Дейвид Брин
Стълба към небето (53)

Сара

Макар да получи отговор на въпроса си, тревогите на Сара не престанаха да я измъчват.

Докато холограмата на Ние се въртеше наблизо, тя загрижено мръщеше чело.

— По дяволите! Надявах се да разбера, че копелетата са станали трансцендентни.

— Мога ли да науча защо се вълнуваш за съдбата на която и да е стара раса? — озадачено попита компютърният глас.

Сара още повече се намръщи.

— Буюрите не са просто която и да е раса. Когато са наемали Джиджо, те са били прочути с интелигентността и остроумието си. Могат да бъдат наречени тимбримите на своето време, само че са били далеч по-фини в политическите игри… и са имали много по-мащабно мислене за това какво е необходимо, за да се направи добра шега.

— От името на моите тимбримски създатели ти благодаря за комплимента — саркастично отвърна Ние. Но Сара се беше научила да не обръща внимание на симулираните му настроения, целящи да дразнят хората. Тя бе загрижена за раса от шегобийци, чиято идея за хитър номер спокойно можеше да обхваща милион години. Търпеливи шутове, сред чиито жертви беше и собственият й народ — Общностите на шестте раси на Джиджо.

— Сигурен ли си, че трансцендентните поддържат пълни архиви? — попита младата жена. — Когато са направили следващата стъпка, буюрите може да са минали през друго бяло джудже — през друга фуния на сливане.

— Ти не разбираш природата на квантовото изчисление — сухо отбеляза Ние. — Всяка част от трансцендентната мрежа е в локален контакт с всички други. Няма разлики в пространството, дори във времето. Всички трансцендентни знаят онова, което е известно на другите. Става дума за максимално приближение до онова, което вие, човеците, сте наричали „Всезнаещото божество“… от тази страна на точката Омега.

Сара изсумтя и използва силния акцент на долоски свободен фермер:

— Досега съм виждала десетина категории така наречени звездни божества и нито едно от тях не ме е впечатлявало. Очевидно дребнавостта следва живота навсякъде, колкото и нависоко да се издигне.

— Толкова млада, а толкова цинична — въздъхна Ние. — Така или иначе, въпросът, който прати до Мрежата, все пак получи отговор. Ако приемем, че трансцендентните не лъжат, можем да сме сравнително сигурни, че буюрите още не са се присъединили към тях.

Сара изръмжа. Това й беше изглеждало най-доброто възможно решение на проблема, който я глождеше напоследък. Колкото повече затъваше в уравнения — в моделиране на ужасните конвулсии, които сега разтърсваха космоса, — толкова по-ясен ставаше един факт.

Математиката просто бе прекалено изящна, прекалено красива, за да е възможно всички от галактянското общество да не забележат връзките. Независимо колко тесногръдо и плиткоумно беше мнозинството, някой определено трябваше да е получил подобни резултати. Подобни начини да гледаш през щорите.

Всеки, който го направеше, можеше да разкъса булото на потайността и предварително да разбере, че настъпва пространствено-времева криза. Време, през което щяха да бъдат прекъснати всички хиперпространствени пътища и щеше да се възцари хаос.

Все повече доказателства убеждаваха Сара, че буюрите трябва да са знаели това. Те бяха планирали нещата така, че след обявяването на Галактика четвърта за угарна и нейното евакуиране, в системата на Джиджо да бъдат привлечени преждевремци. Тяхно дело беше също „приспиването“ на недалечната точка на прехвърляне, както и експлодирането на Измунути.

„Има и още съвпадения — помисли си тя. — Например защо всички преждевремски групи са се заселили само на Склона, въпреки първоначалните ни войнствени натури? Предполага се, че е заради Свещените свитъци, но ми се струва, че се е намесила друга сила.

Яйцето. То тайно е въздействало на нашите предци, дори две хилядолетия преди да се появи на повърхността.“

Всъщност защо да спира дотук? Може би буюрите бяха избрали и кои раси да пратят тайнокорабите си на Джиджо, за да установят незаконната си колония?

Дали бяха манипулирали г'кеките, например, подтиквайки тези весели, процъфтяващи космически скитници към безнадеждна кръвна вражда с джофурите, така че да избяга съвсем малка част от расата и да потърси убежище под строгото, немигащо око на Измунути? Дали после бяха освободили някои джофури от техните господарски пръстени, за да създадат треките, които е трябвало да се установят на Джиджо и да се сприятелят с г'кеките?

Проблемът с мисленето за правдоподобни конспирации се състоеше в това, че умът жадно се нахвърляше на всяка връзка и я превръщаше във вероятност… като например обвиняването на буюрите за всичко, случило се със Земята през последните няколко хиляди години. Защото мракът, невежеството, болката и изолацията бяха превърнали човеците в това, което бяха, и в резултат ги бяха принудили да пратят тайно-кораби към отдалечени ъгълчета на космоса.

Да пратят спасителни лодки — като „Убежище“, — с надеждата малки човешки групи да се спасят от настъпващия потоп.

Дали буюрите бяха организирали всичко това, само за да получат необходимите елементи за шедьовъра си на Джиджо?

Сара поклати глава. Ако следваше този път — и разпростреше теорията си далеч извън наличните доказателства, — щеше да свърши с параноя.

— Като проникнахме в трансцендентната мрежа, ние научихме още нещо — каза Ние. — Край Слънчевата система вече седмици наред се води гигантска космическа битка. Макар че в последно време е получила подкрепата на някои смели съюзници, защитните сили на Земята са на изчерпване. Скоро пътят пред фанатиците ще бъде открит.

Когато най-после се нахвърлят върху синия роден свят на твоята раса, Сара, те няма да имат никаква милост.

Докато тя търсеше отговори, опитът за бягство бавно напредваше.

Външните фланци все още бяха покрити с „вълшебната“ обвивка и „Стрийкър“ далеч не бе толкова подвижен, колкото някога. Без Каа Късметлията на руля, Акеакемай и другите делфини бавно пилотираха кораба надалеч от бялото джудже.

Навсякъде около тях кипеше въртоп от отчаяни съдове и останки от мощни експлозии. Докато повечето кандидати се опитваха да поддържат курса и упорито продължаваха да се спускат надолу, въпреки сблъсъците и хаоса, малка част се опитваха да избягат като „Стрийкър“. Достатъчно, за да нарушат редиците и да пръснат и последните остатъци от някакъв ред. Промъкването през такава вихрушка изискваше нещо повече от обикновен късмет. Трябваше да се случи чудо.

Даже земянитският кораб да стигнеше до открития космос, там го очакваше джофурският крайцер. И старият проблем да намерят сигурно място, където да се скрият.

Сара погледна към Джилиън Баскин в отсрещния край на заседателната зала. По-възрастната жена се съвещаваше с гладка, синьо-сива фигура, плуваща зад стъклена преграда в пълната с вода част на помещението. Това беше делфийският астроном Зуб'даки, който обясняваше нещо на англически диалект, прекалено писклив, за да го разбира Сара.

Но ако се съдеше по отпуснатите рамене на Джилиън, новината не беше добра. Лицето й бе бледо и тъжно.

„Това може да са последните мигове от живота ни — помисли си младата жена. — Би трябвало да ги прекарам с Емерсън, а не да се занимавам с теории за древни престъпления или да анализирам космически катастрофи, които никой не може да предотврати.“

Уви, Емерсън изобщо не се мяркаше наоколо. Въпреки недъга си, инженерът ръководеше всички техници, които Ханес Суеси можеше да освободи. Бяха се отказали да се мъчат да изстържат опасната обвивка на „Стрийкър“ и вместо това работеха по комуникационния лазер. Макар че идеята на Емерсън все още оставаше неясна за повечето членове на екипажа, Джилиън беше одобрила проекта, отчасти, за да намери някаква работа на свободните от дежурство и да поддържа духа им.

„Иска ми се да имах такова убежище… да се занимавам с нещо, да се преструвам, че помагам. Но единственото, което зная за техниката, е как се прави хартия с помощта на примитивни чукове и енергия от малката воденица на Нило. Като се изключи това, аз съм просто шаман. Майстор на древното земянитско изкуство на изчисленията.“

Прити й донесе няколко листа, покрити с рисунки, които представяха хиперпространствени пътища, изкривени и стигащи почти до точка на разкъсване. Усетило меланхоличното настроение на господарката си, дребното шимпанзе остави скиците настрани и се сгуши в скута й.

„Милата ми Прити — помисли си Сара, докато я галеше. — Ти си няма, докато земните шими вече могат да говорят и да управляват звездни кораби. И все пак колко ми се иска да им докажеш качествата си! Със сигурност ще ги удивиш, стига някога да стигнем до Земята.“

Джилиън прекъсна разговора си със Зуб'даки и направи бързи жестове с ръце, за да повика холографски изображения на още няколко делфийски лица, сред които Акеакемай й главният астрогатор Олело. Те я послушаха в продължение на няколко минути, после възразиха достатъчно високо, за да може Сара да дочуе откъси на тринарно-англически.

— … ние действаме колкото е възможно по-бързо при с-с-сегашните обстоятелства. Би било глупаво и безразсъдно просто да с-с-се хвърлим с-с-с главата напред в този хаос!

Тя не успя да разбере отговора на доктор Баскин, но той оказа сериозно въздействие върху Акеакемай, който изцъкли очи с почти човешка изненада. Вечната делфийска „усмивка“ сега бе помрачена от огорчение.

Сара внимателно повдигна Прити от скута си и я остави на пода. После се изправи и се насочи към разговарящите, чиято разгорещеност нарастваше с всяка изтекла дура.

— Но… — заекна Акеакемай. — Ами трансцендентните? Те с-с-със с-с-сигурност няма да допуснат такова нещо!

„Какво да допуснат?“ — зачуди се Сара, когато се приближи.

Внезапно се появи холограмата на Ние, която се завъртя във въздуха край Джилиън Баскин.

— Имам лоша новина — съобщи компютърът. — Порталите се затвориха. Вече не приемат кандидати от това място.

— Страхувах се, че ще стане така — отвърна Джилиън. — Субпространствените разкъсвания са повлияли върху функционирането на порталите. Сега корабите няма къде да отидат и ще се струпат точно над повърхността на джуджето.

— Вече се струпват. Все повече кандидати завършват преобразяването си и се установяват в ниска орбита. Обаче… — Холограмата се изви и поклони. — Не си права за порталите. Те не са повредени. Наистина изглежда, че са престанали да приемат нови кандидати. Но причината е, че сега просто имат други задачи.

— Покажи ни! — като наруши старшинството на Джилиън, нареди Сара. По-възрастната жена кимна и във въздуха се появи многоизмерно изображение. Всички обекти бяха представени в логаритмичен мащаб, което позволяваше събитията да се наблюдават в умалени подробности.

Гигантски съдове се тълпяха край бялото джудже като стадо нервни животни, които обикаляха все по-близо около пламтящия огън. Пред погледа на Сара постоянно прииждаха нови. Всички те се стремяха да се прехвърлят на следващото равнище. На онова легендарно място до някоя далечна неутронна звезда, където можеха да продължат да се преобразяват и да се наслаждават на прегръдката на мощните вълни.

Само че проходите ги нямаше! Допреди мигове игловидните структури бързо пропускаха кандидатите към тяхната цел. Но сега огромните устройства бяха напуснали постовете си и се отдалечаваха, изоставяйки закъснелите на съдбата им!

Порталите сияеха в непостоянни цветове, което ги караше да изглеждат хлъзгави. Те напомняха на Сара за „спектралния поток“ — поразителната пустиня от псиактивен камък на Джиджо.

Всички игли се издигнаха от бялото джудже и навлязоха във фунията от спускащи се надолу кораби, като ги принудиха бясно да маневрират, за да се отдръпнат от пътя им и оставиха след себе си пълен хаос. И малкото останал ред сред поклонническата маса бързо се изпари. Зад всеки от гигантите проблясваха мощни експлозии, подобни на фосфоресцентни диатоми, кипящи в някакво тъмно море, след като през тях е профучало огромно създание.

— Едно от онези неща с-с-се насочва почти право към нас! — извика астрогаторът.

 

— Разкарай ни оттук и по дяволите благоразумието! — заповяда Джилиън. — Пълна инерциална скорост!

Акеакемай отвърна със силен удар на опашката си.

— С-с-слушам!

Двигателите на „Стрийкър“ почти незабавно зареваха. Сара усети под краката си зловещи вибрации и странно напрежение в гърба си, дължащо се на компенсиращите полета, които бързо наваксваха ускорението.

— Знаеш, че няма с-с-смисъл, разбира с-с-се — отбеляза Зуб'даки. — Даже да избегнем с-с-сблъсъците и джофурите, пак няма да успеем. „С-с-стрийкър“ трябва да е на няколко с-с-светлинни години разстояние, за да избяга от настъпващата катастрофа.

— За какво говориш? — попита Сара. — Какво настъпва? Преди делфийският астроном да успее дай отговори, тя отстъпи назад и ахна.

Един от огромните копиевидни портали на холоекрана, бързо се издигаше и оставяше зад себе си ужасни опустошения. Очевидно щеше да мине съвсем близо до тях. Докато от сблъсъците или мощните взривове загиваха трилиони, „порталът“ продължаваше да се носи нагоре. Само че сега Сара също забеляза…

— Той стреля по някои от корабите!

Наистина, игловидната структура явно не се задоволяваше само с хаоса, който всяваше след себе си. Тя изстрелваше силови лъчи, които политаха като жестоки, блестящи ласа към отделни обекти по пътя й.

Това не беше изключение. Всички други портали правеха същото, докато се отдалечаваха от бялото джудже.

Сара усети, че Прити хваща дясната й ръка. Ужасена от масовото унищожение — безкрайно по-кърваво от случилото се при Многоизмерния свят, — тя можеше само да зяпне в почуда.

„Иска ми се Емерсън да беше тук, за да видим заедно края.“

Сред настъпващата вълна от ослепителни експлозии Сара имаше време за още една мисъл, преди блестящото чудовище да замахне за пореден път и да обгърне „Стрийкър“ в ослепителни лъчи.

„Прости ми, че си го мисля, но, Господи… толкова е красиво…“