Дейвид Брин
Стълба към небето (32)

Ларк

Въпреки ужасните обстоятелства, един биолог би могъл да се чувства тук като в рая. Докато тялото му беше свито в смрадлив тесен чувал, мислите му се рееха из огромната панорама на живота.

Ларк усвои нов начин на общуване — като получаваше образни картини, подсилени със значения, пращани по тръба направо в кръвта му. Език от хормони и пептиди. При това връзката бе двупосочна. Винаги, когато разбираше нещо ново, нямаше нужда да говори, нито дори да кима с глава. Самият акт на съзнаване имаше метаболични ефекти — познат прилив на ендорфини, придружаващ задоволството, — които извънземният му наставник незабавно регистрираше. Сферата-учител постоянно променяше вида си, докато Ларк проумееше какво му показва.

Странно активен начин на пасивно учене.

„Дали е някакъв вид телепатия?“ — зачуди се той.

И все пак методът му изглеждаше бавен и примитивен. Като образни уроци, тези демонстрации много приличаха на куклен театър. От тялото на наставника му се отделяха физически части, които плуваха в куха вакуола и се извиваха и преобразяваха в живи модели или манекени, за да разиграват малки сцени. Същите образи можеха да се представят далеч по-бързо и живо с помощта на компютризираните дисплеи, които бе видял да използва Линг и на Джиджо, и по-късно в джофурския кораб.

Ефикасен или не, накрая Ларк разбра защо похитителите му са избрали този начин.

„Той е фундаментален за различията между начините на възприемане на вселената на дишащите водород и кислород.“

На пръв поглед двата свята изглеждаха съвършено противоположни.

Макар че двете биологии се основаваха на въглеродни молекули, едната използваше реактивна химия на кислородни атмосфери и течната вода служеше за незаменим разтворител. До появата на такъв живот можеха да доведат съвсем рядко срещани съчетания от температура и налягане. Обикновено той възникваше в океанските или въздушни обвивки на планети от типа на Земята. Когато пускаха тези малки оазиси, дишащите кислород трябваше да пренасят същите редки условия, където и да отидеха.

„Редукционните“ среди бяха много по-разпространени и покриваха студени гигантски светове като Юпитер, Сатурн или Титан — и дори ледените лица на кометите. Някои от тях бяха извънредно богати на водород, докато други изобилстваха на метан, амоняк или цианоген. Но повечето имаха някои общи особености — огромни, плътни атмосфери с бурно взаимодействащи си пластове, донякъде напомнящи тези на слънцето. Често нагоре от горещото планетно ядро се издигаше животворна топлина. Понякога изобщо нямаше твърда „повърхност“.

Поради тези причини повечето дишащи водород бяха рожби на безкрайните кипящи небеса. Понятия като „горе“ и „долу“ просто нямаха смисъл и бяха почти равнозначни на другите две измерения. Нито пък движението беше въпрос на изтощително летене, изискващо борба с гравитацията чрез размахване на криле — а на настройване на тежестта и изтласкване през толкова плътни мъгли, че налягането бе като на дъното на земните морета.

В такава среда големината беше преимущество. Огромни създания летяха с изящна плавност в търсене на органична храна. Когато попаднеше в силно студено течение, което теглеше надолу, само гигант можеше да се отскубне и да не позволи да бъде завлечен в огнените, смазващи глъбини. Някои дишащи водород същества ставаха толкова огромни, че можеха да се гледат само от космоса и напомняха на невероятни, живи облаци.

И органичната химия — вечен помощник на Твореца, — можеше да остави нещата дотам, ако не участваше още един фактор.

Критикът.

Еволюцията.

Логиката на възпроизводство и използване на преимуществата неизбежно царуваше на редукционните светове, също както и на кислородните като Земята… макар и по различен начин.

Сложната колоидна химия на протеините и аминокиселините при дишащия кислород живот разчиташе на течната вода. От друга страна, прекаленото количество вода правеше същите тези процеси безполезни. Дори в топлите морета еволюцията изискваше образуване на компактни пакети-клетки, — с точно определена големина. В продължение на два милиарда години биологичните постижения на младата Земя се бяха ограничавали до разпространението на едноклетъчни организми в океана, които поглъщали слънчева светлина и се изяждали помежду си, докато бавно усъвършенствали молекулярните си особености.

Докато веднъж една клетка погълнала друга… и я оставила жива. Примитивен евкариот поел в себе си синьо-зелена алга и й дал дом в замяна на захари, произведени с помощта на фотосинтеза. Този акт на сътрудничество осигурил на съюзниците важно предимство в борбата с другите клетки.

Но това не било единственото такова организиране. Скоро клетките масово започнали да се събират и обединяват, да образуват временни или постоянни групи, за да постигнат преимущество над другите. Разцъфтели сложни организми и еволюцията набрала темпо.

„Някои го наричат „хранителна верига“ или „танц на живота“. Наблюдавал съм го на Джиджо в толкова много екосистеми. Растенията използват фотосинтезата, за да натрупват хранителна енергия под формата на въглехидрати. Тревопасните ядат растенията. Месоядните се хранят с тревопасните и завършват цикъла като връщат собствената си материя в земята, когато отделят изпражнения или умират.

Прилича на добре смазана машина, в която всяка част разчита на другите, но въпреки това има изобилие от парадокси. Всичко, което отначало прилича на сътрудничество, се основава на конкуренция. И почти всеки акт на съперничество е част от по-голяма, по-здрава система, сякаш сътрудничеството му е било изконно присъщо.“

Разбира се, това прекалено опростяваше нещата. Понякога равновесието се нарушаваше — от промяна в околната среда или когато някой от видовете се изплъзнеше от контрола на природата. Подобно на рак, той можеше да унищожи цялата екомрежа, позволила му да се развие.

И все пак принципът почти винаги беше еднакъв на милиони плодородни малки светове. Взимаш компактни обвивки с обогатена на протеини вода. Осигуряваш им слънчева светлина и минерали. Хвърляш ги в постоянна борба на живот и смърт. Постепенно ще започнат да се появяват все по-големи и сложни съюзи. Съдействащи си групи, които образуват органи, тела, глутници, стада, племена, държави, планетарни общности… за да се стигне до разделената на безброй фракции, но поразителна Цивилизация на Петте галактики.

Историята на основания на водород живот имаше някои сходства, но първоначалният замисъл беше тръгнал в друга посока.

На световете от типа на Юпитер големината се бе развила още от самото начало. Прости същества с огромни размери се носели из небеса, достатъчно просторни, за да погълнат неколкостотин планети като Джиджо. Еволюцията ги карала да се усъвършенстват, макар и по-бавно заради по-ниските температури. До промени не винаги се стигало чрез възпроизводство и унаследяване. По-често някоя част от огромно летящо същество случайно откривала нов химически номер или поведение. Тази част започваше да изяжда и замества плътта до себе си и постепенно преобразявала цялото тяло.

Смъртта също беше елемент от процеса, но не по абсолютно същия начин като на Земята.

„За нас умирането е предопределено явление. Индивидът успява ли не успява да създаде потомство. Но и в двата случая смъртта те преследва през целия ти живот и накрая трябва да спечели, колкото и усилено да се съпротивляваш.

Но за дишащите водород всичко е мъгляво, сливащо се. Без ясни очертания, смъртта е относителна. Стига преобразуването да става бавно и гладко, ти не се страхуваш от него повече, отколкото от това да си подстрижеш косата.“

Вместо да се развива чрез мъчително обединяване на малки клетки, животът на световете от типа на Юпитер бе голям от самото начало. Той не се въртеше толкова принципно около сътрудничество и конкуренция. „Аз“ и „другите“ бяха известни концепции, но разликата между тях не играеше толкова същностна роля в съществуването, колкото при дишащите кислород.

„Тогава как се организирате? — помисли си по едно време Ларк, като ядосано се въртеше. — Как разпознавате предметите, целите, противниците и идеите?“

Неговият наставник не можеше да чете мислите му, нито да усеща въпросите му като отделни изречения. Но очевидно в кръвоносната му система проникна някакво разбиране, отделено от мозъка на младия биолог. Този процес бе по-бавен и не толкова ефикасен, колкото речта и изискваше много повторения. Но Ларк нямаше бърза работа.

Във вакуолата запулсираха части, отделени от голямата сфера, после започнаха да се сливат помежду си или да се връщат обратно при „родителя“ си. Ларк дълго наблюдава как тези малки фигури се гърчеха и приемаха различни форми. После изведнъж осъзна дълбоката истина, която лежеше в основата на всичко това.

„Тези части от цялото… Те са…“

В бедрото му проникна пулсираща вълна и се плъзна надолу по крака му, после и нагоре по тялото. Усещането не приличаше на никое друго и Ларк внезапно проумя, че наставникът му е пратил име.

Име, което не можеше да повтори на глас на какъвто и да е език, нито дори в мислите си — затова го преведе приблизително.

„Представители.“

В родната си среда дишащите водород не проявяваха склонност да наблюдават външния свят, за да учат или да постигат нещо. Ако някое огромно същество се срещнеше с, друго, можеше да се стигне до стълкновение или изяждане — или пък до мирно общуване, — но почти никога до постоянно съвместно съществуване. Мощните ветрове в юпитеровите небеса бързо слагаха край на всички познанства. Повторната среща бе почти невъзможна.

Но развитието изисква предизвикателства. Затова, за да разговарят, оценяват и разбират… те се обръщаха навътре.

Намиращо се в огромни мембрани, ядрото на дишащото водород същество представляваше оазис на спокойствието сред невъобразими бури. При желание можеха да се образуват затворени пространства и се отделяха малки части от тялото, които свободно се носеха вътре и по всевъзможни начини общуваха с другите. Подобно на човешки мисли и фантазии, тези представители можеха да се групират, разговарят или сблъскват, като разработваха безброй сценарии за доброто на по-голямото цяло.

Симулации.

Ларк погледна към сферичното същество, което летеше точно до мембраната на килията му. Изглеждаше му самостоятелно, но сега вече знаеше, че е само „представител“ на нещо още по-голямо — навярно на огромния кораб, жертвал се под смъртоносния джофурски огън, за да проникне в този кораб.

Ларк неочаквано си спомни нещо, което някога беше чел в рядък галактоксеноложки текст, за един от типовете дишащи водород, наречен „занги“.

„Тяхното най-любимо увлечение е симулирането на света… на вселената… но не чрез математика или компютри. Те го правят, създавайки живи копия, модели и подобия в собствените си тела.“

По някакъв странен начин това му се струваше познато.

Ала имаше още.

„Тъй като започваме живота като малки обвивки, пълни с вода — като клетки, — ние, дишащите кислород, трябва да се издигнем от земята чрез сложна система на конкуренция и сътрудничество, като организираме коалиции и общности и постепенно се превръщаме в същества, способни да овладеят процеса с помощта на Ъплифта. Въпреки всичките си недостатъци, нашата разпростряла се цивилизация е кулминацията на всичко това.

От многото… едно.

При дишащите водород е различно. Те започват големи, но самотата ги принуждава да се подразделят и да търсят разнообразието в самите себе си.

От едното… много.“

Прозрението изпълни Ларк с внезапно шеметно удоволствие. Да откриеш едновременно разликите и сходствата в съвършено друго царство на живота бе дар, за какъвто никога не си беше мечтал. Дар, който просто не бе можел да си представи.

Копнееше да го сподели, да разкаже всичко на Линг и… Връхлетя го тъга, също толкова силна, колкото и удоволствието от предишните мигове. Двете чувства се сляха и развълнуваха, смес, която се разля по вените му, тласкана от ударите на сърцето му. След секунди тя достигна тръбата в крака му и тогава…

Носещият се наблизо наставник рязко се разтърси. Сферата потръпна, сякаш размишляваше над веществата, отделени от тялото на Ларк.

Накрая в огромното му тяло се появиха стотици малки вакуоли. Във всяка една от тях неочаквано избликнаха почти микроскопични същества, които бясно се сливаха, сблъскваха и разделяха. Ларк смаяно наблюдаваше как зангът „мисли“ пред очите му. Процесът бе сложен и бърз.

Съскащият хаос свърши също толкова неочаквано, колкото бе започнал. Всички миниатюрни представители се абсорбираха в основното тяло. Наставникът запулсира…

Ларк усети, че в крака му прониква нова симулативна вълна, топлина, която светкавично се разпространи по кръвоносните му съдове — толкова интимна форма на общуване, че засенчваше всякаква идея за прегръдка. Каквато всъщност и беше.

„Разбиране.“

Поне така си преведе молекулярната вълна — с надеждата, че не се самозаблуждава. „Разбирането е желано. Разбирането е взаимно.“

Малко по-късно внезапна сънливост му показа, че домакините му искат да заспи. Така и направи.

Съзнанието му се върна почти също толкова бързо. Нямаше представа колко време е минало, но разбираше, че са го преместили.

Вече не се намираше в просторно помещение, пълно с други пленници и явно отровни пари. Вместо това прозрачният му пашкул бе в много по-малка стая. Имаше и други промени.

Мембраните, които го обгръщаха, се бяха свили и висяха около тялото му като торбести дрехи. Ларк откри, че е застанал изправен. Навярно дори го бяха накарали да влезе тук сам, движейки го като марионетка. Тази мисъл му бе неприятна, но свободата да се протегне свободно напълно я компенсираше.

Все още не можеше да диша и животът му зависеше от катетъра в бедрото му, но наоколо не му изглеждаше толкова мъгливо и не изпитваше силно усещане за студ.

Той колебливо размърда крака, за да се завърти.

Наблизо се носеше един от зангите, но Ларк не можеше да каже дали е предишният му наставник. Навярно не. Този приличаше на сферата-воин, която бе видял в коридорите на „Полкджхи“ — съществото, пробило стената на кораба, подплашило Ранн и втурнало се напред, за да плени Ларк. Отблизо можеше да види някои от приспособленията, необходими за предпазването на дишащите водород пратеници от отровната кислородна среда. Лъщяха дебели защитни пластове и съществото поддържаше сферична форма, идеална за ограничаване на вредното излагане.

„Е, сега и двамата сме в защитни костюми. Готови сме да се срещнем един с друг. Само че аз все още съм свързан с тази тръба и вие можете да ме изключвате като лампа, когато поискате.“

Той погледна зад занга и видя нещо, което до този момент не беше забелязал.

„Прозорец… който гледа навън!“

Като внимаваше да не се препъне, Ларк се приближи, изгарящ от нетърпение да види звездите. Това щеше да е първият му поглед към космоса, откакто двамата с Линг се бяха озовали на борда на джофурския кораб.

Но вместо чужди съзвездия, вниманието му веднага привлече нещо далеч по-странно — предмет, който се носеше на черния фон и малко напомняше на бодлива анемония, като растящите край скалите по планинските поляни на Джиджо. Само че с невероятни размери. Ларк си помисли, че може да е голяма колкото родната му планета… или още по-огромна.

Скоро разбра още нещо. Тъмният предмет бе повреден. Виждаха се проблясващи искри, мъждукащи с мътночервеникава светлина, които се изсипваха през назъбен отвор.

„Полкджхи“ бързо се приближаваше към зейналата дупка.

„По-рано зангът като че ли каза, че не са успели да завладеят кораба. Може би силите им са недостатъчни. От симулираните карти изглеждаше, че джофурите все още владеят двигателите, оръжията и животоподдържащите системи.

Навярно се насочват към място, където могат да получат помощ и да освободят кораба от врагове като зангите… и мен.

Или пък джофурите смятат, че там ще открият „плячката“, за която говореше Ранн — земянитския кораб, търсен от всички.“

Ларк завъртя глава и погледна към сферата-воин. Дали нарочно го бяха довели тук, за да му покажат какво става навън? Навярно зангите бяха разбрали, че не е приятел на джофурите. Може би имаха нужда от съюзник. В такъв случай с радост щеше да се съгласи… при едно условие.

„Трябва да ми помогнете да открия и освободя Линг. Да ни дадете спасителна лодка или по някакъв друг начин да уредите да се махнем оттук и да се върнем на Джиджо или да стигнем до друго безопасно място.

Ако го направите, ще ви служа като вярно куче и ще преследвам собствения си вид.“

Разбира се, можеше да смята джофурите за представители на собствения му вид само в сравнение с дишащите водород. Но иронията му навярно бе прекалено фина, за да бъде доловена от анализиращите кръвта му занги.

„Щом ще ставаме съюзници, трябва да открием много по-добър начин за общуване.“

Ларк внимателно наблюдаваше сферата за някакъв отговор или дори разбиране. Но вместо това няколко секунди по-късно тя като че ли подскочи от неочаквана изненада и раздразнение. По катетъра в тялото му проникнаха вълни на нервна възбуда.

„Какво? Какво има?“

Той се завъртя и потърси причината. После погледът му отново се насочи към прозореца. „О, Ифни…“

Бойният кораб вече се намираше много по-близо до огромното кълбо и очевидно се насочваше към дупката в него. Ларк незабавно забеляза, че сферата изглежда куха и видя, че отвътре сияе кръгло огнено тяло. Нямаше представа какво е това. Във всеки случай, вниманието му скоро привлече нещо друго.

Повечето от опустошенията изглежда бяха предизвикани от остри игли светлина, които идваха от дълбините на гигантската обвивка. Десетина лъча бяха насочени към точка, близо до ръба на огромната дупка и се отразяваха с парещ очите блясък.

Докато се носеше към отвора, точката се мяташе в опит да ги избегне и понякога успяваше. Винаги, когато преследващите я лъчи я улучваха, далечната искра проблясваше толкова ярко, че Ларк трябваше да затваря очи.

„Какво става там?“

Отново се почувства като невеж дивак, какъвто всъщност беше. Зангът несъмнено разбираше тази странна гледка. Но може би щяха да са нужни няколко мидури търпеливи куклени представления, за да му обясни дори и най-простия аспект от всичко това.

Внезапна вибрация разтърси пода под краката му. Господарите на „Полкджхи“ правеха нещо.

Ларк разпозна буботенето на стрелящи оръдия.

Скоро видя, че от джофурския кораб се понасят блестящи обекти и описват дъга, набирайки фантастична скорост към пробитото бодливо кълбо.

„Ракети?“

Спомни си как Общностите на Джиджо бяха изненадали джофурите, като нападнаха кораба им с примитивни химически ракети. Имаше чувството, че ярките стрели, които виждаше през илюминатора, са далеч по-смъртоносни.

Отначало си помисли, че са насочени срещу ярката точка. Но те прелетяха покрай нея и последваха всеки от жестоките лъчи към източника му.

По тялото му се разпространи нова вълна от натоварени с чувства вещества. Този път не се затрудни да си преведе критичната забележка на занга.

„Прибързано.

Неблагоразумие.

Саморазрушително.“

Наставниците му не одобряваха действията на джофурите. Но не можеха да направят нищо. Ракетите вече бяха потънали в огромната кухина.

Ларк беше в състояние само нервно да наблюдава и да чака.

Малко по-късно ярките лъчи един по един угаснаха. Все още обляна в светлина, малката точка се понесе към открития космос и „Полкджхи“ се насочи към нея.