиън. — Вече ти се извиних за това. Сега обаче мисля, че е най-добре да сложим край на…

— На играта ли? — Посетителят й направи превъртане във въздуха. — Какво щеше да кажеш? С-с-с лекота разчитам мислите ти. Но дори без да използваме пси, можем да правим добри преценки, основаващи с-с-се на предишното ти поведение при различни обстоятелства. Тези модели неотдавна бяха коригирани. Би ли желала да знаеш какво предсказват последните ни с-с-симулации?

— Слушам те — предпазливо отвърна тя. Имитацията на Хикахи насочи тъмното си око към нея.

— Готвеше с-с-се да отклониш честта да с-с-сте наши пратеници. Щеше да с-с-се позовеш на неотложните задължения, които налагат присъствието ви другаде. Задължения, които не можеш да пренебрегнеш.

Джилиън сви рамене.

— След последния ни разговор всеки би се досетил за това. Как щеше да реагираш, ако приемем, че наистина ви откажех?

— Щях да ти отговоря, че нямаш избор. Около кораба ти вече е изтъкан щит, готов да използва възможността, когато наблизо с-с-се разтвори пространствено-времева цепнатина. С-с-с малко късмет той безопасно ще ви отведе отвъд границите на познатата цивилизация. Не можем да с-с-се откажем от такава инвестиция с-с-с лека ръка. Молбата ти щеше да бъде отхвърлена.

Джилиън дълбоко въздъхна.

— Предполагам, че отговорът е неизбежен. Ясно. Според вашите симулации каква ще е следващата ми реакция?

Илюзорният делфин избухна в смях.

— Заплаха! Ще заявиш, че с-с-си готова да взривиш кораба с-с-си… или да предотвратиш мисията по някакъв друг начин.

Тя усети, че се изчервява. Наистина си беше мислила същото. Отчаяно блъфиране. Но за това кратко време не й бе дошла наум друга тактика.

— Изтъркан номер, струва ми се.

— Естествено всички тези възможности бяха предвидени. В този с-с-случай анализите ни показват, че щеше да блъфираш. Като с-с-се има предвид, че алтернативата на приключението е с-с-сигурна гибел, ти най-вероятно би приела първото.

Раменете на Джилиън увиснаха. Трансцендентните се учеха бързо и ужасната им изчислителна мощ им помагаше да симулират цели алтернативни реалности. Нищо чудно, че се бяха справили с всички планове, разработени от ограничения й човешки мозък.

— Значи това е всичко, така ли? — попита тя. — Нямаме избор. Независимо дали ни харесва, трябва да се отправим към някаква далечна галактика.

— Твоето линейно предположение е с-с-само отчасти вярно. Вие наистина нямате избор. В това с-с-си права, доктор Баскин. С-с-пособни с-с-сме да принудим теб и екипажа ти да заминете и толкова.

Посетителят поклати лъскавата си сива глава и отново започна да се преобразява. Очертанията на Хикахи се размиха. Симулираното й тяло постепенно се издължи.

— Но нашите с-с-симулации не с-с-се ограничиха с-с-само с-с-с вашето днешно поведение. Те анализираха какво можете да направите после… през с-с-седмиците, месеците и годините, докато пристигнете в някакво далечно царство.

Джилиън запремигва.

— Наистина ли сте предвидили всичко толкова напред в бъдещето?

— С-с-с висока с-с-степен на вероятност. И точно там е проблемът. Когато разполагате с-с-с достатъчно време, вие ще измислите нещо друго. Ще разберете, че е възможно да изживеете приключението и освен това да отмъстите! Да посетите далечни хоризонти и да накажете онези, които с-с-са ви пратили на това пътешествие против волята ви.

Тя можеше само да зяпне и объркано да запремигва, когато трансцендентният придоби друга форма… и се превърна в друг делфин, малко по-дълъг и по-силен наглед от Хикахи, с белег от ужасна рана до лявото око.

„Крейдейки“, със слабо потръпване осъзна Джилиън.

— Не… не разбирам какво искаш да кажеш. Освен ако… — Тя преглътна и се опита да се съсредоточи. Този странно непреодолим делфийски погледи пречеше.

— Освен ако не се безпокоите за онова, което ще разкажем за вас на висшите разуми от отсрещната страна.

Този път посетителят й не отговори на англически. Двойникът на някогашния капитан на „Стрийкър“ повдигна обезобразената си глава и издаде поредица писукащи прещраквания, които изпълниха кабинета й с куплети от тринарни стихове.

* Кое отмъщение е

        по-дълготрайно

* от жестокостта

        на клеветата,

* изречена от разярените

        потомци,

* хулещи своите

        далечни родители?

* Ще избегнете ли

        смъртната присъда на времето?

* Или жестокото разяждане

        на ентропията?

* Известен ни е само един

        сигурен начин

* да постигнем

        безсмъртие…

* Ако искаш да

        живееш вечно,

* първо заслужи обичта и

        пълната всеотдайност

* на онези, които ще

        продължат напред

* и ще накарат името ти

        да отеква,

дори когато изстинат звездите. *

Джилиън присви очи към образа на стария си другар и командир. Делфийският капитан изглеждаше толкова истински, толкова осезаем, като че ли можеше да протегне ръка и да погали топлата му сива кожа.

— Това е… първото наистина мъдро нещо, което чувам от вас, боговете — отвърна тя. — Сякаш… наистина си…

Трансцендентният я прекъсна. Лъскавата му фигура отново започна да се превръща в кълбо светлина.

— Абсолютно… сигурна ли си… че не съм?

Джилиън запремигва. Не знаеше как да разбира думите му.

— Почакай! — извика тя. — Какво ще стане сега? Какво ще…

Посетителят й безмълвно изчезна. Но някакво тихо присъствие се задържа още миг в ума й и прошепна:

— Имаме много работа… и съвсем малко време.

Във въздуха отекна остро изсвирване. Появи се холоизображение на Акеакемай, който я викаше' от мостика на „Стрийкър“.

— Джилиън! Зуб'даки казва, че падането на масата с-с-се ускорява! Остават с-с-само минути до експлозията!

Тя кимна. Чувстваше се уморена и напълно неподготвена да присъства на края на вселената. Или на която и да е част от нея.

— Веднага идвам — завъртя се към вратата Джилиън. Но гласът на пилота я спря.

— Това не е всичко! — отчаяно продължи той. — Големият портал… той…

Последва шумна суматоха. Офицерите се щураха във всички посоки и възбудено удряха с опашки във водата.

— Ние! — извика Джилиън. — Покажи ми какво става навън!

Внезапно се появи нов холос, представящ пространството около кораба.

Голямата колкото планета трансцендентна игла изпълваше по-голямата част от изображението. Една от страните й блестеше ослепително ярко и отразяваше яростните лъчи на бялото джудже.

Джилиън незабавно видя какво е уплашило Акеакемай. Порталът се разтваряше. Нещо повече, от отвора бликаха светли лъчи, които се протягаха да сграбчат три от съседните кораби.

Пръв беше „Стрийкър“. Джилиън усети, че корпусът се разтърсва от допира на лъча.

После дойде ред на джофурския крайцер.

И накрая — един от сферичните „кандидати“, сега обвит в мъглява маса от особена тъкан.

И трите кораба бяха привлечени навътре.

После, сякаш е тънък хирургически скалпел, светлинните лъчи започнаха да ги режат на части.