Дейвид Брин
Стълба към небето (41)

Еуаскс

Това не е най-доброто скривалище.

Тогава защо го избрахме, пръстени мои?

От всички лъкатушни тунели, които образуват огромния кораб, защо се подслонихме в тази стая със стъклени стени и инкубационни клетки?

Защото е нашият „дом“ ли? Мястото, от което започваме всички?

Нашият втори познавателен пръстен възразява, като ни напомня, че повечето от съставните ни торуси произхождат от другаде — от миризливи ями, пълни с вкусна гнила растителност в примитивно селище, наречено Далечното влажно убежище на самотния Джиджо.

Вярно е. Само три от сегашните членове на нашата обща купчина са се появили тук, на борда на „Полкджхи“, в тези стерилни ясли, в които малките пръстени се хранят с компютърно контролирани дози синтетични вещества. Но това са три от най-важните ни части, нали?

• Нашият мускулест двигателен пръстен с неговите чевръсти крака.

• Нашият обозначителен пръстен, който разпръсква миризми и ни идентифицира пред джофурския екипаж.

• И, разбира се, най-скъпоценният от всички, вашият господарски пръстен. Същностната (Аз) съставна част, необходима за превръщането на скромно безличния трек във величествено целенасочен джофур.

 

Това не е ли причина за носталгия? Достатъчна, за да наречем това мрачно помещение свой „дом“? (Макар да изглежда, че неотдавна е било повредено и след това набързо възстановено.)

Да, продължавайте. Можете да погладите восъка на паметта. Спомнете си какво е било на Джиджо преди промяната. Спомнете си как ние/аз се научихме да разбираме извънземните форми на родителство от тесните си връзки с другите пет раси.

По време на предишното си превъплъщение като любимия трекски мъдрец Аскс ние/аз държахме кхюински личинки и г'кекски ларви в нежните си пипала, а също хуунски и човешки бебета, люлеехме ги или изпускахме ароматни приспивни пари, носещи сладки сънища.

Тези спомени са запазени, а не стопени при превръщането ни в Еуаскс. И все пак Аз съм объркан.

Какво се опитвате да кажете, пръстени мои?

Че би трябвало да завиждаме ли?

Че никоя купчина пръстени — нито трекска, нито джофурска, — никога не може да познае родителската обич ли?

Ние сме съставени от отделни части. Направени сме като машина. Навярно тъкмо затова другите раси толкова ни мразят/завиждат.

Какво? Казвате, че на Джиджо не съществува омраза ли? О, но я помислете за цената, която вие, заселниците, сте платили за взаимната обич! Да живеете в дивашко невежество. Нещо повече, наказани да останете безволеви треки, лишени от почти всякаква амбиция. Няма ли най-сетне да признаете, че животът ви никога не е бил толкова интересен, когато сте съставлявали бедния покорен Аскс?

Ще признаете ли?

Добре тогава. Навярно имаме прогрес.

КАКВО? КАКВО Е ТОВА?

вие карате Мен, господарския пръстен, да призная нещо в замяна?

вие искате да призная, че напоследък сме наблюдавали някои недостатъци в маниакалното поведение на джофурите?

Не, няма нужда да поглаждате последния восък, нито да повтаряте онези ужасни събития, на които присъствахме, преди да избягаме от контролната зала. Ужасните, скръбни и жестоки действия на нашите водачи наистина не бяха вдъхновяващи. Те не показваха сериозен прогрес към просветление.

Но какъв избор имаме? Ние, екипажът на „Полкджхи“, трябва да преследваме делфийския кораб! Неговите тайни могат да хвърлят светлина върху Времето на промените, което разтърсва Петте галактики. Ако земянитите наистина са открили останки от Прародителите в плитък сферичен куп, какво би говорило това за начина, по който в продължение на милиард години е била управлявана Галактическата цивилизация? Не означава ли, че цялата ни религиозно-генетична йерархия ще се обърне с главата надолу?

КАКВО КАЗВАТЕ?

Нашият втори познавателен пръстен пита — „И какво от това?“

• И какво от това, ако древните вярвания за Прародителите се окажат неверни!

• И какво от това, ако са ни лъгали за Прегръдката на вълните!

• И какво от това, ако някой друг клан успее да завладее „Стрийкър“ и пръв прочете информацията му! Защо което и да е разумно същество би нагазвало в калта заради толкова неясни и банални въпроси?

 

_ _ _

_ _ _

_ _ _

 

Аз… колебая се как да отговоря.

Въпросът Ми се струва толкова поразително неразбираем… все едно да питате защо ние дишаме кислород, защо метаболизираме храната, защо се възпроизвеждаме или защо сме верни на род и потомство! Силно Ме безпокои фактът, че вие/ние изобщо можем да изразяваме такива съмнения!

НАВЯРНО В КРАЙНА СМЕТКА АЗ/НИЕ НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА ИЗБЯГАМЕ ОТ КОНТРОЛНАТА ЗАЛА.

(В търсене на убежище на това мрачно/познато място.)

Наистина, в нашата обща сърцевина кипят безумни, провокативни мисли, оспорващи основните джофурски разбирания. Нещо повече, откакто се превърнах в беглец, Аз вече като че ли не притежавам онази господарска сила на волята, която преди ми позволяваше да пресичам такива размисли.

НАВЯРНО ЩЕШЕ ДА Е ПО-ДОБРЕ ДА ОСТАВЯ ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ВЪРХОВНИЯ ЖРЕЦ ДА НИ/МЕ РАЗГЛОБЯТ ЗА РЕЗЕРВНИ ЧАСТИ.

Това може би щеше да е Моята най-висша жертва за „Полкджхи“ и за целия велик джофурски клан.

 

Основното преимущество на това убежище е, че корабните сензори не са в състояние да регистрират нашите телесни следи, скрити сред безброй редици прозрачни инкубатори, пълни с всевъзможни типове малки пръстени. Разбира се, тук има медицински роботи, които се грижат за бебетата. Те ще докладват за мен, но само ако някой от мостика ги попита. Докато не бъде отправен конкретен въпрос, Аз/ние навярно сме в безопасност и можем да се преструваме, че отговаряме за яслите, като изпускаме властни феромони и даваме на машините заповеди.

Но има и друга опасност. На неравни интервали от време различни джофурски купчини идват до вратата, за да искат резервни части.

Обикновено това са войници. Високи, страшни купчини-воини, покрити с рани и ужасни петна от опитите им да изтласкат зангските нашественици от бойния кораб. В момента тази зараза осквернява една трета от палубите и отсеците на „Полкджхи“. В последно време е постигнат известен напредък, но доказателство за високата цена е фактът, че нашите бойци искат заместители на пръстените, повредени в сраженията с дишащите водород.

За щастие никой от тяхната каста не изглежда склонен да се съмнява в причините за нашето/Моето присъствие тук…

а и в повечето случаи ние не се появяваме пред очите им.

Да, пръстени мои. Само въпрос на време е да ни/Ме заловят. Скоро ще бъдем разединени. Чудя се дали ще си направят труда да запазят някой от торусите или восъчните капки на паметта ни.

Навярно не.

През дългите, мъчително бавни мигове ние/Аз стоим пред зрително-мирисните дисплеи, хипнотизирани от събитията, разиграли се в „Полкджхи“ след убийството на нашия капитан-водач.

Спомняте ли си, пръстени мои, как нашият велик кораб се носеше из усуканите недра на точката на прехвърляне, плътно следвайки земянитите с такова умение, че те не можеха да се отскубнат от нас?

Купчините от изследователския отдел докладваха, че са постигнали напредък в анализа на странния защитен пласт на „Стрийкър“ — обвивката, която по-рано попречи на лъчите ни да спрат делфините. Блестящият слой привидно осигурявал неуязвимост, но според нашата бордова Библиотека повечето галактяни много отдавна се били отказали от този метод! Той можел лесно да се преодолее, стига противникът да знае как. Единствено изненадата ни попречила да го направим при Многоизмерния свят.

Библиотекарите обещаха скоро да препоръчат съответните мерки.

Междувременно във възела се появяваха все повече кораби-бегълци, не само от разрушената структура зад нас, но и от стотици други! Всички съдове имаха три възможности: да останат в Галактика четвърта и да потърсят подслон в някое друго безопасно убежище или да преминат в друг клас живот. Да се върнат в звездната Цивилизация на Петте галактики… или още по-дълбоко да потънат в Прегръдката на вълните. Беше опиянително и огромна чест да гледаме как толкова много от Старите взеха това съдбоносно решение, макар че, случилото се не се отрази на нашето упорито преследване.

И тогава срещнахме Орача.

Обвеяният с легенди.

Рядък феномен на съдбата.

Облак от светлина, който подреждаше възбудените, тълпящи се кораби. Някои отделяше. Други пращаше по предишните им пътища.

СПОМНЯТЕ ЛИ СИ НАШАТА ИЗНЕНАДА, ПРЪСТЕНИ МОИ, КОГАТО ОРАЧА ВЗЕ ЗЕМЯНИТСКИЯ СЪД И ВНИМАТЕЛНО ГО ПОСТАВИ СРЕД ОНЕЗИ, ОПРЕДЕЛЕНИ ЗА ТРАНСЦЕНДЕНТНОСТ?

 

Смайване изпълни коридорите и залите на „Полкджхи“. Кой би могъл да си представи такова нещо? Делфините са най-младата разумна раса в Цивилизацията на Петте галактики. Било с измама или по достойнство, никое разумно същество не би го очаквало!

В този момент нашият нов капитан-водач отстъпи пред неизбежността. Бяха дадени заповеди. „Полкджхи“ трябваше да се откаже от преследването!

Вместо това щяхме да се насочим към джофурска база в Галактика първа, за да се пречистим от зангската зараза и да докладваме за всичко, което сме научили. Макар и неуспели да завладеем земянитския кораб, ние ще можем да съобщим за участта му и тази информация също би трябвало да е ценна.

Нещо повече — Джиджо е чудесна утешителна награда! Когато разкрием местоположението му на родния клан, този малък преждевремски свят ще се превърне в идеална база за генетично експериментиране/разработване. Източник на богатство за расата. Дори само окончателното изтребване на г'кеките ще компенсира мъките ни.

Навярно кланът толкова ще се зарадва на тези постижения, че ще позволи на тази примитивна, хибридна купчина — на този Еуаскс — да продължи да съществува, ако разбира се, дотогава ние/Аз успеем да избегнем пленяване/разединяване.

Ето защо екипажът се радваше, въпреки очевидния провал на основната ни мисия. Макар „Стрийкър“ да избяга, очевидно вината за това не беше наша. Ние постигнахме много повече от който и да е друг кораб в познатия космос. И сега можем да се приберем у дома.

Само че после се случи нещо наистина неочаквано.

Спомняте ли си, пръстени мои? Или восъкът на изненадата все още е прекалено мек?

Ние чакахме своя ред пред Орача, като смятахме, че подобно на толкова много други, ще бъдем върнати на пътя си към Галактика първа.

Странна светлина изпълни кораба и ние/Аз бяхме внимателно разгледани. Някои от нашите/Моите пръстени — някогашните части на Аскс — сравниха това с общуване с чудния камък на Джиджо, Светото яйце.

И после за наше/Мое/всеобщо удивление „Полкджхи“ бе повдигнат от преходното влакно и поставен сред колоните от избрани! Сред онези, чиито емблеми ги определяха за огромната чест и просветление дълбоко в Прегръдката на вълните.

Така разбрахме за чудното величие на новото ни възвишено състояние… и за болката, която щяхме да изтърпим.

Но онова, което никой не можеше да обясни — от нашата висша купчина-жрец чак до най-простия воин, — беше причината.

Защо сме избрани за тази чест? Чест, към която никой не се е стремил. Чест, която не носи радост на която и да е джофурска купчина на борда на този велик кораб.

 

Аз/ние бяхме поправени.

ЕДНА ОТ КУПЧИНИТЕ Е ПРЕИЗПЪЛНЕНА С РАДОСТ.

Някои от познавателните пръстени, останали от Аскс, ликуват от новината!

Според тях това означава, че „Полкджхи“ никога няма да може да съобщи за Джиджо. Ако този боен кораб не успее да се върне у дома, странното смесено общество от преждевремски раси може да бъде оставено на мира.

На това ли се надявате/вярвате, пръстени мои?

Бих ви смирил с мълнии любяща болка, за да изхвърля тези предателски чувства от нашата обща сърцевина, само че…

Само че сега Орача изглежда, е изпълнил задачата си! Армадите, които беше събрал в мехури усукано пространство, най-после започнаха да се движат… в стройни колони… изливащи се по специални преходни нишки, които се нажежават до бяло от триенето.

Вибрации разтърсват „Полкджхи“ толкова силно, че проникват дори през нашите мощни стабилизиращи полета.

 

И сега, сякаш всичко това не е достатъчно, поредицата от страшни изненади продължава.

Роботите не престават да се грижат за инкубаторите, в които малките пръстени с различни форми, особености и цветове се хранят с дестилирани разтвори, за да се превърнат в съставни елементи на нови джофурски купчини.

Войници постоянно идват за резервни части, за да заменят ранени двигателни компоненти, оръжейни манипулатори, химически торуси и дори смъртно ранени господарски пръстени.

Междувременно Аз/ние наблюдаваме на мониторите как „Полкджхи“ се появява в някаква далечна звездна система сред колоните от кандидати за трансцендентност — от обикновени наглед кораби и бодливи многоизмерни форми чак до трептящи петна, които ни изглеждат ужасно зангски!

В продължение на една-две ядури тази странна армада използва хиперпространствени скокове на В-равнище, за да пресече бездна от няколко пактаара, заобикаляйки огромна сияеща мъглявина, и да стигне до следващата точка на прехвърляне. Накрая върволицата се хвърля в този възел и започва ново пътуване по многоизмерните граници, където ужасно отдавна от суровата същност на разширяващата се вселена се е образувало самото пространство.

Докато трае всичко това, ние/Аз оставаме в тъмното ъгълче на помещението с яслите и се крием от нашите/Моите другари… но после съзнанието ни за пореден път се вцепенява от изненада.

Пред невярващите ни очи се изправя нов посетител.

Най-странното нещо, което Аз/ние/аз някога сме виждали.

 

Появи се само преди секунди, като пристигна по необикновен път — по транспортен тръбопровод, — в лека количка, предназначена за пренос на материали и проби, а не на разумни същества!

Изпълзя навън, преди да успеем да реагираме, изпружи дългите си крайници и разкри форма с пропорциите на Homo sapiens. Наистина главата, която стърчеше отгоре, изглеждаше напълно човешка. И позната.

Аз/ние зяпнахме, нали, пръстени мои? Няколко от нашите познавателно-паметни пръстена възкликнаха, отделиха пари на разпознаване и накараха общия ни говорен връх да изрече смаяни думи:

— Ларк! Наистина… ли… си… ти?

На лицето се изписа онази уникална човешка усмивка. Когато то/той заговори, ние разпознахме гласа му от старите дни на Джиджо.

— Привет, почитаеми Аскс… или трябва да кажа Еуаскс? Докато няколко от компонентите ни се караха какъв да е отговорът, други наблюдаваха преобразеното тяло под шията на Ларк. Двуногата му фигура бе позната. Само че сега плътта му беше обгърната с прозрачна ципа, която се издуваше навън като изключително торбести дрехи и пулсираше с отвратителен полутечен ритъм, пращащ тръпки по нашата/Моята централна сърцевина. А на гърба му като тумор или тежък товар, срещу който той изглежда не възразяваше, се виждаше огромна подутина.

Нашите химически пръстени регистрираха няколко ужасни миризми, като метан, цианоген и сероводороден газ.

Сигурни признаци за занг!

От изненада отговорът ни прозвуча малко несвързано.

— Аз/ние… не можем да кажем какво… име… ще е най-подходящо за тази купчина… в този момент. По този въпрос се извършва/продължава гласуване… И все пак… наистина някои части от нас/мен/Мен разпознават някои… части… от теб/Теб…

Общият ни глас секна. Нито англическият, нито гал-шест изглеждаха способни да изразят съответните/точни равнища на удивление. Блъвнаха емоционални феромони… и за наша изненада Ларк/зангът отговори по същия начин!

От новата му кожа се отделиха молекулярни послания, незабавно разбрани от нашите/Моите рецепторни пори.

 

ВЗАИМНО РАЗПОЗНАВАНЕ

ПРИЯТЕЛСКИ НАМЕРЕНИЯ

ГОТОВНОСТ ЗА ОТКРИВАНЕ НА РЕШЕНИЕ

 

Нашите/Моите сетива търсят източника на тези мириси и съобщения и се спират на кръгла изпъкналост, разположена до гърдите на Ларк.

Лилава на цвят.

Трекски пръстен, който участва в груповото същество срещу нас!

Ние/Аз незабавно разпознаваме един от малките торуси, които преди няколко ядури Аскс създаде без знанието на господарския пръстен, за да помогне на Ларк и човешката му спътничка да избягат от плен.

Като поглаждаме восъка от това време, Аз/ние разбираме/спомняме си, че е имало и втори тайнствен пръстен.

— Оставих другия тук — пояснява Ларк, сякаш прочел Моите/нашите мисли. — Беше ранен. Линг го скри в тези ясли, за да се грижат за него и да го хранят. Това е една от причините, поради които се върнах. Новите ми познати искат да открият малкия червен пръстен. Интересува ги предназначението му.

Няма нужда да обяснява кои са „познатите“ му. Един джофур инстинктивно разбира — за разлика от повечето цялостни същества, — че е възможно да слееш отделни компоненти, за да създадеш ново сложно същество. В този случай това е чудовищно съчетание от човек, трек и занг… ужасна комбинация, но не и невероятна.

— Ти… искаш да получиш нашата/Моята помощ, за да си върнеш червения пръстен, така ли? — питам аз.

Ларк кимва.

— Неговите способности могат да донесат мир на този огромен кораб…

Той млъква за миг, сякаш общува със самия себе си, после продължава:

— Но има още нещо. Цената, която поисках за участието си в тази мисия. Ние ще спасим Линг.